Сали Боуман
Любов в старото абатство (28)

22
Какво гледа Бог?

Не минава много време след този епизод и аз ставам от моята поза на полуизлегнал се ембрион. Събирам си чарковете, вземам се в ръце, изтръсквам прахта от себе си и започвам всичко отначало. Преди да успеете да кажете: „Стига бе, това са куп лъжи“ или „Признай си истината“, или „Това наистина са глупости“, аз вече съм на път към къщи, на път за Уикенфийлд.

Добре де, добре. Понеже казах, че ще пиша истината — наистина не това се случи. Случилото се всъщност беше една черна дупка. Когато тя ме изплю и дойдох на себе си, открих, че само едното ми око работи, че съм в напреднал стадий на хипотермия и че чистата ми риза е изцапана с кръв. Много предпазливо успях да седна. Огледах мокрия свят. Джулия и нейната лимузина бяха изчезнали. Малк и неговите весели момчета бяха изчезнали. От другата страна на улицата беше спряла полицейска кола и до нея с гръб към мен, чешейки главите си, стояха двама полицаи: единият бе момче на дванайсетина години, а другият изглеждаше доста крехък, май беше жена с нарушения в растежа или пък ученичка от първоначалното училище. Изведнъж разбрах какво се е случило. Най-вероятно някой се бе обадил на ченгетата — някой от съседите, правят го по рефлекс. Най-вероятно на тези ченгета им е бил даден погрешен адрес. Сега законът в тяхно лице беше объркан. Той (законът) се качи обратно в своята детска количка, премина нагоре и надолу по улицата и отпътува. Трябваше да ги повикам за помощ, но не го направих — е, това е историята на моя живот. Винаги съм правил така.

Ако бях старият Дан, онзи висок и едър Дан от младостта ми, това никога нямаше да се случи. Но въртенето в кръг цели двайсет години ми бе разказало играта и както Джулия отбеляза, сега съм само сянка на предишното ми аз. Тя самата, между другото, е силна, почти сигурно работи върху физиката си; винаги е била в суперформа. Този телефон с вид на тухла в ръцете й беше повече от оръжие. Все още преработвам обвиненията, които ми отправи, особено онази забележка, че съм бил „преоценен Казанова“ — една наистина злобна лъжа, която ме изкара извън релси. Ударът й ме извади от равновесие, не го очаквах и паднах на земята като повалена кегла. Освен това върху скалпа ми има допълнителни щети: може би са причинени от голямата желязна дръжка на вратата или по-вероятно от твърдия керамичен под. Злобата на бездушните предмети, без да споменаваме убийствените, ирационални и изпълнени с жажда за мъст жени, наистина е шибано нереална; когато една жена те презира, цяло ято антични фурии нищо не важат пред нея.

Малко по-късно се изправям. Правя още няколко открития, макар и не точно в този ред. Откривам, че нямам никакви болкоуспокояващи, защото всички те отидоха в канализацията заедно с водката. Откривам, че лявата страна на лицето ми е с цвят на залез, нарисуван от фовисти^[1], и се е подула като лъскава бухнала поничка с мая. Имам една дълбока рана, заради която от лявото ми око липсва около сантиметър и то не може да се отваря, прекалено подуто е. Откривам, че докато съм лежал на отворения си праг, потънал в черната дупка, Ник се е обадил и се е включил секретарят, защото забравих да го изключа. Оставил е съобщение, което ме информира, че има два много спешни случая и ще бъде в болницата до обяд. След което ще дойде направо тук. Тогава ще изиска обяснението за моето състояние.

Още нещо, един последен удар: по време на черната дупка съм имал посетители. Не че са успели да нанесат големи щети — не са имали много време и освен това няма какво да се отмъкне оттук, — но понеже вече съм лондончанин, знам, че дори това ги е ядосало, със сигурност ги е ядосало. Защото, когато най-накрая успявам да се довлека във всекидневната, откривам, че са насекли с ножове и изтърбушили моето миланско канапе, написали са със спрей „мръсен чекиджия“ по стените, изпикали са се в камината и са разкъсали на парченца символичната книга, предназначена за подарък за Фин. Следата от конфети води към камината; сферата от слонова кост липсва…

Наблюдавам отсъствието й, наблюдавам го много дълго време. Стоя сред останките на моята стая, сред останките на моя живот: във всеки случай знам кого да обвинявам. Знам кой е виновен за това.

 

 

По-късно, когато съм малко по-спокоен, идва решението. Напускам къщата, нося само две писма и малка чанта с багаж: в Уикенфийлд ще ми трябват някакви дрехи, вероятно няколко пуловера, ако времето е лошо, защото в старата барака на семейство Нън няма отопление. Вървя бавно надолу по улицата и, както се надявам, се сблъсквам с огромния Малк и неговите пет маймуни. Те са се върнали на обичайното си място и — нямам намерение да губя време — аз спирам. „Мини на уличен жаргон, мини на арго.“ Ще ми се да размажа муцуната на Малк, да го направя на желе, но след като това изобщо не подлежи на обсъждане — имам работа да върша, не мога просто да умра тук, сега и веднага, — ще трябва да прибягна до измама.

Пожелавам му добро утро.

— Уважение, градски — отговаря той. При тази остроумна и точно на място реплика, шестимата подлизурковци се изхилват зловещо и се преместват. Сетне Малк се впуска в отвратително описание на Фани и Джулия. Защо изобщо имам тази перверзна нужда да омаловажавам нещата? Защо съм си въобразявал, че Малк е смешен? Той не е. Отблизо представлява сериозна градска заплаха под формата на канара. Гледайки ме с луда омраза и презрение, на които отговарям със същото, той предлага да се погрижи за Фани, Джулия, всички жени и вероятно моите лицеви рани. Наблюдавам врящите очи на Малк: предполагам, че страда от психоза в силно напреднала форма. Моята диагноза е напреднала параноя и хроничен гняв към живота. Качулатите предприемат стадно действие: започват да ме заобикалят. Тогава прекъсвам Малк.

— Малк — казвам. — Някакъв задник ми е извъртял гаден номер. Докато съм лежал полумъртъв в моя вестибюл, този мелез с рязани ташаци е прескочил моето полулегнало тяло, нахлул е в жилището ми, опръскал е стените ми с боя и е използвал камината, за да демонстрира своите териториални права. И още нещо, задигнал е един бял пластмасов предмет, напомнящ топка за тенис, разбираш ли? Малко преди да умре от продължителна и мъчителна болест, моята бедна стара майка ми завеща тази безполезна топка. Ако този тъп, глупав клоун, този вкочанен череп, този извратен син на уличница се опита да продаде моята топка, знаеш ли какво ще получи за нея? Около петдесет лири. А с петдесетачка не може да си купи много екстази. Така че искам от теб, Малк, мой стари приятелю, да намериш тази торба за боклук и да му кажеш, че може да ми я върне. Ще му дам двайсет лири на ръка, без никакви въпроси. Знаеш какво значи това, човече, и няма да кажа на ченгетата.

Изричам това много бързо. Чувствам се смел и безумно ядосан, но не съм чак толкова глупав. На Малк му е нужно малко време, за да обмисли речта ми, но както съм се надявал, икономичните на гласни аргументи винаги печелят. И, о, чудо на чудесата: един от качулатите изравя нещо изпод живия плет от лигуструм, което забележително прилича на топката, описана от мен. Той ми я подава. Аз я бутам в чантата, подавам на свой ред двайсетачката и се приготвям да хукна. Подозирам, че враждебността на Малк към мен, която и без това е атавистично дълбока, се е задълбочила още повече. На лицето му се мъдри израз на смущение и объркване. Ще му отнеме малко време, но накрая всяко мънисто от ръждясалото умствено сметало бавно ще падне на мястото си. Ако Малк осъзнае, че съм го преметнал, ще си имам сериозни неприятности. Не ме интересува. Там, където отивам, ще бъда достатъчно далеч от ръката на Малк и неговата банда.

 

 

Следващата точка от дневния ред: отивам да посетя Лукас в дълбокия тил Ладброук Гроув. След като веднъж пристигна там, ще започне интензивното задаване на въпроси. Преди това обаче трябва да направя едно кратко отклонение. Движа се по Апър стрийт с висока скорост и след два квартала оставам без дъх — мисля, че за това е виновно марлборото, макар че болезнените, дълбоки емоции и моето здравословно състояние — по-близо до смъртта, отколкото до живота, също биха могли да имат ефект. No hay problema. Влизам в най-близката аптека и обяснявам затруднението си. Две прекалено красиви и чаровни момичета зад щанда проявяват състрадателен интерес.

— Дами — казвам, оставяйки се напълно на тяхната милост. — Нуждая се от вашата помощ.

Те ми продават осем пластира „Нико-Никс“^[2] и осем опаковки дъвка „Нико-Никс“. С много кикотене и откровено флиртуващи погледи се съгласяват да ми покажат как се поставят тези пластири. Едната навива ръкава на ризата ми; другата залепва пластира, като го притиска по-дълго време, отколкото е необходимо. Имайки предвид състоянието на лицето си, се чувствам изпълнен с оптимизъм. Може би не съм загубил напълно чара си. Въпреки мнението на Джулия и нейните твърдения, че съм преоценена стока, излиза, че не съм чак толкова зле? Момичетата наистина са красиви. Това ме ободрява — за малко.

Навън установявам, че един „Нико-Никс“ се оказва недостатъчен, така че слагам още два и опитвам дъвката. Тя има толкова отровен вкус, че би трябвало да свърши добра работа. Продължавам да вървя. Стигам до къщата на Ник малко след девет — добро постижение, като имам предвид усложненията, които оня фашист на режисьорския стол постави тази сутрин на пътя ми. Изкачвам стъпалата.

Бавачката отваря вратата: разчитах точно на това. Тя е млада; оказва се, че не е Хуанита от Перпетуа (добре де, признавам си, това Перпетуа си го измислих аз), името й е Ингрид и е от Стокхолм, и ние — ами ние просто влизаме. Очевидно е, че Ингрид знае кой съм, подозирам, че е била предупредена. Дали това й е повлияло? Не. Тя е независима млада жена с независимо мислене и може сама да направи преценка на моя характер. Водим приятен разговор за Швеция и за оня филм на Бергман, където един мъж играе шах със Смъртта. Това ни отнема три минути. Ингрид казва, че не изглеждам добре. Обяснява, че тъкмо щяла да пие кафе и аз мога да й правя компания. Понеже съм човек на честта и не желая да увеличавам престъпленията си, отказвам, като й благодаря.

Подавам й двата плика. Всеки съдържа по едно писмо. Всяко писмо е кратко. Първото е до Фани и гласи: „Скъпа Фани, знам, че мога да разчитам на теб да кажеш истината на Ник и Джулия. Вярвам ти. Мисля, че би трябвало, нали? Без никакви лоши чувства, с пожелания за щастие, Дан“.

Второто е до Ник: „Скъпи Ник, получи се недоразумение, Фани ще ти обясни. Днес напускам страната — това ми изглежда най-доброто решение. Може да съм далеч известно време. Изпращам цялата си любов на теб и Джулия, Дан“.

Въпреки че тези писма са написани, когато бях контузен, заслепен и кървящ, смятам, че те покриват всичко необходимо. Изпълнени са със съжаление и са точни: Мейси би ги одобрила. Съжалявам, но се налага да излъжа Ник, че напускам страната, неизбежно е. Не искам той да ме преследва в Уикенфийлд: работата, която трябва да свърша там, изисква да бъда сам.

И така: давам тези писма на Ингрид, но точно когато си тръгвам, се случва единственото нещо, което не съм предвидил. Иззад полата й се чува тихо гласче:

— Здравей, Дан.

Това е Том. Това е моят кръщелник Том. Минали са цели четири дълги години, откакто не съм го виждал, и сега той ме гледа, а аз винаги съм го обичал и съм му бил предан, и… и не съм подготвен за тази среща. Не се справям с положението достатъчно добре. Всъщност въобще не се справям. Не мога нищо да направя, не мога да го предотвратя и очите ми се напълват със сълзи. Искам да седна на прага и да вия. Да вия за всички неща, които съм загубил и захвърлил. Да вия за приятелството, за любовта, за брака, за децата, които никога няма да имам, и за привързаността си към това малко, меланхолично дете, от което съм отделен. Това малко момче, най-близкото, което някога съм имал, което чувствам като мой син.

Долавям, че Том също е бил предупреден за мен, или, както често правят децата, е подслушвал изпълнените с войнственост спорове между родителите си във връзка с моите провали, и е научил, че аз съм забранена зона, табу. Когато ме поздрави, лицето му светва от радост, но сега е забулено и помрачено като от облак — той се колебае. Ингрид е осъзнала, че трябва да се намеси, и се опитва да го отстрани. Никога до този момент не съм знаел какво означава да се чувстваш като парий. Болката е остра: някой току-що е забил огромната назъбена кама на болката право в гърлото ми.

Поглеждам моя кръщелник. Той е дребен за годините си и приликата му с Ник е очебийна. Има същия мургав тен на кожата, същата подстрижка на ученик от началното училище, същия тържествен и доверчив ореол, какъвто някога обгръщаше баща му като дете. Очите му са на Джулия. Той се съпротивлява на усилията на Ингрид да го отдръпне на крачка от прокажения. Не помръдва от мястото си.

Казва:

— Ударил си лицето си, Дан.

— Знам. Спънах се в прага. Глупаво от моя страна. Не гледах къде вървя.

— Трябва ти превръзка. Трябва да превържеш тази рана. Ингрид ще ти донесе „Еластопласт“.

Докторски син, мисля си. Повечето рани могат да бъдат излекувани. Каква превръзка обаче ще излекува разбитото ми сърце? Можеш ли да закърпиш разума?

— Всичко е наред, Том, наистина — започвам. — Не мога да остана, трябва да вървя.

— Не — обажда се неочаквано Ингрид, с което ме изненадва. — Том е прав. Ще взема пакета за първа помощ. Не можем да позволим тези рани да се инфектират. А бедното ви око е цялото подуто. Една минута, моля.

Тя оставя Том до вратата с риск да бъде заразен от мен. Изчезва надолу по стълбите към сутерена. След дълга пауза той казва с тихо гласче:

— Все още пазя оня трицератопс, който ми подари. Спя с него в леглото. Но сега ми е по-интересно да играя на компютър.

— Разбира се — отговарям. — Всичко върви напред, Том.

— Защо плачеш?

— Не плача. Просто това е от раната и от контузиите около окото. То сълзи.

— Не бива да се срамуващ от сълзите, Дан — казва сериозно Том. Веждата му се извива намръщено. — В училище ни учат, че момчетата не бива да плачат — сълзите били за момичетата. Но татко каза, че не е правилно. Мъжете също плачат, когато се случи нещо наистина лошо. — Млъква и ме гледа с любопитство. — Например ако някой умре. Тогава мъжете могат да плачат. И татко често плаче — виждал съм го. Той снощи говори по телефона много късно, след като ти си отиде, Дан, и плака много след това. Не можах да заспя и влязох при него. Предложих му да повикам мама, тя беше долу в кухнята, чистеше поразиите от кафето. Но татко остави бързо телефона и каза: „Не, недей да безпокоиш мама сега, това е само сенна хрема“. Той никога не е имал сенна хрема. А сега има много често.

— Сигурно е така — казах бързо. Всеки втори човек страда от сенна хрема. Не е нещо сериозно, няма защо да се тревожиш. Причината е в замърсяването на околната среда и… — Спирам. Не мога да продължа.

— Полените — допълва Том, фиксирайки ме с меланхоличните си очи. — Цветният прашец е основната причина, Дан.

— Правилно — хващам се като удавник за сламка за тази нишка. — Абсолютно правилно. Полените са главният обвиняем. Човек може да намери полени в Лондон дори по това време на годината. Дори през януари, Том. Растенията не умират, разбираш ли, климатът се променя. Полените се завират навсякъде, през най-малките пукнатини, в процепите на прозорците, под вратите… — Спирам. Не съм го убедил. Осенява ме вдъхновение. Казвам:

— Виж какво, Том, ето тук има нещо…

Протягам му празната си ръка. Той я разглежда. Мръщи се. Спомня си. Лицето му просветва. Поглежда ме с надежда и заявява:

— Не виждам нищо, Дан.

— Гледай внимателно — повтарям. Все още мога да правя разни номера с карти, номера с монети — има изкуства, които съм наследил, които Бела ми е предала и аз никога не съм загубил — изпълнявам онова движение с ръката, което обърква окото. След секунда Том сграбчва една монета от петдесет пенса, която се появява от въздуха: объркан е, но в този миг се връща Ингрид. Тя отваря една голяма червена кутия за първа помощ с бял кръст върху нея и докато Том внимателно я наблюдава, намазва малко успокояващ мехлем върху дълбоката рана на слепоочието ми. После поставя розов еластопласт. Страхотно. Без съмнение изглеждам още по-глупаво от преди.

Но тези действия сякаш ми действат добре — някой прави нещо добро за мен, осъзнавам. Една огромна вълна от чувства извира от сърцето ми. Любов към Том, чието безсъние не е причинено от безпокойство за училище, както току-що установих. Жал за Ник, чието положение е по-тежко, отколкото съм подозирал. Благодарност към Ингрид за простата любезност, проявена към един непознат. Чувството, че ще получиш благословия, когато най-малко я очакваш. Lacrimae rerum, да, това е. Сълзите на нещата, предполагам.

Благодаря на Ингрид. Слагам една целувка на челото на Том. И докато го правя, отправям едно мълчаливо желание, или кой знае — може би молитва, пътят му да бъде лек, да преуспее и да не бъде изложен на болка или нещастие прекалено млад. Всичкото добро, което един кръстник желае на кръщелника си пред купела, аз му го желая сега.

Имам усещането, че това мое желание е могъщо. Колко странно. Понечвам да си тръгна, но отново се обръщам към Том.

— Дано денят ти е хубав, Том — пожелавам, чудейки се дали ще си спомни и това.

— Твоят да е още по-хубав, Дан — отвръща бързо той и се усмихва.

Това беше формата за сбогуване, на която ме научи Оушън преди хиляда години. Тя твърдеше, че това бил традиционният цигански отговор, така й казала нейната прапрабаба — което може да е истина, а може и да не е. Все още си спомням думите на нейния език, на стария цигански език. Мърморя ги под носа си. Знам, че няма да видя отново Том, знам, че това ще бъде нашата последна среща, така че добавям: „Сбогом, Том“. След тези думи го оставям, а той ми маха с ръка, докато вървя по пътя.

 

 

Отивам на „Ейнджъл“. „Ейнджъл“ е любимата ми станция на лондонското метро: когато за пръв път дойдох от Уикенфийлд тук и получих работата в рекламната агенция, която ми осигури писмото на Мейси — да, точно онова смешно писмо — тази станция беше моята. Ник и аз споделяхме един овехтял апартамент зад ъгъла; напусках го всяка сутрин, а всяка вечер, когато се връщах от работа, си мислех: „Отивам си вкъщи“.

Тя е опасна, разбира се, станция „Ейнджъл“ — и е известна с това. В повечето станции на метрото има стена и широко пространство между пристигащите и заминаващите влакове — тук няма. Тук линиите минават от двете страни на една тясна платформа. Когато стоиш там, особено в натоварените часове, е доста страшно: можеш да бъдеш избутан с лакти от хората пред теб или зад теб до края. Докато чакаш, чувстваш двойното смъртоносно засмукване на въздуха, когато влаковете приближават; гърмът, който се търкаля по тунелите пред тях и бумти предупреждаващо от тъмните им гърла. От края на платформата до релсите има само четири стъпки живот. Едно дете лесно може да падне. За голям мъж е необходима само една крачка.

Когато пристигам на станцията, най-натовареният час е отминал и платформата е празна. По навик разглеждам плакатите и постерите: има един мой — част от телевизионна, печатна и плакатна кампания, която направихме за „Една шепа прах“. Навремето казах: „Вижте какво, може да не ви харесва, но хората са се изморили от милосърдие. Първия път, когато видят едно прегладняло, умиращо от глад дете, то ги трогва и удря право в червата. Те го гледат отново и отново, всеки път, когато включат телевизорите си, всеки път, когато отворят вестника — и ефектът се изхабява. Стават слепи за страданието. Така че, ако искате да извадят чековите си книжки, трябва да направим нещо друго“.

Тръгнах по моя си път — обикновено правя така. Нямаше снимки на умиращи от глад деца, нито измъчени кадри от полева болница без информация къде се намира тя. Просто снимахме много, много погребения: малките ковчези, малките гробчета и ръцете на майките, които хвърлят последната, ритуалната шепа пръст. Камерата беше портативна, снимките черно-бели, кадрите — много бързи, със светкавична смяна един след друг. Нямаше думи — загубих вяра в думите. Използвахме звуците на скръбта, този наистина международен език, който всички говорят. Чуваш звуците от лопатите на гробарите — действителният глас на смъртта. Над образите пуснахме ужасната статистика и след нея надпис: „Да ти покажа ли страх в една шепа прах?“. Навярно сме им показали нещо, защото даренията започнаха да валят. Но това става винаги, когато отправиш правилно посланието: хората имат сърца и те могат да бъдат трогнати.

Моят влак пристига. Качвам се и забравям да сляза. Пътешествието ми продължава вечно. На една от станциите — не си спомням коя, виждам Фин — и я виждам точно когато вратите се затварят. Скачам, пъхам крака си между тях и се хвърлям на платформата. Приземявам се в краката й и откривам, че това въобще не е Фин: това е една млада руса австралийка. Отблизо дори не прилича на Фин отпреди двайсет и три години и със сигурност не прилича на жената, която днес е Фин.

— Добре ли сте? — пита тя, помагайки ми да стана. Отвръщам, че да. Виждам, че не ми вярва, но не я обвинявам. Аз съм добре, очевидно — но с розовия еластопласт и всички цветове на фовистки залез по лицето ми, какво можете да очаквате?

Накрая стигам до станцията, която е само на осем мили пеша от къщата на Лукас. Влача се осем мили и спирам пред прословутата стена, която граничи с портите. Лукас, също като мен, живее на ръба на отчаянието и шика. От време на време във вестниците се появява възбуждаща статия, предсказваща, че това или онова предградие е следващото в безпощадния списък на дребнобуржоазната аристокрация. Сега всеки миг, поне така казват, тук ще започнат да се изсипват пари от съседните цитадели. Пред всяка къща ще се настанят строителни вагонетки и фургони, ще се чуват веселите подсвирквания на работниците и онези гадни превозни средства с формата на танк с четири колела — проклятието на моя живот — ще бъдат паркирани на паважа в очакване да вземат децата за преселването им към частната детска градина на двеста метра по-надолу по улицата.

Добре, това не се случи в Хайбъри Фийлдс — все още не. И тук не се е случило. Лукас живее прекалено близо до квартала, известен като страната на бандитите. Тук е от двадесет години, домът му е само на двеста метра от линията, която маркира водораздела, и е прекалено близо до границата. Освен това рецесията е овладяна и банкерите търсят подслон — те ликвидират активите, те се оттеглят в почивка.

Вече вали и заплашва да премине в сняг. Студено е. Небето е черно. Януари в Лондон: късен следобед, всяка минута ще стане тъмно. Спирам, за да изследвам прочутата стена: винаги го правя. Намирам това занимание за успокояващо. В миналото тази стена бе историческа, стената на остроумието. Тук за пръв път видях с огромни груби букви изречението NIGGAHS ВЪН. Часове по-късно отговорът, НО ЩЕ СЕ ВЪРНЕ ТАЗИ НОЩ се появи отдолу, написан с идеални печатни букви. Харесваше ми също така НИКОГА ВЕЧЕ ВОЙНА — това е неизменно любимият призив на младежта, ВЛАСТ НА ХО ШИ МИН и ДА ЖИВЕЕ КАСТРО, което по-късно бе променено на ДА ЖИВЕЕ КАСТРОЛ — кой ли бе този петролен чешит — почитател на петролните продукти? Харесваше ми ЖЕНИТЕ СЕ НУЖДАЯТ ОТ МЪЖЕ, КОЛКОТО РИБАТА ОТ КОЛЕЛО и ОНОВА, ОТ КОЕТО И ДВАМАТА ИМАМЕ НУЖДА Е ЕДНО ФЕРАРИ, което незабавно се появи под първото. Допадаха ми символите на Си Ен Ди. А също ВОЙНА НА КЛАСИТЕ и ПОДКРЕПЕТЕ МИНЬОРИТЕ; ЖИВОТЪТ Е ГАДЕН и АКО МИСЛИШ ТАКА ЗНАЧИ ИСКАШ ДА ОПИТАШ ДРУГАТА ВЪЗМОЖНОСТ.

Харесвах КЪДЕ СА ШИБАНИТЕ ФОЛКЛАНДСКИ ОСТРОВИ и отговорът ВЪРВИ КЪМ АНТАРКТИДА & ЗАВИЙ НАДЯСНО. Допадаше ми също АКО МОГАТ ДА ИЗПРАТЯТ ЕДИН ЧОВЕК НА ЛУНАТА, ЗАЩО НЕ ИЗПРАТЯТ ВСИЧКИ? В този случай бях трогнат и очарован от запетайката и въпросителната: хубаво е, когато хората спазват пунктуацията. Гледах тази стена и си мислех: „Говорим за моето п-п-п-поколение: това е моят живот“.

Някога мед ми капеше на сърцето, като видех всички онези малки Маргареттачърки и Роналдрейгъновци да висят на бесилките. Желязната лейди бе много добре нарисувана, за това подозирах, че Лукас има участие в тази работа. Подозирах също, че Лукас бе отговорен за много от сюрреалистичните и еретичните рисунки и проклятия, които се появяваха от време на време, и си представях как, след като падне тъмнината, той пълзи и се промъква с четка и кутия с боя.

Лукас винаги отричаше. И ако някога си е позволявал това в минало време, очевидно вече се е отказал. Какво се случи с културата? С историята? С политиката? Тази страна е тръгнала към пропаст, към пълна разруха. Сега стената представлява грозна каша с цвят на тиня от клишета, нито едно от които не показва поне малко оригиналност, а само остроумие. Има много досадни и неприлични рисунки, курове, топки и свастики, такива работи. Останал е само надпис слоган и той си стои тук, откакто мога да си спомня, макар че, ако сега имам спрей под ръка, той ще бъде първият, който ще замажа.

Гласи БОГ ГЛЕДА и е написан под едно огромно око. Кой е този воайор? И какъв е неговият проблем? Защо не може да спре да гледа и не вземе да се намесва от време на време, както е правил Зевс? Нищо прекалено екстремно, само добре прицелени гръмотевици. Не моля за повече. Цап, и край на световната бедност. Цап, и казваме сбогом на войните, на глада, на болестите и епидемиите. Цап, и сбогом на четиримата конници на Апокалипсиса^[3]. Цап, и аз мога да преживея отново миналото си, и този път Фин и Дан ще се оженят, а Мейси няма да скочи. Окото има черна зеница и тебеширенобял ирис. Тази голяма черна зеница е неестествено разширена, отбелязвам, докато го разглеждам. Какво гледа Бог? Каквото и да е, бих могъл да се справя с част от него.

Облягам се на стената. Дрехите ми са вир-вода, мокри, подгизнали. Лицето ме боли. Тези „Нико-Никс“ пластири са гола вода, защото никога, през целия си нещастен живот, не съм изпитвал такава силна жажда за цигара. Точно отляво на прочутата стена е тясната сводеста порта, която води към скритата, невидима откъм пътя къща на Лукас. Тази тясна врата, осигурена и защитена с последните новости в технологиите, е направена от стомана и е боядисана в черно. Не може да се види нито под, нито над, нито встрани от нея.

От другата страна на вратата има малък двор. В единия му край е ателието на Лукас, което има огромен, обърнат на север прозорец и врата, която никога не се оставя незаключена. В другия му край е спокойният, цивилизован и гостоприемен дом на Лукас. Когато отиваш на посещение при него, трябва да отидеш в къщата, не в ателието. Дори ако знаеш, че Лукас е там, дори ако можеш да го видиш, трябва да се преструваш, че е невидим. Отиваш до предната врата и чукаш. Лукас евентуално ще се появи от ателието, облечен в един от многото еднакви костюми, с които работи. Ти ще влезеш в къщата — и ще се забавляваш.

Лукас е отличен домакин. Той е забавен, ерудиран. Дори знам, че е любезен — до определена степен. Ще ти поднесе отлично вино или отлично малцово уиски. Каквито и слабости да имаш, Лукас ще ти ги поднесе на табла. С нещата за ядене е малко по-особено, защото като цяло той забравя да яде и храната не го интересува. Така че тенденцията е да включва най-малкия брой мъжки аламинути — известно време това бе една странна средноевропейска супа (предците на Лукас са от Средна Европа, така мисля, но не съм сигурен, защото той никога не говори за това). Сетне той откри макробиотиката, която много му хареса: сваряваше една огромна тенджера кафяв ориз за цяла седмица. Напоследък е открил сушито, което сега може да се купи от един нов магазин наблизо, наречен „Чисто“ — Лукас твърди, че сушито е хранително, лесно за ядене и не изисква претопляне. Чистотата има голямо значение за Лукас; винаги е имала.

Така че бих могъл да отида и да позвъня на вратата. Бях изминал в края на краищата дълъг път, един истински духовен маратон. Ако го направя, Лукас ще се появи, ще ме нахрани и напои. Ще ми даде да ям сурова риба. А аз ще му задам всички онези въпроси, които миналата нощ и тази сутрин ми изглеждаха така наложителни. Да ви успокоя: въпросите не бяха вулгарни — аз не съм глупак и имах време да помисля. Така че след двайсет и кусур години няма да питам Лукас бил ли е любовник на Джулия, както и на Фин. Мисля, че знам отговора, във всеки случай. Няма да го питам дали по някаква случайност е наблюдавал Джулия и мен последната вечер, когато излязохме от нашето средновековно тайно скривалище. Знам, че не е. Той беше в трапезарията. Внасяше някои поправки в картината си и я направи страхотна.

Знам какво предизвика тези промени. Той се вслуша в Мейси, която пред мен му посочи какво не достига в неговата версия на „Сестрите Мортланд“. Мейси му каза, че в портрета липсват мъртвите. Лукас ги включи — удостои ги. Ето какво видях днес, ето какво разбрах, докато стоях пред картината вчера в галерията: трите сестри и всички онези мъртви, цели поколения мъртви, които бяха заедно с тях, вътре в тях; които са до нас и вътре във всички нас. Които са с мен и в мен и чиито прародителски гласове сега говорят с красноречие, разбиране и предупреждение в моите гени, кръв, сърце и ум.

Подпирам се на стената. Умората отново ме поваля, тази особена умора, която ме обсебва от миналото. Изморен съм. Изминах целия този път и едва сега разбирам, че съм на грешното място. Не трябваше да тръгвам по пътя на Джонатан Аск, този cul-de-sac^[4]. Лукас не е човекът, когото трябва да разпитам. Всичко, което Лукас може да каже за абатството, сестрите и Мейси, за онова лято — то е в портрета. „Сестрите Мортланд“ е неговата последна дума по въпроса и е съвсем вярна. Онова, което трябва да направя, е да се концентрирам върху моите последни задачи — и за тази цел мястото ми е в Уикенфийлд, а не в Лондон.

Отблъсквам се от стената, хвърлям на заключената врата на Лукас един последен поглед и си тръгвам. Поемам, влачейки се по пътя, по който дойдох. Дъждът продължава да вали, духа студен вятър, лондонският въздух е толкова тежък и плътен от влагата, че сякаш вървя през морска мъгла. Изминал съм към петдесет метра, когато едно черно такси минава покрай мен с висока скорост и ме изпръсква с кал. То спира горе на пътя зад гърба ми и когато чувам писъка на спирачките му, моята тъжна, малка и несигурна дарба се връща в мен.

Заковавам и се обръщам точно когато вратата към леговището на Лукас се отваря. Знам, че това е Фин, знам го секунда, може би две, преди да я видя в действителност. Тя излиза, затваря вратата зад себе си и тича към очакващата я кола. Носи Макинтош, завързан с колан. Косата й, изсветляла от африканското слънце, е къса като на момче, точно каквато я видях на снимката. Бретонът пада върху челото й. Когато се навежда да говори с шофьора на таксито, тя го отмества от лицето си. Познавам този жест. Забравям дъжда, забравям отслабналата светлина: аз разпознавам Фин, моята Фин от преди хиляди години. Бих я разпознал и от космоса.

Викам името й и хуквам към нея, но моторът на таксито заглушава гласа ми. Фин се качва вътре и колата тръгва рязко. Ускорява и изчезва от живота ми.

Тичам към вратата на Лукас. Удрям я с юмрук. Блъскам я и я разтърсвам. След известно време онова проклето нещо, което той настоява да се използва — интеркомът, започва да пращи, събужда се за живот и гласът на Лукас казва:

— Да, какво има?

— Лукас! — крещя. Сега съм обезумял. — Аз съм, Дан. Пусни ме да вляза.

— Не — отговаря той. — Съжалявам, но работя.

— Лукас, майната на работата, майната ти и на теб. Отвори тази шибана врата!

Настъпва дълго мълчание, сетне изкривеният от пращенето глас на Лукас произнася:

— Видя ли Фин?

— Мислех, че е в Африка. Мислех, че е в Мозамбик. Лукас, трябва да я видя. Къде отиде тя? Колко време е тук? Защо не ми се обади?

— На последния въпрос не мога да ти отговоря — отвръща Лукас, в гласа му се прокрадва сприхавост. — Колко време беше тук — около час. Закъснява за полета си. Колкото до дестинацията — мисля, че спомена Кайро.

— Света Богородице! Кое летище? Лукас, на кое летище отиде?

— Мисля, че „Хийтроу“. — И интеркомът се изключва.

 

 

Ще прескочим следващия debacle^[5]. Четиридесет и пет минутно тичане в дъжда, неистово махане с ръка, докато хвана единственото такси в Лондон, което не е заето. Отчаян опит да се добера до „Хийтроу“. Два часа обикаляне из летището, за да се уверя, че няма никакви излетели за Кайро самолети, още два часа, за да проверя дали Фин не е решила да изпусне полета си и по някаква божествена случайност да седне в един от четирите терминала, в едно от шестте хиляди кафенета да пие кафе, една Франческа^[6], очакваща търпеливо мен, нейния Паоло да се появи.

Тази одисея почти ме довърши. Повторих я още веднъж до гарата на Ливърпул стрийт. Качих се на един влак, после на втори. След това мисля, че имаше автобус, може би и такси. Половин ден по-късно, почти около полунощ, пристигнах в Уикенфийлд. Бях студен като милосърдието и се опитвах да запаля кухненската готварска печка в къщата на моите предци.

Най-сетне успявам да я накарам да работи. Запалвам свещи под снимките на Оушън, моята прародителка. Поставям двайсетсантиметровата квадратна кутия с праха на баща ми в предния погребален салон, където е лежала Дори. След това — понеже ми изглежда прекалено самотно и безрадостно — връщам Джо обратно в кухнята и го слагам на масата, до кристалното кълбо и картите таро. Поставям сферата от слонова кост, която спасих от Малк и компания, до тестето на „Райдър-Уайт“. След като тези изпълнени с могъщество предмети са на мястото си, сядам, вземам един молив и започвам да пиша на мъртвите, на обичаните и загубените отново.

Писах часове наред, Джо. Отидох много надалеч, Мейси. Стигнах толкова далеч, колкото тази страница, Фин. Сетне заспах, обронил глава върху масата. Небето плака цялата нощ.

Преживях и оцелях през съботата или — както Джулия много точно наричаше този ден — съсипник^[7]. Тя цитираше някого. Днес е ново утро. Днес е неделя — или трябва да го наричам синовник^[8]? Небето все още плаче: светът е измит.

Моя най-скъпа Фин, моя любима Фин, ще изчакам, докато дъждът намалее, и ще отида в абатството. И там ще се присъединя към теб, в един или друг смисъл.