Станислав Лем
Облакът на Магелан (21)

Начало на епоха

Не зная кога обикнах Ана. Изглежда, че това бе станало отдавна, но го разбрах едва по време на катастрофата, която ни отне един другар. Нашият съвместен живот и сега не беше верига от дни, които се нижат спокойно и тихо; пътешествието поднасяше твърде много събития, с които не можех да се справя, случваше се да съм гневен, безпомощен и потиснат от трагичните случки, но тогава и моят гняв, и моята печал също я обичаха и винаги копнеех за нея, дори когато тя беше най-близко до мене.

Дълги месеци работех до късно през нощта. Тогава обикновено спя като мъртъв, сутрин се събуждам замаян, не зная кой съм и как се казвам, та трябва да търся всичко това чак в потъналата още в сън памет, при все че съм буден. Тогава, в този момент на търсене пътя към себе си, най-напред дохождаше съзнанието за нейното съществуване, изпълваше ме изцяло и сякаш преливаше от тялото ми, като правеше по-светла стаята и всеки предмет, върху който спираше погледът ми. Тогава ми се струваше, че ако бих загубил всичките си спомени, цялото си минало и не помнех нищо, освен нея — пак щях да бъда един от най-богатите хора в света. Вечер отивахме на палубите за разходки — там, където някога я бях целувал под звездите. Гледахме в мрака и усещахме взаимното си присъствие дори без да се докосваме, а високо светеше звездният куп на Плеядите, могъщи светлинни ята, които се носят в простора. Веднъж Ана прекъсна мълчанието и каза:

— Мили, там около тия слънца обикалят планети, обитаеми от живи същества, нали?

— Да — отговорих, но не знаех към какво се насочва мисълта й.

— Такива планети, обитаеми от разумни същества, трябва да има милиони в Галактиката, нали това е напълно сигурно?

— Напълно.

— Значи, тоя черен простор не е нито мъртъв, нито пуст, щом непрекъснато го пронизва погледът на милиони живи същества!

Колко ме удивиха тия думи, така прости и естествени.

„Е, да, разбира се — мислех — Ана е права и когато гледам студените огньове на Южния кръст, погледът ми може би там се среща с погледа на непознати същества, които макар да са различни от нас, макар да са израснали под друго слънце, също като нас гледат към страшната, вечната красота на вселената.“

Четири месеца след катастрофата получих отпечатана по старовремски картичка с думите:

„Колега,

Групата биофизици на «Геа» има чест да те покани на разширено заседание в голямата зала на катедрата, което ще се състои в осемнайсет часа местно време. Дневен ред:

1. Временно съобщение на професор Гообар.

2. Дискусия.

Съдържанието на временното съобщение е проблемът за трансгалактическите пътешествия“

Никога още времето не беше текло така непоносимо бавно, както през тоя ден. Работех в болницата и непрекъснато поглеждах часовника; реших да отида на заседанието в пет, но сякаш случайно се запътих към голямата зала на катедрата по биофизика в четири часа, убеден, че там няма да има никого. Колко голяма беше обаче изненадата ми, когато още отдалече чух шум от гласове. В пет и двайсет залата беше препълнена. От моето място в горния ъгъл на амфитеатъра виждах море от раздвижили се глави; във всички пътеки стояха притиснати един до друг хора; само под големите черни дъски имаше свободно място. Беше се събрал целият екипаж на „Геа“; кабинетите и палубите бяха опустели, отсъствуваше само един човек, дежурният астрогатор, но и той от централното кормилно управление следеше по телевизията онова, което ставаше.

Щом удари шест часът, от страничната врата до катедрата влезе Гообар. Той се изкачи на подиума, доста дълго избира между геометрично наредените под черната дъска парчета тебешир, докато избра едно, после се обърна, поклони се леко и започна да говори.

Започна с изреждане на редица всеизвестни факти, като спомена за мъждеенето на съзнанието при доближаване до пределната скорост и за опитите да бъде тя прекрачена, които завършваха със смъртта на експериментаторите. На края на тоя сбит увод каза:

— Повечето специалисти смятаха, че пътешествия със скорост по-голяма от 190 000 километра в секунда никога няма да се осъществят и само малцина изказваха надежда, че ще се успее да се намерят предпазни средства срещу пагубното действие на свръхпределната скорост. Понеже всеобщо признатата теория за жизнените процеси изключва възможността да се открият такива средства, вторите специалисти предполагаха, че тази теория ще се окаже погрешна и ще бъде отречена. Що се отнася до мене, аз никога не съм изхождал от предпоставките нито на първата, нито на втората група колеги. От първата позиция не съм изхождал, защото приемането на нейните предпоставки е равнозначно със съгласието, че всички изследвания в тая област са предварително обречени на неуспех, от втората позиция също не изхождах, понеже старите научни теории биват замествани с нови не поради това, че са погрешни — тоя период в развитието на науката вече е отминал, — а защото новата теория е винаги по-всеобща от старата и я съдържа в себе си като особен случай. И аз си поставих за задача да открия такава нова теория за жизнените процеси.

По залата се разнесе лек шум.

Гообар написа на черната дъска познатото на всички енергетично уравнение за живата клетка и като изтупваше тебеширения прах от пръстите си, продължи:

— Колегите са изненадани от твърдението ми, че може да съществува по-всеобща теория от тая, която се изразява чрез написаната формула. И наистина тя обхваща всички познати ходове на жизнените процеси в земните организми от най-простите като бактериите, до най-сложните като човека. Нима може да се помисли за още по-всеобща теория? Единствената възможност видях в следния подход: земният живот е само един отделен случай от активното съществуване по планетните системи на вселената. На другите планети могат да вегетират организми, възникнали различно от земните. При нас животът винаги се проявява под формата на съществуването на белтъчни съединения; но отдавна вече се изказва предположение, че могат да съществуват подобни на белтъчините структури, построени върху вериги от силициеви атоми, така наречените силиколипиди. Като се основавах на това разсъждение, реших да търся най-общия закон, който управлява образуването на всички форми на живота, каквито изобщо могат да се образуват по милионите планетни системи в космоса. Възможността да се създаде такава теория въз основа на експеримент беше изключена, понеже нямаме нито сянка от познание как могат да се образуват такива непознати организми; единственият достъпен начин беше дедукцията на търсената теория върху базата на най-всеобщите закони, задължителни за целия космос, тоест законите на мъртвата материя. Както знаете, за да се отрази протичането на живота в земните организми, беше създаден нов дял на математиката, наричан биотензорика. И аз си поставих за задача да открия математичните й „роднини“ и мога да кажа, и след години труд това нещо се удаде на нашия колектив.

Отново се разнесе шум, подобен на глуха въздишка, която като вълна премина по събраните и веднага утихна.

Гообар написа първата формула, изкриви главата си настрана, за момент се вглеждаше в тая формула и почна много бързо да пише. Уравненията произтичаха едно от друго, тебеширът глухо скърцаше в мъртвата тишина, понякога бучица от него чукваше при падането си на пода. Постепенно черната дъска се покриваше с трудно четливи знаци. Отдавна вече бях загубил нишката на аргументацията и само по държането на учените можех да се ориентирам в по-нататъшното й развитие. Онези, които отначало водеха записки, сложиха настрана подръчните си апарати. Наведени напред на седалките, те следяха всеки появил се израз, понякога сбръчкваха чела, понякога лицата им се сковаваха или по тях се явяваше нещо като лекичка усмивка или облекчение като при зърване на познато лице всред тълпа от чужди хора. В същото време напрежението в цялата зала непрекъснато растеше; някои хващаха с двете си ръце дъската на седалката, сякаш искаха да станат, но в полудвижение забравяха това. Тембхара, който седеше един ред пред мене, облизваше засъхващите си устни, а съседката му Чаканджан залепи двете си ръце върху слепите очи от желание да се изолира от всичко извън все по-дългата лента от уравнения, които най-сетне пропълзяха като змия по рамката на черната дъска. Гообар не се поколеба нито за момент и продължаваше да пише върху лъскавата махагонова ламперия, докато завърши първата част, и тогава се обади:

— Сега ще променим детерминантите…

И натисна контакта. Механичен елеватор вдигна нагоре записаните черни дъски и на тяхното място смъкна нови; ученият духна върху посипаната си с бял прах ръка и продължи да пише. Изведнъж спря, пак с изкривена като птица глава изгледа формулите и с леко пресипналия си глас каза:

— А сега навсякъде ще заместим еднородните полета и ще получим…

Написа късо, двучленно уравнение и каза:

— Както виждате, формулата, приведена към най-всеобщ вид, изразява неизбежно прекратяване на жизнените процеси при по-голяма от пределната скорост. Казано с други думи, тогава трябва да настъпи смърт.

Къс отглас, сякаш сподавена въздишка на грамадна гръд, разтърси въздуха. Гообар невъзмутим продължаваше да говори:

— Това е напълно сигурно. Смъртта не може да се избегне. На това място тази аргументация свършва. Дълго време не виждах изхода, струваше ми се, че няма път за по-нататък, но не е така. Какво ще стане, помислих аз, ако обърнем проблемата с главата надолу, ако се откажем от всеобщо приетия метод и приемем за изходна точка не живота, а тъкмо — смъртта? Ако приемем за дадено, че организмът е убит от грамадната скорост, убит рязко, и го приведем към по-малка скорост?

Гообар пак се обърна към черната дъска, избърса с ръкава си няколко знака и почна едновременно да пише и говори:

— Още веднъж ще заместим еднородните полета… Сега гаргановата трансмутация… и се получава…

Написаната формула обиколи с рамка. Тебеширът в пръстите му още не се беше отделил от черната дъска, когато се раздаде сподавено хорово възклицание. Погледнах към залата. Кибернетиците, биолозите, математиците скочиха от местата си и застинаха като треснати от гръм на удивление; едни наведени, други тежко опрени на седалките, с пламнали очи се взираха в черната дъска. Гообар избърса едрите капки пот от челото си, обърна се към амфитеатъра и като че ли без да забелязва това, което ставаше там, продължи:

— Както виждате, смъртта, която настъпва при превишаване на пределната скорост, е обратима… Когато ускорението нараства бавно, настъпва постепенно умиране на организма; разпадащите се ензимни комплекси започват да разяждат и рушат тъканите, следователно настъпва разлагане. Но ако прекрачим рязко пределната скорост, цялата молекулярна структура на организма остава сякаш закована, а после ако еднакво рязко преминем към по-малка скорост, всички функции на тъканите ще тръгнат така, както тръгва бутнато махало на часовник, спрян за известно време. Какво ускорение трябва да се даде на организма, за да премине отвън пределната скорост, в зоната на обратимата смърт? Формулата дава отговор: ускорение двеста пъти по-голямо от земното, с други думи, теглото на организма ще бъде: 200 х маса в покой, следователно човек ще има тегло — около тон и половина. Такова ускорение няма да го убие, ако то действува са̀мо в течение на малка частица от секундата, а ние не се нуждаем от повече. Така можем да пробием, казано картинно, преградата на граничната скорост. Какви са по-нататъшните перспективи? Да си представим, че имаме ракета с екипаж от хора, която постига подпределна скорост, а после с един скок преминава към по-голяма бързина. Настъпва почти пълно спиране на всякакви жизнени функции, следователно можем да кажем, че пътниците са умрели; тая смърт обаче е обратима и след много дълго време, когато ракетата също така рязко прескочи от свръхпределна скорост в пределна — хората ще оживеят. Трябва да се подчертае фактът, че състоянието на така доведена обратимост на смъртта или, ако предпочитате, на тая своего рода най-дълбока летаргия може да продължава произволно дълго — стотици или хиляди години, понеже в ракетата, която се движи със скорост, да кажем 999/1000 с, течението на времето практически спира, понеже спират жизнените процеси, а следователно и процесите на остаряването. И така, ракетата ще може да предприема експедиции за произволно отдалечена част на вселената. Дори 100 000 години да продължи пътешествието, до целта ще долетят същите хора, които са тръгнали от Земята, а не далечните им потомци; тия хора няма да подлежат нито на остаряване, нито на каквито и да било усилия през време на пътуването; тоя грамаден период изобщо няма да съществува за тях, понеже през него ще бъдат в безчувствено състояние. Както виждате, тук се разгръщат несравнимо по-широки перспективи, отколкото ако наистина бихме могли да пътуваме живи без забавяне хода на времето, понеже в такъв случай времетраенето на пътуването винаги ще трябва да се побира в границите на живота на едно поколение. И така, можем да кажем, че природата е безкрайно благосклонна към нас…

— Тоя нов начин на пътуване — продължаваше Гообар — ще повлече след себе си важни психологични последствия. Преди всичко това е изобщо първият достъпен за нас начин за свободно спиране и ускоряване хода на времето, а заедно с това и остаряването на телата ни; това е начинът, с помощта на който човекът, потънал в обратимата смърт, може един вид да прескача цели векове и да доживее до най-далечното бъдеще. Във връзка с това възникват безкрайно много проблеми, но аз ще обърна внимание само на една. Представете си, че група хора, които тръгват към недрата на Галактиката, ще се върнат на Земята след няколкостотин или дори хиляди години. Тия хора напускат земното общество при определен етап на развитие, оставят на земята свои близки, приятели, възпитани са в конкретна културна формация, имат установени обичаи, навици и наклонности в областта на изкуството, на ежедневния живот, на научната работа и така нататък. И ето че те ще се върнат при общество, което им е напълно непознато, понеже непрекъснато се е развивало през вековете, докато те са спрели на оня етап, който е съществувал в момента, когато са напускали Земята. Тук виждам големи трудности. Групата, която се връща, ще бъде в значителна степен отчуждена от земното общество, ако ли пък — което смятам, че ще настъпи — трансгалактическите и още по-далечните експедиции станат всеобщо явление, тогава от време на време на Земята ще се връщат кораби с хора от набор 3100, 3200, 3500, 4000 и така нататък; следователно ще възниква особено съседство между разнообразно поколение и трябва да бъдат намерени нови форми на съвместно съществуване, които ще ускорят претопяването на тия завърнали се групи в обществото. Разбира се, това са проблеми на много далечното бъдеще и то ще трябва само да се справи с тях; засегнах ги, понеже смятам, че за напредъка е характерен процесът на възникване на нови трудности в момента, когато пред нас се откриват нови области на живота… Това е всичко, което исках да кажа.

Гообар остави тебешира.

— Има ли някакви въпроси? — каза той, без да гледа към залата. Мъчеше се безуспешно да избърше с кърпичка полепналия тебеширен прах по пръстите си.

Още към края на доклада няколко десетки хора бяха излезли пред първата редица столове, а сега всички напускаха местата си и като се нижеха надолу по пътеките, струпаха се при черната дъска, сякаш ги притегляше веригата от написаните с неравен почерк формули. Когато минаваше край мене, Трегуб ме погледна със замаяни очи, размърда устни, като че ли искаше да проговори, но не издаде глас и пак се обърна към черната дъска.

Погледнах към Гообар. Беше много уморен, с двете си ръце се подпираше на масата. Търсех по лицето му гордост, триумф поради свръхчовешкото постижение, с което бе отворил цялата вселена за хората. Нищо подобно нямаше по него. Той гледаше застаналите неподвижно все още мълчаливи хора и почти незабелязано се усмихваше със същата усмивка, която видях, когато бях в безвъздушното пространство, а той бе обърнат към безпределните простори на звездите.

 

 

Трудно е да се опише настроението, което ни обзе след доклада на Гообар. Когато премина първото впечатление, когато подробни съобщения под формата на радиовълни бяха изпратени към Земята (те щяха да стигнат там едва след повече от две години), специално образуван междугрупов организационен съвет започна да разпределя между изследователските колективи програмите на новите задачи, свързани с проектите за трансгалактично пътешествие. Конструкторите се заловиха да правят изчисления за ракети от нов тип, способни да пробият преградата на пределната скорост, кибернетиците трябваше да разработят нови видове автомати, необходими за кормуването на такива ракети; имаше толкова много работа, та стана ясно, че колективът на „Геа“ ще смогне да поеме само малка част от нея. Гообар и другите биофизици също не възнамеряваха да почиват на лаврите си, а търсеха по-нататъшните логически последствия от теорията. Всичко ставаше с някаква, би могло да се каже, организирана страст, която запали хората; същевременно на кораба зацари празнично, светло спокойствие; трите часа на доклада ни дадоха толкова много сили за преодоляването на междузвездното пространство, че почти престанахме да забелязваме ледения мрак, който продължаваше да тежи около „Геа“. На другия ден вечерта не можах да се въздържа от усмивка, когато видях как по звездната галерия се разхождаха десетки хора като в първите дни от пътуването, не — още по-свободно: те се спираха, сочеха си далечните съзвездия, сякаш това бяха светлини на градове, които трябва да се посетят в бъдеще.

Късно вечерта отидох при Тер Хаар; историкът бе поканил приятелите си Амета, Зорин, Ниле, Тембхара, Руделик и мене на чаша вино, за да почетем в домашен кът, както той каза, нашия триумф. Заседяхме се у историка до късно през нощта. Ние, които досега със заговор за мълчание забулвахме въпросите за галактичната космодромия, сега разисквахме на тази тема като за отдавна предчувствувана очевидност. По едно време, вече доста след полунощ, Тер Хаар, който почти през цялото време не се обади, каза:

— Знаете ли, че „Геа“ не може да се преустрои в „свръхпределен“ кораб?

— Разбира се — отговори Руделик. — Мощностите на двигателите са твърде малки, а са необходими и съвсем нови автомати.

— Още почти три години ни делят от целта — продължаваше историкът, сякаш не бе чул забележката, — след това ще има изследвания на планетите на Кентавър, които ще продължат поне две години, дори повече, после ни трябват осем години за връщането — общо седемнайсет години; няма да бъдем вече млади, когато се намерим на Земята. Следващата експедиция „истинската“ междугалактична, няма да тръгне много скоро, ще измине доста време в проби и експерименти…

— Та какво от това? Не разбирам защо говориш това, професоре? — попита нетърпеливо Руделик.

Ние също с учудване гледахме историка, който продължаваше, без да се смути:

— Навярно никой от нас не ще тръгне за галактичното пространство… така че, право казано, в нашия живот не се е променило нищо. Всичко е постарому; откритието на Гообар ни най-малко няма да повлияе върху нашата съдба — нито сега, нито в бъдеще — нали?

След миг на всеобщо изумление Руделик се развика:

— Но какво говориш ти! Как така, изглежда, че си сляп, щом не си забелязал онова, което става на „Геа“!

— Напротив, забелязал съм и затова желая да разбера причината на тая възбуда, понеже, както казах, нашата съдба…

— Тъй било то, нямало да се променят — ядосано довърши Руделик. — Ти казваш, че нищо не се е променило в съдбата ни, а аз ти казвам, че всичко. Професоре! Човече! Нима не си бил с нас през тия четири години, нима не си изпитвал тоя ужасен гнет на чакането, който — непрекъснато оборван, непрекъснато отхвърлян — се връщаше с все нова маска? И никаква надежда за в бъдеще — стигаше да си представиш, че към звезди, малко по-далечни от Алфа Кентавър, корабите ще летят по трийсет, по четирийсет години, че пътешествието ще бъде вечен затвор, че междузвездното пространство ще поглъща корабите и ще връща на Земята старци и деца, които не познават истинското небе, че никога няма да преминем границата на някакъв си Сириус — достатъчно беше да осъзнаем това нещо, казвам, за да бъде човекът обзет от отчаяние… А сега знаем, че пътуванията ще изглеждат съвсем другояче, че ще спрем разлива на бездната, че тя не само няма да изяжда, да унищожава живота, като го превръща с проточено безброй години, ужасно изчакване, а че хората няма да я усещат. Не само това! Че като пътува, да кажем, от Евразия за Австралия, човек може би ще остарява повече, отколкото при пътуването си за мъглявината на Ловните кучета, понеже на Земята не можем да задържим хода на времето, както ще бъде възможно, дори необходимо в звездния кораб!

— Всичко това е много хубаво — настояваше упорито Тер Хаар, — но ти непрекъснато говориш за бъдещи експедиции. Е добре, обаче ти, който се намираш не на борда на тоя „свръхпределен“ звезден кораб, а на „старомодната“ „Геа“, каква полза имаш от това откритие?

Руделик ни изгледа отчаяно, няколко пъти помръдна устни, въздъхна, сви рамене и не каза нищо.

Изведнъж Тер Хаар се разсмя. Смя се дълго, сам, най-сетне между един и втори пристъп на веселост извика:

— Не… не… Момент… Чакайте…

Той затвори очи, избърса сълзите си и каза:

— Трябва да ми простите. Нямах намерение да се забавлявам за ваша сметка. Проблемата е наистина важна и интересна, а именно: колко от това, което съставя най-същественото съдържание на нашия живот, се намира наистина извън физичните му предели!

— Да — каза Ниле. — Но нима винаги ще бъде така? Нима хората винаги ще умират?

Настъпи тишина, която прекъсна гласът на Темхара:

— Представи си, Ниле, един предмет, съставен от три прави прътчета, чиито краища са свързани помежду си. Каква фигура ще представя това?

— Триъгълник.

— Правилно. Триъгълната форма се образува при свързване на прътчетата независимо дали я искам, или не. Ако някой ме накараше да свържа така тия прътчета, но едновременно ми заявеше категорично, че образуваната при това действие фигура не бива да бъде триъгълник, като конструктор ще кажа, че тая задача е нерешаема — както днес, така и след милиард години. А сега, като преминем към твоите думи, отговорът зависи от това дали смъртта е необходима за съществуването на живота, или не?

— Как може да бъде необходима? Та нали тя е отрицание на живота?

— За единицата — да, но не и за вида. Ако поискам с една дума да отговоря на въпроса в какво се състои двигателят на биологичната еволюция, бих казал: в променливостта. Ако не беше тя, образуваната в глъбините на археозоичния океан първична плазма би вегетирала в един и същ вид до ден-днешен и не би произвела от себе си невъобразимото богатство от растителни и животински форми, от които е произлязъл човекът. А сега: благодарение на какво е възможна тая променливост? Благодарение на това, че едни форми отстъпват пред други, че се ражда потомство и в тоя процес от поколение на поколение възникват трудни за наблюдаване, дребни, но в течение на милиони години сумиращи се промени, които дават начало на нови видове и типове. А преведено на наш обикновен език, изчезването на родителските форми в полза на потомствените, отстъпването на едни поколения пред други се нарича смърт. Без смъртта не би имало променливост. Без променливостта не би имало еволюция. Без еволюцията не би имало човек. Ето отговора на твоя въпрос.

— Ти доказа, че в основата на конструкционните предпоставки на еволюцията се намира смъртността на нейните създания — каза след доста време Ниле. — Съгласен съм с това. Но щом еволюцията не е в състояние да създаде безсмъртие, може би човекът ще извърши това?

Тембхара мълчеше.

— А дори ако — зачу се глас в дъното на стаята, — а дори ако…

Погледнахме натам. Говореше Амета.

— Какво е смъртта? Кошмарно припомняне за небитието ли? Образ на тоя свенлив прах, в какъвто ще се превърнем ли? Познание, че като започваме борба със земята и небето, и звездите, побеждаваме мъртвата материя, за да се върнем в нея? Да. И още, че окисляването на белтъчините в нашите тела, което поражда музика и наслада, преминава в гниене? Да. Но едновременно това е извор на безценна стойност във всеки миг, при всеки дъх, заповед за напрягане на най-добрите ни сили, за да успеем да извършим и предадем колкото може повече на тия, които ще дойдат след нас; това е напомняне за непоколебимата отговорност за всяко действие, тъй като нито едно нещо, вече извършено, не може да бъде върнато назад, нито забравено в толкова късо време, колкото трае животът на човека. А чрез всичко това смъртта ни учи да обичаме живота и най-вече другите хора, също така смъртни, също така пълни със смелост и боязън, които също така с копнеж надничат извън границите на физическото си съществуване и с любов изграждат това бъдеще, което няма да им бъде дадено да видят. Ако придобие безсмъртие, човекът ще бъде принуден да се откаже от най-ценното нещо — от паметта, защото какъв мозък би обхванал това огромно количество от спомени, което се нарича безкрайност?

Той би трябвало да притежава студената мъдрост и безмилостното спокойствие на боговете, в които са вярвалите древните, но кой би бил толкова безумен да иска да стане бог, щом може да бъде човек? Кой би искал да живее вечно, щом със смъртта си може да даде живот на другите, както астрогаторът Сонграм? Не желая такъв свят. Всяко туптене на сърцето ми е възхвала на живота и поради това ви казвам: аз не ще разреша да ни отнемат смъртта.