Станислав Лем
Облакът на Магелан (26)

Един другар на Гообар

Когато мъгла забулва планините и закрива отчасти техните върхове, случва се някой на пръв поглед незначителен хълм да привлече очите ни, освободен от надмощието на другите по-големи възвишения, които досега са го потискали със своята огромност. Мнозина от сътрудниците на Гообар обикновено виждах заедно с него и навярно затова ги смятах за незначителни хора. Една вечер се убедих, че съм грешил.

Когато отидох в кабинета на историците, там нямаше още никой. Седнах в един фотьойл на предните редици. Големите лампи на потона още не горяха; празната зала беше изпълнена с възсива разсеяна светлина като развиделяване в облачен ден; но това, което при такова съмване е един от етапите от мрак към пълна светлина, тук, в тая хладна, голяма зала с едва видими по стените тъмни картини съмването сякаш бе спряло и замряло в някакъв проход и в застоялото време тук имаше вечен предизгрев, който вече не е нощ, но и не е още ден.

Така размишлявах, за да си съкратя чакането на другарите.

Сега голямото мнозинство от екипажа дори вечерите прекарваше в лабораториите, за да разработва материалите, намерени на планетата на Червеното джудже, и да съставя планове за бъдещите проучвателни експедиции в системата на Кентавър. Малцина се отбиваха при историците, затова вместо лекция на Молетич го обърнахме на разговор, който скачаше от тема на тема. Тембхара ни разсмя с една история за автомати, които принадлежали на двама учени с диаметрално противоположни възгледи; оставени в лабораторията, те се карали цяла нощ, после единият убедил другия и когато сутринта стопанинът му дошъл на работа, вместо верния си съюзник намерил в него категоричен противник.

По едно време Молетич предложи да ни покаже и обясни няколко художествени произведения от древността. Когато изказахме съгласие, залата бе затъмнена и на екраните почнаха да се показват в блясъка на всички багри платна на стари холандци и италианци. След един час лампите светнаха и започнахме да се готвим за излизане, като водехме малко безреден разговор.

— Знаете ли какво ми прави най-силно впечатление в тия картини? — казваше Руделик. — Самотата на творците. Тя се явява под различни маски: преструва се на сухо, студено равнодушие, презрение, съчувствие… обаче понякога от всичко това се изтръгва някакъв оскърбителен вик. Гоя…

— Някога в областта на изкуството е било възможно да се постигне с омразата толкова, колкото и с любовта — забелязах аз. — Сега вече не.

— Не само в областта на изкуството — обади се Молетич.

— Но тези хора от картините — подхвана Руделик — които се смеят и плачат като нас… Наистина, ако не бях биолог, щях да стана художник.

— А талант? — попита някой.

— Ех, Тембхара би ми помогнал със своите автомати — каза Руделик и се засмя.

Ние вече отивахме към вратата, само Жмур продължаваше да седи самотен в празната аудитория, с ръце върху облегалките на фотьойла, загледан в сивите плоскости на екраните. При вратата спряхме нерешителни, тъй като беше някак неудобно да си излезем, а в полумрачната зала да оставим математика сам. Изведнъж той се обърна към нас.

— Вие мене ли чакате? — каза той. — Ако не бързате, бих ви разказал една поучителна история… Тя е свързана с това, което видяхме днес…

Върнахме се при него. Той помоли да се намалят още повече светлините. Молегич направи това и тогава математикът, чието лице едва се забелязваше в мрака, почна да разказва.

 

 

Математически наклонности проявявал от дете. След като завършил висшето си образование и започнал самостоятелна научна работа, в течение само на няколко години публикувал трудове, които го направили известен. Залавял се за най-трудни проблеми, занимавал се с въпроси, с които другите безрезултатно се борели цели години, и се справял с тях в течение на месеци. Можел едновременно да решава два, дори три математически анализа. Надарен с голяма, проницателна, светкавична интуиция, щом започнел някоя нова тема, която му изглеждала интересна, щом откриел пътя, по който трябвало да се върви, щом се очертаели първите общи линии на цялото, въпросът преставал да го интересува и той го прехвърлял за разработка на автоматите си; заобиколил се бил с цяла армия от автомати. Всичко, за което се захващал, смятал за недостатъчно непреодолимо, за недостатъчно трудно. Колегите му го наричали „колекционер на твърди орехи“ и го обвинявали в прекалена самоувереност. Предизвикани от неговата самонадеяност, подхвърлили му една идея. Той приел хвърленото предизвикателство, защото преценил, че именно това нещо ще бъде достойно за силите му.

Досега в неговата стая — бюро, фотьойл, две редици високи до потона електромозъци и наръчни анализатори — като единствена отстъпка от строгата мебелировка бил един хиацинт, който растял до прозореца в сребърен конусовиден тигел. Сега помещението грейнало с багри. От трионовите екрани изчезнали диаграмите и математичните трактати, дебелите книги и томове. В тяхната студена, сребърно сияйна глъбина започнали да се явяват чудеса на порцелановото изкуство, фруктиери, по които концентричните вълни от малинови и златни листенца се обръщали в противоположна посока, когато ги гледа човек, кристали с изрязани като прозрачни пламъци изпъкналости, елени в подскок и устни в целувка, старовремски платове с бродирани по тях цветя с багрите на мълниите, редуващи се ритми на сребро и кръв, сребро и огън, сребро и теменуги, гръцки вази с линии на голи бедра и тежко разгърнати амфори, разтворени, сякаш чакат за тъмно вино, и стъкленици с нарисувани напреки по тях разкукуригани петли, и предисторически делви с угаснала, разядена от земята повърхност, по обиколката на които преминавали върволици от бели сенки.

Всяка такава вещ Жмур подреждал под известен клас от символи. Подир това идвало ред на подробни изследвания. Върху спомагателни табла се показвали проекции и разрези на блокове, хиперболоиди, сферични чаши, конуси, които се проникват взаимно, многостенни с отсечени върхове в изпъкналите повърхности, торуси, подложени на деформации от висша степен, политопи…

Издълбаните в метал, стъкло и кристали редици от разлюлени като жита фигури се превръщали в монотонни серии, които се нижели над координатата на въображаемите числа в числени вериги и многобройни диаграми, а гъсталакът от криви, които опасвали ръбовете на старинните урни, бил обясняван с вибриращите синусоиди на интерференцията.

После дошли картините.

И пак, извикани от мрака, в блясъка на трионовите екрани се показали високите небеса на Хобема, кипящите линии на Гоя, изпълнените с безтегловен въздух стаи на Вермеер, напращелите от живот голи фигури на Тициан, застиналите при половин дъх, родени от златистата тъмнина хора на Рембранд. Цели нощи прекарвал при екраните с насочени оптически апарати към нежните фигури на ангели, към коне, които пръхтели разпенени, изследвал съприкосновенията на формите и перспективните оси, а в петната от златисти охри и слоново черно, в многоъгълниците от цинобър, индиго, сепия и кармин, в плоскостите от венецианско и индийско червено, в силата на светлината и на тъмнината анализирал косинусите на ъглите, границите на хвърлените сенки, създавал силни екстремуми и групи с идеално разпадане, а от тях произлизали основите на степенуването, съвършените съвкупности и полюсите в безкрайността. Но колкото повече се задълбочавал, толкова по-големи трудности срещал. Всяка картина имала не само един математически скелет, а извънредно много. Границите на формите, съотношението на петната, пропорциите на човешките тела, разчепквани на отделни влакънца от големия аналитичен апарат, ревниво пазели тайните си. Той се лутал, опознавал случайни и маловажни зависимости, които в подобна форма се намирали и на платната без никаква стойност. А него го интересувал математическият анализ на факторите, които създават красотата, и искал да я изрази с една формула, толкова стегната, че да обхване в себе си всичко, както гравитационната формула на материята обхваща строежа на цялата вселена.

Уморен, търсел почивка в далечни разходки. Много пъти, като вървял по алеите из гората, във формите на черните клони виждал геометрични криви и веднага търсел тяхното функционално изразяване; това били сякаш встъпителни упражнения. До късна нощ седял при апаратите, заслушан в тяхното глухо, монотонно бръмчене и в шума от шеметно вибриращите токове, когато послушно извършвали поръчаните многохилядни изчисления, докато съзнанието му се стеснявало като притискан от мрака сив кръг, в който се въртял размесен прилив от багри, скулптури, многочленове, и така заспивал с глава върху ръцете при големия екран, на който все по-бавно се явявали зеленикаво разискрени криви и застивали с леден блясък.

Но ето че дошъл часът, в който той написал на чист книжен лист тая формула, изведена от стотици безсънни нощи, проста и очевидна като бял ден.

Трябвало да я провери. Отишъл при автомата, дал му инструкции и формули, а после слушал търпеливо как в шумоленето на светкавично трептящите релета се раждало първото художествено произведение, което не било творба на човека. Най-сетне от дългия процеп паднал лист корава хартия. Той удължавал чакането си, момента, когато ще види съвършената хубост, защото била резултат на абсолютно точната формула, взел листа и го повдигнал към светлината.

Повърхността била запълнена със сложна, ритмично повтаряна рисунка. Безкрайно множество от арабески премрежвало очите; всяка от тях се разпадала на рояци все по-дребни арабески и цялото пространство, запълнено според желязната последователност на законите, които произхождали от формулата, било фон, а в самия му център се намирала същинската творба на тая мъртвородена композиция: празно, идеално кръгло бяло колело.

Понеже не вярвал на очите си, той проверил връзките в автомата, правилността на инструкцията, реда на извършваните операции, ровел се наслуки в разните етапи на изследването, попаднал на разни места от тоя математичен гъсталак, който бил обхванал с най-голямо напрежение на ума си, за да го преодолее и свърже в едно цяло.

Грешка нямало.

Угасил лампата и отишъл при прозореца. Горе висяла тежка, бяла луна. Пулсът му глухо удрял в слепите очи. Със затворени клепачи охлаждал разгорещеното си чело от студения метал на прозоречната рамка и стоял така, а рояци от натрапчиви алгебрични знаци засипвали мозъка му. Най-сетне се обърнал, направил една крачка и замрял. Върху другото бюро в ъгъла до стената светел единственият неизключен трионов екран. Там се виждала една прожектирана преди няколко дена скулптура — главата на Нефретете^[1]. Той разполагал с всички методи на топологията, единственият дял от математиката, който изследва качествата, голямата теория за групите, всичките клопки на формулите, заложени от него, за да хване неизразеното в желанието си да го редуцира в едно изложение, както при пространствените изследвания редуцираме мрежата на кристала. Нали на законите на математиката подлежи всяка прашинка от материята — както камъкът, така и звездата, крилото на птицата и перката на рибата, пространството и времето. Как би могло нещо да устои срещу тоя толкова могъщ уред?

И все пак на бюрото, отрупано с апарати, покрито с логаритмични таблици, в спокойната светлина се намирала — като гост от друго пространство — тая суха, стегната, крехка и така съсредоточена глава, че сякаш изпълвала всичките надежди, които той е лелеял, когато и да било. Цялата тя била бяла математика, въплъщение на уравненията, които говорят за всичките възможни светове, и разрешение на всичките невъзможни. Извивките, посредством които нейната шия преминавала в раменете, били като две внезапни паузи в потока на велика симфония. Под тежката шапка на фараоните — лице със сладострастни, изпитали насладите устни, златно деление на мълчанието, независима област, която го хвърляла на колене. И всичко това е оформена с длето повърхност на гранитен къс, преди четирийсет и пет века издялан от египетския занаятчия.

Той се приближил до бюрото, угасил луната със светлината на лампата и сляпо загледан в нейния блясък, който пронизвал очите, дишал тежко. После се изправил, взел в ръце композицията на автомата и я скъсал през средата, после я сгънал на две, раздрал я още веднъж и продължавал да прави това, а облакът от бели хартийки като падащи цветни листенца се носел във въздуха. Искал да излезе, но се спрял при вратата и се върнал. Приближил се до главния електромозък и натиснал копчето за заличаване. Светлините затрептели, засилил се нежният шум на токовете. Той стоял и се ослушвал внимателно как в сипкавия, подобен на шумола на листа шум от металните вериги на запаметяването се заличава огромната теория, създадена чрез усилията на толкова месеци, как механизмът, който може да мисли, по неговата заповед забравя завинаги всичко, затова пък той не можеше да забрави горчивия си опит.