Сали Боуман
Любов в старото абатство (21)

16
В очакване на Годар

Това е онзи последен ден. 7 август 1967. Ярка утрин.

Не е валяло цял месец; жътвата е в разгара си. Даниел, или както бях тогава Дан, се събужда рано в леглото си в абатството. Аз го наблюдавам със затворени очи, седейки на бюрото си в Хайбъри. Той чува ръмженето на новия комбайн на Макайвър: сигурно работи близо до къщата, в нивите, които е свикнал да нарича Грандейдж, Пикстоун, Нънс, Уелхед и Холиспрингс. Часът е седем. Наблюдавам себе си как отивам до прозореца и дърпам завесите. Пейзажът се разкрива пред очите ми. Те се спират върху познатите неща: манастирските сгради, брястовете, гората, кулата на църквата, сочната зелена трева в църковното гробище… След няколко седмици ще замина за Лондон. На прага съм на един нов живот и това знание прави панорамата по-мила на сърцето ми. Силата му е могъща. Сега мога да обичам това място без задръжки, защото знам, че скоро ще го напусна.

Вече виждам тази долина с измамното око на носталгията. Отварям широко прозореца и поемам глътка английски въздух: това е все едно като да дишаш чист оптимизъм.

Всичко е възможно. Аз съм на двайсет и две. Аз съм влюбен. Нямам търпение да видя Фин, нямам търпение да говоря с нея — това е единственият ми императив. Докато се мия, бръсна и обувам джинсите, нямам никакво циганско чувство за ясновидство, никакво предчувствие, че този ден ще завърши с провал. Ако съм наследил тази божествена дарба, както твърди баба ми, то днес тя ме е изоставила.

Абсолютно сам съм. Никаква помощ от свръхестественото.

Абсолютно сам съм и — трябва да имам това предвид — този Даниел е някой, когото почти не познавам. Кой беше той? Кой бях аз? Това беше лятото, когато бях заслепен от киното. Киното и филмите ме бяха поразили както свети Павел на пътя за Дамаск. Тогава бях пропит от кино, обсебен от филми. Прекарах толкова много време в Кеймбридж, гледайки кино, извървявайки религиозно пътя си от Бергман, Виго и Куросава до Трюфо, Антониони и Годар; прекарах толкова много време, окован във веригите на дима, седящ в благоговение и удивление в тъмните салони на кината; толкова много време, навивайки целулоидната лента в старинните прожекционни апарати на филмовото общество, толкова много часове, редактирайки 16-милиметрови студентски филми, че започнах да гледам на живота през екрана. Времето не минаваше, то се развиваше. Бих могъл да го навия обратно, да го върна назад или да го превъртя напред според желанието си, можех да го снимам и редактирам по какъвто си изберях начин.

Държах под контрол разказа на живота. Беше лесно да вкараш целулоидната лента в редакторската гилотина; режеш и онождаш; махаш само два кадъра, една случка, и променяш чувството: можеш да правиш това с живота също както с лентата. И така вчера изглеждаше, че съм хванат в някакъв кошмар, на един остров на ентропията, в търсенето на някой, който не може да бъде намерен, чието изчезване винаги ще остане необяснимо. Правя дубъл и днес тази история е в цвят „Техниколор“: на всеки е ясно, дори на мен, че Фин все още обича Дан. Изчакайте малко и в края на тази скапана версия ще има холивудски сватбени камбани.

Ако презирам подобен подход, няма проблем — мога да преснимам по европейски: този път в зърнесто черно и бяло, с джазов саундтрак, остроумно, нехайно и безмилостно редактиране; накрая Фин и аз все пак ще се намерим — просто това ще отнеме повече време и това е всичко. Първо ще трябва да се отървем от лошите хора. Ще трябва да философстваме и да изпушим огромно количество „Голоаз“. Ще има неразбиране и една мазка трагедийна боя, ще трябва да поостареем малко — това да не ти е някаква захаросана конфекция от земята Тра-ла-ла, това е интелигентен горчиво-сладък филм. Но той може все пак да завърши с целувка. Виждам го като jeu d’esprit^[1]. Това е моят филм и моето бъдеще. Аз съм режисьорът, авторът и аз реших; той ще завършва с продължително, удължено показване на красива панорамна снимка; тогава аз ще взема моята Фин в прегръдките си и кадърът ще замръзне — най-добрият начин за край на една любовна история, много по-добър от избледняването.

Имаше толкова много възможности тук: направо се опивах от тях. Сънувах дълги проточени снимки, защото денят ми изглеждаше така, особено когато бях дрогиран — едно пътуване, едно дълго протягане на звучно отекващи многозначителности. Мисля в прескачащи кадри — по начина, по който се учех от филмите на моя нов бог — Годар. Обожествявах неговото стоманено презрение към тежката стъпка на традиционния разказ. Добре упътван и наставляван от „Нувел Вог“^[2], да знаете как презирах концепцията за причинността. Презирах я толкова, колкото и религията. Гледайки „Карабинерите“ за петдесет и пети път, седях в тъмния салон и мислех: „Правилно, Жан-Люк, кажи го както си е. Животът е своеволен; всичко е случайно. Няма бог и няма заговор. Кому са нужни тези стари омръзнали лъжи?“.

Да, ето как гледах на нещата тогава. Сега в Лондон, слушайки шума на хеликоптера, нещата са се променили. За начало: вече не вярвам, че контролирам този филм — моя живот. Някак си, с минаването на годините, съм се преместил пред камерата — кога ли е станало това? Сега съм просто бедният актьор, а режисьорът — наречете го Бог, Съдба, Аллах, Айзенщайн или Клинт Истууд няма значение — е един непредвидим кучи син. Той може да има нещо наум за утрешните снимки, но обича да пази сценария в тайна. Също така има и силна памет, гадна памет — нищо не убягва от погледа на това копеле.

Виж какво, ще му кажа аз, защо правя това? Как така Дан се държи по този начин? Това не е в характера му. Тези прескачащи кадри нямат смисъл. В един момент съм на върха на успеха, покорил съм света, щастлив съм като чучулига; в следващия момент — едър план на лицето на Дан и този едър план е изражение на истински ужас. Защо? Какво става? Какво трябва да направя? Какво се е случило? Този сценарий е пълна каша. Той е своеволен. Той е случаен.

Случаен ли? Но, разбира се, отговаря фашистът, седнал в режисьорския стол. От друга страна, спомняш ли си тридесет и шести кадър от втора ролка? Спомняш ли си какво каза тогава, какво направи тогава? Мислеше си, че не е важно, нали? Грешка. В този филм действията са последователни. Или само понякога; това зависи от моето настроение… И се прозява.

Разбира се, аз не си спомням 36-и кадър. Втора ролка представлява едно голямо бяло петно за мен. Мислех си, че е безопасно изрязана и лежи на пода в небесната стая за монтаж, за да бъде изхвърлена на боклука. Сега трябва да я намеря отново — и перспективата ме плаши. Трябва да я пренавия и трябва да наема чирак — а колко мога да вярвам на един чирак? Колкото на една кобра.

Всички тези макари със спомени, извадени от кутиите, всичкият този разбъркан, токсичен целулоиден брак — как да реша кои кадри липсват, кои са важни? Старата целулоидна лента, също като паметта, е силно взривоопасна: нейният химичен състав я прави податлива на самозапалване и самоунищожение… Въпреки това трябва да опитам. Имам един бял лист хартия. Сега съм в онова бяло място; това трябва да бъде направено.

Решавам да бъда методичен. Ще разгледам онзи последен ден кадър по кадър. Ще изследвам кой къде беше, кога и защо. Ще възстановя диалозите, ще трябва да си ги припомня отлично. Кой какво е казал и на кого? Кога са казали едно, но са мислили друго — нещо, което се случва обикновено, но сега то няма да се изплъзне от новото ми търпеливо и всевиждащо око. И така, въоръжен с този всезнаещ, подобен на божествен поглед, може би най-накрая ще разбера: ще видя през стените, както виждаше Бела. Ще бъда освободен, избавен. Ще мога да кажа: „Ето защо Мейси скочи. Ето кое бе неправилното тогава, онова лято. Ето какво се обърка“.

Оня хеликоптер все още кръжи навън в невидимото небе. Мисля си: идва насам. Твърдо съм решил да го сторя, но дали съм настроен оптимистично? Знаеш ли какво, читателю — ако някой някога прочете това, но то никога няма да стане, то е невъзможно, защото когато свърша, смятам да го изгоря… Та значи, hypocrite lecteur, mon semblable, mon frere^[3], питаш дали съм настроен оптимистично и дали ще успея?

Ти би ли бил?

И така: бърза смяна на кадъра. Слизам долу в прохладата на кухнята на абатството; носи се апетитната миризма на пържен бекон. Месото се доставя от полковник Едуардс (офицер от индийската армия, сега от запаса); когато неговите едри шопари отиват в кланицата, в абатството винаги се изпращат осолени свински бутове. Влизам, насреща ми се усмихва замечтаната Стела. Тя слага още три тънки резена в тигана и чупи яйце от токачка в цвърчащата мазнина от бекона.

— Още един прекрасен ден, Дан — казва дядо и аз се присъединявам към него и Фин на масата за закуска. Слагам една целувка върху косата на Фин. Съвсем безопасно е: Стела е с гръб към нас. Мейси седи в другия край на масата, чете и не вдига очите си. Дядо е зает: може да гътна Фин на пода и пак няма да забележи.

Фин прави кисела физиономия и с това ме смазва. Сядам отсреща. С нея сме постигнали някаква форма на примирие. По взаимно съгласие аз повече няма да я ревнувам от Лукас: тя се закле, че няма причини. Единият Даниел й вярва; другият подушва някаква езикова измама: той очаква Фин да му обясни защо, макар все още да чувства любов към него, тя се е отдръпнала; сега любовта й е приятелска или сестринска. Пазя добре скрит в себе си този тъмен Даниел, мистър Хайд на моя доктор Джекил. Тази сутрин лицето на Фин има онова изражение, което ме наранява и ядосва. Тя изглежда като наситен разтвор, препълнена догоре със сексуални тайни. Чертите й са леко замъглени, сякаш през цялата нощ е сънувала любовника си. Тъмносините й очи са слепи като на новородено котенце. Въпреки нейните уверения не мога да повярвам, че аз съм мъжът, който я е заслепил по този начин.

— Това лято ще влезе в книгата на рекордите — казва дядо, суетейки се с камарата хартии и брошури, натрупани до чинията му. — Дан, трябва ми твоето мнение. Хвърли един поглед на този списък от вина, който току-що написах, и ми кажи какво мислиш. Той е доста обширен, поне аз се надявам, че е такъв — но трябва да сме готови за всичко.

Докато ям бекон с яйца, разглеждам списъка. Невежеството ми по отношение на вината е известно и дядо Мортланд отлично знае това, но обича консултациите. Харесва му да се чувства зает и полезен — а това е първата такава възможност, която има от години. Не осъзнавах, че готварското училище на Стела ще изисква подобен мъжки опит, мъжко присъствие. В неговото съзнание това предприятие се превръща в голямо тържество от епохата на крал Едуард. Отново преживява своята младост отпреди Първата световна война. Ние вече сме се преселили в Елде и все още сме на етап планиране.

Хвърлям поглед по изписаните редове с объркващи ме бургундски вина и вина бордо; плъзвам бърз поглед по каталозите на търговците на вина. Там има цени; в неговия списък няма. Дядо Мортланд ме гледа толкова умолително, че не мога да си позволя да се заяждам.

— Удивително — възкликвам. — Нямам думи.

Той светва като крушка от три хиляди вата.

— Много се радвам, че мислиш така, Дан — казва. — Какво ще кажеш за някои вина, които вървят с пудинг? След като тези момичета са робували цял ден, една хубава чаша „Сотерн“ може да бъде просто билет към рая, не мислиш ли? Ако направят ябълков пай например — Хъмфри твърди, че ябълките и виното „Сотерн“ са все едно булка и младоженец, сватба, сключена на небето.

— Дядо, те няма да имат нужда от „Сотерн“. Повярвай ми — намесва се твърдо Фин. — То е прекалено скъпо вино. Те ще се учат да готвят. Няма да ги глезим я!

— Ако децата се държат лошо, казваме, че са разглезени. Ако храната не става за ядене, казваме, че се е развалила. Казваме, че някой плаче за бой. Говорим също за плячка от войната — намесва се най-неочаквано Мейси, като поглежда над книгата си. — Плячката от войната е желана — мъжете се бият, за да грабят. Развалената храна не е желана. Разглезените деца също. Английският език е странен, не си ли съгласен, Дан?^[4]

Съгласявам се. Бързо се съгласявам. Настъпва тишина. Бедната Мейси, тя се влошава, мисля си. Израждането й става все по-забележимо. Преди четири години имаше надежда: тогава Стела отново започна да говори за училища, за специални училища, които могат да се справят с дете като Мейси, с неговата интелигентност, нужди и странности. Но при спомена за предишните нещастни престои в подобни заведения — никой от които не е продължил повече от три седмици, защото Мейси отказваше да яде, да спи и да говори, беше решено да се изчака. Сега темата образование отново е забранена. Когато ваканцията свърши, ще се върне старият режим: Стела ще й преподава английски и френски, различни добри помагачи, в това число доктор Марлоу, госпожа Марлоу (без степен) и пасторът (докторат по философия и богословие) ще бъдат привлечени да помагат. Уроците по история и география ще продължат, ще опитат да й преподават религия, митология, метафизика и математика: Мейси ще попие знанията по предмета, ако той привлече вниманието й и я заинтересува. Ако ли не, тя ще го игнорира — а когато Мейси игнорира нещо, страхувайте се, направо много се страхувайте… Представете си една гранитна стена, която идва към вас с триста километра в час: Това е нашата Мейси.

Тя има коефициент на интелигентност 155. Харесва й да прави списъци. Понякога, когато се чувствам обзет от прекалена доброта или съм прекалено слаб, за да избягам, тя ми цитира своите списъци. Има списък на растенията, списък на птиците и списък на бозайниците — с подчертаване на изчезналите видове. Има списък на всички лица, екзекутирани по време на Френската революция и режима на терор, с пълните им имена, титли и дати. Има списък на застрашените животни — той е по-дълъг от един ден. Има списък на реките в света, подредени по азбучен ред или според дължината им (той е наистина ужасяващ). Има списък на костите в човешкото тяло и на мускулите, всички 10 милиона кости и костици. Има периодичната таблица и истинския ужас на простите числа. Има списък на гръцките богове, богини, герои и пророци, с пълни подробности за техните безбройни потомства и сложни кръвосмесителни връзки, а от този месец — просто беше неизбежно — има и списък на звездите. Всяка звезда по име в съзвездие по име, в ужасяваща, главозамайваща галактика. Докато го слушаш, започваш да се молиш да умреш.

Има също така поеми, които разбиват сърцето ми, защото често пъти са лоши и неизменно са много дълги. Има истории, които продължават вечно и притежават невидим смисъл за всички, с изключение на Мейси. И след това са монахините — дори не искам да мисля за монахините. Започне ли Мейси да говори за монахините, можеш да си сигурен, че ще дочакаш следващия век: дните на светците, трудните за разбиране ритуали, възходящите степени на греховност, заупокойните молитви, разделени на триста и петдесет милиона миниатюрни песъчинки, на псалми, ноктюрни, химни и още химни, песни на песните… това изпълва с жал, но също така е непоносимо.

Знам как Мейси е принудила богатия братовчед Едмънд да напише оня чек за две хиляди лири, решавам, докато гледам възбуденото й, напрегнато изражение. Всички други бяха направо вцепенени: „Но Мейси, какво му каза? Как успя да го уговориш? Искаш да кажеш, че ти го даде ей така?“. Пълни глупости. Всички са слепи. Според мен Мейси просто е заговорила за няколко списъка. Половин час за звездите, половин час за Зевс и Калиопа, десет минути за „Хайявата“ или за Самсон (нейния последен любимец) и всеки ще се огъне и предаде. Като знам умствения багаж на Едмънд и колко отчаяно е искал да изчезне, да се спаси, дори съм изненадан, че чекът не е на по-висока стойност.

Знам, че Мейси е като рак пустинник, дълбоко скрит на сигурно в една чужда черупка, припкащ по морското ложе в трескаво търсене на храна. Знам, че тя не може да се пребори с дяволската наука за класификацията, която я измъчва: класифицирането е единственият начин, по който може да въведе ред в света, от чийто хаос, предполагам, се страхува. Знам, че нито едно от лекарствата, които непрекъснато се сменят, не й помага. Сега й дават някакъв хормон за растеж, но той също не действа. Знам, че съм длъжен да я слушам повече, да й помагам повече, просто да бъда на разположение и да бъда любезен. Но не мога. Бягам от тежката задача. Нейните списъци предизвикват такава досада, че ми минава мисълта за самоубийство.

Има също така и още един проблем: понякога, опитвайки да се приспособя към странните, безлични, безкрайни истории, установявам, че те са потопени в толкова дребнави и превзети детайли, че чувствам как собственото ми схващане за света започва да се стопява. Слушаш ли достатъчно дълго Мейси, всичко започва да се разплита. Започваш да мислиш, хей, а може би тя е открила нещо; това усещане започва да расте, започва да се трупа. Казваш си: може би и аз трябва да погледна на нещата по начина, по който гледа тя… и тогава вече изпадаш в беда: вратите на възприятието се отварят и настъпва времето на слепия в Газа^[5]. Ти си толкова сляп, колкото е смахната и чалната Мейси и не разбираш нищо.

Нямам намерение да позволя това да се случи отново. Зрението ми е двайсет на двайсет, благодаря ти, Мейси: вярвам на собствените си очи и на собствения си начин да възприемам нещата. Така че нямам намерение да ме въвлечеш в дискусия за странностите в английския език или за броя на ангелите, които могат да танцуват полка върху върха на една карфица. Ще помогна на Стела да измие чиниите и след това — имам си работа да върша, излизам оттук. Няма смисъл да оставам, след като Фин също скоро ще напусне кухнята. Днес дядо Мортланд е отговорен за сигурността на Мейси. Стела и Фин, въоръжени със списъци за кухненско оборудване и доставка на храна, отиват в Лондон и ще прекарат целия ден там. Ще падне голяма веселба — пазаруване за готварското училище.

Така че, бърза смяна на кадъра на заден ход — трябва да се опитам да вървя по следите на времевата последователност — това е може би половин час по-късно.

— О, Сохо! Всички онези прекрасни френски и италиански бакалници — казва Стела, приближавайки към праисторическия автомобил „Уол слей“ на дядо Мортланд. Минали са години, откакто не е ходила в Лондон; дори още повече — откакто е имала пари за харчене; тя цялата се е зачервила от вълнение и почти трепери от възбуда.

— „Фортъм и Мезон“ — казва замислено дядо Мортланд, помагайки им да седнат в колата. Внимавай с амбреажа, Стела, малко е разхлабен.

— Довиждане, Фин! Приятно пътуване — викам аз и колата потегля. На седалката до шофьора Фин се обръща да ме погледне. Лицето и е запечатано в съзнанието ми такова, каквото бе в онази ярка утрин. Няма никаква сянка от двуличие: изражението й е искрено и весело, осветено от очакване. Кожата й грее, тъмносините й очи срещат моите, тя ми праща въздушна целувка и маха с ръка. Моята лична „Финална Фин“: никога повече няма да я видя така безгрижна.

Зад нас Мейси стои на прага. Тя също маха, върху лицето й е обичайното, неподвижно и внимателно изражение. Знаела ли е тогава какво възнамерява да направи по-късно същия ден? Дали вече го е планирала, дали е избрала датата, защото Стела щеше да отсъства например? Или го планира точно тогава, в мига, в който колата се отдалечава по пътя?

 

 

Настройка на фокус. Мейси изглежда заслушана в нещо, което аз не мога да чуя. Разрошвам нежно косата й и тогава, чувствайки разкаяние, понечвам да я прегърна. Спирам се навреме: Мейси не обича да я прегръщат, дори на Стела е забранено да я прегръща.

— Чуваш ли монахините, Мейси? — питам; вероятно ги чува. Тези нейни монахини почти сигурно се молят, време е за утринна молитва или нещо такова.

— О, не, моите монахини ме напуснаха — отвръща ми тя. — Нямам повече време за тях. Те се цупят. И са ми много сърдити.

— Това не е много християнско — отбелязвам. После задавам грешен въпрос. Вместо да попитам защо тези несъществуващи монахини са сърдити, казвам: — Монахините не бива да се цупят, Мейси. Това не е ли грях?

Това е първата ми изтървана възможност този ден — ще има и други.

Тя обмисля въпроса, мръщи се.

— Ако е така, то грехът е простим. Не е смъртен. Десет пъти „Аве Мария“. — Прави пауза. — Ще слизаш ли днес в селото? — Отговарям й, че така възнамерявам. — Надявам се Бела да се чувства по-добре — казва Мейси с премерена учтивост. — Моля те, поздрави я от мен.

И като хваща дядо си за ръка, припка към къщата, за да вземе с него своя урок по естествена история. Тя се е отдала на оцеляването на най-жизнеспособните индивиди, преди още да са прекрачили прага. Гледам я как изпълнява своя ритуал, докато преминава по коридора. Днес върху шахматната дъска изпълнява ролята на офицера: минава през черните квадрати по диагонал и се плъзга, докато спре в далечния ъгъл.

— Мат — вика Мейси на своя невидим вечен противник.

 

 

Бърза смяна на кадъра: все още е рано, около девет. Тръгвам към селото; чакълът на пътеката, която води от манастирските сгради към трапезарията, хруска под стъпките ми. От двете ми страни се издигат истински стени от тисови дървета: хванатата в капан топлина сгорещява кожата и заслепява очите ми.

— Здрасти, Дан — вика Лукас няколко секунди преди да стана видим за него. Когато завивам покрай ъгъла на манастирската трапезария откривам, че седи отвън на стъпалото, греейки се на слънцето като гущер. До него — и това ме изненадва, защото тя обикновено не става преди обяд — седи Джулия. Те споделят една обща цигара — не, не е обикновена цигара, а трева, и миризмата й достига до мен. Дали не прекъсвам нещо важно?

Не мога да кажа. И двамата са неподвижни, сякаш се прекланят пред слънцето; няма следа от лукавост или потайност и все пак мога да усетя, че споделят нещо скришно и тайно — както винаги, когато ги хвана насаме. Позата на Джулия предполага невъздържаност. Тя се е изтегнала в доста предизвикателна, преситена със слънце поза. Гледам тази Даная в минипола, гледам прекрасните изобилни извивки и форми на тялото й: боси крака, голи бедра, изложена на показ златиста шия, затворени очи, разрошена коса с цвят рейнско злато; едната ръка натежала от сребърни гривни. В далечината бръмчи комбайн. Дали не е прекарала нощта тук?

През вратата, в сенките на трапезарията мога да зърна „Сестрите Мортланд“, подпряна на стената. Нарисуваната двойничка на Джулия сякаш подигравателно ми маха с ръка — видях това, когато картината бе показана за пръв път преди една седмица. Тази илюзия — нарисуваната Джулия не маха с ръка — ме ядоса по особен, подозрителен начин.

— Искаш ли малко? — всмуква си Лукас и ми подава свитата цигара. Джулия присяда: две двойки смеещи се очи ме оглеждат.

— Не, благодаря. Трябва да работя — казвам. — Днес е един от моите дни за печелене на пари.

— Впечатлена съм — проронва Джулия замечтано, което може да означава, че се е надрусала, но може и да не означава това. — Днес слама ли ще балираш, или ще чистиш мръсотията в обора? Или ще си барман в „Зеленият мъж“, или ще даваш пенсиите в пощата? А може би ще поправиш трактора? — Тя се прозява. — Ти си ужасно трудолюбив, Дан.

— А ти си просто прекалено мързелива, Джулия — отвръщам й аз.

Мразя я в момента; мразя я с такава сила, че се изненадвам. Мразя я заради безпогрешната й способност да ме ядосва. Мразя я, защото Джулия и аз си приличаме по много начини, и в същото време сме предсказуеми. И двамата умираме от желание да избягаме оттук, и двамата сме болни от желание да успеем; и двамата искаме да отидем в Лондон, и двамата бленуваме да си намерим работа — и никой от двамата няма пари.

Мразя я, защото знам, че аз ще трябва да се боря, докато тя ще премине през всички трудности като лек ветрец. Имаше трудности, когато след дипломирането си обяви, че ще отиде на този едногодишен курс в Бъркли, но те не я спряха тогава, няма да я спрат и сега. Тогава парите за пътуването й бяха измъкнати от намаляващите спестявания на дядо й; приятел на неин приятел осигури място, където да отседне. Услужливият приятел беше мъж и имаше добри връзки — беше редактор във вестник „Сан Франциско Кроникъл“ с ценни контакти в света на журналистите и медийните студиа. Той й осигури безплатна стая, подаръци и entree^[6]. След като веднъж отиде в Лондон, след като стане журналистка, очаквайте още повече от нея: когато една жена е красива като Джулия, винаги ще се намери някой услужлив мъж да й помага по пътя, а Джулия не вижда нещо лошо в това.

— Я не ми чети проповеди — скастри ме веднъж тя, когато изказах на глас подобна критика. — Майната ти, Дан! Ако мислиш, че да си жена е голямо предимство, значи си глупак. Не е. Възнамерявам да играя по моите си правила.

Аз се ядосах тогава, ядосвам й се и сега. Човек трябва да познава Джулия много добре, за да разбере това — но аз я познавам много добре.

— О, я стига! — казва сега тя. — Ти не си чак толкова зле, Дан. Знам за неочаквания ти късмет — ти чу ли за това, Лукас? Бела ми каза оня ден: Джо е спестявал през всички години в тайна банкова сметка и ти е признал за това миналата седмица. Бях дълбоко трогната: всички тези спечелени с пот на челото шилинги, двайсет години спестявания… Сто лири, каза Бела. Смятам това за наистина щедро. С толкова пари можеш да преживееш няколко седмици в Лондон. Може и цял месец, ако си стиснат и правиш икономии. Аз мога да си купя поне четири рокли. Бих искала аз да имам тези сто лири.

— Започни да работиш — казвам й и се усмихвам. Тръгвам си. Комбайнът яде жито в далечината.

 

 

И бърза смяна на кадъра: вече е около обяд, три часа по-късно или горе-долу толкова, а аз все още съм болен от гняв. Сърцето ми изпомпва вместо кръв някаква гъста отрова по вените и артериите. Зрението ми е замъглено от гореща мъгла и единственото, за което мога да мисля, е как да накажа Джулия. Няма да й простя онова, което каза. Джо печели девет лири и седемдесет и шест пенса на седмица, като две от тях отиват директно за наема. Никога няма да забравя как изглеждаше той, когато ми връчи тази банкова сметка в пощата. Спомням си колебливата реч, която произнесе, и вината, която тази реч пробуди у мен. Джо няма представа колко скъп е животът в Лондон, а аз нямам намерение да му казвам. Той не разбира колко дълго може да ми се наложи да търся работа: писах до тридесет и пет рекламни агенции и досега — нищо.

За Джо сто лири са цяло богатство. А саможертвата му бе подложена на присмех и подигравка от Джулия; баща ми бе взет на подбив, Джулия му се присмиваше, не, не мога да понеса това. Ще я накарам да съжалява за думите си. Прекарах три, може би четири часа, мислейки как да го постигна. Междувременно, наранен и зъл, неспособен да накажа нея, аз наказвах всичко и всеки друг, който се появеше в близката околност.

Наказах баба си, като избухнах вкъщи и й се развиках.

— Просто не казвай нищо на Джулия — виках аз. — Нашият личен живот си е само наш — толкова ли много искам от теб? За бога, бабо, как си могла да го направиш?

И баба ми, която току-що бе извадила последните си зъби, нещо, което обикновено кара два пъти по-едри мъже да вият — но тя е израснала с болката, тя е омъжена за нея, — моята баба не се помръдва от стола си край печката. Температурата в кухнята е адска. Картите таро са на масата; подутата й челюст е увита с бяла носна кърпичка. Изглежда смешна — и е в дяволски лошо настроение.

— Не ми викай — процежда тя със смътна свирепост. — Достатъчно ми е викал дядо ти. Той беше долно копеле, когато бе в лошо настроение — точно като теб, ти неблагодарен, малък синковец. Ще говоря каквото искам и когато си искам. Това да не е малко нещо — сто лири! Венците ми са като изкормени. Махай се оттук!

Следващото нещо, което наказах, бяха няколко прозореца: ето какво имам да правя днес — да чистя прозорци. Изстисквам парцала и си представям, че е вратът на Джулия. Търкам стъклата, колкото по-силно търкам, лицето на Джулия се появява в тях. Слънчевата светлина се отразява като множество кинжали. Мия прозорците в мрачната едноетажна къща на пастора. После атакувам прозорците на семейство Марлоу, влача стълбата от гаража и я наказвам. Наказвам тухлите на стария пасторски дом, като блъскам стълбата срещу тях. Наказвам кофата, водата, гъбата. Прозорците тук са високи, вертикални, от епохата на крал Джордж, всички с глупави венци по рамките: който им се възхищава, нека се опита да ги измие. Дванайсет малки стъкла във всеки един от тези двайсет прозореца — първо отвътре, после отвън. Те са безкрайни, също като заупокойните молитви на Мейси: четиристотин и осемдесет мъчителни стъкла. И аз наказвам всяко едно от тях.

Мия прозорците на гостната стая — тази привлекателна позахабена стая, където бях разубеден да купя парфюма „Табу“. Мия прозорците на кабинета, стая, в която духовете на учените свещеници от изминалите години все още се мотаят. Мия прозорците на трапезарията: точно на тази кръгла маса от махагон с ленена покривка и подредени върху нея объркващи редици от сребърни прибори научих, че ножът не се държи като писалка, че мястото на солта е встрани на чинията, а не се пръска върху всичко с веселата невъздържаност на Бела и Джо. Мия прозорците на спалнята; чистя стаята на доктор и госпожа Марлоу — те спят в спретнати легла с бродирани юргани и дебели памучни пухени възглавници. Дали все още правят секс? Дали въобще някога са правили секс? Не мога да си го представя. Чистя стаята на Ник — тя има два прозореца; това е ъглова стая, както моята в абатството. Тя е застинала в неподвижност, има доказателства, че тук спи мъж — например някои от книгите подсказват това, но все още си е стаята на момче. Може би госпожа Марлоу я предпочита така. Тук е неестествено спретнато и чисто. Леглото е току-що оправено — причината е, че Ник се очаква да се завърне днес. Той е работил три седмици нощна смяна в университетската болница, госпожа Марлоу вече ми се оплака. Това беше първото нещо, което ми каза, но тя живее единствено за завръщането на Ник и умира по малко в негово отсъствие.

Да, да, той е работил нощна смяна в спешното отделение и тази смяна очевидно се е преляла в дневна, така че му се е събирало по двадесет и четири часа три седмици, ако може да се вярва на майка му. Сега Ник има два дни отпуска и макар да бил казал, че ще остане в Лондон и ще се наспи, той е променил плановете си: ще дойде тук с влака в четири часа. Ще си бъде вкъщи точно за чая. Докато миех прозорците в кухнята, майка му печеше вълшебен кейк.

Залепнала за проклетото минало, мисля си, като започвам да измъчвам прозорците на Ник отвътре. Когато синът й бе на шест или седем, да, той обичаше вълшебните кейкове, а също и аз. Винаги бях гладен като вълк, когато идвах тук на чай. Но един студент по медицина на двадесет и пет години, страдащ от умора, отървал се от прекалено близките срещи с човешкото нещастие? Но пък кой знае, може би точно кейковете са онова, което иска. Може би подобни установени и неизменни практики са успокояващи. Ник оценява домашния уют; той е мил с майка си, връща се в Уйкенфийлд при всяка възможност.

Не съм го виждал от три седмици. Върна се в Лондон в деня, в който семейство Мортланд отиде в Елде. Денят, в който Лукас замина за Кеймбридж. Защо Лукас отиде в Кеймбридж? Каза, че е бил там, за да вземе стая под наем, която ще му трябва за времето, когато напусне абатството. Каза, че се разхождал и мислил, и разбрал как да завърши портрета — но дали му вярвам? Той наистина се върна след два дни и започна трескаво да рисува, но това ли бе истинската история? Беше ли взел някаква жена със себе си? Дали спеше с Джулия или с Фин, или и с двете? Защо не мога да го питам? Защото той няма да ми отговори, а аз съм прекалено горд. Захвърлям гъбата във ведрото с вода и подпирам главата си срещу горящите стъкла. Тя ме боли. Сърцето ме боли. Поглеждам в този музей на миналото на Ник и в моето собствено минало: две плешиви мечета, годишните училищни снимки. Ник може да бъде моментално разпознат дори и на най-ранните, онези от началното селско училище. А кое е това черно дяволче, надничащо зад рамото му? Това съм аз, това е езичникът, циганският боклук, мангалът Дани — бодливият Дани, циганчето.

Една лавица с модели на „Мекано“, от тавана висят модели на самолети от балсамово дърво — тук има „Спитфайър“, „Хюрикан“, „Дорниер“, „Щука“ и „Месершмит“: аз направих последния. Библиотека, натоварена с оръфани броеве на „Бигълс“^[7], Киплинг, Рансъм, Конан Дойл и просто Уилям^[8], тук има повече поезия, отколкото очаквах от Ник, а също така и доста романи. Безброй медицински книги: издърпвам една от лавицата, това е книга по анатомия. Отварям я напосоки. Гледам една цветна рисунка на женската възпроизводителна система и си мисля какво произведение на изкуството е жената — какво парче възвишена инсталация: яркочервена утроба, два черни яйчника с жилки, свързани като телефонна слушалка, морскосиня вагина…

Ще спра този кадър. Мога да си спомня как зяпах рисунката, но какво чувствах? Гняв — да, гневът все още клокочеше в мен. Но има и нещо друго, а моето ретроспективно око не може да го разчете съвсем ясно. Вероятно мъка, защото онзи ден оптимизмът ми се бе изпарил. Може би объркване. Страх от бъдещето, страх от вероятността да не си намеря работа, страх от провал. Срам, болка и ревност, сексуално объркване, обичайната гъста яхния… но може би имаше и нещо друго.

Дали докато гледах тази точна рисунка, видях начин как да накажа Джулия? Или просто затворих книгата и се върнах към миенето на прозорци? Прозорците в старата резиденция на пастора гледат към гробището.

И отново бърза смяна на кадъра. Свърших с тези четиристотин и осемдесет стъкла. Госпожа Марлоу пъхна две банкноти от по десет шилинга в джоба на ризата ми; тя смята даването на пари на ръка за много конфузно действие.

— Направих малко кейк. Може би ще ти хареса? — пита ме тя. — Или искаш сандвич и нещо студено за пиене? Толкова съм ти благодарна. Каква чудесна работа свърши. — Поколебава се. — Скоро ще заминеш за Лондон. Ще ми липсваш, Дани.

Гледам я. В моя обърнат назад ретроспективен поглед тя е облечена в костюм от туид, защото винаги е била облечена така, но това не е възможно. Не и този ден, не и този последен ден — прекалено топло беше тогава. В такъв случай сигурно е с една от нейните работни рокли — лятната униформа на домакините от горния слой на средната класа. Преобличам я в рокля от необработен памук — дълга пола, къси ръкави, скромно деколте, наниз перли, бледорозово червило, посивяваща коса, стил, който е непроменен от 1950 година. Току-що проумявам нещо. Тази жена, тази интелигентна жена с добро сърце и средна форма на снобизъм, е самотна. Семейството й смята, че не се е омъжила сполучливо, че би могла да намери някой по-добър от провинциален лекар. Тя има диплома, която никога не е използвала. Тя остарява: въпреки че се грижи за енорията и местната партия на торите, тя е с добра квалификация и без работа. Синът й й липсва. Тази жена обича да седи с мен в кухнята и да говори за Ник. След като не може да говори с него, аз съм следващият. Аз съм нейното протеже. Тук, както и в абатството, аз съм синът заместител.

 

 

Гладен съм и съм жаден. Бих искал и кейк, и сандвич. Бих си продал душата за една студена бира; но ще се съглася и на чиста вода или на шибаната „Рибена“. Но все още съм в състояние на бликащ гняв и объркване. Не искам да бъда ничие протеже и съм болен до смърт от ролята на заместител на син. Имам си моя собствена майка, иде ми да извикам. Спомняте ли си я? Тя лежи в своя бял копринен саван в манастирското гробище зад стената. В белия й гръден кош има гнездо на червеи. Престанете да ме превръщате в нещо, което не съм. Не прилягам на това шибано място и не го искам, по дяволите! Аз съм някой друг.

И кой е този друг, Дан? Един селяк, един тъмен син на земята, циганин, грубиян, образован, дипломиран революционен кинодеец, странник, пришълец? Нямам доказателства, но който и да съм, не искам вълшебни кейкове, нито проклетата лимонада „Рибена“. Внимавайте, когато ми предлагате неща като тези, защото хапя ръката, която ме храни.

— Не, благодаря — отговарям. — Нямам време. Закъснявам. Полковник Едуардс ме очаква.

Обикновено не съм толкова припрян. Никога преди не съм бил склонен към грубост. Госпожа Марлоу променя цвета си и успява да смотолеви няколко несръчни любезности. Мога да видя, че е обидена, вероятно наранена. Сега се тревожи дали ми е платила достатъчно. Добре, наказах и нея. Заслужи си го заради книгата, която ме накара да купя, мисля си. Тя вероятно дори не си спомня този случай — и аз намирам това за непростимо.

 

 

Бърза смяна на кадъра: и ето ни в последната къща за този ден. Полковник Едуардс — човекът, който отглежда тлъстите шопари. Сцена на действието: огромна викторианска морга на две мили извън селото. Мия петнайсет мръсни прозореца и една оранжерия, пълна с умиращи доматени растения. Часът е три следобед, когато аз — изпотен и мръсен, най-накрая приключвам работата си. Време е да се върна в абатството.

Полковник Едуардс приближава забързано. Той е облечен с ленено сако, сложил си е копринено шалче на врата, мирише на одеколон. Не му вярвам и не го харесвам. Чувствата ни може да са взаимни, а може и да не са. Не съм сигурен, че изобщо някога е бил в Индия, нищо че е служил в индийската армия. Наистина ли е полковник? Там, където се допира до мършавата му шия, шалчето е мръсно. Когато за пръв път започнах да мия тези прозорци, бях на дванайсет години и дребен за възрастта си; но сега съм пораснал и той трябва да ме гледа от долу на горе.

— Мисля, че се разбрахме за седем и шейсет — започва той.

— Съжалявам. Десетачка. За толкова се договорихме. Изчистих и оранжерията.

— Не можем ли да оправим разликата другия път?

— Не, не можем. Няма да има друг път. Започвам работа в Лондон след няколко седмици. Спестявам пари. Така че мангизите ми трябва сега.

— О, разбира се. Не си мисли, че… по-добре влез и ще потърся остатъка от парите. Време е за по чаша, не мислиш ли?

При полковника винаги е време за по чаша. Неговото питие е чисто уиски, моето е бира. Минаваме през входа за прислугата. Заставам до мивката в кухнята и си пия бирата, докато той рови из безброй кутии и чекмеджета, за да събере десет шилинга. Преброява ги на масата в пенита. Злите езици говорят, че е загубил основния пакет акции от свинефермата, че има задължения към банката и че къщата скоро ще бъде обявена за продажба. Кухнята е тъмна и безрадостна; никой не е сигурен дали полковникът е вдовец или ерген. Неговите истории варират според чашките алкохол, но според мен е ерген — от типа вечни ергени. На масата в кухнята, под копринена кърпа, стои вечерята му: две свински пържоли и пюре от мачкани картофи. До тях има малка консерва с грах. Една муха бръмчи.

— Все още ли разбиваш сърцата на момите в селото? — пита той. — Как върви любовта, Даниел? — винаги задава този въпрос, а аз винаги му отговарям едно и също: „Не върви, а тича“.

Той слага монетите в един плик и облизва лепилото. Сетне пресушава уискито на една глътка.

— Чувам, че напоследък прекарваш много време в абатството — продължава полковникът. Накланя главата си на една страна и ме поглежда закачливо, като мъж мъж. Има блестящи изкуствени зъби; цветът на кожата му е като на човек с болен черен дроб. Правя онова, което прави Джо в подобна ситуация: гледам безразлично, без да кажа нищо.

— Трябва да бъдеш внимателен с това семейство — продължава той. Голяма клюкарка е този полковник Едуардс! Не е добре информиран, тъй като почти никой не го харесва, но е постоянен и настойчив в усилията си. — Те имат здрави връзки, разбира се. А по-големият брат… О, той е богат, много богат. Живее в пищност и разкош. Да, Елде Хол бил истински дворец, казвали са ми, но не съм имал честта да бъда поканен лично, нали разбираш… Чувам, че били инвестирали в готварското училище на Стела, вярно ли е?

— Не бих могъл да знам.

— Е, все някой трябва да е инвестирал, защото те нямат и два медни фартинга накуп. Желая успех на проекта, естествено — както и ти, нали, Даниел? Още една бира? Не? Но не преставам да мисля, че е неправилно. Уикенфийлд е разорено имение, че и оттатък, а Стела, колкото и да я обичам… ами че тя няма никаква квалификация да прави това, нали?

Намирам този вид лицемерие за досадно и отвратително. Защо прикрива злобата си под формата на приятелска загриженост? Това е такава загуба на време. Защо не излезе направо и не признае своята schadenfreude^[9]? Защо просто не каже „Нямам търпение да се провалят“? Ако училището на Стела претърпи неуспех, той ще е първият, който ще празнува.

— Тя е много добра готвачка. Може би тази квалификация е достатъчна.

— Не мисля така, Даниел, не и днес. Хората искат кордон бльо^[10], такива ми ти работи. — Произнесе „бльо“ като „блу“. Не мога да кажа дали беше преструвка, шега или пренебрежение. — А и абатството е толкова занемарено. Честно казано, не виждам как ще се измъкнат. Макар че естествено им желая успех.

— Най-добре да си вървя.

— Един съвет от по-мъдрия — казва, като ми намига полковникът. — Само напомняне, Даниел, момчето ми. Бъди малко по-внимателен. Джулия и Фин — те са възхитителни, възхитителни. Но Мейси… ами тук няма нищо за криене, нали? Видях я онзи ден в селото, разхождаше се и си говореше с нейните монахини. Невидимите свети сестри — каква трагедия. Толкова тъжна история. И баща й беше същият, знаеш ли — напълно смахнат, поне така съм чувал. Това е в гените, нали разбираш. Добрият стар Хенри винаги си е бил отнесен, откакто го помня, но синът му… Ужасно. Те, разбира се, го криеха. Никой не говори за това. Ги Мортланд си прерязал гърлото, нали знаеш как се прави, взел един бръснач и си прерязал шията от едното ухо до другото. Кървял като прасе. Бедната Стела го намерила. Да ти кажа правичката — сигурно е предполагала, че така ще се случи. Депресия. Мания. Бил опитал какви ли не лечения, лекарства, електрошокова терапия, частни клиники. Струвало цяло състояние и нищо не помогнало. Влизаше и излизаше от лудниците години наред…

— Санаториуми — казвам, като спирам на прага на вратата. — Санаториуми. Беше болен от туберкулоза.

— О, знам това. Но това беше после — беше се заразил в една от ония смешни ферми, където ходеше. Туберкулозата бе удобно прикритие за лечението. Но не заради нея го обявиха за инвалид от Кралските военновъздушни сили, повярвай ми. Не, не, той имаше психически проблеми. Войната го докара до ръба. Посттравматичен шок от сраженията. Случвало се е на много военни летци. Твоето поколение — вие не знаете колко сте щастливи… — Той прави пауза. — Но моето мнение е — внимавай. Чувам, че ти и Фин сте много близки. Хората говорят. Видели са ви, нали разбираш. Навън в гората, през нощта, лошо, много лошо. И, разбира се, тя в момента изглежда нормална, може да бъде очарователна, когато поиска. Е, малко е рязка, може би е такава само с мен, както и да е. Но ти трябва да гледаш в перспектива — с такъв баща, с такава сестра знае ли човек какво бъдеще я очаква? Искаш един ден да имаш деца, нали, Даниел? Да се ожениш — такъв хубав млад мъж като теб. Да се издигаш — ти си умен, даровит, завършил си Кеймбридж и тъй нататък. Но трябва да подбираш, това е моят съвет. Много риба има в морето, не бързай, разигравай си коня… Освен това ти и Мортланд — много ви е различен произходът, нали? Сигурно понякога се чувстваш като риба на сухо, а? Аз щях да внимавам на твое място… Даниел? Даниел? Защо бързаш толкоз? Забрави си парите…

Вече съм навън в мрачния заден двор. Въздухът е горещ, носи се силна миризма на прасета, воня на свински изпражнения и помия. Полковник Едуардс стои на прага и размахва плика. Казвам му да си запази десетте шилинга.

 

 

И бърза смяна на кадъра: аз съм на пътя. Влача се обратно към селото. Целият съм в пот. Слънцето е безмилостно и няма нито едно дърво, няма никаква сянка. Ботушите ми вдигат бял прах, докато вървя. Белият прашен път се вие покрай Черния ров: и двата са се опнали прави като неизбежния синор между нивите — нивите на Ангъс Макайвър. Някога те бяха пасища; сега са засадени със захарно цвекло. Захарното цвекло е водолюбиво растение: то консумира галон подир галон вода. На всеки двайсет метра има помпи за напояване. Гневът ми се е изпарил. Чувствам се болен. Боли ме сърцето. Беше ли истина това, което чух? Фин знаеше ли я? Ако я знаеше, защо никога не ми е казала? Единият крак пред другия: истина или злобна измислица, истина или лъжа?

Белият път е бил римски път. Черният ров е дори още по-стар. Той е предшествал римляните, предшествал е дори племето ечени^[11], това е тяхна бойна територия. Като малко момче често си представях Боадицея^[12], стреляща с лък от своята колесница, а убитите врагове висят по колелата й. Мога да чуя тракането на тези колела, и сега чувам тропотът от краката на центурионите: маршът на историята, звукът на неизбежното. Те маршируват зад мен, настигат ме и ме задминават.

Черният ров, който е датиран от желязната епоха или още по-отпреди, отразява небето като огледало в своята неподвижна, гладка и безсмъртна повърхност. Да, този път води право към мъртвите и аз мога да почувствам как нещо в мен умира, докато вървя по него. Километри от римския път остават зад мен, километри лежат пред мен: това е пътят, който все още изминавам в сънищата си.

Знам какво лежи в края на този път. Когато стигна селото, часовникът на църквата ще показва четири — така че мога да бъда точен за времето. Кокошките ще кълват тревата. Чувам далечния комбайн; чувам и далечен пукот на пушка. В нашата колиба всички прозорци ще бъдат затворени — баба ми няма доверие на свежия въздух. Без съмнение тя все още седи край печката, грижейки се за своите възпалени венци. Може би, за да бъдат заети ръцете й, ще се консултира с картите таро. Не искам да я карам да гледа в тях. Не искам да открие какво предсказва днес това тесте „Райдър-Уейт“. Няма да се срещна и с Джо: той ще работи на последната нива със сено на Макайвър, на повече от два километра.

Ще спра покрай селската мера. Ще преброя патиците в патешкия гьол. За милионен път ще изследвам декоративната мазилка на селската кръчма: хитрата лисица, глупавата гъска. Когато бях малък обикновено ги гледах и се чудех кой от тях съм аз.

До кръчмата е селският магазин и пощата. Там веднъж седмично ме наемат временно като чиновник. Издавам радио-, кучешки и телевизионни лицензи. Слагам печати върху колетите и броя парите за пенсиите на безбройните селски пенсионери. На витрината има големи буркани с пластмасови капаци, пълни с бонбони: пъстри ментови бонбони, дражета и сладки захарни пръчки, летящи чинийки, шербет, дъвка. Помня, когато бонбоните бяха с купони. На Ник му бе забранено да дъвче дъвка. На витрината има реклама на ментовите бонбони „Фокс Ледник“, направена от тенекия. Тя представлява полярна мечка, застанала върху плаващ леден къс — но когато погледнеш отблизо леда, виждаш, че е всъщност ментов бонбон. Защо не са ги кръстили ментови бонбони „Фокс Айсберг“?

Ще извадя писмото от джоба на джинсите си — нося това писмо с мен през целия ден. Това е тридесет и шестата ми молба за работа. То е второто, което изпращам точно в тази агенция, на първото не получих отговор. В рекламна агенция най-много искам да работя — но това писмо не е като останалите, които изпратих.

— Ти си прекалено формален — ми каза вчера Мейси, разглеждайки подробно индиговите копия на предишните ми усилия. — Ако ми напишеш такова писмо, аз няма да ти дам никаква работа.

— Благодаря ти, Мейси, но се прави по този начин. Има общоприети правила.

— Само че не звучи като написано от теб. Звучи сковано. И е прекалено дълго.

Виж ти, да чуя това точно от теб, Мейси! — мисля си.

— Добре — казвам на глас. — Защо пък не? Нямам какво да губя. Кажи ми как да го напиша.

— Ако аз го напиша, заклеваш ли се, че ще го изпратиш?

Заклевам се. Мейси ми диктува — само две изречения. Тя ме наблюдава с очите си на рис, докато го печатам на старинната пишеща машина на Стела. И това е точно същото писмо — смешното писмо, което сега е в ръката ми, докато зяпам рекламата на „Фокс Ледник“. В края на краищата ще го пусна — защото вече изобщо не ми пука и нямам какво да губя.

Ще пусна писмото, ще се върна на улицата, ще се изкача на хълма покрай овощните градини на братята Доджет, където ябълките са узрели, и покрай Акр Фийлд. Дотогава ще е станало четири и петнайсет.

Докато вървя, ще се опитам да се концентрирам върху следващата си важна задача. Обещах на Стела да боядисам една от спалните за готварското училище. Страхувам се, че тези стаи никога няма да бъдат използвани, защото горката Стела едва ли ще има някакви курсисти, макар че аз направих всичко, на което бях способен с рекламните съобщения, които бяха поместени в различни малки списания. От друга страна, лейди Вайълит, или така наречената Усойница, изглежда е съгласна поне веднъж да помогне. Тя и някоя си Вероника — годеницата на внука й, обещаха да пуснат приказката в обществото. Ще разпратят проспектите, които ние напечатахме; ще разкажат за училището из Лондон. Не мога да проумея защо Усойницата се заема с това, като имам предвид последните й думи, последния й отказ за милосърдие, но така или иначе тя го прави. Вероятно ще има записани. Междувременно, в абатството ме очакват четки, мечета и кутии с бяла боя.

Ще спра на върха на хълма. Ще остана в сянката на брястовете. Комбайнът на Макайвър все още бръмчи отдалеч: достигнал е последния ъгъл в нивата под Гората на монахините; в полето, което наричахме Холиспрингс. Нямам желание да плескам бяла боя по стените на спалнята. Искам да видя Фин, копнея да поговоря с Фин. Но Фин все още е в Лондон, няма да се върне по-рано от седем. Най-рано в седем. Ще погледна часовника си. Мога да си спомня, че погледнах часовника си. Той ще ми покаже, че е четири и двайсет и пет. Ще зарея поглед в долината под мен, без да я виждам. Ще чуя изстрела от пушка отдалеч. Ще огледам нивите. Няма никой излязъл за зайци, няма и да има — прекалено е рано. Отново чувам изстрел — този път е по-наблизо, макар че винаги е трудно да се определи разстоянието и посоката според звука, особено в купата на тази долина, в която ехото кънти. Звучеше ми сякаш идваше откъм Гората на монахините.

Обръщам се да погледна към нея. Зелената й сянка е подканяща. Преминавам през портата в началото на алеята и се взирам към дърветата. Виждам нещо да се движи — нещо малко, неясно, приведено. То е там и изведнъж изчезва. Пушката стреля отново и този път съм сигурен, че звукът идва от дълбочината на гората. Колебая се, взирам се в сенките. Какво зърнах преди малко — дете или сърна? Дали беше илюзия на светлината? Или може би жена?

Мога да чуя как нещо се движи из младата гора пред мен: перестите листа на папратите трепват. Ослушвам се внимателно. „Мейси, ти ли си? — викам тихо. — Мейси, някой стреля там, излез.“ Няма отговор. Папратите треперят. Тръгвам тихо към дърветата. В този момент, когато решавам, че е най-добре да изследвам какво става, на Мейси й остават по-малко от четири часа живот. Нормален живот. На нас също.