Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (15)

XV

Комисарят казва, че съм кръгъл глупак. Мегерата се появява още веднъж. Курт Курна рисува икона. Все пак видял ли е някой убиеца? Кой, защо, как? Палму получава загадъчния ключ. Съвещание при закрити врати и Ланкела престава да се занимава с пилотиране.

Увлечени в разговор, разсеяни, продължихме да вървим, докато в един момент разбрах, че сме на улица „Мешелин“ — пред нас се откриваше предизвикващият тръпки стръмен покрив на крематориума. Мислех така усилено, както никога през живота си.

— Остава още Лане — рекох повече на себе си, изгубил вяра в собствените си логически способности.

Комисарят ме изгледа шашардисано отстрани, после каза бавно и с достойнство:

— Идвало ли ти е някога наум, че между имената Лангел, Ланкела и Лане има нещо общо? Буквите от първите срички са еднакви…

— Какво имаш предвид? — опомних се аз изведнъж. Като светкавица ме прониза мисълта, че адвокатът може да е незаконен син на убитата. Защо живее в същата сграда? Защо фамилиите им са сходни? Защо бе тъй потресен от смъртта й?

Шефът ме изгледа със съжаление и небрежно продължи:

— Какво имам предвид ли? Исках още веднъж да се убедя, че си кръгъл глупак!

Е, можех ли нещо да отговоря…?

— Ама така е — щом се осланяш толкова на въображението си! — добави той. — Единствено логиката и фактите — нищо друго не ти трябва, моето момче! Не фантазирай! Фактите са достатъчни!

Стиснах огорчено зъби.

— Възможно е госпожа Скроф да е била упоена и после пренесена в жилището си. — Гласът ми едва се чуваше. — Кучето е убил след това, заключил е вратата отвътре, сложил е допълнителната верига и е избягал през балкона. В такъв случай изобщо не е било необходимо да посещава апартамента през деня. Някой обикновен джебчия например…

— Който използува морфин и за да си направи удоволствие, изпраща двеста хиляди марки на господин Мустапя — прекъсна ме добродушно комисарят.

— Но тогава излиза, че престъпникът е Лане! — процедих безнадеждно през зъби.

— Забравяш съпругата на портиера. Спомни си, че беше страшно настинала. Също и пощенската служителка, госпожица Халама. Според теб тя не е ли съмнителна? Нали е един от свидетелите при подписването на завещанието; имала е възможност…

— Ха-Халама! — заекнах. — Мо-могла е… жена е, а аз вече не вярвам на жените! Именно такава, на пръв поглед невинна, съсухрена женица може да крие в себе си дявол знае какво. Наистина ли мислиш…

— Наистина мисля, че си непоправим глупак! — спокойно отговори шефът. — Няма значение, моето момче — ще пораснеш и ще станеш мъж, има време. Поне умееш добре да пишеш рапорти на машина — и такива хора са нужни в криминалната…

Шегата му бе доста солена. Устните ми затрепериха и аз наведох глава.

Като се разхождахме, неусетно стигнахме до някакъв квартал, който ми се стори познат. Замислих се за миг накъде ли се е запътил и изведнъж загрях, че стоим пред вратата на жилището на Ланкела.

Комисарят натисна звънеца.

Да се надяваме, че Курна си е вкъщи… — тихо промърмори той. — Искам да му задам един въпрос, само един малък въпрос… Ако се съгласи да отговори, цялата история ще се изясни. Така поне мисля. Но ако се запъне, всичко ще си остане заплетено и лейтенант Хагерт ще ми дръпне такова конско, в сравнение е, което малките ми забележки по твой адрес ще изглеждат като любовен шепот…

Гръмкият глас на икономката прозвуча като през рупор и след минута вече бяхме в асансьора, на път за последния етаж.

— Не разбирам — оплаках се безпомощно аз — какво още има да го питаш?

— А на теб самия какво още не ти е ясно? — тихо проговори Палму. — Вече казах: започваме от края!

Значи толкова време само се е подигравал с мене! Стиснах Зъби и реших отсега нататък да говоря с него само по служебни въпроси. Мегерата ни посрещна по характерния за нея груб начин. Като си мърмореше под нос, все пак ни пусна в ателието, където по работна престилка Курт Курна модернизираше и без това прекалено модерната съвременна живопис. Портретът на банковия директор Колберг бе захвърлен настрани и на статива бе окачена средна по размер картина. На платното с леки мазки, в светли тонове бе нахвърляна глава на млада жена, в чиито черти се долавяше сходство с лежащата върху белите чаршафи Кирсти Скроф.

— Комисарю, пак ли ще ми додявате? Тъкмо ме е споходило вдъхновението… и отново трябва да прекъсвам — укорително започна художникът.

Независимо от тона му личеше, че изпита известно облекчение, когато ни видя. Младото му лице бе мрачно и загрижено при влизането ни, докато в момента спокойно се усмихваше така, че изглеждаше почти симпатичен.

— Какво рисувате сега? — внезапно попита Палму. — Икона или… — и се зае да оглежда платното, след което каза с безразличие:

— Поне не ми изглежда толкова шантаво — почти разбирам какво представлява.

— Което е най-доброто доказателство, че картината е творчески неуспех за мене — отбеляза Курна и вяло остави четката. — Няма смисъл да продължавам: сантиментален боклук…

Според мен най-сетне бе създал нещо свястно, но реакцията му бе обичайната. Шефът се отпусна внимателно в удобния фотьойл, кръстоса крака, обхвана с дебелите си пръсти коляното и рече:

— Господин Курна, дойдох, за да ви задам един-единствен въпрос. Много ще ме улесните, ако отговорите честно. Естествено, в случай на отказ не мога да ви принудя.

Художникът отмести статива и застана пред Палму. Промъкващите се през голямата капандура слънчеви лъчи блестяха по косата му, но лицето му оставаше в сянка.

— Говорете! — безгрижно предложи той с пъхнати в джобовете ръце.

Гласът на комисаря бе все така спокоен и монотонен, когато равнодушно попита:

— Защо убихте госпожа Скроф?

Младежът невъзмутимо отиде до масичката за пушене и запали цигара. Ръцете му не трепереха, но забелязах, че е пребледнял.

— Никога не ще успеете да го докажете, господин комисар — изрече той с тръпнещ глас.

— Така ли мислите? — каза Палму още по-небрежно. — Забравяте вероятно, че са ви видели!

От изненада зяпнах с уста и разхлабих яката си. Курт Курна се стъписа и ръката му започна да се тресе. Усмихна се от немай-къде:

— Защо съчинявате, комисарю? Що за шеги? — попита той.

Палму потърка с длан брадичката си, докато обмисляше отговора. Поначало не беше кой знае колко добър оратор, а това, което искаше да каже, бе съвсем различно от изтърканите полицейски изрази. Когато започна, от лицето му лъхаше студенина:

— Господин Курна, не съм набожен и ми се повдига, от каквото и да е фарисейско лицемерие. Онзи ден сутринта се бях изправил до смъртния одър на загинала от ръката на убиец стара жена. Над главата й висеше малка, правоъгълна рамка, в която имаше изписани три поизтрити думи… Още тогава знаех, че престъпникът ще бъде хванат — злодеянието не бива да остава ненаказано. Спомняте ли си тези слова, господине?

Художникът прежълтя като мъртвец и ироничната усмивка върху устните му в миг изчезна. С печално изражение тихо заговори:

— Имате право… Така не може да продължава — не стана както исках. Вярно е, че някой винаги вижда какво се върши… Играта свърши и денят на възмездието настъпи — аз убих госпожа Скроф! Но как все пак успяхте, да разнищите всичко? — безпомощно се засмя той с посърнало лице.

— Честно казано, почти ми е невъзможно да докажа вината ви. В този смисъл наистина успяхте, но от себе си, господине, никога няма да избягате! Никой убиец не прави изключение — най-малкото човек като вас… Още снощи разбрах, че вие сте единственият възможен престъпник. Щом настоявате, ще ви разкрия: последното доказателство ми даде намереният у Мустапя плик.

Курт Курна се засмя измъчено и премълча, като му позволи да продължи:

— Разсъждавах така: на кого би могло да му дойде идеята да изпрати двеста хиляди марки по пощата като обикновено писмо? Кой би могъл да бъде маниакът с такова извратено чувство за хумор? На кого би доставило удоволствие да види как един негодник в расо прибира парите, като знае, че не ще бъде разкрит? Естествено, забелязахте, че банкнотите са подредени по номера, нали?

Художникът мълчеше.

— Още снощи разбрах всичко, но изводът бе толкова абсурден, толкова противоречащ на здравия разум, че нито един съдия не би се решил да издаде присъда! Любовта и превратно разбраното чувство за приятелство не са никакви доказателства. Реших да изчакам да постигнете целта си: госпожица Скроф оздравя и се срещна с Ланкела…

Младежът заговори, като напразно се стараеше да си възвърне предишния лекомислен тон:

— Е, да, намериха се двете гълъбчета, после сватбени фанфари и… Забавно, нали, комисарю?

— Не зная — отвърна Палму. — Мен повече ме забавляват нелогичните съвпадения в тази история, а именно: вие сте единственият, който няма по тялото си дори драскотина от зъбите на кучето. Момчетата ми го установиха вчера в управлението, когато ви преобличаха за идентифицирането. Същевременно всеки един от останалите има някакъв белег: госпожица Скроф — на китката; Ланкела — на пръста; проповедникът — на глезена. Няма да се учудя, ако адвокатът Лане също крие под дрехите си следа от резците му.

— Барон беше старателно куче! — отбеляза престъпникът и се усмихна горчиво.

— Единствено вие нямате спомен от него — продължи шефът. — Дори само на това основание трябваше да ви заподозра. Но има някакво несъответствие — та животното е ухапало убиеца! На покрива намерихме капки кръв — това е доказателство! Възможно е обаче нещо в разсъжденията ми да не е в ред… Защото най-вероятният извършител на убийството сте вие! Подсказва ми го логиката, а тя никога не ме е подвеждала!

— Ако ме познавахте по-отблизо — тихо заговори Курна — щяхте да знаете, че винаги съм бил с крехко здраве. Ей такъв съм — кльощав, кекав и от време на време получавам кръвоизливи в носа… този път ме изненада точно на покрива. Трябваше да остана две-три минути неподвижен, за да спре… Бързото катерене, напрежението — сами разбирате.

— А кучето? — промърмори несигурно Палму.

— Епизодът с него бе най-тъжният в цялата история. Върху тънките ръкавици сложих дебели, кожени. По необясними причини Барон се държеше с мен по-приятелски, отколкото с останалите гости. Приготвих му парче месо, в което имаше таблетка цианкалий…

— Дайте отровата! — бързо протегна ръка комисарят. — Никакви опити за самоубийство повече! Един е достатъчен!

— Хапчето отдавна хвърлих в тоалетната на хотел „Хелзинки“. Но можете да си представите как се стъписах, когато в тъмнината, без звук, кучето се нахвърли върху мен. Нито лаеше, нито ръмжеше — промъкнало се бе до вратата на балкона веднага, щом бе чуло шума. Барон бе вече стар и с цяло сърце мечтаеше поне веднъж да ухапе някого, без да го бият. Но за мен атаката му бе такъв шок, че в уплахата си го сграбчих, стиснах го силно, то лавна два пъти, притихна и… Ох, това бе най-ужасното, най-отвратителното преживяване. Никога няма да си простя!

— Оставихте трупа му, отворихте крана на газта, взехте парите и от любопитство прегледахте писмото до Мустапя. Впрочем какво пишеше госпожата?

— Обещаваше да му даде пари, за да се върне в Америка, ако доброволно и без скандал напусне енорията. Писмото има̀ съдбата на цианкалия.

— А кецовете? — тихо попита комисарят.

— Просто недоразумение. Откъде можех да зная, че Карле именно тогава ще си загуби своите? Естествено, случайност. Беше ядосан на Ири Салмиа и на леля си и просто бе забравил някъде сака си. Никога няма да го намери. Купих нови специално за целта и после ги изхвърлих в канализацията, когато се връщах по улица „Лайванмиес“ към хотела. Ръкавиците метнах също там, тъй като по тях сигурно бяха останали косъмчета от кучето. Това с кибрита бе досадна грешка — запуших ключалката с памук и захвърлих клечката, без да се замислям. Честно казано, вярвах, че ще се приеме за нещастен случай. Оказахте се много по-умен, отколкото предполагах, комисарю!

— В хотела се престорихте, че ви е станало лошо, отидохте и легнахте в стаичката зад завесата, откъдето проникнахте във фоайето. После взехте колата на Ланкела и след като си свършихте работата, се върнахте обратно, все едно че сте били в тоалетната. А сте тръгнали веднага, щом сте видели, че приятелят ви отива при танцьорката. Не сте искали той да забележи отсъствието ви. Но откъде, по дяволите, знаехте, че вратата на безистена не е заключена?

— Не сте разследвали докрай всичко, комисарю — пошегува се Курна. — Ако по-старателно бяхте изяснявали нещата, щяхте да разберете, че в тази къща съм живял цял семестър през първата година от следването си. Оттогава знам, че вратата не се заключва.

Мълчахме. Сметнах за необходимо да взема думата:

— Кой и как, вече изяснихме… — казах аз горчиво. — Не мога да проумея само: защо?

— Тъкмо затова сме тук — спокойно отбеляза комисарят. — Сигурно си разбрал вече, че Курна е влюбен в госпожица Скроф.

Художникът ни обърна гръб и за миг впери поглед през стъклата на капандурата. После рече безгрижно:

— Два пъти ви подсказвах решението на загадката — забавлявах се. Нима смятате, че съм толкова глупав, та ей така, за черните ви очи, ще седна да ви разправям за подвизите на прадедите си? В Тридесетгодишната война основателят на рода ни действително предоставил коня си на краля…

— Ах! — въздъхнах аз отчаяно. — Това са стари работи… Какво още искате да кажете?

— Ланкела беше моят крал — просто обясни младежът. — Откакто го познавам, непрекъснато му се възхищавам. Веднъж той рискува живота си, за да спаси моя — давех се. Такива неща не се забравят лесно… Вярно, че е лекомислен, парите изтичат бързо между пръстите му, но приятелството и жертвоготовността му са изключителни! Аз се гордея, че ме смята за свой приятел. Може би няма да разберете, но още в училище на мен ми викаха „маймуната“ — бях безпомощен и смешен. Не можех да се похваля с нищо друго, освен с мозъка си. Нямате представа колко много значи за мен приятелството му! То ми вдъхваше вяра в живота. Годините, през които живяхме заедно, бяха изключителни, чудесни, неповторими… Колко пъти съм стоял на края на пистата и със свито сърце съм наблюдавал безумните му фокуси във въздуха, бил съм…

— Той не се ли съгласи да приеме пари от вас?

— Не, разбира се! Би било противно на характера му! — замечтано отговори Курна. — Знаете ли, комисарю, не съм разсипник — добре се грижа за финансовите си дела, но на него с огромна радост бих му дал всичко, което притежавам… Жалко наистина, че придобитото с труд от родителите богатство се наследява от лоши деца.

— Хитро! — обади се Палму, без каквато и да е връзка с казаното. — Как ви дойде наум да вдигнете скандала при паметника на Рунеберг? Надявахте се да ви арестуват и двамата — и вас, и Ланкела? Щеше да е пълна глупост да се обвинява в убийство човек, който е бил в участъка по време на престъплението. За вас това щеше да бъде половин алиби. Едва ли друг, който два часа по-рано е извършил хладнокръвно убийство, ще се сети да прави подобно театро… И разочарованието ви трябва да е било голямо, когато заблудилият се сержант не ви задържал…

Курна не обърна внимание на думите му и продължи обясненията си с горчивина в гласа:

— Кирсти Скроф е прекрасно момиче! Може би и Ланкела, и аз се възхищаваме именно от това, че е така различна от момичетата, които сме срещали. Чиста и непорочна като утринна роса! А какъв неудържим темперамент! Не е необходимо да си особено наблюдателен, за да забележиш, че е влюбена до уши в приятеля ми. Безсмислено е да се опитвам да застана между тях. Съзнавах прекрасно, че той не може да продължава да живее така — имаше нужда от съпруга, а Кирсти бе сякаш създадена за него…

— И вие убихте госпожа Скроф — точно тази, която искаше да ги ожени? — казах аз иронично.

Художникът бе смъртно сериозен и очите му блестяха.

— Именно това нейно желание стана причина да я убия. Ако не бяхте толкова глупав, щяхте да разберете. В случай че биха били принудени да сключат брак, за да не се дели богатството, животът им щеше да се превърне в ад! Щяха да се отчуждят завинаги. Карле имаше Ири Салмиа — можеше да й се възхищава колкото си иска, но тя в никакъв случай не бе за него. На нея можах да обясня как да се отърве от ухажванията му…

— Значи вие сте й внушили да постъпи така… — започнах, но си прехапах езика — беше съвсем излишно да се меся в обясненията му.

— Беше ме страх Карле да не направи някоя щуротия — твърдо продължи младежът. — Можеше да се разбие със самолета или нещо подобно. Наистина се боях за него… Най-безразсъдно бе решението му да се заеме с имението Хаме-Ланкела. Днес е трудно да поддържаш чифлик, който е заложен от основите до покрива. Не става за работа — след време тя щеше да го убие. Въодушевлението му щеше да се изпари и той щеше да се превърне в един от онези потънали в дългове фермери, които от време на време идват в Хелзинки, за да се напият. У него щеше да изчезне всичко онова, от което съм се възхищавал…

— И тъй, Ланкела е кралят! — тихо каза комисарят с тон, в който се чувствуваше иронията на по-опитния и мъдър човек.

— Още ли не разбирате? — нетърпеливо процеди Курна. — Не бих могъл да кажа със сигурност какво го очаква: можеше да хлътне с милиони, но не ми се вярва да се случи, ако се свърже с момиче като Кирсти Скроф. Тя ще съумее да държи юздите му по-изкъсо. А Ланкела е от хората, които са създадени за любов и щастие. Исках да му дам възможност да изживее живота си по най-добрия начин. Виждал съм го да се усмихва през шума на мотора, зареян сред облаците… Той ще даде нещо на света само ако се почувствува потребен някому. Госпожица Скроф никога нямаше да бъде щастлива без него. Не забравяйте, че въпреки съмненията си направи опит за самоубийство заради Карле. Ето това е любовта, пред която си заслужава човек да свали шапка! Кажете… кажете, какво друго ми оставаше, след като обичам Кирсти и желая да бъде щастлива?…

Мълчахме. Бях потресен. Изведнъж всичко застана на мястото си. Решението на загадката бе ясно, невероятно и по тази причина убедително. Курна обичаше момичето и искаше щастието й, а на Ланкела дължеше живота си…

— Родоначалникът на рода ми, когато умирал, дал коня си на краля, за да се спаси — каза художникът, следвайки пътя на собствената си логика. — Извършил е престъпление, защото благодарение на избягалия монарх цели народи са изпитали безкрайните ужаси на една продължителна война. Своят кон аз дадох на Ланкела, за да избяга от собственото си лекомислие и слабост. Може би също няма да е за добро, но Карле беше моят крал! — и се втренчи в картината, където в светлината на нахлуващите слънчеви лъчи се виждаше нарисуваното с меки, светли тонове лице на Кирсти Скроф. После бавно продължи:

— Струваше ми се толкова лесно: със своята алчност и стиснатост госпожа Скроф бе причинила зло на много хора. В състояние съм да ви разкажа трагедии, станали по нейна вина, които ще ви накарат да мислите, че си е получила заслуженото. Тя беше непреклонна и безсърдечна старица. Опита се дори да откупи от господа бога собствената си душа! Смятах, че ще се приеме за нещастен случай и всичко щеше да бъде прекрасно. Но както справедливо отбелязахте, комисарю, убийството си остава убийство…

Палму поклати бавно глава. Лицето му бе строго и безжалостно, а в очите му светеше леден пламък, когато каза:

— Не, нищо не ви оправдава!

— Най-добре е да разкажа всичко — замислено произнесе младежът. — Сигурно забелязахте облекчението ми при вашето влизане — разбрах, че е настъпил краят. Тези две денонощия бяха прекалено дълги за мен. Още снощи написах завещанието си.

— Само това липсваше: още едно завещание! — спокойно рече шефът. — Не бъдете страхливец — ще ви осъдят на десетина години и за добро поведение ще ги намалят.

Курна размисля секунда, после гордо произнесе:

— Ако у нас съществуваше смъртно наказание, готов съм да го приема. Кръвта на рода ми и по-рано е обагряла дръвника… Но не се чувате какво говорите, комисарю? Аз — в затвор…

Палму бавно се надигна и направи крачка към него, но младежът не се помръдна. Зла усмивка играеше на устните му, когато лекомислено каза:

— Забравяте, че признанието на заподозрения не е достатъчно в подобно заплетено дело. И макар да имате неподлежащ на съмнение свидетел в лицето на помощника си, в съда никога не ще докажете вината ми, въпреки че я признах.

Комисарят замислено сбърчи чело.

— Но аз притежавам необоримо доказателство — побърза да каже художникът. — Запазих го нарочно, за забавление. Дебелоглавите ви ченгета не можаха да го открият, нищо, че обърнаха даже бурканчетата с боя, за да видят дали не съм скрил нещо в тях. Ще ви го подаря, но при едно условие!

— И какво е то? — заядливо попита Палму.

— Карле Ланкела и Кирсти Скроф никога да не разберат истината за престъплението! И нито дума във вестниците! Не давайте гласност, господин комисар, и ще получите доказателството за моята вина…

Полицаят не отвърна нищо — гледаше го изчаквателно.

— Първо заключете вратата на ателието! — предложи живописецът.

Комисарят имаше смътното подозрение, че му се подиграват. Все пак отиде до вратата и с лека усмивка превъртя ключа. Или по-точно, опита се да го превърти.

— Доказателството е в ръцете ви! — обяви Курна и се насочи към ъгъла на стаята, където имаше завеса. В движение започна да съблича работната си престилка.

Измина секунда, преди да проумеем, че в ръката си комисарят държи ключа от балконската врата на жилището на госпожа Скроф. Още от първото ни посещение тук той е бил пред очите ни. Това бе последната изява на странното чувство за хумор на Курт Курна. Когато най-сетне забелязахме, бе твърде късно.

Веднага изтичах на покрива през скритата зад пердето малка вратичка, но художникът вече стоеше на ръба на терасата.

— Кажете, че е било нещастен случай! — тихо промълви той. Беше блед като платно, а в очите му се четеше болка. Не бих успял да го задържа, дори да бях опитал. Но не съм сигурен дали изобщо исках да го спирам.

Има още съвсем малко. Комисарят Франс Палму и лейтенант Хагерт стояха заключени два часа, докато окончателно решат дали да потулят истината.

Госпожа Алма Скроф бе починала в резултат на нещастен случай. Или поне така гласяха съобщенията във вестниците, а нашият спокоен народ въпреки немалкия си жизнен опит е съхранил в себе си непоклатима вяра в печатното слово.

Ще спомена още, че Кирсти Скроф и Карле Ланкела се ожениха. Той намали полетите си и лети само когато госпожата е с него. „Ако се случи нещо, ще загинем заедно“, обича да казва тя. Съпругът й се прибира всяка вечер рано у дома, а когато се наложи да пийне нещо по-силно, цял час се разхожда по тихите улици, преди да се прибере. Същото, което прави и изключително добросъвестният адвокат Лане. Но подобни произшествия стават извънредно рядко.