Сали Боуман
Любов в старото абатство (36)

29
Начинът, по който той го направи

Гледам онова, което е написал Дан: пред мен стои последната страница. В края на последното изречение има знак, който вероятно е започнал като щрих, а е свършил като дълга, зигзагообразна, подобна на светкавица линия, която стига до края на листа. Дан седеше на прозореца, докато е писал тази страница — видях го, когато приближавах към къщата. Мисля, че е гледал през прозореца, докато е писал това изречение. Когато е видял какво става на улицата сигурно е станал на крака, блъскайки се в бюрото — така се е появил и този знак. Не мога да бъда сигурна, но времето съвпада.

Ще ви разкажа какво видях. Ще ви кажа какво направи той. Искам някой да знае. Искам ти да знаеш, Ник. И ти, Фани. А когато станеш по-голям, Том, искам да разбереш. Ти, Том, беше свидетел на част от случилото се, но не на всичко. Аз обаче видях всичко.

Аз съм Джулия. Съпруга и майка, а според Дан още няколко други неща — например императрица на модните тенденции, първокласна кучка и т.н., и т.н. Нека да оставим тези коментари настрана. Ще се върна на тях по-късно. Аз съм Джулия. Аз съм свидетел, очевидец. Да забравим какво казах на полицията, то беше измислица. Ето какво се случи. Чистата истина.

По-рано същия ден ти, Ник, ми се обади от абатството. Беше ми обещал. Не бих казала, че сбогуването ни мина без жлъч — малко жлъч вероятно би трябвало да се очаква, когато съпругата открива, че преди и по време на двайсетгодишния й брак съпругът й е водил заплетена и страстна връзка със собствената й сестра. Но сестра ми умира и въпреки че ме вбесяваше със своята упоритост, със своя сляп егоизъм, аз я обичам, така че жлъчта не бе толкова много, колкото можеше да се очаква. Когато Ник телефонира, аз се надявах, че може би ще ми съобщи, че Фин е готова да се срещнем: исках да я видя за последен път, но знаех, че трябва да почакам. Никой не може да пришпорва Фин. Трябва да чакаш и да чакаш, докато тя сама дойде при теб — дори Дан знаеше това.

Този момент все още не е настъпил, каза ми Ник. Познах по гласа му, че състоянието на Фин се е влошило. Не ми каза подробности и аз не го насилих. Съобщи ми, че е ходил в къщата на Дан и най-накрая му е признал истината. Дан бил пакетирал цялото семейно имущество и бил готов да напусне Уикенфийлд завинаги, би трябвало вече да се е върнал в Лондон. Опитах се да си представя тяхната среща, но не можах.

— Сигурно е било много трудно и за двамата — казах. Почувствах се неудобно.

— Разбира се, че беше трудно — отвърна с леко раздразнение Ник. Не ми бе позволено да навляза в територията на мъжкото приятелство. — Но Дан прояви голяма доброта и разбиране. Не бе толкова страшно, колкото се боях. Той беше далеч по-спокоен от мен.

Не направих коментар. Съмнявах се в това, което ми каза.

Ник може да бъде сляп — което е учудващо за един лекар. Неговите диагностични умения, така точни, когато се отнася за болест, са далеч по-неточни, когато се намесят човешките чувства. Разбирам, че е бил сляп в този особен момент: той не можеше да види по-далеч от Фин. Но също така знаех колко дълбоко е бил засегнат Дан от признанията на Ник. Дан, който винаги е бил много опитен в прикриването. Прикриването на чувствата е неговата религия. А също и моята.

— Опита ли се да го обърне на шега? Направи ли си майтап с нещо? — попитах. Мисля, че въпросът изненада съпруга ми.

— Не мога да си спомня — отвърна. — Накрая, когато си тръгвах… Спомена нещо за някакви тениски, беше несвързано, струва ми се — нали си го знаеш Дан.

Знаех го. Ник не бе разтревожен от привидното спокойствие на Дан. Аз обаче бях. Започнах да се чувствам прекалено виновна: в края на краищата, аз халосах Дан в лицето с тежкия телефон и дори ако този удар бе заслужен, не биваше да го изоставям, да се мятам в колата си и да прекарам следващите пет дни, подхранвайки възмущението и злобата си. Когато най-накрая Фани дойде при мен разкаяна и ми призна истината, трябваше да пиша на Дан, да му се обадя, да направя нещо.

Открих, че се намирам в странно състояние. Имаше едни нови рецепти, които трябваше да опитам. Но обикалях из кухнята, местех разни вещи, бутах и разливах и не можех да разбера нито къде съм, нито какво правя. После — беше около два, осъзнах, че повече не мога да издържам своята нерешителност и инертност. Обадих се на личната си секретарка и й казах да отмени всичките ми срещи и ангажименти за следобеда. Облякох палтото си. Денят беше мръсен, сив и валеше дъжд — излязох и тръгнах по терасата. Бях извървяла около стотина метра, когато промених решението си и се върнах в къщата. Трябваше да взема Том със себе си, така реших. Бях го оставила този ден вкъщи, защото предишната нощ спа лошо и въпреки че не изглеждаше физически зле, нямаше температура, нито настинка, усещах, че е болен. Боледуваше от нещастие и страх. Не можеше да разбере къде е Ник и защо си е отишъл, не можеше да повярва, че някога ще се върне пак, макар че аз непрекъснато му повтарях, че татко ще се прибере при нас. Евентуално. Може би нямах повече сили да лъжа успешно. Сигурно това беше причината. Както и да е, чувствах, че не бива да оставям Том с Ингрид — и тогава си помислих: „А защо не го взема с мен?“.

И това ми изглеждаше идеалното решение: така щеше да бъде много по-лесно да покажа на Дан, че искрено съжалявам, че забраната е вдигната, анатемата е оттеглена. Никога не съм се съмнявала в неговата обич към Том. Фактът, че беше кръстник на Том, имаше огромно значение за него. Дан няма деца: ако имаше поне едно дете, сигурно щеше да бъде прекрасен и любящ баща. Освен това — да посетя сама Дан, можеше да бъде изтълкувано превратно — особено сега, когато съпругът ми ме е напуснал. Ако вземех Том с мен, щеше да бъде ясно, че отивам като приятел. Няма да има никакво двусмислие.

Така че опаковам Том с палто и шалове, а той е доволен и развълнуван, че ще ме придружи. В последния момент тича по стълбите, за да вземе оня пластмасов динозавър трицератопс, който Дан му бе купил, и ние излизаме. Вървим по Апър стрийт и двамата сме много по-щастливи, говорим и се смеем, а аз забавям крачка и си мисля: „Може би трябва да купя нещо на Дан, един вид предложение за мир“. Почти купувам бутилка вино, когато осъзнавам, че това вероятно е най-неподходящият подарък. Бръщолевя глупости и не мога да измисля нищо подходящо, защото вече съм подминала всички книжарници. Накрая купувам първото нещо, което виждам, че е красиво, а то се оказва портокали — една огромна пирамида от портокали, севилски портокали, точно в идеалния сезон. Не знам какво ще прави Дан с тях, защото той не може да готви и никога не е можел, но си мисля: „Може да си направи мармалад, ще му покажа как се прави мармалад“. Сега вече осъзнавам, че бях в силна нервна възбуда и не мислех трезво — както обикновено правя.

Купувам кило портокали и двамата с Том се носим по улицата. Той размахва своя динозавър, аз размахвам торбичката с портокалите. Сетне, на един от ъглите, на най-лошия ъгъл, точно на кръстопътя между Хайбъри и Айслингтън, спирам. Гледам минаващите камиони и върху мен се стоварва вълна от тъга, толкова огромна вълна, че не мога да помръдна. Тя ме блъсва без предупреждение: страх за бъдещето, страх за сина ми. Просто стоя там, отчаяна и парализирана.

Накрая отминава. Том стиска ръката ми и ние пресичаме кръстовището. Тръгваме по пътя, описан от Дан — през Хайбъри Фийлдс, едно забравено от бога мизерно място, мразя го. Преминаваме по грозни, изровени асфалтови алеи и едва не сме съборени от двама скейтбордисти, единият от които вика: „Страхотно обръщане“. Сетне излизаме от парка и къщата на Дан се издига точно пред нас вляво — виждам и него самия, наведената му глава през един от горните прозорци. В стаята има слаба светлина; вероятно лампата на бюрото е включена, защото навън, в ситния дъждец, светлината вече е мътна — ние вървим в този вечен януарски лондонски здрач.

Отново хващам ръката на Том: осъзнавам, че не можем да стигнем до къщата на Дан, без да минем покрай онези младежи, които бяха тук и миналия път, когато дойдох, онези, които крещяха мръсотии на Фани и мен.

Дъщеря ми не се уплаши да им отговори със същото; аз бих искала също да го направя. Но знам, че ще бъде много глупаво; освен това Том е с мен и аз се страхувам от тях. Така че хващам здраво ръката на сина си и се опитвам да не гледам към тях, лицата им са скрити под качулките. Възприемам поведението, подчинено на градския начин на живот: никога не ги гледай в очите, преструвай се, че са невидими. „Ако ти кажат нещо, Том, не им обръщай внимание. Не им отговаряй.“

Бих искала да покрия с нещо главата си. Не искам да ме разпознаят. Том и аз продължаваме да вървим, сякаш младежите ги няма — и тогава, точно когато минаваме покрай тях, те се раздвижват по един странен начин — като течност, която се разлива, сякаш са част от един организъм, всички те, и петимата. Не казват нищо, нито си дават сигнали, просто се движат. Не можем да ги подминем, защото блокират бордюра, а когато слизаме на платното и се опитваме да ги заобиколим, те отново се разливат и препречват пътя ни. Том и аз трябва да спрем.

Двама от тях се отделят от останалите и застават зад нас. Беше грешка да слезем на пътя. Сега сме притиснати към портата и оградата около Фийлдс, зад нея е промъкващата се към нас зловеща тъмнина. Най-едрият от петимата — оня, за когото сега знам, че се казва Малк, пристъпва напред и пита: „Отивате ли някъде?“.

Скейтбордистите са изчезнали. Взирам се към тревните площи зад оградата вдясно от нас. Няма никакви хора, излезли да се разхождат или да карат колело. Улицата е пуста. Уличното осветление е слабо. Измърморвам нещо за приятел, който ни очаква. А те се смеят, пляскат с ръце, правят заплашителни движения, като удрят дланите си един на друг и се смеят, но аз знам, че всъщност не се смеят и това означава неприятности. Те така или иначе знаят къде отивам и точно това според мен е причина за случващото се. Двамата зад нас приближават.

— Вижте какво — казвам. — Бързам. Може ли да мина, моля?

Тази забележка не им харесва: те не харесват гласа ми, нито дрехите ми, не харесват сина ми, нито мен. Те ни мразят — мога да усетя огнения дъх от жарта на тази омраза. Опитвам се да надзърна покрай тях. Ние сме най-малко на трийсет крачки от къщата на Дан. Все още мога да видя светлината в прозореца му и неговата наведена глава. Моля се да погледне към нас, но той не го прави. Знам, че не бива да издавам страха си от тях; това ще влоши още повече положението ни, моментално. Оглеждам внимателно тримата пред нас. Всички ли са дрогирани? Заплахата, която излъчват, е мощна, но само трима от петимата са физически здравеняци; двамата зад нас са слаби момчета на около четиринайсет. Дори тарторът им Малк и другите две огромни, хилещи се от двете му страни маймуни — неговите оръженосци, — и те са млади. Никой от тях не изглежда на повече от шестнайсет или седемнайсет.

Това ме нервира, това ме ядосва — да се страхувам от някакви си момчета, от глупави хилещи се пубери побойници. Така че повтарям:

— Пуснете ме да мина, моля — и двамата с Том правим крачка напред. Едновременно с нас те също правят крачка: всичките, и петимата. Единият сграбчва Том, другият мен и започват да ни дърпат към оградата на парка. Аз викам и Малк ме удря по лицето. Ударът ме запраща на земята. Изпускам чантата си с клетъчния телефон в нея. Изтървавам портокалите, които се разсипват навсякъде, и чувам как казват: „Какво държиш, момче?“. Долавям, че Том издава тих звук и това ме кара да стана и да започна да ровя в чантата си за телефона. Всичко е забавено, като на лента, пусната на бавни обороти. Виждам как някой издърпва пластмасовия динозавър от ръцете на Том; една бяла маратонка се засилва и го рита в корема.

Сетне започват да си го подхвърлят, моя малък син, един на друг, като го вдигат във въздуха и просто го хвърлят като топка. С всеки пас приближават все по-близо до оградата на Фийлдс. Хуквам, настигам ги, държа телефона в ръка и се опитвам да ги ударя с него, но ударите само се плъзгат по тях и не мога да стигна до Том. Единият казва: „Вземи й телефона, тя докопа телефона, вземи проклетия телефон“, но аз не мога да чуя ясно думите, оглушала съм и знам, че викам, а не мога да се чуя.

— Оставете го — моля ги. — Той е малко момче, оставете го!

Сигурна съм, че казах това, и мисля, че казах още:

— Моля ви, пуснете го! Ще дойда с вас, ако го пуснете.

Нещо такова, защото най-големият, Малк, се приближава към мен, смее се и се блъска с ръце по бедрата, после ги размахва и се хили: „К’во ви казах, пичове? Чухте ли? Тя е готова за онази работа, тя се моли, шибаната кучка се моли“. Но те не оставят Том — извиват ръцете му и сега ги държат зад гърба му. Той плаче от болка. Единият от побойниците е стиснал в желязна хватка врата ми; влачат ни и двамата към парка, към тъмнината, виждам как Том се гърчи, за да се освободи и да се хване за оградата. И тогава един глас зад мен, един глас, който в първия миг не разпознавам, изрича:

— Остави го долу. Пусни го веднага или ще те убия.

Петимата замръзват. Застиват, стават неестествено тихи и неподвижни. Пускат ме, пускат също и Том, който с препъване се хвърля към мен. Прегръщам го с ръка и започвам да се обръщам, а гласът казва:

— Върви в къщата, Джулия. Заведи Том в къщата, вратата е отворена.

Когато се обръщам, виждам Дан — един Дан, когото не познавам, виждам също, че той държи нещо. После затичвам към къщата с Том, бутам го вътре, давам му моя телефон и му казвам да се обади на полицията, да заключи вратата и да не пуска никого вътре. Сега, сега, бързо, казвам, вратата се тръшва и аз тичам обратно по улицата, защото едва сега проумявам, какво държи Дан.

Петимата младежи все още стоят скупчени с гръб към оградата. Дан е застанал пред тях, на около шест крачки. Държи пушката на баща си, държи я така, както съм го виждала да я държи стотици пъти, привично, познато, фамилиарно: навън на полето, из нивите, оглеждайки се за зайци, яребици, гълъби. Някога той беше отличен стрелец — най-добрият в селото. Гледа напрегнато младежите, пръстът му е на спусъка. Направил е нещо с косата си — тя е подстригана съвсем ниско до черепа. Около врата му има нещо черно и лъскаво. Лицето му е бяло и съсредоточено. Не носи сако, само бяла риза; навън е студено, но той не трепери.

Чувам го как казва с обикновен разговорен тон:

— Хайде да вземем един урок по произношение. Малк, ти си пръв, можеш да започнеш. Кажи ми по букви думата „мръсник“.

— Виж к’во, човече, мамка му — успокой съ, само недей да…

— Кажи я, Малк. Тя е ключът. Тя не завършва на „ах“, завършва на „ик“ — като „сводник“, като „негодник“. Като „грешник“. Искаш ли да се опиташ да го произнесеш, Малк?

Малк издава гърлен звук, рискува да погледне встрани.

— Вие к’во, шъ стоите и няма да напрайте нищо ли? — Никой не помръдва. — Просто шъ стоите и шъ го остайте да напрай т’ва, мамка му — виж к’во, пич, да н’съ караме, а? Господи, мамка му, пич…

— Знаеш ли колко надалеч мога да виждам днес? — пита Дан. — Отвъд вечността, ето колко. — Пушката отново се движи, един от младежите издава звук като че му се повдига. Той е най-малкият от всички. Навежда се напред и повръща на паважа. — Това е цитат, Малк — продължава Дан. — Знаеш ли какво е цитат? Искаш ли да опитаме няколко? Какво ще кажеш за: На мен ли говориш? На мен ли говориш? Какво ще кажеш за: Щастлив ли съ чувстваш днес, а, пънкар? — Той прави пауза и аз виждам, че се мръщи. — Знаеш ли какво може да направи това, Малк? Може да пробие дупка в гърдите ти, толкова голяма, че няма да имаш въобще гърди, нито сърце, нито дробове, нито гръден кош. Може да отнесе шибаната ти глава. Е, как ти се струва да умреш днес, Малк? Готов ли си да умреш в следващите десет секунди?

Виждам как кръвта се отдръпва от лицето на Малк. И чувам:

— Пич, успокой се, окай. Не го праи. По дяволите — нямах нищо предвид. Просто искахме да се посмеем, просто… — мамка му. Господи, мили боже, не го праи, човече, ти луд ли си, или к’во?

Настъпва миг тишина. В далечината се чува ръмженето на колите. Дан вдига пушката. Някой казва: „Побъркан човек“. Виждам петното на чатала на Малк, което се увеличава, агонията, изписана на лицето му. Той пада на колене и започва да хленчи:

— Мамка му, пич, не го праи, просто не го праи, имам деца, имам две деца, пич…

Мисля си, че това не може да бъде истина, той не изглежда толкова възрастен. Но каканиженето продължава, това ломотещо животно продължава да се моли и да плаче и някъде по средата на молбите стойката на Дан неочаквано се променя.

— Ти си глупав, тлъст червей — казва. — Ти си страхливец. Ти си смачкан задник — тя дори не е заредена.

И хвърля пушката на тревата. Тя трака и се плъзга към далечния уличен канал. Дан просто стои в очакване. Мога да го видя и сега как стои и чака — главата му е леко наклонена, ръцете му висят от двете страни, една поза на примирение. Не мисля, че знае за присъствието ми. Но дори и да знаеше, нямаше да му пука. Дан бе наясно какво ще последва — сигурна съм, че знаеше. И то дойде моментално. Имаше само един кратък миг на недоверие, сетне и петимата скочиха. Единият от тях се наведе, вдигна пушката, хвана я за цевта и я размаха. Прикладът й удари Дан по главата. Сетне го приближиха, заобиколиха, скупчиха се отгоре му като лешояди и аз повече не можех да видя нищо, те просто го погълнаха. Всичко стана много бързо. Размахваха се ръце, проблесна нещо като стъкло или метал. Можех да чуя плясъка на удари под воя на сирените, чувах един глас, който викаше, и можех да видя себе си как тичам напред, сграбчвайки сенките. Една от сенките ме удари и прекъсна полета ми, усетих как паважът изстърга лицето ми, а когато отново можех да виждам, нещо лежеше неподвижно на земята, а те се редуваха да го ритат. Най-малкото момче го ритна последно, целейки се в гърлото. Върху новата бяла маратонка „Най“ разцъфтя червено цвете.

Сетне изгряха светлините на полицейските коли, по улицата плисна жълто и синьо и аз чух тичащи крака, онези избягаха, стопиха се в тъмнината. Допълзях до Дан, който лежеше по гръб с отворени очи. Имаше страшно много кръв. Кръв по приклада на пушката до него, кръв по ризата му, неговата бяла риза сега бе червена, а лицето му бе напълно променено. Вдигнах главата му и я сложих в скута си. Мисля, че той знаеше, че съм там — или че някой е там. Фокусира погледа си в очите ми и аз разбрах, че ме позна. Устните му се помръднаха. Опита се да каже нещо, което започваше с Д.

Може би беше „Джо“ — може би в този миг бе видял баща си. Може би беше „дело“ — вероятно се опитваше да ми каже, че ще успее да се справи и с това, дори и с това — мога да си го представя.

Можеше да бъде каквото и да е, която и да е дума, започваща с Д, но той не успя да я завърши. Закашля се — слаба, прочистваща гърлото кашлица, от онази, която човек използва, когато се приготвя да говори след вечеря. Слабата кашлица доведе до изригването на фонтан от кръв, гейзер от чиста, ярка, артериална кръв. И това беше всичко: вече нямаше думи или опити за думи. Той продължи да ме гледа, а аз продължих да люлея главата му в скута си, докато един полицай не дойде и след като долепи пръсти до шията му, повика една жена полицай, която ми каза: „Той си отиде, скъпа. Остави го на нас. Ние ще се погрижим за него“.

 

 

Заради Том се върнах в къщата на Дан и там изчакахме полицията. Не исках да стоя в стаята долу, която бе обърната наопаки, а диванът бе нарязан на ивици и пълнежът му стърчеше от дупките. Така че се качихме горе в стаята, където бях видяла да седи Дан. Лампата все още светеше. Имаше патрони за пушката, пръснати по бюрото, и — не знам защо — аз ги събрах в кутийката им, при което видях, че два от тях липсваха.

Значи пушката беше заредена. По-късно полицията щеше да потвърди това. Защо е държал заредена пушка в Лондон? — щяха да питат те. В този миг вече знаех: досетих се. А и не беше много трудно да се досетя: върху бюрото имаше цял куп предмети — всички семейни спомени на Дан, снимките на Оушън, и така нататък. И една малка бележка до тях, в която пишеше, че би искал Том да ги вземе.

Взех тази бележка преди да дойде полицията. На земята намерих една пластмасова торбичка и беше лесно да кажа, че е моя. Напъхах в нея бележката, кутийката с муниции, подаръците за Том и изписаните страници, които Дан бе решил да пусне през машината. Сигурна съм, че е щял да го направи: машината за рязане на хартия беше върху бюрото, включена и готова да бъде използвана. Страниците бяха поставени до нея, освен последната, онази, която е писал, когато животът го бе прекъснал. Погледнал е през прозореца; моливът му е направил тази зигзагообразна черта, докато се е изправял на крака. Видял е, че има друг, по-добър начин да умре. И понеже е бил готов за последното действие, се е възползвал от него.