Сали Боуман
Любов в старото абатство (12)

9
Кореспонденция

5 август 1989, 2:15 следобед

Факс от Даниел Нън, хотел „Ориентал“, Банкок, до Джонатан Аск, Кралска академия, Лондон

Джонатан, аз наистина те помня от Кеймбридж. Кой би могъл да те забрави? Минали са повече от двадесет години, но споменът е неизличим. Съжалявам, че е трябвало да ми пишеш четири пъти при тези разстояния — аз съм постоянно в движение, работя по няколко рекламни кампании едновременно. Знам, че ти трябва бърз отговор, затова ти го пращам по факса.

Ще отговоря поне на някои от въпросите ти: да, Лукас ми каза за ретроспективната изложба, но не знаех, че я организираш ти. И не осъзнах, че ще включва толкова много от ранните му работи. Очевидно „Сестрите Мортланд“ трябва да присъстват. Те са били предмет на толкова много спорове, слухове и догадки, че не може да не я включиш. Но не мога да повярвам, че се е съгласил да включиш и рисунките от 1967 на Мейси, Джулия и Фин. Това сигурно ли е? Той никога преди не е позволявал тези рисунки да бъдат показвани.

Казваш, че гледаш на това като на сполучлив удар. Аз не смятам така. Онова лято в абатството завърши зле и предпочитам да не се спирам на него. Не искам да се натрапвам на скръбта на семейство Мортланд, нито да се намесвам, и няма никакво значение дали се е случило преди двадесет и две години или преди двеста. Така че не мога да ти помогна с миналото и няма да отговоря на въпросите, които повдигаш. Ако Лукас има намерение да покаже тези рисунки, не искам да имам нищо общо с това.

Относно „Даниел в Тринити“^[1] — да, това е рисунка с молив и въглен и включва три мои портрета, нещо като триптих — така обикновено го наричаше Лукас. Той ги нарисува веднага след последните изпити през 1967, един ден преди да отидем в абатството — направи ги за няколко часа. Бяхме в моята стая в Уеуел Корт, „Тринити“ — и точно това местоположение е единствената причина Лукас да нарече триптиха така. Няма други причини, поне така мисля — кой предполага, че има? И защо трябва да има?

Също така потвърждавам, че го притежавам. Лукас ми го подари. Но си сменям къщата, така че в момента е на склад. И най-вероятно ще си остане там един господ знае докога, защото пак само той знае кога ще успея да се пренеса. Не съм сигурен, че искам да го дам за изложбата.

Утре заминавам за Тайланд, така че няма смисъл да се опитваш да ме търсиш — там или където и да е другаде. Няма да се върна в Англия месеци наред.

На твое място бих обмислил още веднъж включването на тези рисунки.

Даниел Нън

 

 

5 август 1989

Писмо от Даниел Нън, хотел „Ориентал“, Банкок, до Лукас Фелд, Нотинг Хил, Лондон

Скъпи Лукас,

Ти, копеле такова! Каква е тази работа с ретроспективната изложба? Защо не си ми казал нито дума? Някакъв си куратор на име Джонатан Аск или Арс^[2] ме преследва — ти ли го пусна по следите ми? Казва, че бил в Кеймбридж с нас. Въобще не си го спомням, а и той е абсолютно лайно, кръвопиец и надут зъл човек. Написал ми е шест писма. Загубих първите две, не обърнах внимание на следващите четири, но той не се отказва. Телефонира в къщата ми в Лондон по осем пъти на седмица. А сега е открил номера на този хотел и вече ми се обади два пъти — бях навън и двата пъти, така че за щастие съм го пропуснал. Току-що му пратих факс.

Пише ми да ме пита дали ще дам „Даниел в Тринити“ за изложбата — поне това беше претекстът му. След като замаза положението с този въпрос, продължи да задава стотици други въпроси за онова лято в абатството — всички свръх чувствително изразени с думите, които той употребява: „трагични събития“. Не му отговорих. Не мога да понеса да мисля пак за онова време. Това беше толкова необикновено лято, всичко изглеждаше възможно, стискахме бъдещето в юмрука си и тогава неочаквано — беше като сцена от „Напразни усилия на любовта“ — влезе Меркаде^[3], Вестителя на смъртта. Не видях, че идва, а трябваше. Може би ти го видя.

Съжалявам, Лукас, часът е три сутринта и не мога да заспя. Това е една от онези нощи, когато миналото ме преследва. Трябваше да се обадя на татко както всяка седмица — той не е добре, а това винаги е трудно. Сетне трябваше да се отърва от Аск. Знам, че няма смисъл да ти звъня — ще попадна само на проклетата машина, заради това ти пиша. Бих искал да поговорим: Аск ми каза, че си съгласен да изложиш рисунките на Фин, Мейси и Джулия — не мога да повярвам, че ще го направиш!

Господи, толкова съм потиснат. Мразя Банкок — проклето нещастно място, което гъмжи от дебели секстуристи педофили. Навън е поне 40 градуса, а влажността е 100%. Запалил съм онези свещи против насекоми, които са напълно безполезни — не мога да дишам и съм целият надупчен от ухапвания. Вените ми са пълни с отрова и съм прекарал шест дни по петнайсет часа в тичане. Този нов раздразнителен режисьор е като трън в задника, надскачаме бюджета — цялата реклама излиза от контрол и аз очевидно не мога да спра процеса — това е най-ужасното ми пътуване. Утре има кастинг на хиляда души, но днес правихме най-обикновена постановка — снимка на самолет на ТАА на асфалта. Вундеркиндът цяла сутрин ми лази по нервите, променяйки осветлението и ъглите на камерата. Накрая направихме снимка, която щеше да отнеме максимум един час. А на Ингмар му бяха необходими тридесет и пет снимки.

Преди двайсет години щях да си продам душата, за да се добера до толкова голяма кампания, преди двайсет години сигурно щях да го направя. Сега прекалено много хора ме преследват. Страдам от пресищане от самолети, хотелски стаи, преобладаващ егоизъм и чист идиотизъм — можеш да си представиш ефекта. Също и от пресищане с бренди. Тайландското бренди има ужасен вкус, но като свикнеш, помага да заспиш.

Изпрати ми една от твоите картички, Лукас — това би ме ободрило. Изпрати я до „Лутеция“ в Париж — другата седмица ще работя там. Кажи ми, че тази ретроспективна изложба няма да се състои. Обещай ми, че ще запазиш тези рисунки у дома си и те ще висят там, където винаги са висели. Не мога да понеса мисълта да бъдат изложени пред тълпите и тяхното мръсно нездравословно любопитство. Кажи ми — о, аз не мога да го направя, че нямаше нищо, което бихме могли да сторим, че не можехме да предвидим нещата, че това не бе наша грешка.

Кажи ми, че си жив — това ще ми напомни, че и аз съм жив.

Дан

 

 

Картичка от Лукас Фелд, Лондон, до Даниел Нън, хотел „Лутеция“, Париж

Е, скъпи Дан, какъв ти е проблемът?

1) Спомням си Джонатан Аск отлично. Играеше Лаерт в онази постановка на „Хамлет“, която ти режисира в Кеймбридж. Не знам дали е кръвопиец, нито ме интересува. Полезен е. Това е всичко.

2) Ретроспективната изложба има моята благословия. Дадох „Сестрите Мортланд“ и всички завършени рисунки на Мейси, Джулия и Фин. Искам и „Даниел в Тринити“ до тях, така че престани да се инатиш.

3) Въпросът какво се случи онова лято сега е неуместен. Моята работа няма нищо общо с него.

4) Не съм предвидил какво ще стане, нито пък ти. Как бихме могли? Ако можехме да предвидим инцидентите, те нямаше да бъдат такива, n’est се pas^[4]?

5) Жив съм — при това съвсем. Ти също. Просто се нуждаеш от друга работа. Как може рекламните агенции да използват термина „творчество“ и да запазват честното си лице? Това е богохулство. И аз те предупредих.

Лукас

 

 

12 август 1989

Картичка от Даниел Нън, Париж, до Лукас Фелд, Лондон

Извинявай, Лукас. Не се тревожи — само бях развълнуван, не се давех. Ако мога да изкопая „Даниел в Тринити“, мисля да я дам. Просто кажи на Аск да се пръждосва! Утре съм в Ню Йорк, после в Ел Ей, после в Токио. Ще се свържем като се върна. Изразът „неуместен въпрос“ е чудовищен, но предполагам, че си го знаеш.

Дан

 

 

27 декември 1989

Картичка от Лукас Фелд до Даниел Нън, Хайбъри Фийлдс, Лондон

Дан, къде си? Никой няма вест от теб месеци наред. Със сигурност тези реклами на ТАА трябва вече да са приключили. Опитах се да те намеря вкъщи, без успех. Срещнах една позната на парти миналата седмица и тя ми каза, че си бил в Токио; друг пък твърдеше, че си в Ел Ей. Накрая се обадих в агенцията ти, но те не си отвориха устата и не ми дадоха следващия ти адрес. Слушай, коледните празници свършиха, защо не дойдеш да изпием по чаша за Новата година и новото десетилетие? Ако си в Лондон, обади ми се. Само ние двамата — никакви бивши съпруги, обещавам.

Лукас

P. S. Не ми се сърдиш нали? Недей, приятели сме от толкова дълго време.

 

 

1 януари 1990

Писмо от Джо Нън, Главната улица №29, Уикенфийлд, Съфолк, до Даниел Нън, Хайбъри Фийлдс, Лондон

Скъпи сине,

Много бях щастлив да те чуя снощи. Радвам се, че скоро ще си бъдеш вкъщи и че си мислил за твоя стар баща на Нова година. Не трябва да се тревожиш за мен, защото се чувствам много добре, като настроена цигулка. Седя до огъня с новите си коледни чехли. Направо ми лепнаха на краката. Хектор Макайвър дойде днес следобед. Той с всеки изминал ден заприличва все повече и повече на баща си и е много сръчен с електриката, така че, накратко казано, новият телевизор работи отлично. Хектор каза, че никога не е виждал толкова голям екран — това предизвика голямо вълнение в селото, мога да те уверя. Как си успял да го изпратиш, заедно с чехлите, когато си от другата страна на земното кълбо, никога няма да проумея. А да те чуя снощи така ясно като камбанка, сякаш беше в съседната къща, а не в хотел в Токио, Япония, също не мога да го проумея. Бих искал баба ти да е тук, за да види всичко това.

Твоят коледен подарък е опакован и готов, но Хектор ме посъветва да не го пращам по пощата. Малко се ядосах за това, но както той казва, ти непрекъснато си в движение и е по-добре да го запазя тук, докато си дойдеш в Уикенфийлд, което се надявам да е скоро, Дани. За мене винаги е голям празник, когато видя моето скъпо момче, знаеш това.

Няма много новини. Тук нещата са спокойни както обикновено — „На Източния фронт всичко е спокойно“, както обичаше да казваш ти, спомняш си, нали? Хектор мисли да сади слънчоглед в Акр Фийлд и ако направи това, и последното пасбище ще си отиде, но все още не е решил. Онзи слух, че абатството ще се продава, се оказа неверен. Къщата все още е затворена и чувам, че се руши заедно с моята стара зеленчукова градина, където сега растели само лапад и коприва. Не съм излизал навън, тъй като времето е лошо и заплашва да вали сняг. Нямам какво повече да добавя, освен че дебелея и не мога да се оплача и че съм щастлив донемайкъде с новия си телевизор. Внимавах да не изтърва онази реклама, за която ми писа. Най-накрая след новините тя се появи. За мен беше малко късно, но си заслужаваше чакането и ме накара да се смея от сърце. Ти винаги си можел да разказваш смешки и ме накара да се почувствам горд, че си мой син. Както обичаше да казва баба ти, не знам откъде си се пръкнал толкова умен, Дани.

Изпращам ти цялата си любов, скъпи сине. Съобщи ми, ако имаш възможност да дойдеш насам, но не се коси, защото зная, че си зает. Сега най-добре да си лягам, ще го пусна на сутринта.

Твой любящ баща

 

 

30 май 1990

Писмо от Джонатан Аск, Кралска академия, Лондон, до Даниел Нън, Хайбъри Фийлдс, Лондон

Скъпи Даниел,

Вчера получих един колет и за моя огромна изненада в него открих триптиха на Лукас, рисуван през 1967 в „Тринити“. Нямаше придружително писмо — вероятно си пропуснал, но предполагам, че е от теб. Мога ли да приема, че имаме твоето позволение да го окачим на изложбата? Би било прекрасно, ако е така, но се нуждая от формално писмено позволение. Знам, че не обичаш бюрокрацията, затова приложени ти изпращам необходимите формуляри за попълване и подпис. Ще те моля да ми ги върнеш възможно най-скоро. Изложбата е само след няколко месеца, но имаме още много работа — за съжаление сблъсъците с бюрокрацията са неизбежни!

Надявам се, че ще дадеш разрешението си: това е една от най-хубавите ранни рисунки на Лукас и представлява любопитно другарче към портретите на сестрите Мортланд. Удивително е да се види как художникът е хванал различните аспекти на твоята личност, но разбира се, той е съвършен рисувач. Според мен рисунката ни връща в Кеймбридж от шейсетте години с удивителна непосредственост. Какъв красив подбудител беше ти — иконоборец на Ей Ди Си и на филмовото общество! Онези антивоенни демонстрации срещу войната във Виетнам, които организираше — Господи! Какво славно време беше!

Но 1967 беше също така и трагична година за теб, разбирам това. Без да ти се моля по какъвто и да е начин, за мен би било полезно да знам повече за случилото се в абатството през онова лято — мисля, че споменах това и в първото си писмо. Довършвам биографичния увод и критичното въведение към каталога на изложбата и съм прекалено любопитен относно празнотите. Както знаеш, Лукас не дава интервюта, нито дискутира произведенията си. Миналото му е затворена книга — и, разбира се, аз го уважавам напълно. Той обаче не ми забрани да правя допълнителни разследвания и интервюта и аз успях да получа една доста задоволителна и мога да кажа доста осветяваща събитията картина за периода след 1970 година. Две от бившите му съпруги — за мое голямо учудване — ми оказаха ценна помощ по отношение на техните портрети.

Но когато става дума за информация, свързана със „Сестрите Мортланд“, продължавам да съм съвсем на тъмно. Това силно ме разочарова. Картината е от основна, ключова важност: тя беше работата, с която проби, и продължава да упражнява изключително въздействие върху въображението на публиката откакто е била изложена за пръв път. Както може би знаеш, картината бе предмет на задълбочени академични проучвания. Беше интерпретирана по много и различни начини — никой от които, поне така мисля аз, не обяснява вътрешната й сила, нито променливия й ефект. Същевременно тя предизвиква предположения от най-вулгарно естество. При дадените обстоятелства клюките и сплетните вероятно са неизбежни. Не е необходимо да казвам, че няма да поддържам подобни гадости и ще избягвам всяка баналност във всичко, което пиша.

Свързах се с други хора, които са живели или гостували в абатството през онова лято (със знанието на Лукас, разбира се). Дядото повече не е между нас — жалко, тъй като ми се струва, че е бил приятен стар глупак, поне с не особено блестящ интелект. Стела Мортланд би ми помогнала, но чувствам, че събитията са прекалено болезнени за нея, за да ги обсъжда. Срещнахме се за кратко и според мен тя трудно може да бъде принудена да говори. Тази жена е странна, мъглява, обсебена от духове личност — преживяла е удар, от който, подозирам, никога няма да се възстанови. Беше доста досадно да измина целия път до Корнуол (сега тя живее там с някакъв художник близо до Сент Ив), за да бъда учтиво отрязан. Можеше да ми обясни ситуацията по телефона, но съм сигурен, че искаше да ми представи ужасните цапаници на любовника си; това няма значение. Тя изглеждаше трогателно нетърпелива да ми ги покаже и, опасявам се, си въобразяваше, че може би съм в състояние „да направя нещо за него“. Както можеш да си представиш, избегнах директния отговор.

Свързах също така и с Николас Марлоу. Като лекар неговите професионални спомени за събитията от онова лято щяха да бъдат особено ценни за мен. Той смята, че е най-добре да оставим този епизод в миналото, обаче за нещастие (поради голямото му натоварване в работата) не бях в състояние да го видя лично. Джулия Мортланд (каква force de nature^[5] има тази жена!) ми помогна, макар че не съм напълно сигурен колко е надеждна като свидетел. Сестра й е, просто ще кажа, че сестра й не бе особено дружелюбна.

Така че оставаш само ти. Ти си в уникално положение. Познавал си и трите сестри от деца. Бил си близък с Лукас. В абатството си бил едновременно вътрешен и външен човек, така че можеш да бъдеш обективен. Винаги съм чувствал, че твоите спомени ще бъдат от много по-голяма помощ, в сравнение със спомените на другите. Можеш да бъдеш напълно сигурен, че няма да разкрия нищо от някакво по-интимно или чувствено естество. Ако успеем да поговорим за това — ще ми позволиш ли да те поканя на обяд или вечеря? Знам, че ще ми помогнеш много. Благодарение на теб ще стигна до истината коя информация може да бъде разкрита и коя не. Единственото, което ме интересува, е да възстановя обстановката, която да хвърли светлина върху тези изключителни рисунки и „Сестрите Мортланд“, за която смятам, че е една от най-великите творби на Лукас.

Нямам желание да възобновявам спора дали падането е било случайно или самоубийство. Със сигурност не желая да събуждам призрака на непотвърдени любовни истории. Има достатъчно много спекулации по този въпрос. Очевидно, от гледна точка на случилото се, хората използват мръсното си въображение за връзката между Лукас и сестрите, на което аз отговарям: „Това не е ваша работа“. (Макар че трябва да си призная, човек не може да не бъде заинтригуван — те са изключителни създания, нали?)

Не. Онова, от което се нуждая, е твоето усещане — за абатството, за работните навици на Лукас, на семейство Мортланд и тъй нататък. Ако би могъл да споделиш виждането си за онова, което обичам да наричам вътрешноличностна динамика, то би било от изключителна важност за мен. Безценно. Накрая, едно по-точно подреждане на хронологията на събитията от онова лято също би ми било от полза. Доколкото разбрах, Лукас е започнал да рисува сестрите и портрета в средата на юни, когато за пръв път ти си пристигнал с него в абатството. Завършил е рисунките през юли и на 21 юли е напуснал имението, за да прекара няколко дни в Кеймбридж. При връщането си се е концентрирал изцяло върху портрета. Завършил го е в началото на август и го е показал на семейството една седмица преди трагедията.

Тази хронология дава храна за критика на феминистичните организации: честно казано, тези жени са истинска напаст. Имаше обвинения, че портретът подействал като катализатор, провокирайки трагичните събития — тези твърдения произтичат, не е нужно да го казвам, от по-необузданите и радикални крила на феминистичното движение (аз го наричам сестринско братство). От моя гледна точка, фрази като „мъжки поглед“ са прекалено лицемерни. Въпреки това тази изложба може да предизвика такива противоречия, ето защо ще приветствам възможността да опровергая подобни предположения веднъж и завинаги. По-ясното разбиране на последователността на събитията от онова лято ще ми помогне много.

Лукас, който е скаран с точните дати, избягва отговорите — какъвто си му е навикът. Така че, ако ти можеш да ми осигуриш някакво потвърждение или отхвърляне, то ще ми бъде от полза. Чудя се дали случайно не си водил дневник? Изобщо дали някой си е водил дневник, знаеш ли за подобно нещо?

Прости ми за тези въпроси. Няма да ти отнемам повече време. Но пристигането на рисунката така ме развълнува, че ме накара да потърся отговорите на тези загадки.

Ще поддържаме връзка. Минаха десет месеца, откакто те чух за последно и се убедих, че е много трудно да те открия. Надявам се, че си добре.

Поздрави,

Джонатан

 

 

18 декември 1990. Писмо от Николас Марлоу, Дънкан терас, Лондон, до Даниел Нън, Главната улица №29, Уикенфийлд, Съфолк

Скъпи Дан,

Току-що научих за смъртта на баща ти — за мен беше голям шок и ме потопи в дълбока скръб. Той бе най-любезният, най-милият човек, когото познавах, един стълб от моето детство — винаги чувствах огромно уважение и симпатия към него. Дори не знаех, че е болен. Писахме си с него миналата Коледа — ние винаги си пращаме поздравителни картички. Отидох да го видя, когато бях за последен път в Съфолк, но това бе преди години. Трудно ми е да се връщам там — имам прекалено много спомени. Сега ми се ще да го бях правил по-често. Той беше толкова горд с теб, Дан. Каква връзка с миналото ни, какъв прекрасен и добър човек! Не мога да си представя Уикенфийлд без него.

Ето как научих: родителите ми продадоха стария пасторски дом, когато баща ми се пенсионира, помниш ли? Те все още живеят в къщата, която си купиха в Ирландия, но мама казва, че поддържа връзка с някои стари приятели в Уикенфийлд (повечето от които вече са умрели или са напуснали; чух, че селото претърпяло големи промени). Тя научила за смъртта на баща ти от вдовицата на Ангъс Макайвър — Флора, и ми се обади веднага. Каза, че си в Уикенфийлд от миналия май и че през цялото време — шест месеца, си се грижил за баща си.

Дан, да беше ми се обадил — защо не го направи? Лукас и аз, всичките ти приятели в Лондон, сме загрижени за теб вече цяла година. В един миг си в Токио, в следващия изчезваш от лицето на земята. Сега откривам, че не си бил зад граница, както вярваха всички: бил си в Уикенфийлд — последното място, където очаквах да те намеря.

Знам колко трудни са били тези последни месеци за теб. Флора Макайвър ми каза, че Джо бил болен от рак — не знам нищо повече. Защо не се свърза с мен, Дан? Знаеш, че това е моята област — дори ако болестта е стигнала твърде далеч и не може да се лекува, пак можех да помогна — и щях да го направя. Не се съмняваш в това, нали? Искаше ми се да присъствам и на погребението. Съжалявам, че не съм бил там, повече отколко мога да го изразя — същото казва и Фин. Тя ми позвъни днес и й съобщих тъжната новина. Мислех, че знае — бях сигурен, че поддържаш връзка с нея, но предполагам, че това е трудно, тя непрекъснато пътува. Беше много разстроена и ти праща цялата си обич. Също като мен, тя беше предана на Джо и я измъчва мисълта, че си преминал през всичко сам и без помощ.

Дан, нещо не е наред, нали? И е така от доста време — още отпреди болестта на баща ти? Чувам различни слухове — Джулия ми ги носи от телевизионните студиа. Хората говорят, че имало нещо като „пуч“ в агенцията. Говорят, че си бил болен, или че си се провалил. Разпространяват се какви ли не глупости — но аз не им обръщам внимание. Ти си моят най-стар и най-близък приятел. Искам да ми кажеш какво става и как мога да ти помогна, ако ти е необходима помощ.

Лукас твърди, че неприятностите започнали, когато била открита тази проклета ретроспективна изложба. Мисли, че тя е върнала лошите спомени за онова лято в абатството. Според него ти все още се самообвиняваш за случилото се с Мейси. Не разбирам как е възможно да се чувстваш така. Никой не те обвинява в нищо — никой от нас не беше виновен, — освен че бяхме слепи за надвисналото нещастие.

Добре, нямам намерение да бъда сляп за втори път. Имаш три дни да отговориш на писмото ми. Ако не го направиш, ще дойда в Уикенфийлд да те намеря.

Едно последно изречение — трябва да хвана пощата преди да я затворят. Когато те видях за последен път, ти пиеше хапчета, за да стоиш буден, и хапчета, за да заспиш. Предупредих те тогава. Ако все още ги използваш — захвърли ги. Както и всичко останало, което може да ги замести.

Ако не можеш, аз ще ти помогна.

Ник

 

 

5 декември 1990. Писмо от Даниел Нън, Главната улица №29, Уикенфийлд, до Николас Марлоу, Лондон №1

Това беше хубаво писмо, Ник, и аз ще си го пазя. То ми е скъпо. Свикнал съм да презирам думата „скъпо“ — звучи като марка климатични инсталации, нали? Но открих какво означава през последните месеци. Сега много неща са ми скъпи, но вече е прекалено късно. Обикновено се обаждах на татко по телефона всяка неделя вечер, независимо къде и в кой край на света бях. Питах го как е и той винаги отговаряше: „Не се оплаквам“. Така и никога не се оплака — за нищо. Нито когато е загубил майка ми, нито докато гледаше Бела цели пет години болна от алцхаймер, нито докато работеше денем и нощем за оскъдната си надница и преживя целия си живот в една скапана колиба, която дори не беше негова собственост, след като петдесет години бе плащал наем. Не се оплака от сина си, който се срамуваше от него и нямаше търпение да се махне. Не се оплака дори когато умираше.

Просто се погаждаше и примиряваше с всичко. И това наистина ме разбива. Всичко ме разбива. Не мога да спра да плача в някои моменти. На погребението не пророних нито сълза, а не спрях да плача над пакетите с корнфлейкс в супермаркета на Дийпден на другия ден. Защо? Трудно е да се анализира, но аз плача за Джо. Плача за грешките си. И да, напълно си прав — скърбя неутешимо за Мейси, както винаги. Дори не знам защо — това просто е една дълга и ужасна ретроспекция в миналото. Връщане назад. Всичко е напразно, знам, но в момента не съм особено приятна компания и те моля да не идваш да ме видиш точно сега.

Трябва да остана сам за известно време. Моля те, позволи ми го. Семейство Макайвър — Флора и нейният най-голям син Хектор, ще си го спомниш — бяха много добри към татко и са изключително мили с мен. Казват, че не е необходимо да освободя къщата и мога да остана тук за малко, ако искам. В този момент не мога дори да погледна вещите на татко, нито тези на Бела. Опитвах се многократно да го накарам да се премести — исках да купя къщичка в селото. Преди няколко години имаше една за продан, но той не пожела и да чуе. Така че тук нищо не е променено, всичко си е все същото, каквото го помниш: снимките на Оушън, картите таро, сертификатът на Джо за дълбоката оран, в кухненския бюфет все още има девет кристални кълба. Гледам ги и не знам да се смея ли, или да плача. Какво добро ми донесе така наречената ми проницателност — бях ужасно сляп през по-голямата част от живота си. И ми е много тежко тук с всички тези неща — те са просто… вехтории, без каквото и значение или стойност, освен за мен, разбира се.

Така че мога да остана тук и да се преборя с тях, или да се прибера за малко в Лондон и после да се върна, за да сортирам нещата — все още не съм решил. Между другото, според твоята инструкция изхвърлих всички онези малки помощници. Давам ти думата си — направих го, наистина ги изхвърлих в мивката — и не ми беше трудно, защото съм се отучил от тях вече месеци наред.

Скоро ще дойда да те видя. Ще ти се обаждам. Съжалявам, че не поддържах контакт преди, но бе невъзможно да ми помогнеш. Никой не би могъл да направи нещо — беше прекалено късно. Единственото бе да се осигури „контрол над болката“ — този термин сигурно ти е познат, но аз не го знаех.

Ще ми бъде приятно да те видя, Ник. И да си поговорим, както някога. Бих искал да говорим за татко, бих искал да говорим и за Мейси, как стана, защо тя направи онова, което направи. Бих искал да говорим за лятото, когато всичко се обърка. Чувствам, че истината е някъде там, че ние пропускаме нещо. И ти можеш да ми помогнеш да я намеря. Може би. Помниш ли деня, в който станахме кръвни братя? Аз бях на около шест, а ти трябва да си бил някъде на осем или девет. Ловяхме риба в езерото на абатството. Ти искаше да хванеш костур — там имаше много костур. Аз се надявах да хвана акула. Plus la change^[6]… мисля си понякога.

Предай на Фин цялата ми любов, ако ти се обади пак. Нали ще го направиш? Поздрави на семейството ти, на Фани, която трябва да е пораснала, и на малкия Том — дали все още ме помни? Често мисля за тях, и за теб.

Изпращам ти любовта на твоя кръвен брат и най-искрените си благодарности,

Дан