Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kuka murhasi rouva Skrofin?, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод отфински
- Максим Стоев, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция, форматиране
- analda(2018)
Издание:
Автор: Мика Валтари
Заглавие: Кой уби госпожа Скроф?
Преводач: Максим Стоев
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: финландски
Издание: първо
Издател: Народна младеж
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Тип: роман
Националност: финландска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: март 1985 година
Редактор: Елена Матева
Художествен редактор: Александър Стефанов
Технически редактор: Гинка Григорова
Художник: Панайот Панайотов
Коректор: Таня Симеонова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2981
История
- —Добавяне
VIII
Алибито на най-самотното и нещастно момиче на света. Част от един разговор за вътрешния живот в енорията „Витлеем“. Комисарят не разбира игривостта на Барон и отрича, че е женомразец. Пощальонът се връща на местопрестъплението.
Шефът изтри челото си с ръка. Беше объркан.
— Няма нищо. Продължавайте, ако обичате! — каза той мрачно.
Госпожица Скроф се колебаеше и погледът й търсеше съчувствие в нашите очи. Опитах се да бъда колкото се може по-безразличен. Тя вдигна рамене и заговори с твърд глас:
— Добре! Стоях около минута пред вратата, докато осветлението по стълбището загасна. Не го запалих. Бях много самотна и… впрочем, какво ли бихте могли да разберете? После тихичко се изкачих по-нагоре и седнах пред вратата на тавана. Някога, като дете, когато бивах много огорчена, се скривах там. Дълго седях и размишлявах за най-различни неща — може и да съм поплакала малко. След това излязох, но наистина не мога да кажа в колко часа, независимо че е толкова важно.
Тя ни гледаше смело. Разменихме смаяни погледи и комисарят й кимна да продължи.
— Крачех бавно по брега в парка „Кайво“ — разказваше с леден тон момичето. — Бях съвсем сама и никого не го беше грижа за Кирсти Скроф. Разхождах се дълго и си мислех, че на света няма по-самотен и нещастен човек от мене. Беше може би по детски глупаво, но действително си избрах място, откъдето… откъдето щях да се хвърля във водата.
— Горкото дете! — промълви тихо Палму. — Извинявайте, че ви измъчвам, но без това не може. Ако не сте в състояние да продължите, ще прекъснем и ще разговаряме друг път.
Но момичето беше с характер — вдигна бледото си лице към нас и ние видяхме застиналите в очите и сълзи, които ги правеха още по-блестящи.
— Мина ми. Гордостта ми се пробуди — проява на малодушие е да се дави човек, когато му предстои цял един живот. Реших, че съм много лоша и че сигурно ще попадна в ада, и се върнах при госпожица Пихлая. Двете си припомнихме всички училищни истории и много се смяхме. — Момичето млъкна и храбро погледна комисаря: — Вие, естествено, не можете да разберете, но ние, жените, сме такива…
Не се сдържах, усмихнах се и след малко всички присъствуващи се захилиха така, че стаята сякаш стана по-светла. Тя беше чудесна, докато се смееше през сълзи. Поиска ми се да я прегърна и помилвам по косите. Изведнъж ме обзе желание да изпея или изсвиря нещо.
— После беше почти хубаво. Наистина, спах лошо и сънувах ужасни кошмари, но мислех, че се дължи на чуждото легло. На сутринта сварих кафе за себе си и приятелката ми и почистих стаята й — тя е ужасно мързелива през почивните си дни. Сетне се отправих към къщи, но леля… бе вече мъртва.
В стаята отново стана мрачно. Палму прехапа устни.
— Защо се върнахте при мащехата си? — попита той след миг.
Девойката го погледна открито с ясните си очи и каза много мило:
— Аз… аз… аз, май все пак… я обичах!
Да, такива са жените — излишно е да искаш да са логични. Но беше красиво и според мен комисарят постъпи съвсем невъзпитано, когато след кратка пауза официално попита:
— Предполагам, че снощи, докато слизахте по стълбите, не срещнахте никого? А по време на разходката?
— Да съм срещнала? — недоверчиво повтори тя и започна да се пали, но после се досети: — Не, разбира се, че не! Поне никой, който би могъл да свидетелствува. В парка отдалеч зърнах един полицай, но се скрих в сянката на скалите, тъй, че едва ли ме е видял. Разберете — исках да бъда сама! — упорито втренчи очи в колегата и бавно пребледня като платно. Престана да мисли само за себе си, най-сетне разбра всичко и почти изкрещя:
— Но защо е необходимо? Леля… нали почина в резултат на нещастен случай… никой не я е…
Думите заседнаха в гърлото й. Ситуацията бе извънредно мъчителна и избягвайки погледите на останалите, аз се зазяпах през прозореца. Адвокатът Ламе до този момент бе седял тихо и внимателно бе слушал. Палму му позволи да остане в стаята, очевидно, защото щеше да се грижи за работите на момичето. Но сега стана, изкашля се смутено и заяви:
— Комисарю, на мнение съм, че е време да престанете с вашата тайнственост. Касае се за честта и достойнството на покойната. Някои странни съвпадения тази сутрин успяха да всеят съмнение и у мен, но вече обмислих всичко. Не може въз основа само на незначителни подозрения, хм… да пласирате версията за убийство. Това е нещастен случай!
Шефът седеше с наведена глава. Сетне около устните му се образува сурова бръчка и когато вдигна лице, очите му бяха стоманеносиви. Само като го видех такъв, можех да повярвам, че пред мене е детектив, и то от най-добрите.
— До известна степен адвокатът е прав — откровено призна той на момичето, без дори да се обърне към Лане — мой дълг беше да не спестяваме нищо и да ви разкрия покъртителната истина. Леля ви не умря в резултат на нещастен случай, въпреки че е направено всичко, за да изглежда така. Убили са я хитро и хладнокръвно — намерихме достатъчно доказателства, които нямам право да разкривам преждевременно. Вие, както и всеки друг, сте длъжни да направите възможното според силите си, за да се изясни случаят и да се накаже престъпникът. Не бих желал да ви измъчвам повече, но съм принуден да ви помоля да дойдете с мен на горния етаж. Има подробности, за които само вие можете да ни помогнете.
Той нарочно говори дълго и с монотонен глас, за да даде време на момичето да свикне с мисълта за убийството. Отначало то простена и понечи да го прекъсне, но успя да се въздържи и след като свърши, го загледа съвсем спокойно в лицето. Стори ми се, че за няколко минути се превърна в зряла жена. По детски бунтовното й настроение се изпари и тя наблюдаваше Палму със сухи, сериозни очи.
— Чак ми е невъзможно да повярвам. Кой би могъл…?
Почти физически усетих, как мисълта й безнадеждно се залута и я загложди съмнението. Устата й се отвори и, аха да изрече име, подозрение и обвинение, но само притисна силно ръка към гърдите си и нищо не каза.
— Да вървим! — подкани я кратко комисарят и я погледна: — Ако можете!
Момичето се поизправи — личеше, че е с характер. Лане ни последва в коридора с явното намерение да дойде с нас, но Палму го изпревари и бавно започна да затваря вратата под носа му.
— Като адвокат на госпожицата, аз имам право! — отскочи назад той.
— Разбира се… разбира се — отговори му меко шефът — но прекалено много ви безпокоихме вече. Идете да си полегнете — щадете сърцето си! — и хлопна вратата пред онемелия адвокат.
Докато се изкачвахме, шефът доброжелателно бърбореше за най-незначителни неща — приличаше на лекар, който успокоява пациента си и отвлича вниманието му точно преди решителната болка. Момичето бе принудено да отговаря от време на време и даже да се усмихва леко.
Колегите действително бяха успели да се оправят бързо — външната врата бе поправена, така че следите от разбиването не личаха кой знае колко. Явно, че бравата не беше повредена, защото бе заключена. Позвънихме и верният Ара веднага отвори, като каза умолително:
— Комисарю, трябваше да съм на поста си, може би ще се обадите да изпратят някой друг? Аз нали намерих…
— Не! — безмилостно отсече Палму. — Няма да стане! Дългът… — продължи той, но тъжната физиономия на сержанта смекчи сърцето му. — Можете да се поразходите отвън, пред къщата — предложи накрая комисарят. — Територията е в района ви и ако измислите нещо по-добро… — Кимна му ободрително и младежът тръгна с просветляло лице. Влязохме вътре, където всичко бе спокойно и тихо, като че нищо не се бе случило. Трупът беше изнесен, нощното шкафче бе празно, а леглото оправено. Коки се надигна вяло иззад масата, като постави пръст между страниците на книгата, която прелистваше.
— Чуйте това, комисарю! — започна той, но видя госпожицата, спря се и тромаво се поклони.
— Детективът Коки — представи го Палму и момичето кимна срамежливо. — Най-големият талант от следствено-опер… такова… от целия криминален отдел, нищо, че като го гледа човек, трудно би предположил, нали?
Полицаят почервеня и усмивката на момичето озари стаята.
— Ъ-ъ, исках само да ви прочета нещо от тези излияния — продължи талантът, за да се измъкне от неудобното положение. — Слушайте:
Не облаги, а милости и необяснима любов изпитва прероденият. Човек не може да заслужи опрощение с добри дела — лъжовната църква е като изсъхнала смоковница в градината господня, защото искрено ви казвам: прероденият е просмукан с мед и манна и нищите благославят името му и черквата му благодари, тъй като по плодовете се познава дървото. Доброто дърво носи добри плодове, но изсъхналото отсичат и хвърлят в огъня на ада. Затова ти казвам, преродени, да оставиш парите, книжата и имуществото си, които са само кал и прах, и откупи с тях ябълката на живота от градината господня. Защото по-лесно камила ще мине през иглено ухо, отколкото богатият ще влезе в царството небесно!
Той замълча и се огледа, като че чакаше овации. Настъпи странна тишина. Комисарят взе книгата от ръцете му и хвърли поглед на първия лист.
— „Написал Пер Гамалиел Мустапя, ръководител на Витлеемската енория, най-малкият от малките му чада“ — прочете той със забележително спокоен тон. — И доколкото разбирам, основната мисъл е следната: ако притежаваш нещо, то бързо го донеси на дискоса на енорията „Витлеем“, и по-точно на Пер Гамалиел Мустапя.
— Отвратителен човек! — прошепна госпожица Скроф с дълбока погнуса. — Леля никога не повярва… — тя се спря по средата на изречението.
Върху бюрото се виждаше цяла купчина сборници с проповеди, на които бе изписано името П. Г. Мустапя.
— Известно ли ви е какво принуди госпожа Скроф да промени направеното в полза на енорията завещание? — сякаш между другото попита Палму.
Тя поклати глава и каза:
Не, дори не знаех, че е имала намерение да съставя ново завещание. Току-що адвокатът Лане ми спомена за това. Не разбирам добре — леля никога не е споделяла с мен такива неща. Но много се грижеше за душата ми — трябваше да ходя на църква дори когато не бях в състояние… — Тя бавно почервеня, извърна поглед и прошепна: — Разказвам ви с неудоволствие. Беше… беше… толкова омерзително!
— Да-а — въздъхна комисарят. — Но вие сте съвременно момиче. Стиснете зъби и говорете! Разберете, бих желал да чуя нещо повече за тази тъмна личност…
Някаква мисъл прониза съзнанието й и тя внезапно вдигна глава:
— Мислите ли, че той?… — прехапа устна и млъкна, но пролича, че се е освободила от бремето на мрачното подозрение.
— Проповедникът снощи посетил госпожа Скроф и тя го изхвърлила — посвети я съвсем безпристрастно комисарят. — Именно вчера покойната е променила съставеното в полза на енорията завещание.
— Ще разкажа! — почти извика тя. — Ще разкажа с удоволствие, ако ви помогне! Връзките на мащехата ми с… с… енорията датират едва от две години. Мен също ме влачеше по събрания. Естествено, беше ми скучно — с много по-голяма радост бих отишла на кино, но тя не одобряваше. Налагаше се да гледам филми само… само… тайно. Още в началото изпитах неприязън към кюрето. Беше толкова… толкова угодлив, лигав, когато идваше тук, бе като петел сред кокошки, но леля бе сляпа и му се възхищаваше безгранично. Накрая стана член на тяхното ръководство, започна да пости, да се занимава с окултизъм и да вярва в сънища. Понякога си мислех, че е съвсем… полудяла. В последно време взе да употребява сънотворни…
— Между другото може би знаете кой й е препоръчал „Пантофон“? — попита комисарят, сякаш ставаше дума за най-естественото нещо на света.
Стори ми се, че момичето трепна. Във всеки случай, известно време се поколеба с отговора — достатъчно, за да забележи и Палму. После каза с тих глас:
— Не зная. Преди няколко дни ми даде рецептата и аз купих лекарството от аптеката, докато разхождах Барон. Беше в малко стъклено флаконче.
— Е, подробности — успокояващо изрече шефът. — Извинете, че ви прекъснах, но сигурно имате някаква по-уважителна причина за антипатията си към проповедника?
— Да. Леля искаше да ходя в неговото… конфирмационно училище. — Момичето бавно се изчерви. — Искам да кажа, че посещавах от мъничка подобно училище, но докато госпожа Скроф не се отдели от църквата. Мустапя ръководеше в енорията си някаква школа… за духовно издигане. Пфу! Пфу! Беше отвратително! — Тя почервеня като рак и се разгорещи: — Събираше само момичета и отначало… говореше много красиво, но… после започна да ни задава всякакви неудобни въпроси. Не знаех, че животът е толкова грозен…
С ръце на гърба Коки отиде до прозореца и се загледа навън. Ушите му бяха станали алени. Моето лице също пламтеше и се почувствувах неспокойно, но се налагаше да стенографирам и смело сграбчих писалката.
— Всяка от нас трябваше да се изповядва пред него — продължи тихо девойката, забила поглед в пода… — Леля ме принуждаваше да ходя и… и той поиска да се молим заедно. Когато бяхме на колене, постави ръка на кръста ми и… и започна да ме притиска. Зашлевих го и избягах у дома разплакана. Всъщност нищо не можах да обясня на мащехата си, защото бе страшно ядосана и каза, че съм глупава… и… че имам развинтено въображение. Тя… тя дори се страхуваше, че проповедникът се е обидил и отиде да му се извини вместо мен. След това обаче аз за нищо на света не желаех да ходя там!
— Да-а — успокоително произнесе комисарят. — Не мислете повече за това. Благодаря ви, че разказахте… хм… за неприятностите, които сте имали.
Момичето искаше да продължи — изглежда, че докато говореше, нещата все повече и повече й се изясняваха. Каза с възторжен глас:
— Чуйте! Считам, че решението на леля ми има връзка със случката, защото още същата вечер бе доста странна, гледаше ме особено и… и още веднъж ме разпита. Мислех, че вече я е забравила. Ей сега си спомних. Вероятно някое друго момиче е вдигнало шум… Не разбирам как може родителите им да ги изпращат в подобно училище — във Витлеемската енория членуват много уважавани семейства.
— За съжаление точно тази е причината на подобни случаи да не се дава гласност — осъдително отбеляза Палму. — Всичко се потулва и след известно време историята се повтаря. Но стига сме говорили за Мустапя… Я слушай, Коки, какво рече инкасаторът по газта?
Коки се обърна изведнъж и трепна, като че досега беше потънал в дълбоки размишления и без нищо да чува, бе зяпал навън. Един полицай също може да бъде деликатен.
— А… а, инкасаторът ли? — повтори той съобразително. — С него извадихте голям късмет, комисарю! Броячът е проверяван само преди няколко дни, по телефона ги осведомих за положението на стрелката и модела на котлона, те там пресмятаха известно време и съобщиха, че кранът е бил отворен между двадесет и три и един часа снощи. Приятелчето, с което разговарях, бе много въодушевено, прегледа предишните сметки, сравни с обикновеното количество, което изразходват, и така нататък. Нормалният им разход е много постоянна цифра, тъй че за грешка и дума не може да става. Изчисли, че е станало между двадесет и три и един, а по-конкретно малко след двадесет и четири. Беше готов да се хване на бас, че е бил отворен точно в двадесет и четири и двайсет минути.
— Следователно доктор Маркола греши — отсъди Палму сякаш на себе си. — Той прецени, че смъртта е настъпила между двадесет и три и един, а според инкасатора излиза някъде в сутрешните часове, когато газта вече е успяла да проникне навсякъде. Добре свършено, Коки!
— Престани! — намесих се аз и кимнах с глава към госпожица Скроф, която бе пребледняла и дишаше тежко. Мисълта за задушаването с газта я ужасяваше и аз я разбирах добре.
— Извинете, забравих, че и вие сте тук! Аз съм само един стар и глупав полицай. Не обръщайте внимание на тези неща. А сега си помислете добре — кога за последен път излизахте на балкона?
Тя го изгледа учудено и повтори:
— На балкона ли? Но през зимата никога не го използуваме! През лятото там имаше няколко саксии, ала още през есента ги внесохме вътре. Доколкото знам, след това никой не е отварял вратата.
— В такъв случай ключът трябва да е на мястото си?
— Ами да, разбира се! — Госпожицата не схващаше много добре за какво става дума. — Външната врата я заключих аз, а вътрешната, както виждате, е добре уплътнена с гумени ленти. Няма нужда да се лепят.
— А леля ви не чувствуваше ли да духа оттам? — с престорено учудване попита Палму. — Аз поне останах с такова впечатление.
— Не, съвсем не! — увери го госпожица Скроф.
— Но ключа го няма и дупката е запушена с памук — рязко каза шефът. — Наистина ли не помните?
Момичето се замисли, но после напълно уверено заяви:
— Сигурна съм, че аз не съм го вземала. Може би леля сама го е извадила и го е пъхнала някъде по чекмеджетата. Тя беше много чувствителна към течения.
Комисарят хвърли въпросителен поглед към Коки, който отрицателно поклати глава и допълни:
— Никакъв ключ, който да става за тази брава, не намерихме в жилището. Освен това памукът е натъпкан отвън с кибритена клечка или нещо подобно. Естествено, не можем да го докажем, но поне така изглежда. Прагът между двете врати беше грижливо почистен — нощес някой е влизал оттам.
— През балкона — промълви момичето и после разбра всичко. — Искате да кажете, че… че… убие… че тази нощ някой е влизал…
Палму мълчеше, пък и тя не настояваше за отговор. След малко той запита:
— Госпожице Скроф, кучето Барон беше ли зло?
— Не беше. Хората погрешно разбираха нрава му. В действителност бе много послушно и ужасно благодарно, когато за малко го извеждах навън. Но чуждите хора не обичаше — лаеше ги така, че цялото се тресеше. Портиерът изобщо не можеше да го понася, но кой ли портиер обича кучета? Нормално е да ви каже, че е било зло…
Спомних си единодушното мнение на всички за животното и неволно се усмихнах. Тя ме стрелна ядосано с очи.
— Не обичаше мъжете, с радост впиваше зъби в крачолите на панталоните им и мисля, че постъпваше много мъдро — заяви госпожицата и отмъстително погледна право в мен. — Случваше се и да ухапе, но го правеше на шега.
— Странен начин за забавление — отбеляза сухо комисарят.
— Вярно е! — енергично потвърди момичето. — Понякога хапеше и леля, че дори моите ръце и глезени бяха винаги в синини. Преди няколко дни, тъкмо си лягах, без да ще, ме захапа по китката и потече кръв.
Тя невинно вдигна ръкава и ни показа бледата си, със сини жилчици ръка, на която личеше грозен, червеникав белег. Бавно смъкна дрехата, но като видя физиономиите ни, се слиса:
— Какво има? — Гласът й започна да трепери. Палму мълча мъчително дълго, след което съобщи:
— Имаме основания да предполагаме, че кучето е ухапало лицето, което предишната нощ между двадесет и три и един е проникнало през терасата в жилището.
— Аз… аз разбирам. — Девойката помръкна, оклюма се като цвете и се затвори, а непосредственото й простодушие отлетя яко дим. — Ако комисарят няма повече въпроси… — продължи тя и Палму махна безгрижно с ръка, като се опита да се усмихне:
— Да, да, идете да си починете, госпожице Скроф! Най-добре ще бъде да останете в апартамента на адвоката Лане. Сигурно с удоволствие ще ви предостави място за пренощуване и така ще сте наблизо, ако ни потрябвате за справка. Жилището на госпожата все още ще остане на наше разположение, но ще се постараем да свършим до утре сутринта и, естествено, после ще можете да се преместите тук.
— Госпожица Скроф едва ли би желала… — започнах аз, но тя официално ме прекъсна:
— Разбира се, че поне в началото ще живея тук. Не се страхувам от тъмното, пък бих могла да повикам и някоя приятелка.
— Е, това са утрешни грижи! — прекъсна зараждащия се спор комисарят. — Сигурно искате да вземете необходимите ви неща от стаята си; ще ви благодаря, ако същевременно погледнете дали не липсва нещо.
С наведена глава момичето влезе в спалнята си и затвори вратата. Аз нервно се обърнах към Палму:
— Госпожица Скроф в никакъв случай не може да се премести, докато убиецът е на свобода! Забравяш, че ключът е все още в него.
— Идиот! Младо говедо! — изруга ме снизходително шефът и повдигна рамене.
Обидих се жестоко, тъй като този път бях прав. Коки и Палму ме изгледаха недоволно и аз притихнах. Ужасната истина ме порази като гръм.
— Ако мислиш, че момичето лъже… — лицето ми пламна от яд. — Направо е смешно да виждаш в нея убиеца!
Още докато говорех, мислено свързах всички доказателства и краката ми се подкосиха. Само здравият разум ми подсказваше, че нежната, с теменужени очи госпожица не може да бъде хладнокръвен престъпник. Колегата присмехулно следеше отразяващата се на физиономията ми игра на чувства, после каза авторитетно:
— Още не подозирам никого, но се съмнявам във всекиго. Имай предвид следното: тя е с характер, мрази леля си, смята, че й е опропастила живота. Имала е възможност да вземе ключа и сама е купила „Пантофон“-а. Кучето я е ухапало съвсем наскоро и от раната е текла кръв; познава къщата и навиците на госпожата по-добре, от който и да е друг. И преди всичко — тя е единствената, която няма никакво алиби за времето между двадесет и три и един часа.
— Но нали сама каза… — млъкнах веднага.
— Кой вярва на женски приказки? — подигравателно попита комисарят. — И най-невинните очи могат да лъжат и… хм… съм мизо… мизо…
— Мизогин — интуитивно подсказах аз.
— Точно така. Но всяко нещо с времето си, а сега задачата ние…
Телефонният звън прекъсна мисълта му и той вдигна слушалката. От едносричните му отговори нищо не се разбра, но когато я остави, лицето му бе напрегнато. Сухо каза:
— Става лошо за младия Ланкела — никакви кецове не са намерени в гардеробчето на залата за тенис. В къщата също. А впрочем следата е оставена от крак с неговия размер. Освен това в безбройните чекмеджета на Курна е открито флаконче от „Пантофон“, но ключът от балконската врата не е бил там. Такива са резултатите от обиска. Друго подозрително няма. Ланкела ще се сети, че е забравил другаде сака със спортния екип…
— Следователно вече можеш да отхвърлиш госпожица Скроф! — казах аз отмъстително и трепнах, защото забелязах, че тя е провряла глава през вратата, която води към коридора.
— Не е необходимо да бъда отхвърляна — сама ще се оттегля… — горчиво произнесе тя. — Довиждане.
— Един момент! — вдигна ръка Палму. — Известно ли ви е вчера вкъщи да е имало някаква по-значителна сума?
— Леля не разговаряше с мен по парични въпроси. Естествено, понякога държеше много пари у дома, но не ми ги е показвала. За снощи не зная. — Тя понечи да излезе, но Палму викна след нея:
— Въпреки това в нощното шкафче е имало двеста хиляди марки, които са изчезнали!
Девойката веднага се върна и широка усмивка цъфна на лицето й:
— Но тогава всичко е ясно! — ликуваше тя. — Някой крадец! Видял я е, когато се е връщала от банката и…
— В кого се съмнявате? — прекъсна я комисарят. В гласа му прозвучаха метални нотки.
Момичето пребледня, усмивката му угасна; в следващия миг се обърна и побягна — чухме само блъскането на външната врата и един вик. Бе ударила някого и когато излязохме, видяхме изуменият пощальон да проследява с поглед тичащата по стълбите госпожица.
— Извинете, комисарю — плахо започна той — когато извършвах вечерната обиколка, си спомних нещо и реших да попитам: именно това писмо…
— Какво писмо? — Лошо предчувствие завладя Палму.
— Нали аз го донесох — беше адресирано за госпожа Скроф и когато повдигнах капака на кутията, усетих миризмата на газ и мислех, че ще го имате предвид.
Комисарят го хвана за рамото, вкара го в коридора, след което затвори вратата и каза:
— Да започнем отначало! Не съм виждал никакво писмо. Коки, дяволе!
Талантът бързо дотича и почтително изрече:
— Пощенската кутия бе празна, господин комисар! Разбира се, че я прегледахме!
От вътрешната страна на вратата висеше старовремска ламаринена кутия, в която пощата се задържаше, без да пада на пода — не е чудно, че нищо не видяхме при влизането. В главата ми бързо преминаха събитията от сутринта.
— Проповедникът Мустапя! — веднага предположих аз.
— Точно така! — потиснато потвърди шефът. — Ара, идиотът, е оставил вратата отворена, когато влезе да ни съобщи, че влечугото е дошло да търси госпожа Скроф. Голям бързак е приятелчето Мустапя!
Пощальонът, който местеше жив, пъргав поглед от един на друг, каза:
— Спомням си съвсем ясно, че върху плика със сини букви бе напечатано „Витлеемска енория“, а адресът бе изписан с доста нервен мъжки почерк:
— А аз, глупакът, се чудех къде се е разбързал така изведнъж… — простена комисарят и се плесна по челото.
В този момент някой позвъни. Отворих вратата — на прага стоеше божият служител и смутено мачкаше шапката си в ръка.