Сали Боуман
Любов в старото абатство (38)

31
Тълкуваща тишина

Чета този дневник с особено внимание — Мейси го е писала със съвестно усърдие, установявам това. Сравних нейното описание на онова последно лято с описанието на Дан. Виждам местата, където двете истории се пресичат. Те са обезпокоително очевидни.

Не съм сигурна, че това е последното съобщение на малката ми сестричка — предсмъртното писмо на самоубиеца, което Дан бе търсил. Нищо не подсказваше, че е било предназначено за тази цел. Нито пък аз бях готова да го приема за чиста монета, както подозирам, че би искала моята малка сестричка. Познавах наклонностите на Мейси да контролира нещата, а също така знаех мнението й за разказването на истории — всъщност Мейси сама използваше тази своя приказка, за да го подчертае.

Видях нашето последно посещение в Елде, видях обяда ни, видях през прозореца как Мейси излезе заедно с Едмънд, напускането им точно в този момент на добре установения ежегоден ритуал. Сега виждам всичко с нови очи — и една част от мен е шокирана, ядосана, сърдита, смаяна от описаното съблазняване. Лесно е да обвиня Едмънд за всичко, което се случи впоследствие: Разбира се, ето защо е скочила тя; как може да се живее с тази ужасна тайна… Но така ли беше? Такъв ли бе случаят? Не бях сигурна — не и когато се успокоих. Тонът на Мейси не окуражаваше подобно тълкуване; тя описваше събитие, което се бе случило две седмици преди да отиде в параклиса на Светата дева онази вечер и да отвори прозореца. Беше очевидно, че то не се е случило за пръв път — Мейси ясно даваше да се разбере това. Така че беше ли това несъмнената причина? Дали тази нейна история отговаряше на въпросите, които Дан зададе, които всички ние задавахме? Затова ли скочи Мейси? Това ли бе неправилното, това ли се обърка през онова лято?

Можех да видя ясно само вредата, която Едмънд бе нанесъл чрез действията и думите си. Ние всички се опитвахме така силно да защитаваме Мейси, да я предпазим от каквото и да е разкритие за болестта на нашия баща, да се преструваме пред нея, че въпреки че не ходи на училище и трябва непрекъснато да бъде преглеждана от лекари, въпреки че трябва да бъде изследвана, тествана и да взема лекарства — да се преструваме, че въпреки това тя не е ненормална, а както казваше Стела, само „специална“ и „различна“. Когато тази увереност е била разкъсана, разбита, смачкана — да, мога да видя каква вреда й е нанесло това. Едмънд й е показал една друга Мейси, което сигурно я е наранило много дълбоко. Но Лукас бе направил същото малко по-късно, когато се събрахме в трапезарията, за да ни покаже завършения портрет. Все си спомням изражението върху лицето на сестричката ми, когато се погледна на платното и видя една Мейси, нарисувана неестествено дребна, мушната между двете си по-големи сестри, с малка ножичка, стисната в ръката й като инструмент за самонараняване или като оръжие.

Този епизод тя не е описала в дневника си. Той лежи в периода на мълчанието, в дупката между посещението в Елде и опита й за самоубийство — през тези две седмици и пет дни Мейси е избрала да не документира нищо. Препрочетох онова, което бе написала, и цялата сигурност, която бях почувствала, се изпари. Там, където преди бях видяла някакви причинни връзки, нейната история ги разнищваше и правеше на пух и прах: защо бе избрала да я започне оттук и да я завърши там? Защо започва с нейната приказка, разказана на Лукас, и завършва с един сън, сън за нашия баща? Гледах и търсих — думи, думи, думи — започнах да мисля, че (както в описанието на Дан за неговите последни дванайсет дни) трябва да чета мълчанието, а не думите. Но как се чете мълчанието?

„Моята тайна ще остане неразкрита“, беше написала Мейси — и бе казала истината. Не можах да узная защо скочи, нито да разбера, дори да предположа какво бе видяла в кристалното кълбо на Бела. Какво бях видяла аз през оня ден? Не мога да си спомня нищо ясно, само мъгла, проблясъка на стъкло, отраженията — едно чувство за странна недействителност в една обикновена стая, чувство за разместване. „Втората ще бъде първа“, беше казала Бела на Фин — и, разбира се, Фин — втората сестра, първа от всички нас се влюби, първа забременя и първа умря… но аз отказвам да бъда повлияна от подобни съвпадения. Бела беше хитра — каквито винаги са гледачките на бъдещето. Така наречените й предсказания бяха неясни, достатъчно увъртени и многозначителни, за да паснат на всяко възможно бъдеще. Ако съумееш да направиш така, че предсказанията да се сбъднат, цената ще бъде драматична.

„Виждам саможертва.“ Бела беше казала и това. Бях забравила това особено предсказание, докато дневникът на Мейси не ми го напомни, върна ме назад в онази гореща тясна селска стая, към онзи ужасен чай; напомни ми за неудобството и срама на Дан и злонамереността на Бела. Имаше ли това специално предсказание някакво значение? Никакво, доколкото мога да видя. Без съмнение то беше залежала стока, редовен аксесоар от бръщолевенето на Бела, от нейния репертоар.

Мейси бе писала в син бележник. Претеглих го в ръката си. Прекосих параклиса на Светата дева до прозореца и погледнах навън. Сложих пръстите си в онези бразди от куршуми, които описваше Дан. Отворих средния прозорец, както бе направила Мейси, и вдъхнах от сладкия вечерен въздух. Тогава нещо докосна сърцето ми: всички онези непознати, всички онези Дановци, които не познавах, всички онези Мейсита, който не съм подозирала, че съществуват, ми проговориха извън тишината на стаята и извън тишината, дълбоката тишина. Аз им отговорих.

Остана още само един въпрос — и аз внимателно го обсъдих със себе си късно тази нощ — една нощ, която прекарах в безпокойство и безсъние. Трябва ли да предприема някакви действия сега в резултат на наученото от историите на Мейси и на Дан? И ако е така, какво би трябвало да предприема? От онова последно посещение в Елде са изминали повече от двайсет години. Мейси беше странно дете и невинаги казваше истината. Вероятно беше по-добре и по-милостиво да не правя нищо.

На следващия ден ми се обади моята братовчедка по сватовство Вероника Мортланд от Елде. Чудех се дали да се свържа с нея или не.

Тя се обаждаше, за да иска моя съвет, така каза. Била решила, че едното спално крило в Елде се нуждае от пълно обновяване, предекориране и преобзавеждане от пода до тавана. Не била сигурна дали моята фирма се занимава с подобни проекти и се чудела дали мога да хвърля едно око и да й дам съвет. Пък и било минало толкова време — най-малкото две години от нашата последна среща на онзи приятен обяд в Лондон; би било чудесно да ме види отново. В превод: Вероника искаше да говорим за Дан, искаше да ме пита за него и за обстоятелствата около смъртта му. Разбрах го моментално.

Съгласих се да се срещна с нея. Имах намерение преди да се върна в Лондон да посетя Мейси — посещавах я редовно; а домът, в който се грижеха за нея, не е много далеч от Елде — всъщност точно Вайълит предложи да я настани там. Сега разбирам защо Усойницата бе толкова загрижена за Мейси — нещо, което винаги ме бе учудвало. Сега също така съм наясно защо бе пожелала Мейси да бъде близо до Елде — така можеше да я държи под око. Ако съм права, нямаше нужда да се притеснява: Мейси постоянно и непрекъснато мълчи.

Вероника ми каза, че ще ме чака на обяд. Съобщих й, че след Елде ще отида в дома.

 

 

Тръгнах тази неделя, този синовник, Дан. Пътуването до Елде винаги е било дълго и бавно, а с нашия стар, раздрънкан „Уол слей“ и ужасното шофиране на дядо беше направо ужасно. За двайсет години бе направено много малко за подобряването на тези провинциални селски пътища. Аз съм добър шофьор и карам бърза кола — но по този тесен, виещ се път високите скорости са невъзможни.

Докато карах, си преповтарях телефонния разговор, който водих с дъщеря ми Фани предишната вечер, и обмислях разговора, който щях да проведа с Вероника. Доколко тя щеше да ми каже истината? Никога не е лесно да прецениш дали истината ще бъде полезна, или ще нанесе непоправими щети. Казах на Фани истината предишната нощ — и без всяко съмнение знам, че това беше правилно решение.

Всяка вечер звънях у дома, за да говоря с децата си. Миналата нощ Фани взе телефона от Том: за секунди бях потопена в десет тактовата мелодрама, която представлява животът на дъщеря ми; за секунди щастието и сигурността, които чувствах, докато говорих със сина ми, изчезнаха. Фани се е специализирала в корабокрушения. От устата й като непрекъснат поток се излива болка: как никога нямало да се оправи от онова, което се случило с Дан, как неговата смърт била напълно и изцяло — от началото до края, нейна грешка. Как животът й бил една ужасна каша. Как зарязала работата си като пиар на онази рап група — сбирщина от сексисти и неудачници. Как сега не можела да реши: дали да се опита да се върне в университета в Дърам, или да изчака, дали да не се запише в Оксфорд, дали да не отиде в Патагония или Парагвай, или може би да стане член на „Лекари без граници“ или нещо такова — защото не можела да преодолее смъртта на Фин и чувствала, наистина чувствала, че трябва да се махне оттук и да направи нещо добро.

Докато продължаваше тази екстравагантна и глупава реч, мислех за моята дъщеря и нейната неблагодарност, за трудните часове, които бях пропиляла с нея, и в резултат бях получила враждебност и презрение. Мислех за бизнес срещите, които бях отлагала или прекъсвала, за дългите ваканции, които пречеха на работата ми — ваканции, които се превръщаха във всекидневно мъчение, след като Фани влезе в пубертета, ваканции в Италия, Франция, Гърция, ваканции, белязани с всекидневни оплаквания, реквием от разочарования: „Това място е тооолкова отегчително, защо не си ходим вкъщи?“. Мислех си за таксите в нейните привилегировани училища и за изтощителната енергия, която бях изразходвала в опити да помогна на Фани по този или онзи предмет, да я съветвам, когато някой учител или приятел я обидеше или наранеше, да намеря дейности — драма, музика, спорт, балет, коне, нещо, което можеше да привлече вниманието на Фани повече от десет минути.

Мислех си за интелигентността на дъщеря ми, която е значителна, и за нейната саморазрушителност, която също е значителна — също като моята, когато бях на нейната възраст. Мислех си за моя постоянен страх, който така и никога не признах на Ник, че Фани може да е наследила някой дефект, предаден чрез мен от баща ми, някой сбъркан семеен ген, който може би бе виновен за ненормалността на Мейси. Мислех си как да защитя дъщеря си от Дан. Мислех си за обвиненията, които отправих към него, обвинения, които се оказаха неверни и фалшиви. Хвърлих ги в лицето му при последния разговор, който водих с него. Ако тогава Фани не беше се появила, какво щеше да стане? Мислех си за всичко това и една врата в мен се затвори.

— Фани — казах, като я прекъснах рязко. — Няма да те съветвам. Каквото и да те посъветвам, ти ще направиш обратното. Вече си почти на двайсет. Трябва сама да решиш къде ще отидеш и какво ще правиш. Ако искаш да отидеш в Парагвай, спечели си пари за билет. Ако си мислиш, че може да бъдеш полезна по някакъв начин на „Лекари без граници“, след като въобще нямаш никакви умения като санитарка или медсестра, и почти никакво намерение да ги придобиеш, свържи се с тях. Върви в Дърам или в Оксфорд, върви, където си избереш. Но не обвинявай другите за проблемите, които ще произтекат от твоето решение. Стъпи най-сетне на краката си. И престани с тази болезнена суета и лицемерие, те ме разболяват. И да не си посмяла да споменеш името на Дан пред мен — никога, никога, разбра ли ме?

Настъпи дълга тишина.

— Какво каза? — попита Фани. Тонът й пращеше от недоверие.

— Казах, Фани, порасни! — отговорих. — Просто е време да пораснеш. — И затворих телефона.

Беше ли това умен ход? Беше истината, която вероятно бе позакъсняла — моята дъщеря е глезла. Но не беше ли това прекалено сурово обвинение? Бях изчерпала всички останали подходи. Открих, че сега не ме е грижа, че вече не ми пука.

 

 

Пристигнах в селцето Елде. Минах покрай спретнати едноетажни вили и къщички, завих и влязох през желязната порта в началото на дългата три километра алея. Щях ли да бъда искрена с Вероника? Нейният съпруг и мой братовчед Едмънд се бе споминал преди осемнайсет години. Беше загинал в автомобилна катастрофа шест години след сватбата им, когато се връщал от Лондон от среща на випуска си от училище; той карал и не бил трезвен. Хъмфри също беше мъртъв, макар че доживя почти до деветдесет години. И Вайълит си бе отишла — тя умря от сърдечен удар преди седем години. Бяха останали само Вероника и нейното единствено дете — синът й Едгар, кръстен на неговия прапрапрадядо. В Елде нямаше никакви физически доказателства за тези промени. Паркът бе идеално поддържан, както винаги. Градините бяха проектирани през осемнайсети век: величествена алея с дъбове, а в далечината малък храм на Артемида с езеро в плитката купа на необработеното пасбище, известно като Пущинака.

Когато стигнах до стълбите под величествената помпозност на входа в предната фасада на къщата, се появи Вероника. Погледнах към момичето с мило лице, както бе написал Дан, видях дебютантката, която той бе срещнал онзи далечен ден в болничното отделение, и тъжната млада матрона, с която се бе сблъскал пред магазина на Слоан Скуеър в горещниците на един отдавна отминал август. Тя беше остаряла, аз също. Вероника ми махна с ръка.