Сали Боуман
Любов в старото абатство (7)

5
Нощни бдения

Никой в семейството ни не очаква с нетърпение посещенията в Елде. Стела, която отлично знае това, винаги се опитва да повдигне духа ни предната вечер. Затова е приготвила специална вечеря и ние, тъй като е топла, тиха и прекрасна лятна привечер, вечеряме навън.

Николас Марлоу и Дан нагласят една дълга маса върху дървени магарета в двора на манастира, Стела я застила с колосаната покривка, която обикновено се появява на Коледа, а аз я украсявам със свещи в стъклени чаши. Фин аранжира пирамиди от плодове върху лозови листа, дядо слиза в избата с Дан и — след доста дълго търсене — двамата се връщат с ръце, пълни с бутилки. Дядо казва, че в една от тях се съдържа легендарно вълшебно вино и тя била скрита и пазена точно за такива случаи. Ние изваждаме най-хубавите чаши в чест на това вино. В кухнята Стела и Джулия украсяват заешкото в глинен гювеч с дафинови листа; Дан застреля тези три заека вчера. Едно пиле и една токачка също са изпечени — това са Силия и Розалинд. Бяха намазани с масло и бабина душица и миришат страшно изкусително, но аз няма да ги ям. Сега съм вегетарианка: все някой трябва да издържи. Във фурната има и голям глинен гювеч, пълен с пиперки и патладжани, домати и тиквички, всичко от нашата градина, които къкрят. Въздухът е благоуханен, тържествен — и вероятно ароматът от хубавата храна достига чак до трапезарията, тъй като точно когато всичко е готово, пристига Лукас. Веднага поставяме още един стол, тичаме между кухнята и масата; в осем, когато небето все още е топло, когато първите звезди започват да блещукат и сенките стават лилави, всички сядаме на масата.

Аз съм от едната страна, между дядо и Стела — обичайното място за невидимото момиче. Дан и Ник Марлоу са заели двата противоположни края, Лукас седи в центъра срещу мен, а сестрите ми са от двете му страни.

— Надявам се, че плуването е било приятно, Лукас — казвам при първа възможност, като внимавам да не се издам с нищо за ситуацията, нека да си остане в неведение. Мога да го видя как мисли: Прочела ли е Мейси посланието ми или не.

Джулия пали свещите. Гледам ги как капят и после пламват. Наблюдавам и още нещо, което се възпламенява, нещо подхранвано от здрача, от виното, от тишината, от сладкия вечерен въздух. То преминава от лице на лице, от ръка в ръка около масата. Нещо несигурно, колебливо, премигващо. Мисля, че може би е задоволство; би могло да е крехко като надежда или радост; би могло да е опасно — като съперничество. Мога да почувствам как ме докосва, като дух във въздуха. Мога да го видя изписано върху лицата на сестрите си, върху лицата на тримата млади мъже. Ник е най-сериозен, най-мълчалив и най-сдържан; Лукас наблюдава ли наблюдава със своите очи на Аргус. Дан, който вече е леко пийнал, е най-дивият от тримата, говори, спори, флиртува, закача се — все едно наблюдавам фойерверк.

И всичко това става заради Фин — той слага ръката си върху нейната, за да подчертае нещо, тя поглежда в очите му — и на светлината на свещите мога да видя пак онзи поглед. Той е много кратък и изглежда кара сестра ми да се притесни. Тя отдръпва ръката си и се обръща. Наблюдавам лястовиците, които преследват небесата. Когато са поднесени плодовете и сиренето, дядо става и разлива специалното вино във високите елегантни бокали — дори на мен сипва малко. Това е историческо вино, гроздето е от реколта от преди войната.

— Много е вкусно, сър — произнася Ник Марлоу. — Хиляда деветстотин тридесет и осма. Това е годината, в която родителите ми за пръв път са дошли в Уикенфийлд.

— Спомням си я отлично! — вика дядо и вдига чашата си. Ник има изискани маниери и винаги знае как да предразположи дядо; в случаи като този той обикновено е пренебрегван.

— Какво си спомняте за тази година, сър? — продължава Ник.

— Ами, за да ви кажа истината, страхувам се, че не си спомням много — отвръща дядо. — Всичко ми е леко замъглено. Мисля, че прекарах по-голямата част от годината в слушане на радио — знаех, че се задава нова война и очаквах онези политикани да се събудят. Тревожех се за Ги. Знаех, че ще се присъедини към армията веднага щом войната бъде обявена. Но — той вдига пръст и го размахва — съвсем същият въпрос мина през главата ми, когато двамата с Дан намерихме виното. Така че потърсих старите си дневници — както знаете още ги пазя — и ето на! Намерих я! Хиляда деветстотин трийсет и осма година. Да видим какво е станало тогава…

Дядо вади един малък, подвързан с червена кожа бележник. Джулия въздъхва и завърта очи. Дядо плюнчи пръст и прехвърля страниците. Мога да видя, че всички са бели. За разлика от мен дядо не е толкова прилежен и ако въобще си води бележки, ще ги запише на гърба на някой плик или на парче хартия, което със сигурност ще загуби много скоро. Бяла страница, още една бяла страница и неочаквано, най-сетне, ето нещо записано. Извивам глава и прочитам: „Рожденият ден на Ги“. Баща ми е станал на осемнайсет години. Дядо изведнъж затваря бележника и го оставя встрани.

— Та значи, тази година имаше добра реколта — казва бързо той. — Със сигурност помня това. Макайвър вече бе мой наемател от пет години и бе направил много подобрения. Напоителни канали, дренаж и тъй нататък. Така че имахме необикновена реколта. Подобри се и млеконадоят. Аз мислех да започна да отглеждам шопари, те са много интелигентни животни, но Макайвър беше против. Няма значение, това бе прекалено отдавна и е много отегчително за вас, младите. Вие не се интересувате от миналото, прекалено сте заети да мислите за бъдещето и така трябва, съвсем естествено е — любов, живот, сватба, кариера…

— Точно така — намеси се Лукас, при което ме накара да подскоча. — На прага сме на новия век. Стоим на прага на живота — продължава той. — Въпросът е ще успеем ли да преплуваме реката, или ще потънем? Фин, Джулия, вие как мислите? Накъде ще тръгнем, към океана или към извора? Дан, ти какво предпочиташ? Ник, какво да бъде — плитчините или бързеите? — Той се мръщи. — Не, не ми отговаряйте. Няма нужда, мога и сам да предскажа. Знам какво ще избере всеки от вас.

Аз също знам, мисля си — и ще бъда дори по-точна от Лукас, който, подозирам, вече не е по-трезвен от Дан. Хвърлям му един студен поглед. Не ми харесва тонът, който използва, и начинът, по който прекъсна дядо. Не ми допада как изключи тримата, седящи от моята страна на масата. Нима ние нямахме бъдеще? Нима нямахме избор? Да преплуваме реката или да потънем?

— Съмнявам се, че е толкова просто, Лукас — отвръща Ник Марлоу. — В някои реки има приливи и отливи. Има вълни. Има течения. Може да избереш да преплуваш реката, а в крайна сметка да бъдеш отнесен в морето. Не бива да забравяш това. Преди да правиш предсказания, имай предвид това в изчисленията си.

Забележките бяха направени внимателно, но бяха правилни; Лукас се намръщи. Той не обича да бъде предизвикван — подозирам, че не харесва Ник, макар че не съм съвсем сигурна.

— Я колко мъдър си станал, Ник — казва подигравателно той. — Сигурно за това е виновна медицината. Всички тези часове прекарани с мъртвите, болните и лудите. Преставаш да използваш здравия си разум. Въпросът не е във вълните и теченията. Въпросът е във волята.

— О, я престани, Лукас! Прибери си ноктите — намесва се Фин.

— Фин е права. Престани да изопачаваш нещата. И не започвай — казва Дан.

Джулия се усмихва: тя не обича нищо повече от споровете.

— За бъдещето на всички вас — казва дядо с твърд глас. Той може от време на време да се отнася, но несъгласието на масата е нещо, което не би толерирал. Мога да кажа, че е пътешественик във времето — спомня си миналото и баща ми, както и други празненства, провеждани тук — тържества, които днес изглеждат много по-различно от онова, което е останало в спомена му.

Отпивам глътка от виното, то има зелен и свеж вкус, златисто и топло е. Плитчините или бързеите? Изворът или океанът? Какво ще избера аз, когато настъпи моментът? Гледам небето, което потъмнява от сребристо към сиво и черно. Лястовиците са изчезнали и малките кафяви прилепчета (Pipistrelus pygmaeus), които имат гнездо на покрива на абатството, сега са излезли на лов на тяхно място. Те трепкат и пикират ниско над стените на манастира. Скоро ще падне нощта. Един бухал пищи в буковата алея и моите монахини, които са се прибрали в килиите си след вечерня, мърморят и медитират. Стела може би е забелязала колко съм тиха и мълчалива, защото докосва ръката ми.

— Време е да си лягаш, скъпа — казва тя. Изморена си. Почти спиш.

И аз се оттеглям. Изкачвам стълбите до моята стая и отварям прозореца — нощта е толкова гореща. Под мен, в двора на манастира, свещите на масата все още мъждукат. Мога да видя червените точки на цигарите. Дан е отворил още вино, а Лукас го разлива. Дядо също се е оттеглил — той ще отиде в библиотеката, за да се напие. Прави го винаги веднъж в годината, в нощта, преди да отидем в Елде — винаги се напива. Сега те са свободни — онези петимата са освободени от всякакви ограничения. Джулия влиза вътре и пуска една плоча не прекалено високо, но достатъчно. Тя танцува в здрача като вдига тънките си ръце и се движи с неподражаем ритъм. „Говориш за нашето по-по-поколение“, заеква един познат сърдит глас. Стела влиза в стаята ми с чаша топло мляко.

Тя дърпа завесите и ме настанява в леглото. Лежа по гръб в бялата си нощница, на моята бяла възглавница под белите завивки. Навън все още е светло. Стела се настанява на обичайното си място в стола до леглото ми. Тя знае, че не обичам да ходя в Елде, така както и тя не обича, затова тази нощ ще ми разкаже приказка, както когато бях съвсем малка. Навежда главата си назад и затваря очи. Около очите й сивеят изморени сенки, има сиви нишки в косата, в нейната красива къса черна коса. Знам, че се тревожи за много неща, както винаги.

— Разкажи ми как си срещнала татко — моля я. — Но трябва да започнеш от самото начало и да не пропускаш нищо.

И Стела започва. Разказва ми как се е родила в Единбург, как баща й завел цялото семейство в Канада, когато била само на шест месеца, и как израснала в една ферма в Онтарио, мечтаейки и сънувайки Шотландия и Англия, които никога не била виждала. Разказва ми какъв книжен плъх била като дете, как обожавала книгите, как книгите били храна за нея, също както за Фин.

— И за мен също — вметвам. Но Стела не харесва книгите, които аз харесвам, и както обикновено не ме слуша. Пуска го покрай ушите си и продължава. „Не чети на масата, Стела“ — обикновено казвал баща й, когато тайно помъквала на масата и книга. Така че трябвало да я остави — „Отвлечена“ или „Джейн Еър“, или „Големите надежди“, и после да продължи да чете в двора или (с помощта на фенерче) под завивките през нощта. Тогава не била в двора или в леглото, разбира се, а в някакъв друг свят: била затворена в коварната кула; или наблюдавала лудата госпожа Рочестър как къса сватбеното було на Джейн; или стояла онемяла пред сватбената торта на мис Хавишам, цялата потънала в паяжини.

— Тези книги все още оцветяват живота ми — казва сега тя и въздъхва. — Мейси, кога ще се науча? Книги, книги — пристрастена съм към историите. Никой не бива да живее по този начин. Знам го, но не мога да се излекувам.

Не искам Стела да бъде излекувана. И освен това, ако не са били книгите, тя може би никога нямаше да дойде в Англия и никога нямаше да срещне баща ми. Помислете си за последствията: аз нямаше да бъда родена. Нямаше да съществувам. За щастие, Стела не се излекувала от влечението си към книгите. Когато била на осемнайсет и завършила училище, родителите й направили специален подарък, единствения, за който мечтаела. Подарили й една година в Англия. Щяла да отпътува за старата родина и — след като навести цяла мрежа от лели, братовчеди и приятели на родителите си — най-накрая щяла да посети местата, за които била мечтала толкова дълго. Тя прекосила океана с огромен лайнер четвърта класа. Пристигнала в Ливърпул и веднага взела влака за родния Единбург. Било есента на 1938: онзи хилав глупак Чембърлейн обещавал мир.

Стела прекарала една седмица с две лели — стари моми, в Морнингсайд и след това започнало голямото й пътешествие. Обичам подробностите от това пътешествие и начина, по който то ме приспива. Използвайки сложна мрежа от влакове, автобуси и екскурзиантски обиколки, Стела тръгнала на юг: отишла при Уолтър Скот (Границите), сетне при Уърдсуърт и Колридж (Езерата)… През зимата на тази година тя прекосила пустите полета на Хауърт с трите сестри Бронте, странна и доста непостоянна компания, но Стела, която познавала произведенията им със сърцето си, била добре подготвена. Тя посетила Лорънс в Нотингам и Тенисен в Линкълншир. Рамо до рамо с Дикенс изследвала улиците на Лондон, след което се отправила на северозапад към Шекспир, гората на Арден и Уорикшър. Тук отседнала при друга неомъжена леля — за известно време. След това дошъл ред на Томас Харди в Дорсет; после — вече било късно лято — при Джейн Остин в Бат. Стела преследвала своята любима авторка Остин чак до Лайм Реджис и накрая стигнала до Хемпшир. През този септември тя била в катедралата в Уинчестър, отдавайки своята почит пред гроба на Остин, когато почувствала раздвижване сред останалите посетители. Затворила своя екземпляр от „Менсфийлд парк“ (четяла го за пети път). Била уплашена и изненадана от шепота в църквата и от съвсем видимото избухване на вълнението — а може би е било страх? Тя напуснала катедралата и се присъединила към тълпата, събрала се навън. Попитала какво става. Казали й, че е обявена война.

Мисълта на Стела била така дълбоко погълната от Остин, че за миг не ги разбрала. Но бързо дошла на себе си: когато същия ден родителите й пратили телеграма от Канада и я помолили да се прибере у дома, тя отказала. Вече не чувствала Канада като свой дом и била решила да помогне с каквото може във войната. За щастие неомъжената леля била щастлива да я подслони — така че останала. „Разбира се, че останала“, мисля си, затваряйки очи. Стела е трябвало да остане, защото Картите вече са били предсказали съпруга й. А той бил само на една крачка от нея, на една ръка разстояние.

Имало един мрачен, еднообразен промеждутъчен период, през който Стела вършела различни видове военновременни работи в Лондон и на други места. Не слушам внимателно тази част от историята — все още съм заета с картата на литературното й пътешествие и за пръв път забелязвам какъв неестествено голям брой неомъжени лели е имала. Колко странно, че нито една от тези жени не е преживяла достатъчно дълго, че да присъства и в нашия живот — те никога не са ни посещавали, никога не са ни писали, те просто изчезнали. Може би всички са умрели или заминали, мисля си. Може би войната е унищожила всички тези стари моми. Започвам да се нося и потъвам в един водовъртеж от стари моми — неомъжени лели, но се боря със съня, защото искам да остана будна. Защото накрая промеждутъчният период свършва и Стела — дъщеря на фермер, намира своята военновременна професия. Тя става земеделско момиче, първо в една ферма в Уорикшър (отново Шекспир), сетне близо до Норфолк и накрая във фермата под аренда в Съфолк, управлявана от г-н Ангъс Макайвър, разположена в едно селце на име Уикенфийлд.

— И там — казва Стела, — в една прекрасна юнска вечер — беше съвсем късно, а аз бях работила от пет сутринта — се качих от долината до Холиспринг. Седнах за малко близо до Гората на монахините. Мястото бе така тихо, така спокойно, че можех да чуя реката долу. Лежах по гръб в тревата и наблюдавах лястовиците. Спомням си, че чух бомбардировачи, които излитаха от базата в Дийпден. Всяка вечер ги чувахме да излитат и всяка сутрин да се връщат…

— С какво беше облечена? — питам, макар че знам, но дори на прага на съня искам да ми потвърди.

— Ами с нищо особено, опасявам се — отвръща със замечтан глас Стела. — Носех работните си дрехи — ботуши, износени панталони и стара карирана риза. Бях потна и мръсна — вероятно в косата ми имаше сламки, защото целия ден бях работила при конете… Както и да е, лежах там в нивите точно под абатството. И по неизвестна причина реших да се върна по този път. Тогава къщата беше затворена, бе прекалено порутена и недостатъчно голяма, за да бъде реквизирана, а дядо ти бе в Лондон. Аз, разбира се, тогава не мислех за него като за дядо. Знаех само, че къщата принадлежи на господин Мортланд и че той има син, който е военен пилот някъде в Съсекс…

— А Съсекс бил много далеч.

— Точно така. Затова не ми бе минало през ума, че може да срещна някой тук тази вечер. Разхождах се през гората и стигнах до алеята. Спрях пред старата порта на метоха, точно под трапезарията. Бе започнало да се здрачава. Беше толкова тихо и спокойно, трудно можех да си спомня, че се води война, макар че винаги се опитвах, защото… ами защото тези самолети щяха да излетят, а на другия ден не всички от тях щяха да се върнат…

— … и тогава си чула стъпки.

— И тогава чух стъпки, приближаващи по пътеката откъм къщата. Обърнах се и видях един млад мъж. Той стоеше на вратата на трапезарията и гледаше небето. Беше много висок, със светла коса. Първоначално не забеляза, че съм там — мисля, че го стреснах. После се обърна към мен и аз видях най-невероятните очи — никога досега не бях виждала толкова тъмносини очи. Ние се погледнахме и…

— И се влюбихте от пръв поглед.

— Нещо такова — казва Стела и аз мога да доловя в гласа й усмивка, докато сънят ме превзема. — Нещо прекрасно и странно, със сигурност. Нещо, което никога преди не бях изпитвала, въпреки че книгите ме бяха подготвили за него. Будна ли си още, Мейси?

Сигурна съм, че чувам въпроса, но изглежда не съм в състояние да отговоря. Нося се по течението с вълната и докато отплувам, чувам как вратата тихо се затваря. Сънувам и се връщам в онази лятна нощ по време на войната. Чувам звука от стъпките на татко по чакъла и така ясно виждам приближаването му, че ставам от леглото, за да го посрещна. Отивам на пръсти до прозорците и знаейки, че е съвсем наблизо, дърпам завесите и чакам.

Но тогава сънят ми свършва така, както често се случва и понеже чувам музика, аз започвам да сънувам сестрите си: те и тримата млади мъже все още са будни в тази дълга лятна нощ. Сънувам светулките от цигарите им и виното в чашите. Сънувам как сестра ми Фин изрича заклинание, тя казва: „Пред прага на живота, пред прага на живота“. Тогава някой — Дан ли е това? — чува заклинанието и става. Започва да танцува, постепенно и другите стават на крака. Сънувам ги как танцуват под звуците на музиката под луната, тримата мъже вплитат сестрите ми между тях така, че роклите им приличат на ярки копринени конци в тъмен килим. Надвесвам се над прозореца. Музиката издува завесите като вятър; лунната светлина блести като нож.

 

 

Събуждам се точно в три и половина. Въздухът е хладен, подът е студен и стаята е пълна със сенки. Манастирският двор е опустял и музиката е спряла; протягам крайниците си, които чувствам вкочанени и древни. Сенките в стаята са много плътни, бих могла да се уплаша от тях. Решавам да отида при Фин, която винаги ме взема при себе си и ме защитава в нощта. Абатството въздиша, но аз си казвам, че безсънието си има предимствата. Цялата къща е моя. Сега е часът на бденията; мога да отида навсякъде и да видя всичко. Защо трябва да се страхувам от духове, когато самата аз мога да бъда дух?

Излизам на площадката на стълбището. Къщата има седем стълбища, по едно за всеки ден от седмицата.

Под мен монахините се молят; един часовник тиктака.

Първо отивам при Джулия. Тя, Фин и аз имаме стаи, разположени в един и същи коридор. Промъквам се. Нито една мишка не може да бъде по-тиха от мен — нито една дъска не скръцва. Лесно отварям вратата на Джулия — в тази стая цари катастрофа! Лунната светлина безмилостно свети вътре — Джулия никога не дърпа завесите. Тя никога не окача дрехите си: те са разхвърляни навсякъде из цялата стая, всичките й рокли на цветя, окъпани от светлината на луната, като копринени кожи, които е смъкнала от себе си. Вдъхвам аромата на любимия й парфюм — „L’heure bleu“^[1], но има и нещо друго, нещо, което мирише като тамян. Това е тайна миризма, миризмата на нещо, което тя пуши, едно вещество, което донесе от Калифорния. Тази субстанция, която крие от Стела и за която не ми обяснява нищо, има магическа сила: може да те заведе на друго място, казва сестра ми.

Промъквам се край тоалетната й масичка. Огледалото ми показва една Мейси. Сепвам се. В широкото легло зад мен Джулия се размърдва.

Обръщам се да я погледна. Тя е гола. Отхвърлила е встрани чаршафите. Лунната светлина прави краката й да изглеждат мраморни. Гледам кръглите й гърди и дългите извивки на бедрата. Луната е боядисала кехлибарената й коса в бледозлатисто. Един кичур се е увил около врата й, а останалите са пръснати върху възглавницата — косата й е толкова гъста, толкова дълга. Лицето й е спокойно в съня, тя е потънала дълбоко в него. Бих дала почти всичко да изглеждам като Джулия и да знам онова, което тя знае.

Промъквам се обратно към тоалетната масичка и проверявам дясното чекмедже. Отварям го безшумно… Копринени чорапи, тънко като паяжина бельо — кой плаща за тези неща, които се появиха напоследък в гардероба й? Бяла дантела, черна дантела, а под тях — точно както последния път, когато проверих — нейните контрацептивни хапчета. Те са в бялата пластмасова кутийка във вид на раковина с холандска капачка, придобита от специална клиника в Лондон, защото нашият доктор — д-р Марлоу, бащата на Ник, няма да предпише контрацептивни таблетки на неомъжена жена. Преброявам малките капсули: понеделник, вторник, сряда, или както Джулия ги произнася, охник, сълзник, ридайник^[2], цитирайки някого. Да, тя е модерна, каквато знаех, че ще бъде. Тя се грижи за себе си. Джулия е богиня — „Venus toute entiere“^[3], казва за нея Дан и аз не го смятам за комплимент, — но богинята е умно и разумно момиче.

Фин е безразсъдната в нашето семейство — макар че повечето хора никога няма да заподозрат това, защото тя е спокойна и прикрита. Промъквам се по коридора до стаята й и отварям внимателно вратата — Фин, за разлика от Джулия спи много леко. Дори когато сънува, тя остава нащрек и внимава за най-слабия звук.

Тази стая, цялата нашарена на райета от лунната светлина, е в идеален ред. Много е обикновено и спретнато тук, моите монахини одобряват това. На пода има груб матрак, тоалетната масичка е празна. Тази стая мирише на въздух. Прозорецът е широко отворен; завесите се люлеят като призраци от лекия ветрец. Тясното бяло легло е оправено и в него няма никой. В четири сутринта изглежда, че сестра ми Фин е… Къде ли е?

Къде? Произнесох думата на глас и това ме стресна. Къде, къде — трябва да я намеря. Промъквам се отново до края на коридора, слизам по едно от стълбищата, качвам се по друго, през антрето и излизам навън. Какъв зайчарник е създал дядо, когато е възстановил къщата: трябва само да пресечеш площадката и сякаш пресичаш векове. Преди малко бях в средните векове, а сега съм в модерния свят. Канализационните тръби пъшкат, монахините минават с леки стъпки покрай мен. В своята килия пресветата майка пада на колене. „Къде е тя, Мейси? Къде е сестра ти?“ — пита ме. Вземам един стол, защото знам, че ще ми бъде необходим — все още не съм достатъчно висока, за да шпионирам без помощ. Отварям вратичката — тя прилича на врата на бюфет, но не е, и влизам в тайния коридор, в тайния свят на абатството.

Поставям стола, качвам се на него и допирам окото си до малката квадратна, старинна дупка. Много е интересна тази дупка, тази шпионка. Тя е една архитектурна, еклезиастична мистерия. Съществуват и други шпионки — те не са някаква рядкост в църквите, но обикновено са разположени в трансепта^[4] и са поставени под такъв ъгъл, че да има изглед към олтара в главния кораб. Но шпионка в метох и с изглед не към олтара? Това изглежда най-малкото странно. Всичко, което зная, е, че в средата на петнайсети век, когато метохът вече е бил на двеста години, устройството е било допълнително вмъкнато и Изабела ми казва, че това разбило сърцето й. По неизвестни причини някой е искал да наблюдава монахините по време на техните молитви. Онзи, който ги е наблюдавал, е бил висок. Дупката е на шест стъпки над земята — измерих я, така че съм напълно сигурна.

Приближавам внимателно. Поглеждам в тъмнината. Погледът ми преминава през малкия тунел, прокаран през стената, дебела четири стъпки, до параклиса на Светата дева. Сега той е библиотека и моите сестри монахини ги няма там. Мога да видя лампата върху индийската маса и озъбената паст на проснатата на земята лъвска кожа. Върху възглавниците на дивана хърка дядо — той е дълбоко заспал. До него има половин бутилка уиски — перспективата за посещението в дома на детството му е взела обичайната си цена. Мислех си, че сестра ми може да е тук и да си говори с него, опитвайки се да го ободри… Обаче съм сбъркала. Гледам, гледам и пак гледам, но от Фин няма никаква следа.

Тя не е и в кухнята. Не е в гостната, нито в трапезарията, нито във всекидневната, нито в пералнята или в антрето. Изприпквам по стълбите обратно към коридора, където е стаята на Дан. Не смея да отворя вратата, но притискам ухото си към нея. „Каква малка шпионка си ти, Мейси“, казваше Дан, когато ме хващаше да се натрапвам. Не благоволявах да му отговарям. Аз съм момичето в ъгъла, момичето, което всеки пренебрегва. Никой никога не ми казва нищо. Ако не шпионирам, ще бъда в пълно неведение. Живея в лабиринта на незнанието — лабиринта на Мейси — и го мразя. Трябва да бъда информирана.

Дан е заспал. Слушам внимателно. Слушам нежно. Той е сам и спи — сигурна съм в това. Притискам ухото си към вратата. Мога да чуя дълбокото равномерно мъжко дишане. Не, Фин не е тук.

Изтичвам обратно долу и се промъквам в студения въздух на градината. Тръгвам по буковата алея. Промъквам се покрай тисовите дървета до трапезарията, но Лукас не може да работи тази нощ: през капаците не се процежда никаква светлина и отвътре не се чува никакъв звук. Връщам се към къщата по пътеката с тисовите дървета. Луната се крие зад облак и тъмнината ме плаши.

Всички сенки са пълни със самота; мога да видя форми, които сякаш ме канят: насам, шептят те, погледни тук, Мейси. Плочите на манастирския двор са студени под босите ми нозе и ме карат да мисля за мъртвите, за всички мъртви — цели поколения монахини, наематели фермери, които някога са живеели тук, бащи и дъщери, майки и синове — всички онези мъртви, които ще лежат под земята до края на вечността.

Насам, Мейси, шептят те, като протягат ръце. Но аз не искам да лягам при тях. Там сигурно е много студено. И тъмно. Никога няма да видя отново слънцето, нито да дишам въздуха. Или ще бъда прах като татко. Това ме изпълва догоре със страх.

Ускорявам крачка към къщата и изчаквам там, в сянката на стените й, където се чувствам в безопасност.

Тук Изабела се присъединява към мен. Тя ме завива със своята мантия и стопля ръцете ми в нейните. Benedicite^[5], започва тя и благословията й ме обгръща. Преди пет небето започва да се затопля и птиците пропяват. В Гората на монахините има чучулига, която сякаш излива сърцето си, поздравявайки изгрева. Ароматът на розите се засилва и в листенцата им се промъква цвят. Някъде лае лисица. Когато слънцето стане по-силно, пъпките ще се разтворят.

В шест, това е часът за утринната молитва, монахините започват да се молят. Quicumque vult salvus esse^[6], шептят те с мен. В шест и петнадесет, точно когато са готови за причастие, чувам тихи стъпки по пътеката откъм трапезарията. Дръпвам се назад и към мен се промъква една бледа сянка. Виждала съм ги и преди, тези нарушители, тези сенки, прокрадващи се към каещите се молещи. Този фантом не ме вижда; сянката се колебае и оглежда къщата и нейните двайсет и едно зорки очи. Тя е боса. Носи обувките си в ръце. Поглежда през рамо, поколебава се, връща се в сенките и изведнъж — сякаш неочаквано е взела решение, изтичва вътре. Аз я следвам и я пресрещам в коридора. Виждам, че този призрак е моята сестра. Това е Фин и аз я стряскам. Тя извиква: „Кой е?“.

Уплашена е. Извърта се и ме вижда. Аз също я гледам втренчено. Имам приготвено едно изречение и то е обвинително — но когато я виждам отблизо, не го произнасям. Лицето й ме кара да замълча. Тя изглежда толкова заслепена, така изумена, направо слисана, много е бледа и дишането й е накъсано и учестено. Бялата й рокля е украсена е нежни алени цветя и на тази светлина изглежда неземна, сякаш от всяка вена на сестра ми тече кръв. Тънкият памук е смачкан, полата е скъсана. Красивата й коса е разбъркана и на врата й има белег, тъмнолилав, с размерите и цвета на слива или на палец. Ние се гледаме мълчаливо, сестра ми и аз. Всички въпроси, които искам да й задам, няма да бъдат произнесени. Какъв смисъл има? Вече знам част от отговора: мога да го прочета в очите й. Тя е била с Лукас — и той не я е рисувал. Лукас е странен мъж и е способен на много неща, но дори той не може да рисува на тъмно.

Знам го много добре, но то не ми говори нищо повече. Нещо става тук и това е нещо, от което аз съм отстранена. Фин би могла да ми каже, но думите няма да ме заведат там. Тя е на една далечна планета и аз не говоря на нейния език, не го знам.

— О, Фин, какво ще стане, ако Дан разбере? — все пак изречението се изля от устата ми.

Чакам наказание, чакам неизбежния гняв на сестра ми. Тя мрази да я следят. Мрази да я разпитват. Никога няма да ми прости това. Отстъпвам крачка назад, но за мое огромно удивление Фин не е ядосана, не ме кори, нито ми се кара. Тя издава една странна въздишка и пада на колене. Хваща ме през кръста и ме прегръща много силно. Когато вдига побелялото си лице, то се е променило.

— О, Мейси, толкова съм щастлива — прошепва тя. — Толкова съм нещастна. И толкова уплашена.

Гледам я със съмнение. Знам, че няма смисъл да я моля да ми превежда: няма да разбера. Тя се изправя на крака и хваща ръката ми.

— Обещай ми, че няма да казваш, Мейси — шепти Фин. — Обещай ми, Мейси. Дай ми ръката си.

Ние стискаме ръцете си и аз обещавам. Тя трепери. Осъзнавам, че под тънката си рокля е гола. Лицето й е осветено, а очите й — пълни със сълзи. Люлее ме в прегръдката си, също както когато за пръв път дойдохме тук, когато татко ми липсваше и кошмарите бяха много страшни. Сетне неочаквано ме пуска. Очаквам да ме успокои, да ме отведе обратно в леглото — но тази нощ Фин е объркана и забравя за мен. Аз не съществувам за сестра си; аз съм едно самотно дете. Тя сякаш наблюдава някакъв въздушен жест, някакво продължаващо докосване, което е невидимо за мен, и лицето й се сгърчва. Сетне, бърза като сърна, безмълвна като дух, тя се обръща и изтичва по стълбите.

Оставам сама в коридора. Подът му е като шахматна дъска. Има старинен стенен часовник с махало и топуз. Знам, че се е случило нещо голямо. Часовникът отброява минутите и звъни на всеки четвърт час. След пет часа ще тръгнем за Елде.