— Отивам в сауната — делово съобщи Палму. — Работното време свърши и чувствувам нужда от хубаво напарване. Главата се освежава най-добре с гореща пара и канче ледена вода след това.

— Може и с душ — осмелих се да му възразя, но той заяви, че не признава душа. По три пъти в седмицата ходел на сауна — бил вече стар и се нуждаел от стимулатори, за да бъде във форма. Очаквах, че както обикновено ще ме натовари с някоя скучна задача, но той само ме изгледа приятелски и каза:

— Малко си бледичък, момко, но горе главата! Мисля, че една разходка ще ти се отрази добре. Какво ще кажеш за среща с госпожица Скроф? — предложи неочаквано шефът, като не криеше задоволството си при вида на пламналите ми уши. — Ще й съобщиш, че може да се върне в апартамента, когато поиска. Ето ключа. Нека помоли някоя приятелка да пренощува при нея. Според мен не й е особено приятно да спи у адвоката Лане.

Погледнах го изпитателно, но той запази невъзмутимия си вид.

— Мога ли да й кажа, че Ланкела е арестуван?

— По дяволите, каквото желаеш, това й говори! — изруга добродушно шефът. — Носиш глава на раменете си — сам преценявай какво трябва да й разкриващ и какво не.

Обикновено комисарят не се произнасяше толкова ласкаво за способностите ми и думите му ме накараха да се замисля. Предположих, че от мен действително е имал полза и съобразителните ми изводи са го накарали да промени мнението си.

— И помни, че ти наредих да се разходиш! — извика той след мен. — Твоите таксита са първата стъпка към разорението ти. Ако така продължиш, скоро ще се превърнеш в просяк! Аз някога…

Нелюбезно тръшнах вратата, но вътрешно ликувах, защото най-сетне щях да действувам самостоятелно й, честно казано, с удоволствие щях да се срещна отново с госпожица Скроф. Сигурно докато подскачах по стълбите, с всяко мое движение съм изразявал чувствата си, защото подпрелият се на касата на външната врата Коки изненадано ме проследи с поглед и съчувствено поклати глава.

Преди да натисна звънеца на адвоката, се постарах да придам на лицето си непроницаем израз. На стълбището миришеше на зелева чорба и си помислих, че двеста хиляди марки можеха да бъдат убедителен мотив и за Лане. На мен също ми бе неприятно, че девойката ще нощува тук.

Поисках да разговарям с момичето на четири очи. Тя с благодарност прие ключа и обеща да помоли някоя приятелка да й прави компания. Но не защото се страхувала. Дръзко ме гледаше в очите с теменужения си поглед и леко се усмихваше.

За да спечеля време, й съобщих, че Ланкела е арестуван. Тя трепна и се изплаши, при все че отношенията й с него не бяха от най-добрите. Бе облякла чисто нов тъмен костюм — спазваше траура, но в същото време бе очарователно бледа, независимо от грима. Не ми се разделяше с нея. Разбрах го, докато разсъждавах за нерадостните й години като жертва на госпожа Скроф.

Побъбрихме още малко за съвсем обикновени неща и постепенно ме обзе тревога — беше време да тръгвам. Но Кирсти Скроф ме изненада. Приближи се до мен и нежно отпусна бледата си длан върху моята.

— Вървете си сега — прошепна тя затворнически. — А какво ще кажете, ако избягаме? Да отидем да вечеряме някъде заедно, в някое хубаво място и… и… да си поприказваме. Ще кажа, че отново сте ме извикали на разпит.

Всепроникващата миризма на зелева чорба бе в състояние да убие апетита на всекиго. Добре я разбирах — какво ли не бе преживяла. В погледа й се четеше молба:

— Нямам никого, нито един приятел мъж. Курт Курна се държи с мен като е малко момиченце, не мога да понасям вечните му остроумия. Вие… вие сте толкова де-делови и вероятно много умен. Бих искала сериозно да си поговорим…

Мислено благодарих, че в Хелзинки има ресторант, наречен „Савоя“, въпреки че в него една вечеря излизаше дяволски скъпо.

Метрдотелът донесе цветя на масата ни, пихме малко вино, бях сравнително млад, а девойката очарователна. А като се прибавят и наследените милиони… Почувствувах, че бързо започвам да се влюбвам; момичето закачливо ме наблюдаваше. Бях готов да се обзаложа, че миглите й са по-дълги от тези на Ири Салмиа.

Разказах й, че неопровержими факти потвърждават виновността на Ланкела, но тя бе тъй благородна, че се опита да го защити. Не ми се щеше да споменавам за танцьорката — би било подло да започна да черня летеца. Отбелязах, че и тя не е в състояние да докаже алибито му. Кирсти Скроф отпиваше от чашата си и ставаше все по-сериозна.

— Вероятно разбирате, че се чувствувам ужасно при мисълта, че леля е убита — каза тя мило. — И че Карле е могъл… Все пак никога няма да повярвам в това. Пфу, имам усещането, че парите от наследството са окървавени!

Вечерята, която започна така весело, завърши малко конфузно, защото към края не можех да измъкна от госпожицата нито дума. С всяка измината минута ставаше все по-потисната и вече я избиваше на плач. Така е — на различните хора виното действува различно, пък мисля, че тя за първи път пиеше алкохол. Разбирах я добре и не се обидих, когато й предложих да отидем на кино, а тя отказа и пожела да се върне у дома.

На тротоара й целунах ръка толкова… хм… нежно, колкото умеех — беше жена, в която човек можеше да се влюби и до уши. Младият Ланкела бе идиот и не съзнаваше какво безценно съкровище му се предлага на поднос. В сравнение с Ири Салмиа… но както и да е — всеки с вкусовете си, а може би на мен ми направи впечатление възрастта на танцьорката и факта, че има семейство. Младостта търси винаги младост:

Кирсти Скроф дълго гледа ръката си с удивление и накрая каза нежно:

— Беше… беше красиво. Страшно сте… добър!

Исках да й призная нещо, но тя избяга. Жените са доста странни, невероятни същества… ала да не изпреварвам събитията. Едва по-късно проумях, че тогава съм се държал ужасно смешно. След време така щях да се презирам, че щеше да ми се иска да се застрелям.

Към двадесет и един и тридесет, леко зачервен, с уверен вид, комисарят влезе в кабинета си. Беше завладян от мисълта за предстоящата среща и ми нареди да престана да тракам. Изпитах голямо облекчение, че не взе да ме разпитва за госпожица Скроф, защото щях да бъда безкрайно затруднен да обяснявам как е протекла вечерта в „Савоя“. Чувството му за пестеливост щеше да бъде засегнато, защото въпреки протестите на момичето, сметката платих аз. Мълчах и поради факта, че в известни моменти Палму бе изказвал съмнения относно нея. Досмеша ме, като си го помислих. По-късно, още същата вечер, усмивката ми щеше да замръзне.

Но тогава всичко беше наред. Малко смутено извади от бюрото си бутилка коняк и лицемерно каза:

— След сауната имам навика да пийвам по мъничко срещу настинка. Няма по-добро предпазно средство срещу настинка и грип от глътка коняк и таблетка аспирин.

Но аспирин не видях. Учудих се, когато сипа малко и на мен. Няколко пъти поглежда часовника си и се изненадах от нервността му, която не бе характерна за него. Беше съвсем естествено да започнем да говорим за Курна, докато го чакаме.

— Да оставим настрана Ланкела и да се занимаем с художника. Съгласно теорията той е най-вероятният убиец — казах аз убедено. — Нека да предположим, че, кой знае защо, чрез глупостите, които дрънка, и прозрачните си лъжи иска да натопи летеца.

— Но какъв мотив може да има, за да посегне на госпожа Скроф? — попита Палму. — В началото допуснах, че изцяло е на издръжката на Ланкела и че доходите му зависят косвено от него. Но той е богат и вероятно напоследък е заемал на приятеля си.

— Може би е имал намерение да си прибере парите — предположих колебливо, но в същия миг ме прониза една мисъл, която ме накара да скоча прав и да извикам тихо.

— Я не се стряскай! — скара ми се шефът и премести бутилката и чашата по-далеч от мен. — Както си се разрипал като ненормален, може и удар да получа…

— С-с-страст — заекнах аз, като се опитах да облека в думи блесналата в съзнанието ми ужасна догадка. — Любовта също може да се превърне в мотив. Курт Курна е влюбен в госпожицата, премахва мащехата й, за да може момичето да наследи парите и, а нарочно насочва подозренията към Ланкела, за да отстрани евентуалния си съперник за ръката й. Или не: когато научава за плановете за женитба между девойката и приятеля му, изпада в отчаяние и убива лелята, като по този начин отстранява Ланкела от пътя си.

Комисарят ме изгледа съчувствено и укорително рече:

— Та Кирсти Скроф бяга от племенника като дявол от тамян. Освен това ако Курна беше влюбен в нея, щеше съвсем почтено да отиде да поиска ръката й. Не забравяй, че е аристократ! Мисля, че мантаме…

— Манталитетът — нетърпеливо го поправих, защото имаше право. Срамувах се от обхваналото ме преди малко въодушевление.

— Манталитетът на госпожа Скроф е такъв — продължи невъзмутимо Палму — че с разтворени обятия ще посрещне кандидат като барон Курстрьом. От тщеславие. Той е истински благородник, а покойната бе само от рода Лангел. Освен това, ако беше убиец, едва ли щеше така лекомислено да остави в чекмеджето си флакона с морфин. Признавам, че акълът му сече за десетима, но все пак е смахнат. Вижда се дори по картините му. И независимо от непрекъснатите му прозрачни лъжи мисля, че са добри приятели. Не помниш ли, госпожицата спомена, че Ланкела го е спасил от удавяне…

— Абе така е — прекъснах го аз, като подготвих внимателно отстъплението си. Все още можех да извадя един-два коза от областта на психологията. — Ако малко повече разбираше психиката на човека на изкуството…

— Дрън-дрън! — грубо изръмжа той, но аз продължих хладнокръвно:

— Щеше да се досетиш, че в основата на тяхната близост лежи омразата. Курна е мършав, нисък и очевидно със силно изразен комплекс за малоценност. Защо, мислиш, непрекъснато парадира с дедите си, хвали се и остроумничи? Ланкела го е спасил, когато се е давел, Ланкела му помага при всяка негова шмекерия, Ланкела е мъжественият, когото всички обичат, а Курна е палячо. Чудно ли е тогава, че с годините приятелството се е превърнало в завист и разяждаща злоба? По дяволите, той е бил готов да убие госпожата, само и само Ланкела да падне в капана…

Палму замислено потърка брадичката си и отпи от коняка.

— Версията ти не е чак толкова глупава, колкото изглежда на пръв поглед, въпреки че е твоят — спокойно рече той. Познавам хората и от тях действително…

— В нашия клас имаше едно момче — започнах аз въодушевено, но шефът ядосано ми махна да млъкна:

— Без училищни спомени, моля те! Забравяш, че в такъв случай художникът щеше да остави значително по-забележими следи. Ако погледнеш реално, фактът, че го приехме като убийство, е почти случаен — друг на мое място…

— Бре, бре! — нахално подхвърлих, но той изобщо не ми обърна внимание, а продължи тихо:

— Спокойно можеше да приеме, че е нещастен случай, и без съмнение точно такава е била целта на престъпника. Освен това Курна обеща да положи клетва в съда за алибито на Ланкела, в случай че се стигне дотам. Поне тогава говореше сериозно…

— Или е искал да се представи за благороден, самопожертвувателен спасител — характерно е за хора, страдащи от комплекс за малоценност. — Нова идея се роди в съзнанието ми. — Вероятно забравяш уверението му, че щял да се закълне и за своето алиби!

Комисарят кимна с възхищение:

— Правилно, момчето ми! — одобри той. — Но защо все пак е трябвало да убива госпожа Скроф?

— Общо взето, успях да се оттегля с малки загуби. Защото Курна наистина не би могъл да има друг мотив, освен ако е луд, но такъв не беше.

Трепнах, когато видях, че е двадесет и два и двадесет и пет, а него все още го нямаше. Завладя ме смътно предчувствие за нещо лошо. Комисарят ставаше все по-нервен.

— Ланкела е в затвора — говореше сякаш на себе си — госпожица Скроф е в собствената си стая с някоя приятелка, Курна трябваше да е тук в двадесет и два часа и пътят щеше да е чист. Дявол да го вземе, ако…

Млъкна, защото в този момент донесоха анализите от лабораторията. Небрежно ги прегледа и малко учуден каза:

— Странно! Доста странно! — не можа да продължи, тъй като тъкмо тогава, слабо задъхан, пристигна художникът.

— Болният ми чичо никак не желаеше да се разделя с мен — започна той с невинен тон. — А двете ченгета бачкат ли, бачкат, най-добрият ти приятел е зад решетките и единственото твое утешение е чистата ти съвест.

Споменах, че говореше по характерния за него начин, но все пак в гласа му се долавяше нова нотка. Като че за няколко часа бе възмъжал и узрял. Арестът на летеца го бе стреснал; личеше, че е неспокоен и напрегнат.

— Значи не повярвахте на Ири Салмиа — продължи той престорено лекомислено. — Тя е стара кримка. Стара в сравнение с нас, не с вас, комисарю. Наистина гърдите й са малки и си боядисва пъпа, когато танцува, но я обичам, много я обичам…

В съзнанието ми проблесна мисълта, че е влюбен в танцьорката — двама съперници… непреодолима страст, но той бъбреше и трябваше да го слушам.

— Надявам се, че не сте насъскали вестниците срещу горкия Кале? — заяде се пак. — Ще изпаднете в неудобно положение, ако се наложи да го освободите. Да бъдем благодарни, че Кирсти Скроф нищо не знае, защото чашата на скръбта й щеше да прелее — мащехата й е в гроба, другият роднина в дранголника: момичето ще го е срам да погледне хората в очите.

— Госпожица Скроф е информирана — казах аз възможно най-авторитетно. — Но не бих казал, че много се развълнува — тя не изпитва особено възхищение от приятеля ви.

Физиономията на Курна ни накара да скочим прави. Безумна ярост се изписа на лицето му, а зъбите му блестяха между побелелите устни. Почти през сълзи изкрещя:

— Невъзможно! Комисарю, кажете, че не сте разрешавали на този глупак да й…

Ако играеше, правеше го извънредно добре, направо обидно талантливо. Бузите ми пламнаха и възнамерявах да го поставя на място, но видях Палму и думите ми заседнаха в гърлото, и сякаш във вените ми потече не кръв, а олово.

— Може би ще ви е интересно да чуете, че към двайсет и един часа тя ми се обади по телефона и ме помоли да й дам сънотворно — каза баронът неестествено спокойно. — Занесох й таблетка морфин — май не ви казах, че в джоба на жилетката си винаги имам един флакон. Защо да оставям всичко в чекмеджето?

Шефът натисна копчето и звънецът за тревога огласи коридора.

— Щях да поговоря с нея, но ме изгони — съобщи ми художникът, докато тичахме по стълбите. — Боже милостиви, ще ви изтрепя всичките, ако пристигнем твърде късно!

Бях почервенял като рак и признавам, че се чувствувах като голям глупак. Черната кола летеше по блестящите улици и Коки понечи да пусне сирената, но Палму раздразнено го спря:

— Не е време за шеги! Излишно е да будим отново целия град.

Не отричам, че не си представях съвсем ясно какво ни очаква. Знаех само, че Курна пристигна в двадесет и два и тридесет вместо в двадесет и два, и предчувствувах, че ще се случи нещо ужасно.

Изтичахме по стълбите до третия етаж, комисарят повдигна капака на пощенската кутия и веднага ни лъхна миризмата на газ. Извади от джоба си ключ и отвори вратата. Всички накуп нахлухме и забелязах, че допълнителната верига не бе поставена. Шефът се втурна към кухнята да затвори крана на газта, аз пък към стаята на госпожа Скроф, за да отворя прозорците, а баронът към леглото, върху което напълно облечена лежеше вече изпадналата в безсъзнание Кирсти Скроф. Вътре не можеше да се диша.

След половин минута суетене момичето бе вече в нашата кола и с ревяща сирена Коки се понесе към болницата. Ние тримата останахме, защото художникът се бе строполил до леглото и плачеше с потръпващи рамене. Бутнах го грубо по крака и произнесох заплашително:

— Вие й дадохте таблетката морфин!

— Ко-комисарю, извинявайте, скоро ще ми мине — заекна той през сълзи. — Неразумно беше от ваша страна да я оставяте сама, докато ключът от балконската врата е все още в убиеца!

Според мен наглостта му нямаше граници! Но и Палму ме изненада:

— Както на улицата, така и в двора има наши скрити постове. Напразно ни обвинявате, че престъпникът е идвал още веднъж тук. Бъдете любезен и дайте писмото, което взехте от нощното шкафче и пъхнахте в джоба си.

Курна замръзна, пребледня, но беше умен и веднага разбра, че е безполезно да се съпротивява. Изстена, извади плика, върху който беше написано „За комисаря Палму“, и го хвърли на масата.

— Моля! — мрачно каза той. — Сигурно си въобразявате, че сте гениален.

Шефът спокойно го прибра и рече:

— А сега да заключим вратата и да отидем да си поговорим в моята скромна ергенска квартира. По време на разговора ще си изясним нещата, а честно казано, за след сауната съм се запасил с бутилка коняк. Тази история взе много да мирише на алкохол, но с каквито се събереш, такъв ставаш, художнико Курна.

Вече нищичко не разбирах.

— Момичето, слава богу, е извън всякаква опасност! — И баронът отпи от чашата си, удобно разположен във фотьойла близо до камилата в изненадващо разкошния апартамент на Палму. Всичко стана почти като в романите и с такова напрежение очаквах обяснения, че не успях да огледам наоколо. А изгарях от желание, защото никога по-рано не бях имал честта да прекрача прага на гарсониерата на комисаря, който осъдително произнесе:

— Да се надяваме, че ще се досетят да й промият стомаха. Бедничката напълно е зашеметена от морфина, но не е имало време да се нагълта с газ. Лоши уроци й преподавате, барон Курстрьом!

— Дадох й само една таблетка — виновно рече той.

— Сега да видим какво има вътре — съобщи домакинът и пъхна дебелите си пръсти в плика, откъдето извади два гъсто изписани листа.

„Скъпи комисарю — започна той, като се изчерви и се закашля, за да прикрие смущението си — навярно ви отвращавам, но не съм толкова долна, че да оставя невинен да страда вместо мен. Не разбирам как Ланкела е успял така да обърка нещата, че да го арестувате, но той всичко върши по този начин. Измъчвам се, сякаш се жертвува в моя полза. И затова го ненавиждам! Това е най-отвратителният мъж на света!“

„Но той не е убивал леля си. Направих го аз. Щом напиша признанието си, ще глътна взетата от Курна таблетка и ще отворя крана на газта. Ще бъде ужасно и се страхувам много, но искам да го направя точно както онзи ден вечерта. Постъпката ми е отвратителна и заслужавам да бъда наказана, но в затвора не бих могла да отида.“

„За да разберете, че не лъжа, подробно ще ви разкажа всичко. През деня мащехата ми съобщи, че желаела да се омъжа за Карле. Тогава разбрах, че трябва да я убия, ако не искам да бъда нещастна цял живот. Взех от моята приятелка, госпожица Пихлая, хапче морфин и го поставих най-отгоре във флакона с «Пантофон». След това тайно прибрах ключа от балконската врата, а от кухнята незабелязано грабнах ключа от тавана.“

„Ах, да — медицинската сестра, естествено, ще отрича, защото, ако признае, че е откраднала морфин от болницата, сигурно ще остане без работа. Става ми тъжно, като си помисля колко неприятности ще създам на невинни хора.“

„Навярно разбрахте, че нямам ключ от външната врата — леля не ми го даваше никога, за да не закъснявам много. И това беше една от причините да я мразя. Наложи се да се върна малко преди портиерът да я заключи, но съвсем случайно той ме забеляза. Понякога чичо Лане ми дава да чета криминални романи и от тях зная за ръкавиците и останалите неща! През вратата чух как мащехата ми отиде да си лепне и изчаках на тавана, докато заспа. Отворих капандурата и се качих на покрива. През лятото нося кецове, комисарю, всеки може да го потвърди. Обух ги, за да не се подхлъзна, а не защото ми е дошло наум, че оставят по-неясни следи от обикновените обувки. Веднъж като малка от балкона се покатерих на покрива и госпожа Скроф се разсърди много, тъй като се страхуваше да не падна. Сетя ли се, и ми става мъчно — изглежда, тя все пак ме е обичала, а аз й причинявах толкова огорчения.“

„Разчитах, че Барон ще ме пусне, след като ме познава, но той се уплаши, взе да лае и аз се принудих да го сграбча за гърлото. Тогава ме ухапа по ръката, оттам и кръвта по покрива. Кучето умря. Ако знаех, че в чекмеджето има толкова пари, бих ги взела. Кашата беше изкипяла и отворих крана на газта, после заключих балконската врата и напъхах в дупката памук. Когато госпожица Пихлая има пари, вечеря в хотел «Хелзинки». Пушехме заедно и кибритът остана в джоба ми. Тъкмо натъпках ватата в ключалката и изпуснах една клечка.“

„Страхувах се ужасно и така треперех, че едва не паднах от покрива. Боях се да се върна в тъмния таван, затова се спуснах по пожарната стълба, но се сетих, че не ще мога да изляза откъм двора, тъй като нямам ключ. Обърках се, защото трябваше да се върна обратно, да затворя капандурата, да заключа вратата и незабавно да се измъкна на улицата. По-късно хвърлих кецовете в морето при «Кайвопуйсто» и дълго се разхождах, за да не забележи съученичката ми нещо. А ключа от терасата възнамерявах да оставя на мястото му на следващия ден, когато щях да се върна у дома. Разчитах, че престъплението ще се разкрие едва тогава. Не предполагах, че стълбището ще замирише толкова силно на газ. Ала вие бяхте вече там и ключът остана в чантичката ми, докато ме разпитвахте. Но не съм добра артистка. Едва после го запратих толкова далеч, колкото можах.“

„Сега умирам, комисарю, и когато четете писмото ми, ще съм мъртва. Бях прекалено лошо момиче и ми е мъчно. Отнесохте се добре с мен и може би затова съвестта ми ме гризе. Освободете Карле Ланкела и му предайте, че толкова много го мразя, че не желая да лежи в затвора заради престъплението ми. Наследените пари нямаше да ми донесат никаква радост, тъй като мисълта за убийството непрекъснато щеше да ме тормози. Отварям газта. Не ме помнете с лошо, комисарю! И намерете някой, който да се моли за мен, защото ме е страх, ужасно ме е страх.“

С уважение: Кирсти Скроф

— Ама че е дълго! — спокойно каза Палму. Обряза края на една пура и я запали, без да ни гледа.

Беше ми доста тежко. Представях си последните объркани минути на бедното момиче, преди да изпадне в морфиновия сън. Тя наистина е изпитвала ужас и при тази мисъл сърцето ми се сви. Разбрах, че в „Савоя“ през цялото време ми се е подигравала, но не можех да й се сърдя. Преходът от ресторантски рози в небитието изкупваше всичко.

Шефът ми хвърли тъжен, пълен с упрек поглед, поклати унило глава и рече:

— Знаех, че си глупак, но че си толкова голям глупак не предполагах!

Отнасяше се за мен.

Нищо не можех да направя — само гледах втренчено пред себе си и инстинктивно се ощипах по ръката, за да проверя не сънувам ли, защото всичкото това взе да става прекалено безумно.

Към следващата част или към съдържанието

Мика Валтари Кой уби госпожа Скроф? (13)

Метаданни

Данни

Кой уби госпожа Скроф?

Информация

История

Сваляне / Връзки

XIII

Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (13)