Сали Боуман
Любов в старото абатство (33)

26
Честни духове

Споделям с някого тази къща, не съм сам тук.

Откривам това, когато започвам да изплувам на повърхността от Ксанаду. И откривам, че съм на пътя, който Макайвърови наричат „пътят към възстановяването“. Вече знам, че споделям тази къща с моите духове, с Джо и Бела, с онази дълга редица от мои предци — но не те са компанията, за която Флора Макайвър ми споменава, когато три пъти на ден ми носи храната, която трябва „отново да ме вдигне на крака“. Не, това са гризачите, те споделят с мен тази къща: онова, което имам, изглежда са мънички мишлета.

Когато и да дойде с шотландски хляб или каша, за която не можеш да си представиш, че няма да възстанови човека, или задушено месо със зеленчуци, толкова вкусно, че го изяждам до трошичка — ето от това ще станеш чисто нов човек, — Флора проверява за тези безсрамни нахални създания. Първо тя си мислеше, че са само в кухнята, където ядат от буркана със сладко от малини, което бе направила за Джо, гризейки през восъчната хартия, служеща за капак. Похапват малините и изплюват семената върху лавиците в килера: какво нахалство! След това — о, не! — оказва се, че са навлезли и в спалните и са изгризали чехлите на Джо, онези, които му подарих миналата Коледа, неговата последна Коледа — о, какви прекрасни чехли, Дани!

На шестия ден от Ксанаду Флора предприема действия. Тя идва въоръжена с капани, в които е заложила сиренце и шоколад. Според нейния опит, който е значителен, мишките предпочитат млечен шоколад „Кадбъри“ пред сирене „Чедър“; имат също така голяма слабост към „Вундербар“. Не искам тези мои малки компаньони да плащат толкова жестоко: наречете ме сантиментален, но имам чувства към тези мишки. Джо сигурно ги е толерирал. Не искам вратовете им да бъдат счупени.

Изчаквам Флора да си отиде, сетне напускам моя пухен дюшек и пъхам краката си в изгризаните чехли на Джо. Чувствам се отлично, което ме изненадва. Нещо повече, комбинацията от инжекциите и хляба на Флора са свършили чудесна работа. Минали са шест дни и аз мога да ставам — дори да вървя. Откривам, че мога да вървя доста добре, макар и залитайки, из къщата и да обезоръжа всички капани. Скривам шоколада и сиренето, доказателство за моето вероломство.

Връщайки се нестабилно, но целенасочено, в потайна доба към моята спалня, срещам една от безстрашните мишки. Тя седи на края на леглото ми и приглажда мустаците си. Това е дървесна мишка — Apodemus sylvaticus, чувам шепота на Мейси: по-малка от домашните мишки, по-кафява на цвят. Мъничко, загладенко, плашливо, боязливо зверче. О, каква паника всяваш в моето сърце. Това имаше чувствителна муцунка, розови лапички, големи, тъмни, ярки очи и копринени трепкащи мустачки. Сърцето ми бе пленено от тази мишка. Ние се изследвахме един друг. Мишлето скочи от леглото и изчезна в дупките в дъските на пода — неразрушими брястови дъски, които някога са били използвани и за ковчези, изтъркани и древни.

Коленича и търся онази разхлабена дъска, която криеше моето съкровище в детството. Откривам я, отмествам я — съкровището ми си е все още там. Нагласявам мъждивата нощна лампа и изследвам тъмната кухина. Нахалните мишки не са си губили времето: направили са си гнездо тук; те са се размножавали и са отглеждали малките си. Писмата на четиринайсетгодишната Фин до мен — от тях са си направили хубаво гнездо. Използвали са също и снимките, онези малки кафяви бокс-брауни^[1], които Фин направи една година, те служат за постеля в мекото гнездо. Дори единствената снимка, която имах на мама Дори — една замазана усмивка с цвят на сепия, направена в предвоенното лято, и тя е изхрупана. Разкъсани, сдъвкани и направени на каша, те са били използвани за полезна цел. Мога да ги оставя и го правя без съжаление, дори — колко интересно! — без болка в сърцето.

Продължавам да опипвам в тъмното миризливо пространство. Натъквам се на нещо твърдо, което се оказва лешник. Накрая търсещите ми пръсти откриват още нещо — предмет, който не е полезен за мишето гнездо. Изваждам го и го разглеждам. Това е мъничък талисман, поставен в моята четиригодишна ръка от умрялата ми прабаба Оушън. Той е стар и изтъркан, магическите знаци, гарантиращи защита срещу злото, не могат да бъдат дешифрирани. Слагам го в джоба на пижамата на Джо. Не понасям пижами, но в тази студена къща човек се нуждае от тях. Джо и аз бяхме еднакво високи, така че ми стават, макар че все още съм тънък като манекенка, болна от анорексия, и те висят по мен като харизани. „Хайде да те облечем прилично“ — каза Флора, като ми ги подаде.

Качвам се обратно на леглото. Оставил съм завесите дръпнати. Има луна, ярка луна, блестяща. Има ледени шушулки, висящи от водосточната тръба; те блестят като обещание. Лежа по гръб и се захващам с една древна задача, една позната ми от най-ранно детство работа: да изваждам перата от матрака, перата, които се промушват през изтърканата материя и ме боцкат. Ето едно гъше перо, едно лебедово, а това е… заспивам за минути.

 

 

Когато се събуждам за новия ден, не е необходимо да пишкам в гърнето, слава богу. Достатъчно силен съм и достатъчно стабилен, за да изляза в градината. Има скреж: всяко растение, всеки храст, всяка клонка, всяко дърво е като гравирано с бяло върху студеното ясносиньо небе. Светът, създаден наново, през нощта, е красив и тих.

Завладява ме абсолютно спокойствие. Връщам се в къщата, заставам на прага на кухнята, дъхът ми се вижда, наблюдавам врабчетата, които кълват замръзнало зеле и картофени стъбла, зеленчуците, които Джо е засадил миналото лято, няколко седмици преди болестта да го събори и да започне процеса на бавното и безжалостно унищожение.

Затварям вратата. Готовността е всичко. Моят път сега е ясен: ще отида в абатството веднага след като стана достатъчно силен.

 

 

Два дни по-късно лекарката ми казва, че всичко е наред. В Уикенфийлд няма лекарски кабинет, така че тя изминава целия път от Дийпден до тук.

Това е много мило от нейна страна, но тя наистина е мила, тази жена: тя и партньорът й бяха много добри с Джо миналата година, сега са добри с мен. Днес тя ми прави една последна инжекция. Преслушва дробовете ми, проверява пулса и температурата ми.

— Добре — казва. — Ще се оправите. Повече няма да имате нужда от мен.

После настъпва пауза. Тя слага стетоскопа в чантата си. Гледа ме. Бих казал, че е на около трийсет и пет години: една привлекателна неомъжена професионалистка. Има моменти, когато ме гледа по някак умозрителен начин, който намирам за познат. Аз съм неин пациент обаче: съществуват въпросите на етиката — освен всички други въпроси, — онова, от което се нуждаят жените, е една вървяща, говореща отговорност, нали? Днес схващам, че тя може би се досеща, че аз вече представлявам много по-малка отговорност, отколкото бях. Тя размишлява върху това и аз я наблюдавам. После взема чантата си и жизнерадостно ми казва довиждане. Когато е изминала половината път до вратата, аз викам след нея.

— Какво имаше в тези инжекции? — питам.

— Антибиотик — отвръща бързо тя. — Напоследък главно витамини: висока доза витамин С и В₁₂. Кълна се.

 

 

Тръгвам за абатството, за да довърша прекъснатата си работа. Нося лопата и пластмасовата торбичка, в която е кутията с Джо. Сега знам къде би искал да лежи той.

Днес е един от онези зимни дни, които Джо обикновено наричаше „меки“. Не е студено, няма вятър, а във високото бледо небе свети забулено слънце. Земята е влажна под краката, нощният скреж се топи по тревата; когато прекосявам Акр Лейн виждам бели поточета в рововете от двете страни. Снеговалежите са спрели; още някоя и друга седмица, освен ако не застудее отново, и игликите ще разцъфтят. Преминавам през портата в горния край на алеята и се обръщам към голите дървета в Гората на монахините. Тук, в края на гората, където папратите растат високи през лятото, е сечището, където Джо е поискал ръката на майка ми. „Ухажвам“ е думата, която той използва. Харесва ми този термин, старинен, предполагащ нещо, което продължава дълго. Предпочитам го пред модерните му еквиваленти, пред езика, който се използва сега в нашия модерен порно свят. Ухажване: нищо досадно или неприлично, нищо грубо и долнокачествено; то е внимателно, почтено, загатва търсене и посвещение.

Лопатата захапва меката почва. Плъзга се през коренищата на папратите. Възвърнал съм силата си. Заравям кутията с Джо на една стъпка дълбочина и произнасям думите, които съм намислил. Тук е съвсем спокойно и тихо: няма духове. Мирно и спокойно. Във въздуха има тънка, белезникава пара, издига се от замръзналата трева, там, където слънцето я нагрява. През тази мъгла в края на дърветата мога да зърна една неподвижна, наблюдаваща ме фигура: когато се размърдва, забелязвам, че е сърна. Тя се промъква мълчаливо, сетне изчезва. Знам, че баща ми ще почива добре тук.

Вдигам пластмасовата торбичка „Сейнсбъри“ и изваждам от нея другия предмет, който донесох със себе си, моята китайска сфера от слонова кост. Оставям лопатата до портата, за да си я взема на връщане, и поемам да вървя по чакълестия път, сега тесен и обрасъл, който води покрай трапезарията.

Спирам и поглеждам надолу към долината. Селото се е разраснало: край пътя извън него са построени много къщи. Новите квартали са съставени от нови къщи, повечето от тях едноетажни вили за пенсионери или къщи за млади семейства — сега са се разпрострели покрай всички пътища, водещи към Уикенфийлд. Най-голямата постройка на Орчард Клоуз е точно там, където братята Доджет някога отглеждаха своите ябълкови дървета с толкова любов, само името е останало в тяхна памет. Фермата на Макайвър, някога четиристотин акра, през младостта на Джо наемаше двайсет работници. Сега се е разширила на хиляда акра и наема само двама. Студенти, на които се плащат смешно ниски надници — те помагат по време на жътва, събират лятната реколта от зеленчуци, които Хектор отглежда за един от големите супермаркети.

Когато Ангъс Макайвър за пръв път дошъл на юг в разгара на земеделската депресия, за да избяга от глада в Шотландия, където двайсет хиляди акра ловно имение, притежавано от английските лордове, било нещо естествено и където било невъзможно за дребния фермер да увеличи земята си или да изкара прехраната си, той гледал на потенциалното богатство на тези, тогава пренебрегвани полета, с недоверие. Старците долу в кръчмата, заядливите селяндури, между които и моят дядо, очаквали той да се провали. Те му купували пинта^[2] бира, докато си правели лукави шеги относно инвазията на шотландците тук, в Съфолк, сетне му разказвали колко убийствена, колко неблагодатна е тази земя, за непроходимостта на каменистата глинеста почва, за сушата през лятото, за кремъчните камъни, които пречели на оранта, за необходимостта от скъпа отводнителна система. Посрещайки подигравателните им погледи със своите нетрепващи, сини, презвитериански очи, Ангъс ги информирал, че би могъл да се справи с кремъчните камъни и непроходимата почва: там, откъдето идвал, орели през гранит.

Сега една ферма от хиляда акра не е жизнеспособна, каза ми Хектор. Прекалено малка е: режийните разноски са твърде високи; субсидиите, за които били необходими нощи наред писмена работа, са недостатъчни, незадоволителни. Той мисли да последва най-новата тенденция: да продаде всичко или да даде земята под наем на управителен синдикат. Имало един нов синдикат, който сега управлявал цялата земя от тук до Дийпден, което си е четири хиляди акра. Те знаели неща, чужди за него, като например да вземат само плодородна земя, която дава високи добиви и да я използват по предназначение. Сигурно трябва да им дават големи пари за това да оставят нивите да пустеят.

Каква опака политика! Смяна на вярата. Реформация. След като са изхарчени трилиони, за да се субсидират излишни планини от храна, сега те трябва да бъдат изоставени. Гледам към Дийпден: той е някъде там, зад синия, блед хоризонт. Нощем може да се види как светлините на американската военновъздушна база сияят в небето. „Би ли могъл да го направиш?“ — попитах Хектор. „Може би, може би“, беше отговорът му.

Баща и син; тъмни прерии; пет десетилетия тежък труд, упорита вяра в реколтата и торовете. Там, където някога имаше стада, добитък, овце и прасета, сега не се вижда нито едно животно. Все по-рядко пеят птици. Обръщам гръб на долината на моето детство и тръгвам към абатството.

Прекосявам стария ров по една дъска, която изглежда е сменена неотдавна, минавам под прохода на арката и спирам в двора. Трапезарията е заключена и със спуснати капаци, но е здрава. Покривът е непокътнат, водосточните улуци изглеждат добре поддържани — всичко това ме изненадва. Джо не беше ли ми казал, че мястото се руши? Тогава подушвам пушек. Поглеждам нагоре и отново имам халюцинации — дим, който излиза от комините на абатството.

Търкам очите си с ръка. Мислех, че съм се излекувал, че съм преодолял болестта — а все още виждам невидимото, извиквам несъществуващото. Отново поглеждам. Димът си е все още там, вие се в бледото небе — не съм си го измислил, нито въобразил.

Тогава ставам предпазлив, започвам да се прокрадвам. Някой — вероятно Джулия, след като е единственият кандидат с достатъчно пари, трябва да е решил да вземе това място под своите грижи.

Може би е бил направен ремонт с цел абатството да бъде продадено. То стоя празно и неизползвано толкова дълго време. Може би Джулия е решила и Фин се е съгласила, това си е отговорност. Може би тук има работници, макар че ако е така, много странно, че нито Флора, нито Хектор Макайвър споменаха за тях. Може би е намерена заместница на Бела и сега абатството има нов пазач, който идва от време на време, за да затопли мястото и въздуха; да избърше прахта от масите и да изтупа покривките по дебелите кресла; да лъсне сребърните рамки, както правеше Бела, и да намаже с восък онези тромави „прекрасни екземпляри“ мебели, които бяха дошли тук от Елде Хол, онези реликви от привилегированото детство на дядо Мортланд.

Проправих пътя си между живия плет от тисови дръвчета — те не бяха подкастрени: тук няма никакви следи от каквато и да е работа, и пътят е станал толкова тесен, че е почти непроходим. Пробих си път между тисовите дървета и се озовах в края на манастира. Вратата към шахматния коридор е широко отворена. Не чувам обаче никакви гласове: няма следи от мъже, които работят. Отивам тихо към източния край на къщата като се придържам близо до стените и далеч от прозорците. Имам намерение да върна сферата от слонова кост в параклиса на Светата дева, където е мястото й — до другите две. Чувствам, че трябва да го направя — това ще бъде моето последно посещение в абатството. В стария килер за кухненски съдове имаше един прозорец, който никога не се затваряше както трябва, и аз съм сигурен, че от там ще вляза доста лесно. Но когато стигам до задната страна на къщата и оглеждам пустинята от бурени, която някога бе подредената и плодородна градина на Джо — радвам се, че не го доведох тук — откривам, че не е необходима никаква хитрост. Опитвам да отворя задната врата. Натискам дръжката и тя веднага и безшумно се отваря.

Стоя там, ослушвайки се. Не мога да чуя никакви гласове, нито стъпки по пода, нито звуци от човешко присъствие.

Но в тишината на къщата мога да чуя множество други звуци — скърцането и пукането на старите греди, драскането на мишките под ламперията, дишането и движението на една стара постройка. Слушайки внимателно, откривам, че мога да доловя сигналите на онези обитатели, сприятелили се някога с Мейси, онези мъже и жени, които никога не са напускали това място.

Това е илюзия: знам го. Въпреки това, докато стоя там, усещам полъха на миналото, вълната от молитвите, повтаряни ден след ден, век след век; мога да уловя или почти да уловя шепота на онези семейства, живели тук, след като монахините са си отишли, ромолящите вълни от техните раждания, погребения и сватби. Мога да чуя как Стела свири на пианото „Фюр Елизе“, тъжната мелодия се носи по стълбите към мен. Мога да чуя как дядо Мортланд ми казва: „Погледни какво вино намерих, Дан. Мислех, че се е свършило преди години, но една бутилка е останала, скрита за вечер като тази. Хубава реколта, историческа реколта. Хайде да го отворим и да го изпием всичкото тази вечер, какво ще кажеш?“.

Мога да чуя себе си как изричам, докато стоя на прага на кухнята: „Моля, госпожо, Джо ми каза да донеса това тук“ и Стела, възкликвайки доволно при вида на пресните картофи, отговаря: „Колко са хубави — не са ли прекрасни? Ти трябва да си Дани. Влез Дани, тъкмо ще пием чай; трябва да пиеш чай с нас. Чакай да те представя. Това е дъщеря ми Джулия, това е Фин, а това е бебето на семейството — Мейси“.

Мога да почувствам напрегнатостта на собствения си поглед повече от трийсет години по-късно. Никой никога не ми е казвал, че картофите може да бъдат прекрасни. Никога не ми е идвало наум, че тези три момичета, които вече преследвах от месеци, изпълнен с любопитство, шпионирах ги през дървета и огради, следях ги в църквата, дори в къщата, чудех се дали ще ми станат приятели, както често си мечтаех — никога не ми бе идвало наум колко мощни и силни могат да бъдат те; не и докато не застанах лице в лице с тях, пред сестрите, умножени по три — три еднакви сини погледа, които срещат моя. Те оценяват ли ме, отхвърлят ли ме, приемат ли ме, или ме съдят? Не мога да кажа. Не мога да разгадая.

Не мога да ги разгадая; чудя се дали те успяват да ме разгадаят?

 

 

Разтърквам очите си с ръка. Момчето изчезва. Сестрите изчезват. Миналото ме е замаяло.

По коя от седемте стълби да тръгна? Има по една за всеки ден от седмицата. Решавам да се кача по главната, онази, която ще ме заведе направо горе в библиотеката, в параклиса на Светата дева. Спирам рязко на половината път и кожата ми настръхва. Не съм сам в тази къща. Мога да чуя стъпки в библиотеката; мога да доловя стъпки, които вървят напред и назад, леки стъпки, като на жена или на дете — за един вледеняващ кожата миг решавам, че това е Мейси.

Колебая се, после се успокоявам, като си казвам, че това най-вероятно е жената, която поддържа къщата, а не дух. После се обръщам към страничната площадка. Съвсем тихо започвам да се изкачвам по стълбите, които се разклоняват от нея. Изкачвам ги крадешком и завивам по коридора на етажа над параклиса на Светата дева. Винаги съм се чувствал като неканен тук, като човек, който се бърка в чуждите работи. Толкова много врати има в този коридор, където някога спяха сестрите Мортланд. Когато бях малко момче, обикновено си представях, че зад тях може би лежи омагьосана принцеса; по-късно, че там спи Лукреция — всичко, което трябваше да направя, бе да отворя забранената врата и да погледна към нея — безпомощна и спяща.

Намирам се пред една по-малка врата — прилича на врата на шкаф, но не е. Отварям я внимателно — тя винаги скърцаше, ако я дръпнеш по-силно — и се озовавам в познатото тъмно място. Пред мен, сега вече точно на височината на очите ми, е малката квадратна дупчица. Тя е заобиколена от камък и трошлив хоросан; без съмнение паяците се крият в нейните пукнатини — но насекомите вече нямат власт да ме уплашат, макар че промъкващите се стъпки могат. Сега мога да ги чуя съвсем ясно; мога да чуя и някакъв друг, въздишащ звук в стаята под мен. Вече долавям кой е там, кой върви напред и назад. Знам кого ще видя, като погледна най-накрая през шпионката — моята майка Дори. Затварям очите си, сетне ги отварям. Навеждам се напред внимателно, за да не вдигам шум; навеждам се към шпионката, към чудото на Бела.

Не е майка ми, не е Мейси, не е нито една от монахините. Това е Фин. Фин е и не може да бъде тя. Тя не може да е тук: тя е взела самолета; тя е някъде в някакъв друг свят, прави всички онези неща, които аз не разбирам, в онези части на света, където никога не съм бил. Не биваше да идвам тук.

Наблюдавам Фин, която не може да бъде там, и зрението ми се замъглява; в тунела има паяжини; просто не мога да виждам добре, но започвам да осъзнавам, че тя е невеществена, тази фигура, вървяща край прозорците. Тя е сянка на самата себе си; тя е фантом, извикан от нуждата. Такъв крехък дух: ако не беше светлата й коса, едва ли щях да я разпозная.

Ще сляза долу при нея, мисля си тъжно. Ще сляза долу сега и когато го направя, отново ще бъда измамен. Тя ще изчезне във въздуха, както прави винаги. И тъкмо да го сторя, тъкмо да се отдръпна от дупката, когато чувам звук — и призрачната жена под мен реагира: цялото й поведение се променя. Спира да се движи, тялото й се напряга. Тя отива до средния прозорец и поглежда през него, а след като се мъчи пипкаво с ключалката, защото бърза и е нетърпелива, започна да го отваря. Чувам стъпки в долния коридор, звук от тичащите стъпки на мъж и един мъжки глас, който вика: Фин, Фин, къде си?

Тя се извръща от прозореца, завърта се и лицето й светва от радост и очакване. Не мога да помръдна. Аз съм прикован, аз съм парализиран. Очаквам да видя себе си как влизам в стаята долу. Готов съм да остана тук завинаги. Чувам мъжките стъпки да прекосяват площадката към вратата на параклиса на Светата дева и тогава виждам как Фин се втурва бързо; от нея се изтръгва възглас, а ръцете на мъжа се обвиват около тялото й. Той е облечен в черно палто. Фин заравя лицето си в рамото му. Виждам ръцете му, които обгръщат главата й. Той повдига лицето й към своето и я целува по устата. Сетне отдръпва глава, но продължава да я държи плътно в прегръдката си, люлее я, притиска я към себе си, но се обръща наполовина, така че вече мога да видя болката върху лицето му. Това е моят приятел, моят най-стар приятел Николас Марлоу.

Чувам го да казва с нисък глас, глас, който е пречупен от натежалите емоции: „Фин, скъпа моя, моя най-нежна любов. Не плачи, аз вече съм тук. Няма да те оставя“.

Моментално се отдръпвам, дълбоко засрамен. Нямам право да шпионирам така. Оттеглям се, внезапно ослепял. Спускам се тихо по стълбите. Оставям китайската сфера от слонова кост на масата в кухнята и се връщам в моята колиба. Там откривам, че вече съм в състояние да опаковам всички вещи на Джо и Бела. Това няма да ми отнема толкова много време, колкото се опасявах, и вече мога да се заема с тази работа — със съжаление и тъга, но ефективно. Работя като робот.

Флора и Хектор са ме снабдили с кутии. За два или три часа тези кутии са напълнени и къщата е опразнена. Всички чаени сервизи с монархически герб и безполезни дреболийки са опаковани. Ярките панделки са отвързани и свалени от дръжките на бюфета: били са там шейсет години, не, повече; всички спомени и остатъци са сортирани. Тази кутия е за Оксфам, тези за кофата с отпадъци. Когато започвам да ги разглеждам, установявам, че предметите, макар и толкова скъпи за мен, са малко на брой: Джо, Бела и аз имаме много малко притежания.

Искам съвсем малко от тези неща: ще запазя сертификата на Джо за оране, снимките на Оушън и оня малък талисман, който тя някога ми даде. Ще взема една от деветте оцелели кристални топки и мазното, многократно използвано тесте карти таро на Бела. Също и пушката на Джо, с която ме учеше да стрелям. Естествено и една кутийка муниции.

Докато приключа с тази работа, навън е паднал здрач. Сега знам, че няма да остана тук, че ще се върна в Лондон. Моята последна задача е изпълнена. Нареждам колодата „Райдър-Уейт“, като използвам подреждането Келтски кръст и (картите понякога могат да бъдат много ясни), те потвърждават правилността на решението ми. Колко странни са тези карти: много хора ги намират за страшни и вероятно са прави. Те очертават пътя на един глупак по света, път, който може да го заведе до мъдростта и проницателността, или да го отклони към други, по-малко приятни области. Гледам главната аркана — Императрицата, Обесеният, Влюбените, Императорът — една добра карта, която означава бащинското влияние и авторитет.

Разстилам четирите бои — Мечовете, боята на съзиданието; Вокалите — боята на чувствата и духовния опит; Жезлите — боята на интелекта, мисълта и разума, и накрая, моята най-слаба боя Монетите — които означават силите на практиката. Трудността при тези карти — освен очевидната възможност да не означават въобще нищо, да са просто за забава и игра — та трудността при тези карти се корени в разчитането им. Всяка означена с число карта носи особен резонанс, който може да е в противоречие с общата сила на боята, към която принадлежи. Всяка карта определя останалите; разположението — и интерпретацията на разположението — е много важно, то е всичко. Всяка карта в това тесте определя едно нещо, но съдържа и може да означава и неговата противоположност.

Изваждам Трите меча — картата, която означава разбито сърце и предателство, и Петте бокала — която сочи загуба и край на надеждата. Вадя и Кулата, картата на неочакваната промяна, една крепост, която е също и затвор. Тези карти могат да означават точно обратното, разбира се, но се съмнявам. Рядко съм виждал по-малко благоприятно разпределение. Има една-единствена карта за утеха — Колесницата, която означава отстояване и решителност. Прибирам обратно картите в износената им кутийка. Вярвам им. Не им вярвам.

Онази част от мен, която винаги ще бъде циганска, онази част, която винаги ще принадлежи на Оушън и Бела, казва: „Разгадай ги мъдро и ще разбереш“. Онази част от мен, която е изкована в Кеймбридж, онзи близнак, който отхвърля и не приема тези карти, сега пита: „Какво значение има? Не е по-различно от това да се наложи на света една форма, вместо друга. Това е като религията или философията: с други думи, измама“.

Слагам картите в чантата си. Ако си тръгна сега, ако извикам едно такси, ще бъда на гарата в Дийпден навреме, за да направя последната връзка с Лондон. Обратно към Хайбъри Хилс и хотел „Отчаяние“. Там е подходящо, чудесно място за моите цели; там е добре: в Лондон има анонимност.

Тук не искам да извърша какъвто и да е акт, който би оставил сянка зад себе си или би причинил нещастие на онези, които, като Макайвърови, ми засвидетелстваха своята любезност и доброта. Загаси светлината, напомням си. Сетне чувам стъпки отвън и Ник влиза в оголената, опустошена кухня. Чудех се дали щеше да ме потърси, моят честен и почтен приятел. Чудех се дали моят честен и почтен приятел щеше да почувства, че този път ми дължи обяснение за своето поведение.