Сали Боуман
Любов в старото абатство (15)

11
Шпионката

Пред галерията се случва нещо странно. Стоя на отсрещния тротоар и неочаквано, без предупреждение, ставам нерешителен. Хамлетовски момент. Биполярен момент. Обвинявам за това действието на сиропа за кашлица: един господ знае какво е имало в него.

Ще успея ли да преодолея пешеходната пътека, или просто ще се хвърля под следващия автобус? Дали да не се върна вкъщи, където мога да приключа нещата от живота не толкова кърваво? Изкушението да приключа с всичко напоследък се е засилило. Имам огромна колекция от старомодни бръсначи — сега е изключително трудно да ги намери човек, трябва да тършувам с часове из разни антикварни магазинчета. Но не мога да реша къде: гърлото — бързо и фатално, но изисква известна сръчност, или китките — бавно и стоически, истинска смърт за римски патриций? Имам няколко здрави манилски въжета, достатъчно яки да издържат тежестта ми.

Скътал съм цяла аптека хапчета за сън и имам пълна колекция от обезболяващи, така че, ако се почувствам гадно, винаги мога да тръгна по страхливия път. Да си призная, толкова съм страхлив, че не ми стиска дори и по този начин, макар че понякога късно нощем изкушението е огромно. Така че концентрирай се, Даниел: да пресека ли, или да не пресека?

От другата страна на улицата огромните знамена, рекламиращи изложбата, се издуват и развяват от течението, създадено от един автобус. Познатите ястребови черти на Лукас се набръчкват, после се сливат. Започва да вали; хората отварят чадъри; всичко около мен бърза в този късен следобед, работната мания е приключила, настъпва часът на блъсканицата. Навалица. Очите ми са приковани в отсрещния тротоар, където хиляди непознати маршируват, разминават се, спират се и се бутат. Аз ги наблюдавам с мечтателна, стъклена безпристрастност, която ме е обзела и която може би е продукт на моето изгнаническо, безработно състояние или на хапчетата „Рение“, или просто на живота, когато не очаквано една от фигурите се отделя от тълпата и става различима. Това е Николас Марлоу, моят най-стар приятел, човекът, на когото обещах да се обадя преди шест седмици, човекът, на когото почти бях телефонирал сто пъти оттогава, но не го направих нито веднъж.

Той е облечен с тъмен шлифер и върви бързо. Сякаш е забравил за дъжда, трафика и блъсканицата. Дали ще влезе в галерията? Възможно ли е също да отива там? Точно така. Гледам го как минава под арката, изкачва стълбите. Не се колебае, нито гледа плакатите, упътва се право към входа. И ето на, това е: мрачният принц изведнъж е излекуван от своята нерешителност. Появява се червеното човече „не преминавай“, едно такси изкрясква при спирането си и заковава; аз вдигам куфарчето си под мишница, гмуркам се и се промушвам между колите, под тъмната арка, нагоре по стълбите, под мраморния покрив, по пода с лъснат паркет. Знам в коя галерия ще намеря Ник — и точно така, след няколко преддверия, след няколко коридора, той наистина е там. Седи на пейката пред „Сестрите Мортланд“. Гърбът на черния му шлифер гледа към мен. Той не се оглежда; напълно е погълнат — и дори в моето надрусано състояние се чудя: какво вижда? Дали вижда онова, което виждам аз, или нещо друго? Как тълкува тези фигури, тези цветове, тези кодове, тези жени, тези форми?

Бавно, неохотно вдигам очите си към портрета. Познавам го толкова добре. И все пак всеки път, когато го погледна, той се променя. Не остава постоянен; запазва гадната си способност да тревожи, изненадва, вълнува, обезпокоява, възхищава, възбужда, ослепява и осветява. Той е много голям: фигурите са почти в истински ръст. Трите сестри — двете все още живи, едната отдавна я няма. Посреща ме синият поглед на три млади момичета като синята струя от газова горелка — и той е ужасяващ. Затварям очите си, за да го угася. Малко остатъчно горене опърля ретината ми, Финистер, казвам на себе си без дъх и когато бръмчащата паника в стихналата зала се успокоява, отивам до приятеля си и докосвам ръката му.

— Ник — казвам. — Аз съм. Върнах се.

Той се обръща и за миг зървам на лицето му изражение, което не съм виждал никога преди. Не знам къде е бил — в някакво затънтено и далечно Тимбукту в мозъка си? — но това е място, което го е оставило самотен и загубен. Налага му се да направи усилие, за да избяга оттам, където и да е това там. После Ник става, изражението му се смекчава, чертите му се отпускат, очите му стават топли и той жадно сграбчва ръката ми. Толкова отдавна никой не е бил дори и слабо зарадван от срещата си с мен! Не мога да се справя с чувството — приятелството и любезността ме объркват по начин, по който враждебността и антагонизмът не могат. Въздухът се замъглява; стаята започва да се клати.

Ник слага ръце на раменете ми, придърпва ме до себе си на пейката.

— Нека да поседим за малко — казва той. Без съмнение е направил някакво бързо и мигновено медицинско откритие — мисля, че му е съвсем ясно, че не съм добре. Но, ако се съди от изражението, което се появи за миг на лицето му, той също не е и това е странното, защото Ник има всичко: уважавана професия, добри доходи, прекрасни дом, жена и деца. А къде съм аз — и какво имам? Аз нямам работа, нямам родители, нямам жена, нито деца, имам само дългове, разбита репутация — и някои прекалено нищожни компенсиращи фактори. Напоследък дори сексът… е, добре де, хайде да не започваме с това.

Тези разлики се изпаряват в мига, в който сядам до него. Повече нищо няма значение, ни най-малко. Ник винаги е притежавал този талант да успокоява врявата и безпокойството, приятелството му е толкова сигурно, че възвръща самоувереността ми, а процесът на разпадането ми на части престава, когато съм с него. Ние седим един до друг в пълно мълчание, което започва да се превръща в общуване. Обръщам очите си към картината на Лукас. Гледам трите сестри: едната, която не харесвах, другата, която харесвах, и третата, която обичах. Лукас им е придал неподвижност, която е изпълнена с нападателност — сякаш имат намерение всеки момент да пристъпят и да излязат от платното, сякаш ще проговорят. Гледам Джулия — истинска валкирия, гледам Фин и Мейси. На портрета тя е съвсем мъничка, като джудженце до своите по-големи сестри — но тогава тя беше дребна за годините си — едно тънко, сериозно, безгрижно дете. Веднъж моята баба й предсказа бъдещето.

— Какво видя в кристала, Мейси? — попитах я аз. Знам, че видя нещо, защото кристалът се счупи.

— Това е тайна, която никога няма да разкрия — отвърна Мейси. Говореше по този бомбастичен начин, като малка тиктакаща бомба със закъснител. И остана вярна на думата си. Никога не каза на никого — дори на Фин, знам го, защото я питах след нещастието.

Каква беше твоята тайна, Мейси? — мисля си, гледайки нарисуваното от Лукас дете. Тя държи в ръката си малки ножици — никога преди не бях забелязал този детайл. Миниатюрни ножички, а зад нея има светлина от неидентифициран източник: в тази изливаща се тайнствена, свръхестествена светлина мога да различа някаква форма — създание може би. Формите на Лукас са безкрайно податливи на внушения — флуидни и двусмислени. Решавам, че е птица. Почти съм сигурен, че е лястовица. Ножици и може би лястовица, в едно може би английско, може би буреносно, може би небе над главата на Мейси.

Мисля си кога за последно съм видял лястовица. И благодарение на тишината в галерията или на сигурността, която чувствам от близостта на Ник, или на непредвидимото въздействие на хапчетата, или на изнервящото синьо от трите чифта очи, аз се пренасям. Дори не разбирам, че това се случва, излитането е толкова бързо. В един миг определено бях там, на пейката. В следващия съм се озовал в моето детство, в безкрайното пространство на моето английско детство. Седя с Ник край Черния ров; строя с него бърлога в Гората на монахините; наблюдавам как баща ми оре нивата, а Бела казва: „Това е изкуство, ето какво е“. След това тя хваща ръката ми и ме води из абатството, през лабиринт от коридори, докато отваряме една врата — прилича на врата на бюфет, но не е — и там има стълба, в готовност. „Качвай се — шепти Бела. — Не ти ли обещах да ти покажа?“ И ми помага да се кача по стъпалата, а там, право пред очите ми има малка дупка. „Това е чудо“ — казва Бела.

Поглеждам я със съмнение. Чудото е древно, старинно, камъните и хоросанът около дупката са разтрошени; в пукнатините се крият паяци, сигурен съм — а аз изпитвам ужас от паяци. Меки паяци, черни паяци, малки паяци с чувалчета отрова, скрити под осемте им тънки крачета. Паяците могат да се движат бързо; някои могат да скачат. Ами ако има цяло гнездо от тях и наблюдават моето приближаващо се око? Ам-ам. Имат ли паяците зъби? Усещам техните малки гладни устица, очакващи да изсмучат всичката течност от моята очна ябълка. Представям си, че съм сляп, че съм без очи. „Хайде де, няма да те чакам цял ден“, казва Бела. Това е само една стая, окуражава ме тя, но ме залива презрителното й нетърпение.

— Ти си роден в тази стая — точно до средния прозорец. Разказвала съм ти тази история много пъти. Мислех си, че си момче тогава, но съм грешала. Трябва да е било момиче бебето, което държах, едно малко, уплашено женско котенце. — И за да засили обидата, ме удря.

Това върши работа. Допирам моето шестгодишно око до чудото на Бела. Чудото си има име. Нарича се шпионката.

 

 

Много се страхувам, че ще видя монахини. Може би скелети на монахини — монахини с гадна жизнеспособност, макар че са мъртви от векове. Миналата година, на моя пети рожден ден, една група археолози преобърнаха абатството: имаха писмено разрешение от семейство Мортланд, които тогава бяха в Ню Мексико, да копаят. Копаха в дворовете на метоха, но не намериха много. Копаха в рова около имението и намериха „дръжки“, както бе предсказала Бела. Тогава насочиха вниманието си към Гората на монахините. Там откриха основите на малка кръгла сграда, намериха следи от камина, глинени съдове и някои домакински прибори — но нямаше олтар, нито следи от култ; а това, рече шефът им, било странно, тъй като тази постройка, освен че принадлежала към метоха и била от средата на петнайсети век (според документите), била използвана като място за медитация, молитви и възстановяване.

Ник и аз вече бяхме изгубили интерес: имахме известни надежди, свързани с археолозите — това беше нещо ново, а в Уикенфийлд всяко ново и различно нещо бе забавление и чудо. Но отнемаше много време — да копаеш окопи, да пресяваш почвата, да четкаш сухи глинени чирепчета за нищо. Навъртахме се наоколо, надявайки се от земята да излезе наистина нещо страховито, но парченцата, които приличаха на стари саксии въобще не бяха такива. Тогава, през последната си седмица в Гората на монахините, археолозите направиха един последен изкоп в правите ъгли в основата на сградата. Две стъпки по-надолу удариха на камък. А под плочите — имаше три плочи, които бяха със загладени ъгли, малки и във формата на ромб — откриха…

Откриха онова, което се страхувам, че ще видя сега. Три бебешки скелета. Три древни бебешки скелета с броеници, вплетени в костите на малките им ръчички, и дебели, добре запазени кожени ремъци около костеливите им малки вратлета. Ник и аз бяхме там, жадни и възбудени, а цялата група археолози взе своите четки и избърса прахта и пръстта от очните им орбити. В гръдния кош на едното бебе имаше гнездо червеи. Шефът на археолозите изруга; заместникът му, една жена рече: „Не вярвам, не! Монахините със сигурност не са имали… Господи, погледни колко са малки, та те са новородени… Не са ги удушили, нали?“.

После имаше събрание, проведено шепнешком, от което ние с Ник бяхме прогонени. Всичко това се случи преди дванайсет месеца, а аз все още не можех да разбера, защото колкото и малко да знаех за монахините, със сигурност знаех едно нещо: те не са като другите жени и не могат да имат бебета.

Тогава чии бяха тези бебета? Кой ги беше убил и защо? Разпитвах всички — и пак не узнах повече отпреди. Мисля, че Ник, който е с три години по-голям от мен (и е син на доктор) може би знае отговора. Сигурен съм, че Бела го знае и баща ми също — но те не ми казват. Бих искал да ми кажат. Ако го направят, това трио от монахински бебета ще изчезне от сънищата ми, вместо да се поклаща там като талисмани на дяволска гривна в мига, в който затворех очите си нощем. Сигурен съм, че сега, като погледна през шпионката, ще видя точно тях. Малките им бели личица, отпуснатите челюсти и слепите очички, мъничките гръбначета като на рибки, и счупените ръчички, сграбчили зърната на броениците — ето какво ще видя на дъното на този тъмен тунел. Заради фамилията си^[1] мисля за тях като за мои братчета и сестричета — мога да ги помириша, както и тяхната кисела бебешка недоброжелателност, която се носи из въздуха. Очите ми все още са затворени (Бела не може да види това) и аз нямам намерение да ги отварям без защита от някакъв вид. Може би молитва, макар че нямам много вяра на молитвите — те не върнаха майка ми Дори, въпреки че съм се молил много често за това. Така че опитвам с магия. Една циганска магия, на която ме научи Оушън. Тя е вещерска и съскава, един потресаващ шепот от думи, които знам само наполовина и само наполовина разбирам. Казвам я под сурдинка, три пъти, по един за всяко убито бебе, после отварям очите си.

Магията работи. Няма монахини. Няма бебета. Удивеният ми поглед преминава през тунела, който прилича на перископ. Виждам една не удивителна стая, библиотеката на семейство Мортланд. Всеки неин детайл ми е познат, което не е изненадващо, като се има предвид фактът, че преди десет минути бях в същата стая с Бела, помагайки й да избърше праха по масите, да изтупа белите покривала върху дебелите кресла и да подреди белите хартиени дипли в черната от сажди камина. Бела плюеше върху сребърните рамки на снимките, сетне ги полираше с ръкава на жилетката си. Това не отстраняваше петната и макар да виждах, че Бела е небрежна и нехайна, какво значение имаше? Семейство Мортланд отсъстваха: те напуснаха Съфолк към края на войната, когато Ги Мортланд бе пенсиониран по инвалидност от Кралските военновъздушни сили, и оттогава непрекъснато се местят — дядото, синът, жена му и — според Бела — двете им малки дъщерички, наречени Джулия и Фин. Първо били в Айл оф Уит, Шотландия, после в Швейцария и накрая в Канада и Америка. Нито едно от тези места не излекувало Ги Мортланд, който има лоша болест в дробовете си — и още други проблеми, добави със стиснати устни баба ми. Кой знае кога това семейство ще се върне, ако изобщо се върне?

Така че какво мога да видя сега от рода Мортланд? Озъбената паст със счупени зъби на лъвската кожа. Напълнената със слама кобра, която поддържа медната табла, където дядо Мортланд обича да поставя вечерната си чаша уиски. Също огромните тромави мебели, дошли от имението Елде Хил, което е родният дом на дядото; те са известни като „хубавите мебели“ и Бела трябва постоянно да ги лъска и полира. Мога да видя и ламперията (единият панел се плъзга и разкрива тайно стълбище, но то е разочароващо и не води никъде), и подредените книги, чиито кожени подвързии миришат на мухъл — позволено ми е да ги забърсвам от време на време с перушинестата пръчка, но не и да ги чета. Шпионката има ъгъл, така че мога да видя най-хубавата част от стаята: камината, изградена в източната стена — там някога монахините са имали олтар, както твърди Бела. Но от погледа ми остават скрити моите любими предмети, онези, по които копнея — те са върху полицата над камината.

Това са три кухи резбовани сфери от слонова кост, направени от някакъв китайски майстор вълшебник: целите са изрисувани с кулита^[2] с конусовидни шапки, дракони и плоскодънни китайски лодки и всяка от тях съдържа в себе си седем, осем, девет по-малки сфери. Всички те, дори и най-вътрешната — която е съвсем мъничка, с размер на грахово зърно — са изрисувани с тези йероглифни създания и всички могат да се въртят. Как ги е създал техният творец, когато всяка сфера е направена от един-единствен зъб на слон и на света няма начин да бъдат отворени, и никога не е имало?

Опитвам се да се завъртя, за да видя по този начин и тези неща, но колкото и да се нагласям, не мога да зърна тази част на стаята. Така че вместо това разглеждам доказателствата за съществуването на фамилията Мортланд — обичам да го правя, защото историята на това семейство ми е до болка позната. Чувал съм откъслечни разговори за тях, откакто се помня; обичам да събирам и свързвам техните истории и владения и да видя как си подхождат. У нас вкъщи имаме късчета от Англия, събрани от баба ми, когато е била момиче и все още е пътувала; имаме останали вещи от Оушън, сертификатът на татко, който за мен е безценен, защото ми напомня, че неговият талант и артистичност са наследствени — дядото на Джо е орал и обработвал тези ниви, и неговият дядо преди това. С повече късмет аз също ще наследя този талант; междувременно мога да отида и да говоря със спокойните мъже, които лежат в гробището на черквата. Но тук… О, целият свят е тук, в тази стая. Сякаш гледам голямата карта на стената в селското училище и виждам една розова Британска империя, една розова Индия и една розова Африка. Тук е лъвицата, която някакъв чичо застрелял в Ботсвана, и масичката с кобра, която друг чичо открил на пазара в Калкута, и магическите сфери, които някой донесъл от опиумните войни — където и да са били. Всичко това плюс корпусите на „хубавите мебели“, полирани от десетилетия, от векове, според израза на баба ми… Това, което виждам, прави нашата колиба, дори с картите таро и сертификатите за дълбока оран, някак ограничена.

Между другото, гледането на стаята под този ъгъл създава у мен нов интерес. Тя е като кукленска къща и аз мога да подредя куклите Мортланд на местата, на които сам реша. Дядото — който, както казва Ангъс Макайвър, знае за земеделието по-малко и от задника му — подхожда най-много за дивана, пиейки вечното си уиски. Бащата Ги — който сега е болен, но някога е бил една светла надежда, е уместно да поставя до колекцията от миниатюрни бухалки за крикет. По-голямото момиче — Джулия, която е красива като картинка и е истинска малка дама, казва Бела, върви на огледалото на стената: тя има златиста коса и мечтае за принца — може да съм аз, защо не — който един ден ще дойде да я спаси. По-малкото момиче — Фин, е книжен червей. Това е всичко, което знам за нея. Затова я слагам при лавиците с книги. Майката Стела не подхожда на тази стая, но Бела казва, че била добра готвачка, така че я вадя оттук и я пращам в кухнята. Остава синът. Те все още нямат син, но се опитват да имат.

И, мислейки за сина, за който се правят опити — какъв ще бъде, на какво ще прилича, дали семейството ще се върне скоро, така че да се сприятеля с тях (нямам много приятели, освен Ник; в училище ме дърпат за косата и ме наричат мръсен мангал), — аз най-накрая обръщам очите си към прозорците. Тези прозорци са разделени наполовина от фалшивия таван, който дядо Мортланд е инсталирал, но въпреки това са огромни. Те са три-четири пъти по-високи от мен, че и повече, извисяват се до неизвестни висини и са увенчани с нежни ъгли. Чистите стъкла са поставени в рамки, променени и приспособени така, че да се отварят. Върху гладкия камък на техните первази и върху гладките камъни от двете им страни, камъни, които се наричат сводове, мога да видя, да, мога да видя познатите вдлъбнатини от куршуми.

Същите вдлъбнатини, които обичам да докосвам, обичам да търкам суеверно и да пъхам пръста си в тях. Това са онези вдлъбнатини, чрез които аз влизам в тази стая. Влизам с фанфари чрез една трагедия. Макар че съм само на шест години, вече съм дал на тази драма хубаво име: тя се казва „Дани в бърлогата на лъва“.

Вдлъбнатините — четири на брой в подпрозоречната рамка и пет в страничните — са направени от куршуми, изстреляни от картечниците на немски самолет „Месершмит“. Било е пролет, било е война. В един момент всичко наоколо било потънало в сънлива английска тишина, баба и нейната дъщеря Дори бършели праха в библиотеката на семейство Мортланд. В следващия миг се чуло бръмченето на изтребител. Сребристи петънца с размер на насекоми проблеснали в небето в далечния край на долината — и моят баща, който бил в манастирските ливади долу, се подпрял на лопатата си. Присвил очи, опитвайки се да определи вида на самолета. Не е „Спитфайър“, помислил си и се навел да вдигне пакета със семена за ранни гигантски моркови сорт „Котър“, които той, добрият работник, трябвало да засади в браздата, която току-що бил изкопал. Не е от нашите, осъзнал и се изправил, наблюдавайки как насекомите се превръщат в птица, която се накланя и приближава стремително.

Сетне забелязал жълтия като на оса клюн, тъпите ъгли на крилата в профил. „Месершмит“, помислил си татко, а може би извикал, тъй като самолетът започнал да се спуска надолу към овощните градини; но дори да бил извикал, шумът на мотора заглушил гласа му и той не можел да направи нищо. Просто стоял мълчалив и невярващ на очите си, и наблюдавал как самолетът открива огън, наблюдавал как се цели право в абатството, право в неговата южна стена с много прозорци и право в натежалата бременна фигура на мама Дори, която — в този момент, в този ужасен, нещастен момент — оставила парцала за прах, обърнала се и се навела през един от широко отворените прозорци, вероятно за да го извика.

С моите шестгодишни очи аз виждам този съдбовен и катастрофален момент. Знам какво е станало след това. След това се случило чудо. Куршумите не уцелили Дори. Те пропуснали и мен, свит уютно в нейната утроба, мързеливо проспивайки последните четиринайсет дни на една лека бременност. Германският пилот на самолета, когото баба продължава да нарича мистър Шмид, имал по-лош късмет. При наклона самолетът се завъртял, опитал се да набере височина, но не успял и тъй като не преценил правилно скоростта и ъгъла на пикиране, или вероятно засмукан от земното притегляне, се сгромолясал върху стадо коне от породата „Фрезиан“, които пасели в Акр Фийлд. Там, заедно с четири коня, изгорял в голям пожар, който горял два дни; пожар, наблюдаван от началото до края от цялото село, с изключение на доктор Марлоу, жена му и малкия им син Николас, които според баба не одобрили подобно развлечение — но те, както бихте могли да очаквате, били дошли от Кеймбридж, били надути, били чужденци.

Тази присъда ми изглежда малко сурова. Да обсъдим последствията от тази стрелба. Какво станало след това? Дори започнала да ражда, ето какво станало — започнала да ражда две седмици по-рано от уплаха, водите й изтекли точно тук, между лъвската кожа и средния прозорец. Наблюдавам познатата сцена: ето я моята непозната майка, паднала на земята; носят се викове и писъци, баща ми тича да помогне. Ето я Бела, коленичила мрачно и професионално между разтворените крака на дъщеря си — и всичко трябвало да протече добре, защото Бела — едно от четиринайсетте деца на Оушън, помагала на майка си при раждането на не по-малко от шест нейни братя й сестри, така че този акт не бил мистерия за нея. Но това раждане не се подчинявало на правилата; то започнало преди всичко с това, че ги нарушило. Защото, въпреки че това било първото дете на Дори и тя била нежно и много тънко създание, малко по-голямо от момиченце, и въпреки че Бела очаквала дълго раждане, това бебе не възнамерявало да се мотае и след петнайсет минути, че дори и по-малко, когато навсякъде течала кръв, на бял свят съм се появил аз. Значи така — хооооп! — и се появявам: от хлъзгавия отвор се излюпил един малък чужденец.

Един малък марсианец със заострена глава се хлъзнал в ръцете на Бела. Извънземното е хлъзгаво, аз съм хлъзгав, и тогава — понеже навсякъде имало страшно много кръв — Бела се уплашила. Хвърлила ме и аз съм се приземил върху лъвската кожа. Един уплашен поглед към бебето Даниел: черна циганска коса, мускулести ръце, яростно лице, изкривено от болка и възмущение; кървавите ми ръце са се вкопчили в дебелата пурпурна пъпна връв.

Изпълнил съм една версия на индиански трик с въже. Искал съм да се върна обратно в утробата — и когато съм се провалил, обявил съм възмущението и разочарованието си по такъв начин, че Бела никога няма да ми го прости. Първо съм отворил очи, клик, като обектива на фотоапарат. Сетне съм отворил уста, голяма, розово гумена и трагична. Нямало нужда от пляскане или щипане по гърба: отворил съм устата си и съм надал мъчителен епичен рев — само един. Бела никога не е чувала нищо подобно. Той се разнасял и ехтял като ехо из тази огромна стая, в този огромен Божи дом, и смразил кръвта на Бела. Тя веднага усетила присъствието на свръхестествени сили. Дарбата преминала от Оушън в мен по женска линия: това новородено циганско дете знаело, че майка му, свита на паркета, умира. Този вик бил пророчески, бебето знаело предварително. Знаело, че е убило майка си.

В този момент, пристигайки колкото е възможно най-бързо, но въпреки това прекалено късно, влиза оня новопристигнал в селото доктор Марлоу. Дошъл със своята кола „Форд“, баща ми седял до него с пребледняло лице. Изкачил стълбите до библиотеката. Срязал пъпната връв. Завил ме във фустата на Бела и се опитал да спре кръвотечението. Не успял. Моята безсловесна майка умирала — а аз все още не знам къде. Не знаех, когато гледах през шпионката с моите шестгодишни очи, и все още не знам сега, няколко века по-късно — които ми се струват хилядолетия, — сега, седейки на тази пейка до сина на доктор Марлоу, в Лондонската кралска галерия.

Дали кръвта на Дори е изтекла до последна капка на паркета или по пътя към селската болница в Дийпден, или в отделението на тази болница, няколко часа по-късно? Знам само, че съм я убил, но искам да знам къде. Това може да ми помогне по някакъв начин. Бела обикновено ми казваше: „В болницата, глупаче. Тя държеше малката бяла молитвена книжка, която й дадох, онази с кожените корици. И когато си отиде, аз и Джо я облякохме в сватбената й рокля. Той го преживя много тежко. Не обичам да гледам как възрастни мъже плачат, а тази рокля нямаше и една година, десет метра коприна, изхарчихме за нея всичките си купони. После я положихме в предната стая и цялото село дойде да й засвидетелства уважението си, а когато семейство Мортланд научиха — Джо им писа и им съобщи за нещастието, — те изпратиха телеграма. Ето я там, на стената, аз я сложих в рамка — бедната ми Дори, тя винаги ги е уважавала… все искаше да ходи в дома им, да бъде като тях“.

Но вярвах ли й аз? Вярвам ли й сега? Обикновено преследвах Дори в нейната бяла копринена рокля. Обикновено си мислех, че ако се промъкна и шпионирам, ако надничам през пролуката, ще я намеря и тя ще ми разкаже какво наистина се е случило. Ще ми каже, че ми прощава. Ще ми обясни защо ме е изоставила. Никога не го направи — и фактите не ми помогнаха много. Бях роден в Деня на победата — по този въпрос няма спор. Написано е в свидетелството ми за раждане. И майка ми Дори е умряла в Деня на победата — както свидетелства бащата на моя най-добър приятел, който е подписал смъртния акт. Така че това е един исторически ден — и едно историческо раждане: рожденият ден на войната и мира, обича да казва баба, когато се опитва да ме успокои. Вината е била на месершмита, а не моя, винаги трябваше да помня това. Ако не е бил самолетът, аз съм щял да се родя нормално и Дори все още щеше да бъде тук и да се грижи за мен. „Престани да подсмърчаш — ще каже баба, като ме ръчне в ребрата. — Мисли, Дани, просто помисли — колко бебета са били родена върху лъвска кожа?“

Хубава приказка. По-добре да пренебрегнем някои педантични въпроси, като например — какво е търсил някакъв си пакостлив немски изтребител, кръжащ над нивите на Съфолк, през този месец май? Защо този хун с каска, както го наричаше баба ми, е пикирал — за да елиминира една деветнайсетгодишна бременна англичанка, наблюдаваща гордо и с обич съпруга си, който сади моркови? (Ранен гигантски сорт „Котър“ — винаги имаше прекалено много детайли; точно това бе детайлът, който за пръв път събуди подозрението у мен.) Каква е била тази закъсняла мисия камикадзе? Войната в Европа е била свършила. Освен това тази история винаги е била предмет на промени — както всички истории, които Бела ми разказваше. Когато беше в кръчмата на Макенсон този мистър Шмид можеше да мутира; веднъж стана Дорниер.

— Аз проверих — казвам сега в сънливата атмосфера на галерията. Или поне мисля, че съм произнесъл тези думи гласно, а може и да не съм, защото Ник не реагира. Не реагира и възрастният служител, който стои на входа на тази зала — тук няма никой друг: скоро ще затворят.

Да, най-накрая проверих, когато станах на петнайсет години и учех в средното училище. Отидох в архивите на местния вестник и часове наред седях, целият потънал в пот, над старите, потъмнели томове. В резултат получих следното потвърждение на моите подозрения; имаше катастрофа с един „Месершмит“ и той наистина бе изстрелял градушка от куршуми над абатството. Никой не знаеше защо: имаше подозрение, че са били предназначени за авиобазата в Дийпден и насоляването на абатството било чисто дяволска работа. Не ми се вижда много вероятно, бих казал аз. Може би този германец, отделил се от своята ескадрила, е бил in extremis^[3], в такъв случай му съчувствам. Той наистина умрял, при това с ужасна смърт, когато самолетът му се забил в Акр Фийлд — но това станало четири години преди Деня на победата, две години преди моите родители да се оженят и четиридесет и осем месеца преди аз да се пръкна върху лъвската кожа.

— Искам истината — заявих на Бела, когато се прибрах вкъщи от архивния отдел.

Бела ме погледна с един от погледите на Оушън, събрали вековната циганска мъдрост — очи, вперени неподвижно някъде далеч, виждащи през теб и тъй нататък. Хич не се хванах на тази въдица.

— Хайде, бабо, какво се случи? Искам истината — настоях. И получих точните данни: да, всичко било вярно, мястото, неочакваното раждане, прозореца, морковите, лъвската кожа. Единственото украшение бил месершмитът: баба го добавила, когато съм бил малък и непрекъснато съм й вадил душата с въпроси. Всъщност това отговаряло в известна степен на истината, защото, когато майка ми се надвесила през средния прозорец на параклиса на Светата дева, тя видяла нещо.

А какво е видяла, баба ми, при дадените обстоятелства, не можеше да бъде сигурна. Може да е бил фаталният самолет, извършващ призрачен полет отпреди четири години. Може да е било нещо друго, но каквото и да е било, Дори, която никога преди това не е притежавала дарбата, е видяла нещо обезпокоително. Нещо, за което дори надарената ми баба била сляпа; и това нещо е било ужасно. Толкова ужасно, че тя веднага започнала да ражда.

Ставам. Галерията е съвсем тиха. Ник не диша. Аз не дишам.

Мисля за своето минало. Мисля за своята вина. Като дете имах трудности с историята за моето раждане. По-късно кожата ми загрубя. Открих, че човек може да накара тези стари страхове, срам и съпровождащата ги болка да изчезнат, ако не бяга от тях, а напротив — наблегне на тях. Така че в Кеймбридж (където властваше странен снобизъм) аз гощавах заобикалящите ме с циганската си принадлежност, с Бела и Оушън, и с един орач за баща. Добре де, бях мангал, но не бях глупав: знаех, че няма смисъл да се опитвам да го скрия или да го подмина, а и тогава бяха шейсетте години, когато да бъдеш екзотична фигура от работническата класа, невинаги и не задължително представляваше неудобство: изиграна правилно, това бе най-силната карта в тестето.

След като веднъж започнах, не можех да се спра. Превъзнасях и украсявах нещата чак до лятото в абатството, когато Лукас нарисува този портрет. Тогава вече кървавата история около моето раждане наистина бе добре наточена. Угощавах щедро хората с нея — и един от тези, на които я разказах една здрачна надвечер, беше Мейси. Това стана няколко дни преди годишното посещение в Елде; бяхме в библиотеката.

Заведох Мейси до прозореца и й показах следите, където бе изтекла кръвта на мама Дори и където бе станало моето раждане. По паркета все още имаше петна.

— Тя е видяла нещо ужасно? — попита, мръщейки се, Мейси. — Дали не са били монахините? Или онези три мъртви бебета?

Защото, да (о, помогнете ми!), бях й разказал и за това.

— Ужасяващо — поправих я аз. Бях пил прекалено много вино. — Видяла е нещо ужасяващо.

— Сигурен ли си, че е бил средният прозорец?

— Определено. Средният.

— Това е прозорецът, в който аз те видях — каза тя по присъщия й странен начин. — Аз бях първата от нашето семейство, която те видя. Беше в деня на погребението на татко, макар че не бе точно погребение. Ето защо сме приятели.

— Да — съгласих се. — Така е. — И се отдалечих, за да се присъединя към Ник, Фин и Джулия.

Три седмици по-късно Мейси се качи в библиотеката, когато там нямаше никого, отвори същия този прозорец, застана на перваза и скочи. Трийсет стъпки надолу, върху плочите на манастирския двор. Има една версия (тя е на Стела), че не е скочила, че е стояла на прозореца и се е подхлъзнала.

Не я поддържам.

Аз я намерих.

И не мога да престана да мисля за това.

— Връщам се след две секунди — казвам на Ник и се отдалечавам със свръхзвукова скорост. — Просто трябва да… няма да бъда…

Бързо. Излизам от тази стая и съм на три мили разстояние, когато той успява да проговори.

— Помогнете ми — казвам на първия униформен служител, когото срещам. Няма да се изненадам, ако ме арестува, но не, той е любезна душа, този чичероне на галерията. Хваща ме за ръката, посочва ми някакви стълби и след като вече съм се завъртял в ада няколко пъти, намирам правилната врата. Сега съм тук, блажено сам, моите отражения и аз — Даниел, умножен по три в мъжката тоалетна.