Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (11)

XI

Комисарят се страхува от нови трупове. Устатият портиер от „Тихите скачачи на овчарски скок“. Диктовката. Лицемерието на шефа по отношение на алкохола. Тръгвам по пътя на убиеца и жертвувам един нов екип за тенис. Алибито на Ланкела се сгромолясва. Постъпката на Курт Курна.

— Защо Лане така бързаше да изготви завещанията на Кирсти Скроф и Ланкела? — мърмореше си комисарят, докато изкачвахме тъмните, изтрити и целите в дупки стълби на управлението. — Това е заплетено дело, много заплетено и се страхувам… — изведнъж млъкна и се плесна по челото, сякаш бе измислил нещо. Тонът му ме успокои.

— В случая се преплитат прекалено много подозрителни и необясними неща — допълних аз. — Имам чувството, че между тях съществува връзка и ако само успеем да схванем в какво се състои, всичко ще застане на мястото си. Но в настоящия момент наистина не разбирам… например…

Поколебах се, преди да продължа, но очевидно Палму сам бе изпаднал в недоумение, защото не ме прекъсна.

— Например адресът на Мустапя върху попивателната. И… и той, естествено, се… е… но…

— Убиецът постигнал ли е целта си? — тихо промърмори шефът и се загледа в мръсната стена на стълбището. — Двете нови завещания ми се виждат толкова безпредметни… И защо Лане тъй спешно ги състави? Дявол да го вземе, сега дори не желая да арестуваме престъпника! Да се надяваме обаче, че ще приключим следствието без втори труп…

Бъдещето показа, че догадката му не беше съвсем безпочвена. Въпреки това събитията се развиха не както той предвиждаше, а по съвсем друг начин. Корените на престъплението бяха много по-дълбоки, отколкото си представяхме тогава. И макар че всички нишки бяха вече в ръцете ни и оставаше само да… Но напразно бързам.

Разположих се в кабинета на Палму с намерението да препиша на машина записките си, които бяха неимоверно набъбнали и объркани. Той отиде на доклад при Хагерт, от когото трябваше да получи допълнителни указания. Върна се чак след час и потиснато съобщи:

— Естествено, лейтенантът е недоволен. Недоволен е, че е убийство; недоволен е, че Мустапя успя да грабне писмото; недоволен е, че кецовете на проповедника не съвпадат с онези, които са оставили следите на балкона, както и предполагах; недоволен е, че пуснах Ланкела и Курна заедно да събират снощната тайфа, макар че е глупаво. Ако летецът е искал да заздрави алибито си, като подкупи приятелите си, с които е бил, щеше да го е сторил вече. И изобщо Хагерт е сърдит… и нервиран. Поне се разбрахме засега вестниците да публикуват само кратко съобщение за нещастен случай на отравяне с газ. И утрешните разпити са само претекст, за да получим от губернатора разрешение за аутопсия.

Той с отвращение изгледа купчината написани на машина листа.

— Момче, пак те предупреждавам: никакви романи! На губернатора ще му е необходим цял преди обед, за да ги изчете. Само най-важните факти, които да го убедят, че е убийство. За мен можеш да напишеш всичко подробно, защото има вероятност някой отговор по това дело по-късно да се окаже съществен. Но не е спешно. А сега е по-добре да ти продиктувам показанията на свидетелите, за да не се наложи утре да ги преработвам пак. Сутринта няма да дойда преди работното време, а разпитите са насрочени за десет часа.

Седна мрачен зад бюрото и заби пръсти в слепоочията си — искаше да се съсредоточи, но след миг се оживи отново.

— И така… — започна той. — Данните от досието вече са заложени в научния център по криминалистика и в тях няма нищо неясно с изключение тези на Мустапя — Брумер. Картотекиран е, въпреки че не е осъждан. Що се отнася до Лане, обадих се на един познат в министерството на правосъдието, който ми разказа, че преди дванадесет години след една тъмна афера той загубил почти цялата си клиентела. Бил е в немилост, когато старата Скроф попада на него и, естествено, се е възползувала от случая да получи евтин адвокат. Освен това… — той млъкна, като се наслаждаваше на напрегнатата ми физиономия. — Освен това алибито му не е доказано. Изпратих човек в клуба и както очаквах, веднага след нашето тръгване адвокатът се обадил по телефона и помолил портиера да потвърди, че снощи е излязъл оттам към един часа, като се мотивирал с някаква особена причина. Така съвсем се е оплескал, защото портиерите в подобни заведения хич не обичат да си имат неприятности с нашего брата. Разрешителното за продажба на наливни спиртни напитки е уязвим документ и сам разбираш… Във всеки случай той с бил готов да се закълне, че вчера вечерта Лане напуснал две-три минути преди двадесет и три часа. С една дума, адвокатът е нощно пиле!

— Добре — изръмжах, подражавайки, без да искам, на Палму, — едно алиби по-малко! Действително объркана история.

— Имаме работа с хитър и умен убиец, който нищо не оставя на случая — отбеляза сякаш на себе си комисарят. — Една-единствена кибритена клечка, следа от гумена подметка, няколко капки кръв и спрялата именно пред онзи безистен кола — досега това са единствените факти. Автомобилът — знаеш ли, ако престъпникът е дошъл с него, странно е, че така очебийно, го паркира точно там. По-логично би било да го остави зад ъгъла.

— Подробности. Пък и Ланкела е припрян, намира се във финансово затруднение, но все не мога да повярвам, че е убиец.

— Следим непрекъснато Мустапя и незабавно ще бъдем уведомени, ако направи нещо съмнително — съобщи комисарят. — На дадения етап повече не можем да сторим. За сметка на това Ланкела… — той направи пауза и се загледа през прозореца към отсрещната страна на площада, където над внушителното кубе на Суркирко високо в пролетното небе кръжеше самолет, който приличаше оттук на пеперуда. Внезапно Палму зададе един на пръв поглед нелогичен въпрос:

— Я ми кажи: коя съвременна професия предполага наличието на здрави нерви, бърза реакция, огромно хладнокръвие и непоколебима решителност?

Проследих погледа му и възразих без желание:

— Той е само летец любител.

— Но опитва силите си и във висшия пилотаж — опроверга ме комисарят. — Дявол да го вземе, студена пот ме облива, когато на летището гледам някой да лети с главата надолу и на два метра над земята! Поставят живота си на карта, без да се колебаят нито секунда! И ако той има достатъчно сериозен мотив…

— Ланкела е мъж. Може да живее разточително, да е потънал в дългове, но никога не ще повярвам, че такъв човек е в състояние да убие за пари… — млъкнах и глупаво се загледах пред себе си, после вяло продължих: — Той по-скоро би се оженил, отколкото…

— Кои са най-силните мотиви за едно убийство? — зададе риторичен въпрос Палму. — Пари, омраза и любов. Аз също не вярвам да пречука леля си само за пари, но за подобни хора страстта е хиляди пъти по-важна от златото. И ако престъплението е било за него последното средство, той не би се колебал.

— Ири Салмиа е извънредно красива и много мъже са обезумели по нея. А вероятно с малко не се задоволява… — мрачно го подкрепих аз.

Започваше да изглежда злокобно, защото, честно казано, чувствувах някаква симпатия към младия Ланкела. Тази лекомислена, безгрижна и луда глава заслужаваше по-добра участ. Но както и да е.

Палму заговори, сякаш искаше да сложи в ред собствените си мисли:

— Не се ли оставяме антипатията ни към хора като Мустапя да ни заблуждава? Подобно хитро, потайно злодеяние много би му приличало, ако не беше страхливец. Не е и хладнокръвен. Да мошеничествува, да съблазнява невинни момичета — на това, разбира се, е способен, но…

— Но и плъхът започва да хапе, щом се окаже в безизходно положение — напомних аз.

— Да, ако наистина се окаже в такава ситуация. Малко се съмнявам обаче. Той едва ли щеше да разказва подробно за грозната история, разгневила госпожа Скроф, ако по някакъв начин вече не я е уредил. Най-много да загуби мястото си в енорията, но и по-рано е започвал от самото начало. А доживотен затвор… Не, липсва му смелост и все повече вярвам, че признанието му поне отчасти е вярно. И ако наистина след разговора с него покойната пак е променила решението си, работите на племенника и започват да изглеждат съвсем зле. Тогава миналата нощ е имал последна възможност.

— Още е рано да гадаем — нека се придържаме строго към фактите! — ехидно казах аз, защото времето напредваше заплашително, а освен мен нямаше кой друг да пише протоколите.

— Аз не гадая, а само планирам следващата стъпка, с която ще съберем още факти — с достойнство произнесе Палму. — И какво се заяждаш. До осемнадесет часа всичко извършено досега трябва да бъде отразено писмено. Не прекъсвай диктовката ми с празните си дрънканици!

Той действително се зае да ми диктува и работата потръгна.

 

 

В седемнадесет и четиридесет и пет метрдотелът ни въведе в помещението на клуба. Комисарят искаше да огледа обстановката преди идването на другите и имаше защо. Тук можеше да се влезе от три различни места.^[1] От долния ресторант, към малката стаичка на метрдотела, която бе до ресторанта на втория етаж, водеха стълби, а оттам, през друга врата можеше да се отиде до коридора на клубния апартамент, който се състоеше от две малки стаи и тоалетна, и бе свързан и с две зали за конференции. Дотам можеше да се стигне и по големия коридор, след като се изкачиш на втория етаж и пресечеш огромния ресторант. Коридорът на клубния апартамент водеше до стълбището, където имаше търговски кантори и което незабелязано излизаше на улица „Клуви“. Метрдотелът ни разказа, че предишната вечер са имали само няколко компании и постоянните посетители са били, както обикновено, в долния ресторант.

Резултатът от огледа накара Палму тихичко да подсвирне, а и моето настроение спадна. Беше ясно, че оттук човек има възможност да се измъкне, в каквато иска посока, и то почти незабелязано. Портиерите в големия коридор и от долния ресторант ни увериха, че доколкото им е известно, снощи господин Ланкела не е напускал хотела. Но вътрешното коридорче на клубния апартамент бе предназначено именно за тайни влизания и, излизания и тук нямаше портиер.

В малката зала бе сервирана маса за десет души и Палму лакомо гледаше сандвичите, когато, грейнал от радост, че е домакин, пристигна Курна, последван от Ланкела и двама лекомислени хлапака. Часът беше точно шест и комисарят ми направи знак. Облякох висящото на закачалката палто и поех по водещия към улица „Клуви“ коридор, като оставих отворена вратата след себе си. Предварително бях инструктиран какво да правя.

— Къде, по дяволите, тръгнахте? — попита учуден художникът. — След малко започваме!

Вместо мен отговори шефът:

— Разбира се, че ще се върна веднага, щом полагащите се три чашки бъдат изпити. Не ще позволя на свой подчинен да консумира в мое присъствие алкохол и освен това сме на работа.

— Надявам се, че не е неприятна. Един малък коктейл, докато чакаме другите, комисарю? — предложи Курна.

Шефът не отказа и след като опита леденото питие, призна простичко:

— Честно казано, не желаех подчиненият ми… хм, да гледа, че пия. Не искам да давам лош пример на по-младите и… затуй го изпратих да свърши една работа.

Баронът го изгледа подчертано остро и каза полугласно:

— Вие съвсем не сте тъй глупав, колкото се представяте. Във всеки случай уважавам ви, комисарю. Наздраве!

Изпиха чашите си до дъно и като се усмихваше необяснимо, художникът попита:

— Колко килограма тежите?

Палму се изчерви, защото това бе слабото му място.

— Не отричам, че… хм… гоня стоте — призна той. — Но те са разпределени повече или по-малко равномерно по тялото ми, тъй че не изглеждам дебел. Например коремът ми… Защо ми задавате този въпрос? — изведнъж стана подозрителен той. Курна се подхилваше някак язвително.

— Просто така, мина ми през ума. Може би ще ви спомена в завещанието си. Съставянето на завещание днес у Лане ми се видя дяволски приятна работа — чак ръката ме засърбя да грабна писалката.

— На мен пък не! — остро реагира шефът и го погледна право в очите: — Какво всъщност имате предвид?

— Значи забелязахте — каза като че на себе си младежът и веднага си възвърна предишния безгрижен тон: — Нищо, съвсем нищо, дрънкам щуротии и ви правя компания. Господи, щеше да бъде съвсем глупаво, ако например тържествено ви бях попитал за най-интересния случай в дългата ви практика!

Другите от компанията пристигнаха и той забърза насреща им.

(Горният откъс предавам по спомените на Палму, следователно той не е плод на свободното ми въображение, както първата глава на книгата, която написах, за да изтъкна на какво съм способен като писател. Този разговор обаче е напълно автентичен и смятам за свое задължение да го приведа тук, защото от него става ясно, че Курна още тогава е знаел… Но да не избързвам.)

Междувременно се измъкнах от улица „Клуви“, където ме чакаше взетата под наем спортна кола, с която пристигнахме преди това. Извадих от багажника малък сак с гащета и фланелка за тенис и седнах зад волана. Отворих го, смених обувките си с кецовете, които се намираха в него, запалих и се понесох по „Доркеавуори“ и „Каптени“ право към улица „Лайванмиес“, където спрях по посока на движението, точно пред известния ви вече безистен. Преди да сляза, сложих черни очила, вдигнах яката на палтото си и нахлупих шапката съвсем до очите. Желязната врата беше заключена. (Организира го Коки.) Промъкнах ръка през решетката и лесно стигнах езичето — вдигнах го. Вмъкнах се, бързо пресякох двора, стъпих на боклукчийската кофа, после на стената, спуснах се по решетката, притичах през втория двор, стъпих на капака на другата кофа, прехвърлих се през зида и скочих оттатък върху оставената кофа за боклук — бях в двора на госпожа Скроф. Все така чевръсто се насочих към вкопаната в стената на къщата желязна стълба, съблякох палтото си, оставих го на земята и се закатерих. Нарочно не поглеждах надолу, защото ме беше малко страх. Когато комисарят ми възлагаше задачата, не посмях да призная, че лесно ми се завива свят.

Без особени усилия се изкачих от третия етаж на покрива. Дори не се задъхах. Улесних придвижването си, като се държах за тесния, здрав улук и така изминах четирите метра до балкона на покойната, над който висеше стрехата. Естествено, бях с къси ръкавици и внимавах да не стъпя върху покритите през деня от момчетата места, където бяха намерени следите и капките кръв.

Предстоеше най-страшното. Седнах, провесих крака и подпрян на лакти, докоснах металния парапет на верандата. Признавам, че това беше най-неприятният момент, и скочих от тясното, високо и хлъзгаво стъпало. В действителност всичко мина неочаквано лесно.

Извадих памучния тампон от ключалката, измъкнах от джоба шперц, който веднага стана, тъй като сутринта вратата бе отворена с него. Тръпки лазеха по гърба ми — имам твърде живо въображение, което неведнъж е давало повод на Палму за подигравки. И няма да скрия, че едва не получих удар, когато с влизането ми приклекналият невидим Коки излая два пъти и ме удари с костеливата си ръка по глезена. Подобно действие комисарят не бе предвиждал, но очевидно Коки също искаше да даде своя принос за делото и своеобразното му чувство за хумор го подтикна да постъпи така.

Но и аз доста добре имитирах душенето на кучето, защото той изохка и помоли за милост. Пренесох го през стаята и го тръшнах на пода във възможно най-естествената поза.

— Слаб, две! Седни си! Първо трябваше да светнеш!

Не си направих труд да му отговоря, ами запалих лампата и той се хвърли на леглото, за да изпълни ролята на безшумно хъркащата жена. За мен гледката бе всичко друго, но не и приятна. Отидох в кухнята, пуснах газовия котлон и излях върху него ечемичената каша от металическото канче, така че пламъкът угасна със злобно съскане. Затворих двете врати, които водеха към коридора, а другата към спалнята на госпожа Скроф, оставих открехната. Огледах се и излязох на балкона, след което избърсах прага му. Заключих. С червена кибритена клечка натиках обратно памука в дупката. Оставих клечицата да падне на терасата — слабият полъх на вятъра я отнесе на балкона на госпожица Халама. През стъклото на вратата видях как Коки изведнъж скочи и отиде да затвори крана на газта. Това беше малкото ми отмъщение към него и аз се ухилих. Избърсах стъпките си с измъкнатия от джоба парцал. После, като се подпирах с ръце в стената, стъпих върху хлъзгавия парапет и достигнах стрехата. Поех дълбоко въздух, опрях се с лакти върху нея и се прехвърлих горе. Върху цимента на балкона бе останал само един отпечатък — там, където бях стъпил последния път.

Малки капчици пот избиха по слепоочията ми, докато се спусках обратно. Върнах се по пътя, по който дойдох, и седнах в колата. Зад ъгъла завих по „Ранта“, продължих по „Пуйсто“ по посока на центъра. На едно спокойно място спрях и свалих кецовете. Пред „Каупатори“ колата внезапно „занесе“ встрани и спря близо до малък пристан. Изпсувах и слязох, за да видя предната гума. Наблизо имаше доста минувачи, но едва ли някой забеляза кога пуснах във водата сака с екипа за тенис, черните очила, ръкавиците и парцала. Поради сложената предварително тежест, която представляваше парче желязо, чантата бързо тръгна към дъното между две моторни лодки. Отново трябваше да пожертвувам известна сума, защото полицията нямаше средства за подобни експерименти и само неизживяното детство ме накара да извърша всичко толкова правдоподобно. Пък имах и пари и можех да прежаля един нов костюм за тенис, щом ми харесваше.

Минах по „Суртори“ и „Халитус“ и паркирах на улица „Клуви“. Забележете, че с изключение на това, дето пуснах чантичката в морето, не направих нищо, което да привлече нечие внимание — дори не обърнах колата. Освен това убиецът е действувал през нощта и спокойно е могъл да мине например по брега на парка „Кайво“. Не зная как, но в главата ми се беше загнездила мисълта, че е изхвърлил в залива всички издайнически предмети. Незабелязано се вмъкнах в хотела и после в коридора на клубния апартамент. Съблякох палтото си и го окачих на закачалката при другите. Шумната компания ме забеляза едва след минута.

Свърших толкова много неща и имах чувството, че е минал най-малко час, а когато погледнах часовника, стрелките сочеха осемнадесет и двадесет и две. Прошепнах резултата на комисаря, който зачервен седеше на почетното място между Ланкела и Курна, и тихо се промъкнах до запазения за мене стол в долния край на масата. Попаднах между едно доста красиво момиче и дебел младеж и както е редно, се представих. Вярно, че не беше задължително, защото никой от двамата не ми обърна внимание.

Останах без ордьовър, но с апетит изядох супата и пържолата „Оскар“, тъй като, въпреки че вече не бях в подрастваща възраст, както мислеха грижовните ми лели, стомахът ми искаше своето. С удоволствие бих излапал и десерта, но другите дори не го погледнаха и аз също го оставих, като се задоволих с кафето и чаша пунш. Шефът избра коняк и независимо от това с бащински упрек погледна към мен. Изглежда, бе доволен от компанията, защото бъбреше с напевния си, успокояващ глас и Курна непрекъснато се забавляваше, като виждаше как в останалите все повече и повече се затвърждава мнението, че Палму е един добродушен, безобиден стар глупак.

За другите гости не си струва да се говори много. Всеки може да ги види, ако си направи труда да надникне около двадесет и четири часа в бар „Кямпи“ например или в „Гранд“ и „Койво“. Най-сетне комисарят вдигна чашата и започна:

— Драги гости, благодаря на уважаемия домакин, художника барон Курстрьом, за приятната вечер, но за съжаление дългът скоро ще ме принуди да ви напусна, ето защо трябва да изясним някои подробности, което е и целта на нашето събиране. По всяка вероятност всеки знае кой съм и в общи линии за какво става дума. Сега ви моля да си спомните какво правихте снощи тук, да кажем, между двадесет и четири и тридесет и един часа. Отсъствуваше ли някой тогава?

Всички дружно весело отговориха, че никой не е отсъствувал. Но после стана ясно, че е доста трудно да се уточни кой какво е вършел по това време. Измина почти половин час, преди да получим следните не особено блестящи резултати:

Компанията вече се била пръснала по стаите: една двойка се мъчела да танцува в голямата зала, а Курна по неволя трябвало да свири на рояла. Но непрекъснато грешал, докато накрая му станало толкова лошо, че един приятел го придружил до тоалетната. В интересуващия ни интервал друга двойка седяла в съседната стаичка и според думите им си приказвали за най-различни „сериозни неща в живота“. Художникът се върнал и го сложил да легне в отделеното с перде от малката зала сепаре. Някакво момиче сложило на челото му парчета лед, той признал, че е отвратителен човек, и заспал. Алкохолът продължавал да се лее, после пожелал да разкаже стар виц на всеки от присъствуващите. Не можа да се закълне, че е говорил и с Ланкела, но твърдеше, че го търсил навсякъде към двадесет и четири и петнадесет минути — знаел с точност, защото непрекъснато гледал часовника си, тъй като анекдотът бил за евреин и шотландец, които си разменяли часовниците.

Никой не беше в състояние да се закълне, че е бил с летеца. Всеки предполагаше, че е отишъл при друг.

По едно време настроението спадна и в залата се възцари ледена тишина. Пребледнял, Ланкела седеше със здраво стиснати зъби, пъхнал превързаната си ръка в джоба. Курна презрително се огледа и извика подигравателно:

— Уж всички сме приятели, а какви сме страхливци! И такива хора аз каня на вечеря… Ако знаех, когато поднасяха коктейлите, щях да ви сипя рициново масло!

— Разследвам убийство — сухо напомни Палму.

— Добре! — каза заплашително художникът. — В много отношения аз съм негодник и някои ме смятат за чудак. Но има нещо, за което ще мога без срам да си спомням, когато отида при прадедите си и всеки започне да разказва за най-големите лудории, които е извършил през земния си живот. Никога не съм оставял приятел в беда и не съм излъгал доверието му — подкрепял съм го и за добро, и за зло. Преди триста години родът ми станал дворянски, защото един от праотците ми предоставил жребеца си на краля. И този обикновен и тъп финландски ратай от Курнала, когото в същия бой направили на пестил, бил зрънцето, което покълнало!

— Говорим за днешния ден — спокойно отбеляза комисарят с потиснато, сякаш състарено лице. Да си призная — беше споделил с мен, че стомахът започвал да го свива всеки път, когато доказателствата станат неопровержими и фигурата на престъпника се очертае. Полицейската работа далеч не е безкрайно приятна, както си я представят някои младежи.

Курна престана да се прави на шут, тъмните му вежди се сбърчиха и той студено погледна Палму, после тържествено каза:

— Готов съм да се закълна, че снощи, точно в двадесет и четири часа Кале дойде при мен в сепарето и си призна, че е пиян като свиня. Разсеяно пъхна буца лед в пазвата ми и се търколи да спи. Така прегърнати, тихо оплаквахме жалкия си живот, като си припомняхме невинното детство. В двадесет и четири и тридесет не ме прекъсвайте, комисарю, аз погледнах часовника си — той се изправи и рече: „Да пием!“ Станахме и всеки ще потвърди, че се чукнахме. Наистина, макар че имам слаб стомах, двамата се натряскахме порядъчно и по-късно това стана причина за скандала при паметника.

Палму мълча известно време, пък и никой от присъствуващите не си отвори устата. Гостите малко нервно се размърдаха, сетне изведнъж се сетиха, че трябва да ходят още някъде.

Шефът разпита и сервитьора, като поиска да узнае какво количество алкохол е изпито снощи. Не бе трудно да се установи, защото подкрепената с чек сметка още стоеше неизплатена в канцеларията на хотела.

— Осем човека — пресметна той — шестнадесет коктейла, десет бири, три половинлитрови бутилки коняк, половин литър ликьор, половин литър пунш, половин литър нектар и осем шишета шампанско…

— Опитахме се на прощалната вечер да направим боле — обясни Курна.

— Свинщина! — порица го комисарят. — Нали стомахът ви не беше в ред, господин Курна. Не, няма да мине! Свидетелствуването ви в полза на Ланкела е равносилно на нула и ви предупреждавам да престанете!

— Ако се стигне до съд — каза художникът с помрачняло лице — готов съм да се закълна, че е истина. И ще го направя по-убедително, отколкото преди малко. Ваша работа е, комисарю, да ме опровергаете, но нямате представа как ще се усложни всичко.

— Ала присъствуващите твърдят, че сте били толкова пиян, че не сте могли да свирите на пианото.

— На рояла — поправи го с достойнство младежът. — Хващам се на бас, че вие и сега не ще можете!

Вените на челото на шефа се издуха, без дума да продума, той се обърна и излезе. Даже не благодари за вечерята, но аз добре го разбрах.

Разпитите на метрдотела, келнера и портиера не донесоха нищо ново на следствието. Възможно бе, макар и малко вероятно, Ланкела да е излизал или влизал между двадесет и четири и двадесет и четири и тридесет, но никой не го беше забелязал. Сервитьорът не си спомни да го е виждал, при все че отсъствието му едва ли би привлякло вниманието му. Естествено, може и да е лежал в сепарето, което бе отделено от залата със завеса. Келнерът помнеше добре, че малко преди полунощ носил там лед за барон Курстрьом, на когото му било прилошало. Клиентът му благодарил, като го нарекъл „скъпи, стар опосуме“…

Бяхме във фоайето на хотела и комисарят разпитваше още веднъж портиера, когато погледът ми се спря на списъка на гостите. Трепнах от учудване и искрица надежда блесна в съзнанието ми. Тъй като не научи нищо ново, Палму тръгна да си върви и ядосано ми махна да го последвам.

— Вероятно си забелязал, че Ири Салмиа също е отседнала тук — подхвърлих му небрежно.

Зарадва ме видът на застаналия за миг буквално в ловджийска стоика шеф, който изведнъж заприлича на надушила дивеча хрътка. Е, извинете ме за сравнението, но в поезията поне ме бива. Във всеки случай така се разбърза, че без да чакаме асансьора, хукнахме нагоре по стълбите. Донякъде постъпихме правилно, донякъде не, защото на третия етаж срещнахме слизащия с невинна усмивка Курна. Явно беше в прекрасно настроение и услужливо ни упъти:

— Третата врата вдясно. Бях на посещение при моя стар, болен чичо, който живее на горния етаж — и като си подсвиркваше, ни отмина.

— По дяволите! — прокле след него Палму. — Ама и ти си един глупак! Защо не погледна по-рано списъка… — упрекът му не беше много справедлив, но мълчаливо преглътнах и той продължи по-спокойно: — Този човек ни мами непрекъснато — не вярвам на нито една негова дума! Но защо толкова прозрачно го прави — ето кое най-много бих искал да зная!

— Такъв му е стилът — ухилих се аз. — Остроумие на всяка цена, дори пред прага на смъртта — един вид черен хумор.

Това е — и психологията си има положителни страни, но комисарят не ми позволи да го убеждавам, а сърдито изръмжа:

— Повърхностен, безхарактерен, фурнаджийска лопата, перчи се с прадедите си и се прави на безкрайно умен!

Ири Салмиа беше в стаята си и бързо затвори куфара, когато, без да чакаме отговор на почукването, нахълтахме вътре.

— Що за нахалство?… — започна танцьорката, но млъкна и ми се усмихна. Наистина беше очарователна — стройно, гъвкаво тяло, здрави, красиви крака и момчешка глава.

— Не се опитвайте да се преструвате! — изръмжа шефът, който, макар че никога не би си признал, се смути от пленителната й усмивка. — Прекрасно знаем, че художникът Курна преди малко беше тук и ви предупреди. Къде заминавате?

— С вечерния влак за Турку и оттам за Стокхолм — услужливо отговори тя. Очите й бяха ясни и смели, а малките й изящни гърди съблазнително опъваха дрехата. За тях можех и да не споменавам, защото кога по-малко, кога повече ги излагаше при представленията. Впрочем в книгата ми няма да откриете нищо неморално.

— Ще видим — свирепо се озъби комисарят. — Какви инструкции ви даде Курна?

Тя не отвърна, а запали цигара и седна, като с жест покани и нас. Със замрежени очи погледна Палму и бавно изрече:

— Истината. Вярвате или не, но той ме помоли да кажа истината, само истината и нищо друго, освен истината.

Шефът избърса потта от челото си и тържествено заяви:

— Не мислете, че съм някакъв сополанко, който ще ви позволи да го водите за носа!

Ири Салмиа го прекъсна учудена:

— Точно така се изрази и художникът, но как отгатнахте? — и лукаво премигна. — Информира ме, че сте интелигентен и хитър, макар че… хм… изобщо нямате вид на такъв… — Тя деликатно извърна поглед. — Затова било най-добре просто нищо да не крия. Сам не е могъл, защото обещал на Ланкела. Горкият Кале — не разбирам защо не желае да ме намесва? А истината е, че снощи между двадесет и четири и един часа беше при мен.

— Дявол да го вземе! — тихо простена Палму. — Много е чевръст този Курна — кога успя да ви даде толкова точни сведения за часа?