Сали Боуман
Любов в старото абатство (31)

25
Фин

Не мога да видя добре Фин — сега го осъзнавам, лежейки тук в пухеното легло, без да съм сигурен ден ли е или нощ, и дали утре не е вчера. Времето се е разместило и въпреки тази примка — Фин и аз стоим там в полумрака, една синя лампа святка и се върти, виждам я на пресекулки — виждам как бледото й лице се вдига към мен, виждам ръката й, която се мушка в ръката ми, и изражението на лицето й, объркано, неясно и разстроено. Опитвам се да разбера как няколко седмици — четири или пет, откакто съм я видял за последен път, са успели да причинят такава трансформация: Фин е наддала на тегло, лицето й изглежда подпухнало и бледо, личи, че е плакала. Опакована е в много пластове сиви вълнени дрехи: дебела пола до глезените, пуловер, който я скрива, от шията до бедрата, широка вълнена жилетка върху него, върху всичко това огромно торбесто палто от туид, което е загърнала около себе си; тя силно трепери.

Не мога да чуя гласа си, докато я гледам, и не съм сигурен, че съм казал нещо. Предполагам, че се опитах да я попитам какво има, какво не е наред. Вероятно съм се опитал да разбера защо не е дошла в отделението, защо ме чака тук, и в същото време си мисля, че сигурно съм направил опит да й разкажа за Мейси.

— Не, не — казва тя, като се обръща. — Няма да отида там сега. Не мога да видя това. Не мога да го понеса — цялата надежда, изписана на лицето на Стела. Мейси не се е завърнала от мъртвите, Дан, тя няма да се върне. Ти го знаеш толкова добре, колкото и аз.

— Казвам ти, Фин! Това беше различно. Беше промяна. Видях я.

— Колко голяма промяна, Дан? — Лицето й се обръща, то изплува от полумрака, осветено в синьо. — Ще върви ли отново Мейси, ще говори ли? Знаеш, че няма. Пораженията са необратими. Ник ми обясни това още в абатството. След това отидох в библиотеката на университета — стоях там дни наред, преглеждах всички медицински статии и книги и научих, че някои неща са необратими. Точно такива са — необратими. Няма да се променят, няма връщане назад, нито поправка, нито ремонт или пренаписване отново, Дан. Това е завинаги.

И започва да плаче. Виждам сълзите, които бликат от очите й, сини сълзи в синята светлина, а лицето й остава в сянката. Тя отново ме дърпа за ръката.

— Къде можем да отидем? — пита. — Някъде, където да поговорим. Трябва да има някакво място — някое малко кафене, има стотици кафенета наоколо. Сигурно знаеш някое.

Не знам нито едно. Предлагам да се върнем в болницата и да говорим в тамошното кафене, но Фин се дръпва отново, когато го предлагам.

— Не, не там. Мразя болниците! Цялата тази суматоха и смърт зад всяка врата. А и можем да се сблъскаме със Стела и Джулия — Джулия там ли е? Не искам да виждам никоя от двете, не точно сега, все още не — хайде да вървим, Дан, моля те, просто да се разходим. Все ще намерим някъде местенце.

 

 

И ние наистина намираме в лабиринта от малките тесни съседни улички. Едно гръцко-кипърско кафе-бар: след полумрака навън светлините му са ослепителни. Те хвърлят сини сенки под очите на Фин и отнемат от лицето й всички цветове. Ние сме единствените посетители. Сядаме отзад в топлия застоял въздух, изпълнен с миризмата на готвено и сладостната пара от кафемашината. Бръмченето й, дрънкането на чаши и чинии в миялната машина, тихите разговори на чужд език между собственика и неговия помощник — всичко това ме пренася в Гърция и двамата с Фин се озоваваме на някакъв гръцки остров. Беше много интимно — само ние двамата, гледаме се над нашарената на точки червена маса „Формика“^[1]. Имаше захар в захарницата и хартиени салфетки; Фин започна да си играе с тези предмети, първо със захарницата, после с аленочервените салфетки. Тя ги сгъваше между облечените си в черни ръкавици пръсти, аленочервено и черно и когато повече не издържах да я гледам да прави това, сложих ръка върху нейната и казах:

— Хайде, Фин, казвай!

— Направих нещо ужасно — промълви тя. Сълзите се увеличиха. — Ти никога няма да ми простиш.

— Фин, няма нещо, което да не мога да ти простя. И освен това не става дума за прошка, не и за нас. Сега ми кажи.

— Изглеждам ли ти различна? — Тя вдига очи към мен. — Кажи ми какво виждаш, Дан.

Колебая се. Вече ме пробожда предчувствието, което ме плаши толкова много, та ми е трудно да говоря.

— Не изглеждаш добре — започвам бавно. — Изглеждаш отчаяна, разстроена, изморена и бледа…

— Изглеждам ли глупава? — пита тя, като ме прекъсва. — Изглеждам ли ти глупава? Защото съм точно такава, Дан. Глупава, глупава, глупава. Някога мислех, че съм умна, че съм интелигентна. Така ми казваха хората. Имах мозък, много мозък и отидох в Кеймбридж, където ме научиха да го използвам. Бях толкова щастлива заради това — то е единственото нещо, което винаги съм искала да правя. Да отида там и да чета, да се науча да чета за три цели години. Представях си удоволствието от това. Представях си удоволствието и радостта. Е, аз захвърлих всичко това — заедно с няколко други неща… Моето самоуважение — не че то означава много, мога да се справя и без него. Съзнанието ми за това коя съм — да, няма го, то е напълно изгубено по пътя. Не знам коя съм и… Дан, съжалявам. Не мога да говоря повече. Не мога да мисля повече. Не и по начина, по който бях свикнала: мозъкът ми не работи. Той просто се върти ли върти в кръг, като плъх в капан. Това ме прави себична. Не мога да мисля за Мейси, нито за Стела, нито за дядо. Не съм в състояние да мисля и за теб, не и по начина, по който искам — и това ме кара да се чувствам виновна и объркана, лоша, порочна…

Целият този водопад се излива от нея прекалено бързо и аз се опитвам да следя мисълта й и да разбера нещо. Опитвам се да свържа думите и изражението в очите й, и все още съм болен от предчувствия.

В съзнанието ми има една част, която блокира останалите — това е мисълта: „Не, не може да бъде, тя няма намерение да ми каже това“. И тогава несръчно, неочаквано, борейки се с масата, Фин се изправя. Разтваря полите на палтото си. Вдига всички слоеве дрехи, жилетки, пуловери и аз виждам налятата й талия и видимата извивка на корема, които те крият.

Казвам ли нещо? Не знам. Мисля, че наведох глава, защото в очите ме блъсва червената формика и започвам да броя точиците по нея, да разглеждам шарките, които те образуват. Една ръка поставя две пластмасови чаши с кафе пред нас — кафето е черно, с един пръст кафеникава пяна отгоре. Тогава Фин казва:

— Четири месеца.

Мога да чуя гласа си, който повтаря като ехо цифрата. Казва нещо като четири? Не, не може да бъдат четири. И тогава се опитвам глупашки да броя назад, но сметката не излиза. Всички месеци се объркват, сетне се подреждат и аз се чувам да изричам:

— Четири — но това би означавало… Фин? Това не е възможно. Началото на юни? Ние все още бяхме в Кеймбридж. Значи преди да се върнем в абатството. Как може да е станало? Ние бяхме… мислех си, че бяхме… мисля, че ти беше…

— Знам какво си мислиш — казва тихо и спокойно тя. — Скъпи Дан, мой най-мили Дан, знам какво си мислиш и знам как съм те лъгала. Съжалявам. Повярвай ми, толкова много съжалявам.

Гледам лицето й, което не мога да видя ясно, защото сега кафенето е замъглено, разтича се, размива се. Чувствам, че съм заклещен, хванат в капан и че Фин също е заклещена: тази среща, този разговор е бил провеждан милион пъти. Знам всеки ред от сценария, всяко изречение, което тя ще каже и всяко, което аз ще кажа. Не искам да ги произнасям, макар да чувствам как се качват и напират към устните ми. Не искам да изхвърча от това място, нито да я разпитвам, нито да я обиждам, нито да я моля или да плача, но мога да видя всички тези добре обмислени по сценарий поведения. Кое да избера? Те всички са безсмислени, унизителни, очевидни и неадекватни.

— Лукас знае ли? — процеждам най-накрая. Едва-едва мога да говоря.

— Да. Знае.

— Откога? Кога си му казала?

— Преди два месеца. Около два. Направих някои тестове — нали знаеш, вече се правят такива тестове. И резултатите дойдоха един ден преди двете със Стела да тръгнем за Лондон. Казах му след това — не си спомням кога точно, защото Мейси… е, ясно ти е защо.

— Кой направи тестовете? Ти не си могла да ги направиш в Уикенфийлд. Не си ходила при доктор Марлоу — бащата на Ник, нали?

— Не. Очевидно не. Лукас взе колата на дядо. Закара ме до Дийпден. Направих ги там. Измислих някаква глупава история, дадох им фалшиво име, казах, че съм на гости в околността, нещо такова. Те не ми повярваха, разбира се. Но непрекъснато се сблъскват с подобни случаи. Всичко е толкова предсказуемо и ясно — това е едно от нещата, които мразя най-много. Колко мръсно и ясно изглежда за останалите хора. Дан, беше ужасно, те ме накараха да се почувствам толкова мръсна. Никога не съм била така унизена… Всъщност тогава не бях. Сега се чувствам така. Сега вече свикнах с унижението. Което е добре, предполагам, защото ще има още много от него.

Тя ми се усмихва накриво, очите й са пълни със сълзи. Взема захарницата и я разглежда, сякаш не може да познае какво е това, сетне я разклаща, обръща и изсипва три дози захар в кафето си. Фин не пие кафето със захар, никога. Къде съм бил аз през този ден, питам се. Денят, в който Лукас я е закарал дискретно на доктор? Къде съм бил аз? Дали съм мил прозорци? Или съм поправял трактори? Може би съм раздавал пенсии на пенсионерите в пощата? Колко часа е имала Фин, за да ме измами?

И тогава задавам въпроса. Трябва да питам, без значение колко банален и предсказуем е той, без значение колко много мъже в моето положение са го задавали преди мен. Опитвам се да овладея гласа си. Изричам:

— Фин, просто ми отговори следното. Няма да те питам отново. Обичаш ли ме? Обичала ли си ме въобще някога?

— Знаеш, че да. — Едри сълзи се стичат по бузите й, гласът й се скършва. — О, Дан, знаеш, че те обичах. В известен смисъл ти си ми по-близък от който и да е друг, и винаги ще бъдеш. Свикнала съм да мисля — ти знаеш какво съм свикнала да мисля. Не можех да си представя дори един миг без теб. Ти беше всичко за мен. Всичко. — Тя се колебае. — Слънцето, луната и звездите. Но ние бяхме много млади, Дан. А после се случи това.

— Заради жените, нали — казвам, преди да мога да се спра. — Господи, Фин, знаеш много добре, че ако ми бе позволила — само веднъж, Фин! Само веднъж и аз никога нямаше да погледна нито една от тях. Не бих ги докоснал дори с пръст! То и не бяха кой знае колко много, а пък и нито една няма значение. Не мога дори да си спомня имената им, нито как са изглеждали. Исках ги за половин час, защото не можех да имам теб. И ти го знаеш. — Спирам. Мисля за Джулия. Това отнасяше ли се за Джулия? Беше ли вярно и за нея?

— Може би. — Тя навежда очи. Тя не знае, мисля си и се мразя за това. — Точно това си казвах и аз обикновено. Макар че това са думите, които мъжете винаги казват, поне така съм чувала. Не, тези момичета нямат нищо общо. Събудих се един ден и открих, че пет и пет прави десет, а на следващия ден не беше така. Понякога правеше девет, а понякога сто. И тогава осъзнах какво имат предвид хората, когато казват: „Влюбих се“. Не си в състояние да събираш, нито да мислиш, нито да виждаш. Що за банален разговор водим? Не ми харесва.

— Омъжи се за мен, Фин — предлагам. Навеждам се през масата и вземам облечените й в ръкавици ръце, принуждавам я да ме погледне, хвърлям се целият в това единствено предложение в моя живот. И забърквам една страхотна, отвратителна каша. Всичко, което разбрах от думите й, беше, че ме обича, и това ми беше достатъчно: значи бих могъл да пренапиша сценария, да го променя по начина, по който искам. Минава ми следната мисъл: ако вече са минали четири месеца Лукас трябва да я е изоставил, да е зарязал Фин — не мога да си представя, че ще постъпи другояче. Лукас и детска количка в хола? Лукас, опитващ се да рисува, и едно пищящо от колики бебе? Не, не можех да си представя това и знаех, че Фин също не би могла. Тя нямаше илюзии относно Лукас, дори и да го обичаше: Фин, моята Фин бе прекалено умна и имаше ясна представа за нещата.

Знаех какво я очаква като неомъжена майка: в Кеймбридж не искаха такива. Една жена биваше прогонвана само защото е приела мъж в стаята си през нощта, докато един мъж, хванат с жена, биваше наказван с лишаване от посетители за няколко седмици. Двойните стандарти работеха с пълна сила и бяха в действие, както винаги са били. Значи я очакваше сигурно прогонване и несигурно, немислимо бъдеще без поддръжка.

— Омъжи се за мен, Фин — повтарям. Вече се виждам как се местя в Кеймбридж, намирам си някаква работа там — на кого му пука каква, ще мия прозорци или тоалетни, ако е необходимо. След като се омъжи, ще й позволят да продължи образованието си. Ние двамата някак ще намерим начин да се грижим за бебето. И аз щях да го обичам това дете, детето на друг мъж; щях да го обичам и да го отгледам; щях да обичам и да защитавам него и Фин. Знам, че мога да го направя. Просто. Неизбежно. Сетне се поколебавам.

— Прекалено късно ли е, Фин? — питам. Срамувам се, но трябва да го кажа. — Четири месеца са прекалено много, така ли?

— Така мисля — отговаря тя, гледайки встрани. — От всяка гледна точка е незаконно. Макар че няма значение, винаги има любезни доктори, които ще ти помогнат да се отървеш. Нямам предвид в задните улички, напротив, в частни клиники или на работното им място. Струва сто и петдесет лири, така чух. Можеш да влезеш и да излезеш същия ден. Вероятно го правят и на четири месеца. Но това е безсмислено. Аз не искам това бебе да бъде убито или наранено. Обичам това бебе, Дан. Искам си моето бебе.

Тя слага ръцете си на корема, сякаш да го защити и аз виждам как лицето й се променя: в очите й се появява едно замечтано изражение, една спокойна, истински женствена духовност, една странна яростна радост и концентрация. Той ме убива, този поглед. Бих дал всичко да видя това изражение и да знам, че бебето, което носи, е мое. Сетне се замислям кой ли е дал толкова подробна информация на Фин — и веднага се сещам — Лукас, който се е озовал в задънена улица и е потърсил най-евтините пътища, измъквайки се заднешком през тях.

Внезапно съзирам съвсем ясно своя път.

— Омъжи се за мен, Фин — казвам. Любовта, която чувствам към нея, е толкова дълбока, сигурен съм, че това трябва да я убеди. Говоря и говоря, убеждавам я, убеждавам себе си и ми трябва много време, за да видя, че Фин е станала съвсем тиха и мълчалива, а бледото й лице, цялото мокро от сълзи, е застинало в изражение, което познавам отлично — изражение, пълно с тъга и непреодолим инат.

— Фин, вярвай ми, повярвай ми! Знам, че можем да го направим. Това е всичко, което желая на този свят.

— Не е истина — казва спокойно тя. — Това не е всичко, което желаеш на света, Дан. Разбира се, че не. И защо трябва да бъде?

— Фин, скъпа, чуй ме! Обичам те. Знам, че бих могъл да го направя.

— Но аз не бих го позволила. Не и на теб, Дан. И освен това е невъзможно.

— Не казвай това! Не е така. Фин, не е!

— Така е. Вече съм омъжена.

Гледам я втренчено и с недоверие.

— Вчера се омъжих за Лукас — продължава с равен глас тя. — В гражданската служба в Кеймбридж. — Начумерва се. — Церемонията не беше нищо особено. Имаше пластмасови цветя… Бяха отвратителни. Дадоха ни стотици глупави формуляри, които трябваше да попълним — кой е баща ти, какво е правил. Когато казах, че моят баща е починал, чиновникът, беше един дребен и дебел чичко с очила и костюм, който му бе прекалено тесен, каза: „Искрено съжалявам да чуя това“. А аз си помислих колко глупаво е това изречение. Защо го каза? Какво му пукаше на него, че моят баща е умрял? Защо се преструваше, че го е грижа? Но нямаше какво да се прави, трябваше да минем през всички формалности и, предполагам, това беше част от тях. Отне ни двайсет минути. Както и да е, вече е минало. Виж.

Тя сваля ръкавиците си. И там, на третия пръст на лявата й ръка има венчална халка. Изглежда грозна и пиринчена. Прекалено голяма е. Напомня на халка за завеса. Познавайки Лукас, това сигурно е халка за завеси.

Бях готов да продам душата си, за да купя на Фин злато, диаманти, рубини, всичко, каквото поиска. Ако искаше катедралата „Сейнт Пол“ за сватбата, щях да преобърна небето и земята, за да й я доставя. Но Лукас, разбира се, сигурно гледаше на нещата съвършено различно. Лукас винаги се отнасяше с пренебрежение към церемониите, традициите и всички буржоазни символи — венчални халки, брачни церемонии, „докато смъртта ни раздели“ и тъй нататък.

 

 

Това кафене се казваше „При Джорджо“. Все още си е там. Минавам от време на време покрай него. Никога не влизам. Никога не поглеждам през прозорците, за да видя дали вътре седи някоя друга двойка, този следобед, тази сутрин, която води подобен или по-щастлив разговор. Прекосявам улицата и извръщам очи. Много ме бива в това. Усъвършенствал съм изкуството да пренебрегвам болезненото.

Но като лежа тук, в това място, където две десетилетия са равни на две секунди, а десет години означават вчера, болката не си отива, както прави обикновено, връща се и се върти наоколо със сила, която не мога да контролирам. И това ме кара да видя какво направих след това, след като заведох Фин до Кингс Крос и гледах как светлините на нейния влак за Кеймбридж изчезват в мрака. Лукас щял да я посрещне в другия край. Когато напусна абатството, той си взе стая на Грийн стрийт, не много далеч от стария му колеж. Представях си ги как вървят из тези стаи. Представях си ги там, заедно.

После тръгнах: ето какво направих. Не знам къде съм ходил, нито колко време, но знам, че съм вървял километри и това е продължило дълго: късно е, когато на някакъв ъгъл спирам пред някаква телефонна кабина. Мога да правя номера с монети, мога да гледам на ръка, имам памет за подобни трикове — мога също така да помня телефонни номера. Така че влизам в кабината и набирам телефона на малка къща на Кингс Роуд в Челси. Направо фуча: искам да накажа Фин и целия свят, Лукас и себе си; междувременно ще накажа и някого, озовал се случайно в тарапаната, особено след като Джулия сама набута тази идея в главата ми, особено след като Джулия ме предупреди да се въздържам точно от този курс на поведение.

Чувам лекото трепване в сладкия глас на Вероника, когато тя осъзнава кой се обажда; сетне долавям колебанието й. Била съвсем сама в събота вечер; тяхната света троица от В-та се е разпръснала: двете й приятелки заминали при родителите си в провинцията; била съвсем сама и вече било късно, тъкмо щяла да си ляга, вече било единайсет и половина.

— Сега или никога — чувам се да произнасям. — Трябва да решиш за една минута.

Отнема й трийсет секунди. Половин час по-късно съм в Челси, пред бивша къщичка за прислугата. Тя е ремонтирана и обновена. Вътре, не че наистина виждам какво има вътре — в момента аз съм напълно сляп; та вътре смътно долавям изобилие от блудкаво крепонче и снимки в сребърни рамки, и бродирани възглавнички — прекалено много бродирани възглавнички с кратки банални сентенции, везани върху тях. В моя чест е отворена бутилка вино, запалени са свещи. Вероника е използвала половиния час, за да облече красива розова рокля, да сложи розово червило на устните си, да среше блестящата си коса и да пръсне парфюм върху точките на пулса си.

Октомври е, а стаята мирише силно на пролетни цветя: той е доста шокиращ, този аромат. Един час по-късно ние сме в леглото. Половин час по-късно Вероника загубва своята девственост. Край на нейната невинност.

Беше едно просто и обикновено прелъстяване — като да отнемеш бонбон от някое бебе. В него обаче откривам истинско свирепо удоволствие; откривам също, че вътре в мен има един нов Дан, чието сърце е станало по-кораво. Той може да не обръща внимание на женските сълзи, ревност и укори, макар да го ядосват; той е научил, че колкото повече жени като Вероника биват пренебрегвани или обиждани, толкова повече те желаят да бъдат подлагани на подобни мъчения. „Къде беше Дан? Защо не ми се обади? С коя беше? Има някоя друга, нали? Кажи ми, че ме обичаш — защо никога не ми го казваш?“ Отвращавам се от подобна слабост и мазохизъм, но съм готов да я използвам.

Любовната ни връзка продължава объркано и с прекъсвания около шест седмици. Най-накрая скъсвам с нея два дни преди сватбата й през ноември. Лесно е да я забравя: има страшно много жени, умиращи от желание да заемат мястото й. Освен това съм зает. Зает съм да забравям Фин. Зает съм да се изкачвам по стълбицата на успеха, зает съм с работа, зает съм да тичам из целия Лондон, занимавайки се с онази типична за края на шейсетте години важна работа — да откриеш къде е събитието и да направиш така, че да бъдеш в епицентъра му.

Къде е: това е фразата, която всички ние използваме. Къде е — ресторантът, улицата, човекът, магазинът, купонът — всички те могат да бъдат подлогът на това къде е и странното е, че много скоро след като си там, в сърцето на това къде е, и хоп, presto, къде е вече се е преместило. То е някъде другаде и трябва да тичаш здравата, за да бъдеш в крачка с него или — тайната амбиция на всеки — да бъдеш дори пред него. Да го изпревариш. Господи, мислиш си — какво става? Къде е беше тук вчера, то бе тук тази сутрин, но не може да е тук сега, не и на това парти, със сигурност, не и когато същите тези хора, подвластни на къде е, ме подлудяват, така че нямам търпение да се измъкна и просто да си отида вкъщи, да потъна в тишина, да мълча и отново да дишам. Къде е се е преместило — ето какво прави винаги то. Къде е отишло сега, мисля си и как да го настигна бързо? Двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата. Изтощително е. И причинява вкочаняване.

А след това, един летен ден, аз просто си вървя по Кингс Роуд след тържествен обяд в един „къде е“ италиански ресторант. Мисля, че е следващото лято. Да, така трябва да е, защото до този момент, някъде в мъглата, която сега представлява моето всекидневно съществуване, е умрял дядо Мортланд, бебето на Фин се е родило мъртво на седем месеца и слуховете говорят, че тя и Лукас са нещастни, макар че все още живеят заедно. Не знам дали тези слухове са истина: Фин не иска да ме види, нито да отговори на писмата ми. Да, тогава трябва да е, защото Мейси най-накрая е преместена в оня дом, в който е до ден-днешен, оня дом, в който сестрите монахини се грижат за нея с неизменно спокойствие, сила на духа и търпение. Състоянието й се е подобрило — до известна степен. Сега тя може да се храни с чужда помощ. Може да върви по малко, също с помощ, но прекарва повечето от дните си в инвалидна количка. Не може да говори, нито да общува по какъвто и да е начин — и вече е ясно, като изключим някакво чудо, че никога няма да може.

Да, със сигурност е следващото лято, месец август — дните, наречени горещници, около десет месеца по-късно, и аз току-що съм приключил моята първа голяма рекламна кампания. По този повод клиентът даде празничен обяд: изпил съм два коктейла и половин бутилка вино „Соав“. В стъпките ми има пружина, намирам се в най-приятното от всички състояния — нито съм пиян, нито съм трезвен, и съм на път към работата си, когато на Слоан Скуеър, точно пред магазина на Питър Джоунс — къде другаде, сигурно го посещава често — се сблъсквам с една млада матрона, която възкликва: „Дан, не ме ли позна, аз съм Вероника“.

— Какви прекрасни новини, Дан — казва топло тя, когато й разказвам за моята важна кампания — което правя веднага. — Толкова се радвам за теб. Дойдох от Елде за ден-два да пазарувам. — Прави пауза. — Отседнала съм в къщата на Вайълит. Тя е точно зад ъгъла. Защо не отидем там да пийнем нещо, за да отпразнуваме успеха ти?

Откривам, че се намираме в къщата на Вайълит на Итън Скуеър. Бюфетът с напитки съдържа отлично бренди. Във всекидневната има крепон, а също и в спалнята на Вероника.

Какво е станало с онова младо момиче със сладко лице, чудя се, докато преминаваме през прелюдиите. Тази млада матрона е прекалено бърза, прекалено знаеща и прекалено настоятелна. Не мога да понасям дрехите, които носи, нито парфюма й. Не мога да понасям напористото й тяло.

— Виж какво, съжалявам — казвам, като се отдръпвам от нея. — Сигурно съм пийнал повечко на обяд. Да оставим тази работа…

Тогава тя прави нещо ужасяващо. Става и приглажда полата си.

— Да ти кажа ли какво нося? — пита, като ми се усмихва хитро. — Бели гащи. Чисти бели гащи. Сложих ги тази сутрин. Не е позволено да ги докосваш, но аз ще ти позволя да ги видиш, ако искаш. Ако си добър. Ако си много, много добър. Виж, Дан. Виж отблизо.

Преди да успея да я спра, тя вдига полата на роклята си със срамежлив маниер, сякаш играе на криеница, което кара кожата ми да настръхне от объркване. Пред мен са белите гащи с прозрачно дантелено парче. Те не ми действат. Мога да видя, че е обръснала пубиса си — и това не ми въздейства.

— Вероника — казвам. — Това не е за мен. Не си падам по игричките, нито по ролите, нито по каквото и да е, по дяволите… Може ли да спрем?

— О, добре — отвръща тя. Гледа ме с изненадано лице. — Какво харесваш, Дан? О, спомням си…

И тогава започва да ме докосва и да прави онези неща, които наистина харесвам, а аз откривам, че ако затворя очите си, мога да я изтрия, да я изтрия напълно. Мога да подуша хладния тъжен аромат и да чуя оня звън на гривни, който винаги ме възбужда и втвърдява члена ми. След това е лесно. Чукам я и всичко е наред — средна работа, но няма значение — и когато свършвам, си мисля: Ох, най-после! Сетне чакам: вълната от посткоитално отвращение никога не закъснява и не отнема много време, а този път пристига моментално. Поглеждам празното лице на Вероника, лежаща по гръб на леглото, и въобще не мога да видя момичето с милото лице. Мисля си, дали бракът направи това? Или аз съм отговорен?

Носталгичното ебане: то е най-лошото; трябва да бъде избягвано. Чукането в името на доброто старо време — няма нищо по-глупаво и по-тъжно от това. Никога вече, казвам си. Единственото, за което мога да мисля, е за минималния брой лъжи, които ще ми осигурят бърз изход.

За моя изненада всичко става много лесно. Този път няма никакви укори, никакви молби да се обадя. Очевидно Вероника е постигнала своята цел. Тя е толкова нетърпелива да се отърве от мен, колкото и аз да напусна къщата.

 

 

Никога повече не я виждам, нито пък чувам нещо за нея. Изтривам я напълно от съзнанието си, а също и инцидента: паметта ми вече се е научила как да забравя. Не бях се сещал за нея нито за тази кратка среща с години — двайсет години вероятно. Но нямам намерение да отделям време за срама си тук, в този долен свят.

Следващата е Бела, изчезваща по вълните на бълнуванията и несвързаните лутаници на болестта на алцхаймер; Бела и всички извинения, които изричам, за да не дойда тук да я видя. Аз съм на телефона и говоря с Джо, като изливам отрова в ухото му. Казвам: „Виж, татко, съжалявам, но не мога просто така да оставя всичко. Баба дори не ме познава, не знае кой съм — какво значение има дали ще дойда или не? Знам. Знам. Виж, татко, знам, ясно ли ти е? Разбирам, че ти е трудно. Ще дойда веднага щом мога, но няма да бъде този месец. Какво? Добре, не мога да ти помогна: утре съм в Милано, другата седмица в Ню Йорк, а когато се върна, имам срещи една след друга. Какво? Какво? Ох, добре. Ще се опитам да дойда след няколко седмици, но ми предстои среща с голям клиент и безброй презентации, така че не мога да обещая нищо“.

Следващ кадър: семейна Коледа, семейната Коледа, от която, не мога да избягам, защото баба е мъртва и Джо е сам. Затова се съгласявам да дойда. Пристигам късно и, мамка му, достатъчни са ми само десет секунди, за да видя всички усилия, които е направил заради мен. Има хартиени гирлянди, които висят от гредите на тавана, изкуствен сняг по прозорците и чиста покривка на масата, коледна елха в ъгъла с цял куп лошо опаковани, деформирани подаръци под нея. Има и огромна пуйка, натикана във фурната — ние сме само двамата, а тя би могла да изхрани поне двайсет души без затруднение, а Джо ми се хвали, че сега се справя доста добре с готвенето и че Флора Макайвър го е научила как да приготви празничната птица и — ето виж, — той си е записал всичко. Четири и половина часа на среден огън.

Но вече са минали десет часа откакто проклетата птица се пече, и Джо не е седнал, той само скача и сяда, слага още въглища в печката, консултира се с бележките си и мърмори: „Не разбирам, Дани, туй животно досега трябваше да е готово“.

А аз седя и гледам подаръците, които съм донесъл, които сега са сложени под елхата в техните елегантни опаковки от Бонд стрийт. Кой ги е опаковал в тези скъпи хартии, с тези панделки, тези джуфки и фльонги? Не съм аз — някое момиче в магазина трябва да е, — а аз дори не съм минал покрай този магазин. Как ме виждате мен в магазин през декември? Не, не, не е за мен тази работа. Изпратих най-младшия помощник със списък и тя се погрижи за всичко. Какво ли има в този пакет? Неща, които Джо нито иска, нито му трябват: ризи от Джермин стрийт^[2], кашмирени чорапи, календар, книга с анимации на Джилс^[3], копринена вратовръзка, мек кожен портфейл и една от онези мъжки играчки — версията за възрастни на онова момчешко швейцарско ножче, която в момента е топ на пазара — елегантен инструмент, който отваря бутилки, реже жици, развинтва винтове, и бог знае още какво. Защо съм взел всички тези неща? Защо взех колата, която е паркирана в една от плевните на Макайвър, служеща за гараж? Колата, която подозирам, че никога няма да бъде карана, макар Джо да я оцени високо и каза, че е наистина малка красавица. Защо съм взел което и да е от тези неща? Защото съм виновен, толкова виновен, че вече съм на третия си скоч и това са моите приношения, даровете на вината. Извинявай, Джо, за това, че те изоставих, за това, че никога не бях тук, за това, че не знам как да говоря с теб, когато съм тук. Извинявай за гордостта, за самохвалството ми, за лъжите, извинявай, че не съм синът, който ти би трябвало да имаш: извинявай, Джо, заповядай една ръчно изработена риза, това ще поправи ли нещата?

Тогава, най-накрая, около девет часа, след цели пет часа закъснение, ние сядаме и ядем пуйката. Тя е жилава. Тя е суха. Преглъщам я с мъка и насила. Ям пуйката и мокрото брюкселско зеле, и разварените картофи, и соса „Бисто“, сетне си слагаме карнавалните шапки и на Джо му трябват десетина минути, за да прочете вицовете, изтърканите вицове. Сетне запалваме брендито и се възхищаваме на коледния пудинг, тогава Джо налива по една чаша от нещо непоносимо сладко, вдига своята и аз знам какво следва:

— За липсващите приятели, Дани — казва той.

— За отсъстващите приятели — крякам и аз и мога да видя сълзите, които той преглъща като премигва. Мразя да гледам как възрастни мъже плачат, не мога да понасям това, не мога да се справя с това.

Сетне идва ред на подаръците. Джо ще каже нещо от рода на: „Това е прекрасна риза, Дани, без грешка. Ще си я пазя за най-важния случай, не се тревожи“. А аз знам, че тя ще отиде право в чекмеджето при молците и никога няма да излезе на бял свят, до следващата ми визита, когато Джо ще я извади и ще я облече. Междувременно аз ще отворя моя несръчно опакован пакет, опакован с любов, купен с любов след часове и часове мотаене, правене на списъци и гледане по витрините.

И аз мога да реагирам като Джо, така че казвам:

— Хей, тези ръкавици са страхотни, Джо, къде успя да ги намериш? Как си успял да познаеш, точно от такива имах нужда…

Макар че не нося ръкавици и вече имам цели пет неизползвани чифта у дома.

Ох, болката от всичко това, любовта и вината ме обвиват. А най-лошият момент от всички е, когато с шапки от хартия сядаме за онова, което Джо нарича да изпушим по една и да починем, преди да се заемем с планината от чинии и тенджери, за които ще ни трябват три часа, за да ги измием, защото Джо не ми позволява да му купя хубава къща с топла вода и с онези неща, татко, които се наричат радиатори. Да, ние почиваме и изпушваме по една на спокойствие и тогава Джо казва по своя внимателен, загрижен начин:

— Утре ще бъде хубав ден, Дани. Сух и слънчев. Мисля, че бихме могли да се поразходим, какво ще кажеш? Семейство Макайвър ще се радва да те види. После един лек обяд…

А аз, аз съм наполовина пиян, очите ми бягат някъде настрани, докато гузно се измъквам:

— Татко, нали ти обясних? Не мога да остана. Трябва да се връщам. Наистина трябва да бъда в Лондон…

И Джо няма да ми противоречи. Той ще седи срещу мен, неговите огромни способни ръце са скръстени в скута му, с онова изражение на лицето, леко недоверчиво, сякаш тук става нещо, нещо неправилно и неестествено, което той не може да разбере. Виждам раната в неподвижния му поглед и знам какво си мисли: той си мисли, че ме е разочаровал. А този мъж никога не е разочаровал никого през целия си живот, най-малко това скъпо лайно — неговия син, Дани.

„Татко, обичам те, всичко е наред“ — казвам. Но не мисля, че го изрекох тогава. Произнасям го прекалено късно както обикновено, прекалено нищожно и прекалено късно както винаги, лежейки тук в това легло, което някога споделяхме двамата и в което сега лежа сам. Самотата изяжда сърцето ми, един черен гарван на нещастието и мъката ръфа сърцето ми, защото човек не може да върне нищо, човек не може да промени нещата. Прости ми, татко, за това, че бях грешен.

Животът е само един и някои неща в този живот, както казваше Фин, са необратими.

Да, всичко това изплува от този Ксанаду-сън, който се превръща (както би трябвало да предвидя, но защо не мога да предвидя нищо; толкоз по-зле, значи край на моята дарба) в Ксанаду-кошмар.

Всичко се върти и развива. Джо носи корона от хартия; лицето на Вероника е празно; техните духове са тук, за да ме укоряват, до тях стои Фин, облечена в широките си черни дрехи, в едно кафене с червени маси „Формика“; и Мейси в нейното болнично легло, тънката й ръка пълзи като змия по чаршафите. Всички тези ръце: силните квадратни ръце на Джо, втвърдени и целите в мазоли от десетилетия тежък физически труд, ръката на Мейси — цялата в синини и рани; меката длан на Вероника с нейната хубава линия на брака; тънката ръка на Фин, появяваща се от овехтялата ръкавица, а на безименния й пръст — пиринчената халка за завеси на Лукас.

Стига ми толкоз Ксанаду! Боже, изведи ме от това място! Сетне една хладна ръка докосва слепоочията ми и един глас, гласът на лекарката казва: „Мисля, че прескочихме трапа. Пулсът му се нормализира. И температурата спадна“.