Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (4)

IV

Защо именно „Пантофон“? Убитото куче става по-лошо от жив лъв. Проповедникът Мустапя се мярка на сцената и бързо изчезва. Адвокатът Лане непрекъснато бърше очилата си. Къде е госпожица Скроф?

Бях сигурен, че минута след като оставя слушалката върху телефона до старото бюро, паркираната пред управлението оперативна кола ще тръгне насам. Отвън бе доста поочукана, но вътре щяха да се настанят петима отлично владеещи занаята професионалисти, а сирената й бе в състояние да разчиства пътя дори при най-интензивно движение.

Отпуснах се на колене и се заех да оглеждам трупа на стария дакел.

— Всеки убиец допуска грешки — рече сериозно комисарят. — От този закон изключения няма! Възможно е обаче полицията да не ги забележи всичките. Неговият пропуск е кучето. Виждаш ли?

Разглеждах го — блещеше се срещу мен със злобен, стъклен поглед. Лежеше върху възглавничката с прекършен врат и неестествено извита назад муцуна. Погледнах въпросително Палму.

— Очите му са останали отворени, което говори, че смъртта е била внезапна и страшна — обясни той. — Забележи, че са изскочили и шията му е счупена — обърни внимание на неестественото положение на главата. Освен това престъпникът го е поставил върху постелката, което е още едно недоглеждане. Ако песът се е събудил от увеличаващата се концентрация на газ, щял е да започне да обикаля стаята или да се скрие в най-тъмния ъгъл — под леглото например. Тогава може би е щял да умре с отворени очи, но в това помещение се е разиграла кратка и жестока битка. Някъде по пода вероятно ще открием и следи от ноктите му, оставени при схватката със злодея. Струва ми се, че кучето е успяло да лавне само два-три пъти.

— Но госпожа Скроф щеше да се събуди! — осмелих се да възразя.

— Сигурно, независимо от таблетката „Пантофон“ — потвърди шефът. — Но не е чула нищо. Убиецът не би оставил това на случайността и се е подсигурил предварително. Следователно аутопсията на трупа ще докаже защо не е станала при влизането му. Той е доста хитър! Трудно е да се различи морфинът от „Пантофона“…

— Сигурен ли си, че вратът на кучето е счупен? — попитах, защото не виждах нещо кой знае колко съмнително в позата му.

Комисарят с мъка се отпусна на колене до мен и изви назад главата на песа, тъй че тилът му се залепи за гръбнака. Извърнах поглед и видях Ара, който предпазливо надничаше през вратата. На лицето му бе изписано понятно удивление.

— Чукайте, преди да влизате! — изръмжа Палму и се изправи, като се постара да запази, доколкото можеше, достойнството си.

— Пристигна проповедникът Мустапя. Не го пуснах вътре и както заповядахте, ви уведомявам, господин комисар!

В този момент до ушите ни достигна приглушената от стените сирена на колата, с която идваше оперативната група. Шефът ме изгледа унило и поклати укорително глава:

— Не можа ли да им кажеш да не включват тая тръба йерихонска! След пет минути пред къщата ще се събере целият квартал… — Беше късно за упреци и той се обърна към сержанта: — Тичайте долу и задръжте любопитните! Аз ще се занимая с кюрето!

Отидохме в антрето. Ара бе оставил вратата отворена и оттам, стъпил с единия крак вътре, надничаше як бледолик мъж. Черното расо, високата твърда яка и тъмната му шапка му придаваха попска важност. Внезапно той отстъпи назад и почтително свали капелата си. Кожата на подпухналото му лице приличаше на пресен кашкавал, а бледосините му очи имаха особен, безжизнен и студен израз. Поздрави комисаря и протегна към мен меката си, отпусната ръка:

— Дълбоко съм потресен от този скръбен случай! — изрече с писклив глас отчето. — Госпожа Скроф беше от настоятелите на нашата църква, неин опорен стълб, тъй да се каже. Живеем във време, когато дори възрастни хора се отдават на мирска суета или търсят утеха при пастирите на лъжовната вяра. Сломен съм от загубата на приятеля и помощника, но в същото време разумът ми пее дитирамби, че грешната й душа е приета в небесните чертози на вечния Витлеем, чието бледо зарево, но… извинете!

Петимата експерти се изкачиха на площадката и се заслушаха в противните му излияния. Детективът Коки ги прекъсна, като настъпи кюрето по пръстите на крака, после се представи на Палму. Проповедникът изведнъж онемя и изплашено се огледа.

Палму влезе в коридора, където с нисък глас даде разпорежданията си на Коки, като преди това ми махна с ръка да се занимая с божия служител, който, сякаш боейки се да не наруши спокойствието на мъртвата, театрално прошепна:

— А госпожица Скроф?

Мълчаливо поклатих глава и наострих уши, за да чуя заповедите на шефа от антрето.

— Вземете пръстови отпечатъци и фотографирайте стаята! Опитайте се да отворите вратата на балкона с шперц. Но ви предупреждавам: никой да не стъпва там, преди да сте го снимали! Знаете коя лента да използувате. Това е единственото място, където се надявам да намерим следи от престъпника. Тук са били вече четирима души.

Внимателно избутах проповедника по-далеч от вратата. Очите му се бяха разширили, на лицето му се изписа ужас:

— Не разбирам… защо комисарят?…

Изведнъж, преди да успея да го задържа, хукна като луд. Наведох се над парапета и го видях да тича с дълги скокове надолу по стълбите, като полите на черното му расо бясно се развяваха.

Към мен бавно се приближи Палму.

— Идиот! — каза той зловещо. — Кръгъл идиот! Тъпанар!

— Защо?

Комисарят потри ръце и искрено отговори:

— Не зная, съвсем не зная. Във всеки случай този е първият с нечиста съвест, независимо от вечния Витлеем…

Спокойно слязохме при сержанта, който отблъскваше привлечените от сирената любопитни.

— Накъде се бе разбързал така проповедникът? — кротко попита шефът.

Ара се смая.

— Но той остана горе!

— Щеше да си строши краката от бързане… — Шефът се завъртя на пети и тръгна надолу по стълбите, които свършваха с врата. Отвори я и се озовахме в двора. Уверихме се, че отчето се бе измъкнало оттук, без да пречи на Ара да изпълнява служебните си задължения. Тълпата все още не бе видяла този заден вход.

Тръгнахме по пясъчната алея и стигнахме до стената, която отделяше двора от съседния завод.

— Портиерът заслужава уважението и благодарността на всички — саркастично отбеляза Палму. — Още е толкова рано, а пътечките и тревните площи са почистени. И тъй, ако се намерят следи, те ще са само на терасата.

Погледнахме едновременно нагоре — зазиданата в стената желязна пожарна стълба водеше към покрива, който от стрехата тръгваше стръмно и след два-три метра ставаше полегат. На около четири метра от стълбата се намираше малкото балконче на старата дама.

От вратата, през която дойдохме, се показа гологлав възрастен господин с угрижен вид, който се представи, като същевременно бършеше очилата си.

— Ако разполагате с време, бих ви помолил да се отбиете за малко при мен — каза той. — Живея на първия етаж и съм адвокатът на госпожа Скроф, Лане. През последните години се грижех за почти всичките й текущи дела. Малко съм разтревожен от този… този печален случай…

Уведомихме Ара къде ще бъдем и се отзовахме на поканата на адвоката, който се настани зад бюрото си, втренчи в Палму неспокойните си очи и запита:

— Защо повикахте колегите си, господин комисар? Беше ли наложително?

Шефът го гледаше право в очите. От този явно умислен и усърдно чистещ очилата си мъж лъхаше особена сила. Такъв няма да се остави да бъде баламосван.

— Да! — отсече той.

— Известно ми е, че полицията не би изложила на позор един род, ако няма достатъчно основания. — Адвокатът говореше бавно, като грижливо подбираше думите си. — Единственото, за което искам да ви помоля, е да се въздържате от даване на гласност. Зная, че вестниците са зависими от учреждението, в което работите. Надявам се, че ще направите всичко, което е по силите ви, и ще бъдете дискретен колкото е възможно по-дълго.

Шефът кимна и изчака продължението.

— Това… това нещастие се случи в много неподходящ момент. В особен период, тъй да се каже. Сигурно вече знаете, че госпожа Скроф беше богата, но имаше и много проблеми. За да ви станат ясни отношенията в семейството, ще ви запозная бегло с членовете му — адвокатът свали очилата си и отново се зае да ги трие с края на носната си кърпичка. После се отдръпна назад и погледна въпросително комисаря, който го подкани с глава.

— Ще се опитам да бъда максимално кратък и няма да се впускам в подробности — напълно излишно пак заяви домакинът. С удоволствие бих изслушал и по-обширно изложение за старата дама. — Преди петнадесет години госпожата се омъжи, но не можа да се сдобие с рожба и нещата тръгнаха зле. От първия си брак съпругът й имаше седемгодишно момиченце. Беше близо десет години по-млад от нея и се оказа един бездарен ловец на щастие. Не успя да разпилее цялото й състояние, защото тя разбираше от бизнес и се постара да включи съответната клауза в брачния договор. Все пак той измъкна значителна сума, след пет години съвсем се пропи и си пръсна черепа. Недоразуменията между него и жена му се отразиха на развитието на детето. Мащехата обаче направи всичко възможно лошите наследствени черти да не се проявят у госпожицата и тя стана наистина образцова девойка. Преди две години издържа успешно кандидатстудентските изпити, а след месец навърши и пълнолетие. Но в определени моменти е доста своенравна, в резултат на което между мащехата и нея избухваха жестоки разправии, които винаги завършиха с примирие, защото младата дама има чувствителна и нежна душа. Когато започна да следва, главата й се напълни с всякакви момичешки мечти — искаше да става медицинска сестра или да учи музика. Дори аз разбрах колко безпочвени са подобни желания. Според мен тя щеше да изпълни най-добре дълга си, ако остане у дома като компаньонка на вдовицата, която напоследък боледуваше често.

Палму кимна с разбиране:

— Да готви, да лъска сребърните прибори и в почивките да разхожда кучето — какво по-добро призвание за едно младо момиче!

Адвокатът бързо сложи очилата си и плахо го погледна, после продължи с леко променен тон:

— Не е моя работа да давам оценка на възпитателните методи на госпожа Скроф. Освен старомодна тя бе и доста набожна. Момичето два пъти бяга от къщи — първия път разплакана заспа в леглото на жена ми, а втория — прекарала нощта при своя съученичка, като заплаши, че никога вече няма да се върне. Ех… младост! Но, от друга страна, клиентката ми беше посвоему права. Не зная в действителност какво печелим от тези модерни времена. Синът ми Пенти например… — Той разбра, че се отклонява, и се изправи на стола. — Преди да засегна случилото се вчера, казах вече — това бе особен ден, бих искал с две думи да се спра и на другия близък роднина на покойната, младия Ланкела. Знаете, че тя беше от рода Лангел, а младежът е черната му овца. Занимава се със спорт — запален е по самолетите — факт, който госпожата не можа никога да преглътне. Навърши пълнолетие, загуби четири години в университета, без да е взел един изпит, но успя да пропилее цялото си наследство. Заложи имението Хаме-Ланкела и взе още половин милион, като изсече гората до последното дърво. Небрежно възпитание, после лоши компании — знаете ги Лангелови! След смъртта на стария Йоуни Лангел госпожа Скроф и племенникът й бяха единствените живи представители на този клон на рода. Младежът се оказа в бедствено положение, а искам специално да подчертая, че вдовицата държеше много на фамилната чест. Независимо от щуротиите, които вършеше, той й бе слабостта и когато преди около година започна да търси връзка с нея, лелята отново го прие с отворени обятия. Преди това отношенията им бяха напълно прекъснати, но очевидно за младия Ланкела бяха секнали всички останали парични изворчета.

— Следователно от година госпожа Скроф издържа сина на брат си — заключи Палму.

— Не мога да твърдя, че се ползувах с пълното доверие на госпожата — малко смутено продължи Лане. — Аз съм управител на всички къщи, които притежава. С наличните пари, с тези, които временно влагаше, и с борсовите операции се занимаваше лично, като не ми позволяваше да й се меся. Задълженията ми се свеждаха до грижи за недвижимото имущество. Това стана причина за известни неприятности. През пролетта например, когато се наложи да обявя получаваните наеми, данъчната комисия поиска специални обяснения за борсовите й операции във връзка с акционерното дружество „Кейносилки“. Едва тогава разбрах, че е вложила голяма сума в това предприятие. Тя имаше нюх за подобни сделки.

— Значи понятието „съвест“ при нея е било доста разтегливо, поне що се отнася до данъчните власти.

Адвокатът се смути.

— Всеки счетоводител от големия бизнес или по-едър собственик знае, че данъчните закони имат… мда-а… вратички… Тук не става дума за някаква голяма измама. Напълно естествено е паричният капитал, който се облага с най-високи данъци, да търси средства за самозащита. Но госпожа Скроф постъпи глупаво, в смисъл че се опита да заблуди и мен. Ако бях в течение, щеше да избегне тези неприятности.

— Е, е! — успокои духовете комисарят. — Да се върнем на темата. Доколкото ми е известно, данъкоплатецът не от страх, а по съвест трябва да декларира всички позволени от закона отчисления при обявяване на доходите си. Но продължете, любезни господине!

— Госпожа Скроф се грижеше сама за наличните си пари и аз нямам никаква представа колко от тях е дала на този безделник, за да си уреди сметките. Но явно сумата не е била съвсем малка. Леля му далеч не бе сляпа — искаше племенникът й да влезе в правия път и не виждаше по-добро средство за това от женитбата. Известно ми е, че от дълго време обмисляше въпроса, защото желаеше доброто и на двамата си питомци.

Палму подсвирна тихичко и ме погледна:

— Следователно госпожата е искала да усмири Ланкела, като го ожени за госпожица Скроф?

— И за да не се дели богатството — допълни в заключение адвокатът. — В последно време грижите около него я притесняваха много. А бракът между младите като че ли бе най-простата, решаваща всичко стъпка. Девойката е порядъчна и добра, а нейната сериозност сигурно щеше да е от полза за Ланкела.

— А какво мислеха те самите за намеренията й? — сухо се поинтересува комисарят. — Днес не всеки младеж би се съгласил на подобно… хм… сватосване…

— Разбира се, това решение само на пръв поглед изглеждаше възхитително — съгласи се той, като неспокойно бършеше очилата си. — Но първо искам накратко да ви обясня една малко приятна страна от дейността на вдовицата…

— За Витлеемската енория и проповедника Мустапя ли става дума? — отгатна комисарят и Лане кимна с облекчение:

— Ах, значи знаете! Тогава не е необходимо да си хабя думите. Както много други високоуважавани личности, и госпожа Скроф беше член на ръководството й, в което между другото има и една вдовица на член на Държавния съвет. Лично аз гледам на религията като на най-отвратителната форма на измама. Многократно се опитвах да я предпазя от споменатия сектантски проповедник, но тя бе сляпа и глуха. Когато преди Коледа поиска да съставя ново завещание, аз изясних някои неща около личността на Мустапя. Успях да докажа, че той и бившият студент по теология Брумер, когото на времето изгониха от Духовната академия поради срамните му деяния и замина за Америка, са едно и също лице. Там си сменил името и десетина години бил проповедник. След завръщането си във Финландия отначало работил в една американска секта, но го пипнали, че бърка в касата. Случаят бил потулен. По-късно основал енорията Витлеем. Мислех, че тези подробности ще вразумят клиентката ми, но тя само се усмихна и каза, че са й известни и точка по въпроса! Повечето от проповедниците имали буйна младост. Завистниците погрешно разбирали Мустапя и искали заради старите му грехове да го опозорят, въпреки че сега бил невинен като агънце.

— Заради него са пролени много сълзи. Като мокра връв се измъква този мошеник, но за щастие подобни хора рано или късно получават заслуженото — вмъкна Палму.

— Във всеки случай преди Коледа госпожа Скроф подписа завещанието, което съставих по нейно искане — тържествено заяви адвокатът. — В него се споменаваше, че госпожица Скроф и Ланкела ще получат сравнително малки суми. Останалото даряваше на енорията. Със средствата първо трябваше да бъде построена църква, а впоследствие да се учреди и фонд, чийто устав госпожата ми донесе. Видях, че е написан с почерка на Мустапя, тъй че за мен остана само да го препиша.

— Енорията ли я наследи? — попита ужасен комисарят, но адвокатът се усмихна и побърза да го успокои:

— Не, защото скоро след това тя промени мнението си и повярвайте ми — за кратко време ми окапа сума ти коса… Нищо не можех да направя срещу решението й, но щом се сещах, вътрешно кипвах. За щастие госпожа Скроф беше в относително добро здраве и се надявах, че този мошеник ще бъде изобличен и завещанието променено. Не можете да си представите как ликувах, когато вчера по обяд тя дойде, помоли да й дам документа и собственоръчно го скъса на парченца. Беше много ядосана, направо потресена, когато разказа, че най-после пердето паднало от очите й. Не пожела да разкрие причината за своя гняв, но имаше намерение да я съобщи пред събранието на управлението на енорията, което бе определено за тази вечер. Даде ми да разбера, че дните на проповедника Мустапя я ръководството са преброени.

— Говорите за вчера, нали така? — уточни Палму. — Но госпожа Скроф едва ли е починала, без да остави някакво завещание. Тогава…

— Разбира се, че не — обясни адвокатът. — Напротив: тя искаше на всяка цена да състави ново, защото не търпеше безредие в делата си. Дори дреболиите я разгневяваха, непрекъснато беше обзета от някаква нервност. Накрая каза, че е наясно със себе си. Случаят с Мустапя я разтърси силно, но състоянието на потиснатост не я владя дълго и тя си въобрази, че е получила откровение свише. Госпожица Скроф трябваше незабавно да се омъжи за младия Ланкела. В такъв случай мащехата й беше готова още приживе да прехвърли на тяхно име по-голяма част от богатството си, за да може по-късно да избегне прекалено големия данък върху наследството. В завещанието беше упоменато, че ако тя почине, младите ще я наследят, но при условие че или вече са женени, или ще го направят най-късно до два месеца. Тази идея я развълнува и въодушеви безкрайно. Мда-а, тя беше Лангел и независимо от всичко родовите черти се проявяваха от време на време.

— Странно! — поклати глава комисарят. Лицето му бе загрижено и той разсеяно се загледа през прозореца. Може би е излишно да споменавам, че още в началото на разговора извадих бележника си и стенографирах, доколкото успявах, макар че вървеше трудно. Нямах опит и много се страхувах, че това ще се разбере.

— Като отчитам душевното й състояние — продължи с лека усмивка адвокатът — смятам, че предложението й бе твърде необмислено. Ако бе починала и оставеше подобно завещание, то щеше да предизвика доста неприятни конфликти. В случай че енорията Витлеем възразеше срещу психическото й здраве, би могло то да бъде оспорено. Естествено, не можех да й го кажа направо и се опитах деликатно да й обясня, че с такова условие завещанието юридически подлежи на оспорване. Все пак предстоеше й да живее още дълго и щеше да успее да осъществи плановете си за щастлив брак между младите много преди смъртта си. Пък ако й хрумнеше нещо друго, винаги би могла по-късно да го промени. Госпожа Скроф не остана особено доволна, защото бе свикнала… м-да-а… тиранично да налага волята си, но има благоразумието да разбере, че предложението ми е практично. Споразумяхме се да изготвя проект за временно завещание, съгласно което след нейната смърт цялото движимо и недвижимо имущество се поделя по равно между госпожица Скроф и Ланкела.

Докато разказваше, адвокатът ставаше все по-неспокоен и току бършеше яростно очилата си. Ясно се виждаше, че някаква мисъл го мъчеше през цялото време.

— След като се разбрахме, госпожа Скроф малко колебливо ме запита за моето мнение по замисления от нея брачен съюз. Бях затруднен, защото никога не съм забелязвал девойката да проявява интерес към Ланкела, който й се подиграваше, като я наричаше „момиченце“ и „монахиня“, надсмиваше се на поведението й и дори на начина й на обличане. В резултат тя бягаше от къщи, когато летецът идваше да види леля си, и нарочно отиваше да разхожда кучето. Високомерното му безсрамие я обиждаше дълбоко, зная го. Вдовицата нямаше очи за подобни, как да кажа… м-да-а… психологически наблюдения. Освен това Ланкела имаше и друга връзка — на всички е известно лекомисленото му отношение към живота. Та за тези неща можем да говорим цял ден, но предполагам, че имате и друга работа, комисарю. Моля да ме извините, но не съм в състояние да се съсредоточа както трябва…

Палму му хвърли остър поглед, от който адвокатът притеснено взе да се върти на стола, после се наведе напред и почти прошепна хрипливо:

— Безпокоя се за госпожица Скроф! Защо я няма вкъщи?