Лесли П. Хартли
Посредникът (6)

Глава V

В Брандъм Хол закуската започваше в девет часа с утринни семейни молитви. Четеше ги мистър Модсли, който седеше начело на масата (чиниите бяха на отделна масичка). Столовете бяха изтеглени назад и подредени покрай стените; мисля, че изглеждаха съвсем еднакви, но аз си имах любим стол, който си познавах по някои белези и винаги се стараех да седна на него. След гонга слугите влизаха един подир друг, начело с иконома, който придобиваше най-достолепния си вид. Все ги броях, но никога не излизаха повече от десет, макар да се говореше, че в къщата имало дванадесет. Семейството не присъстваше много редовно — мистър Модсли бе винаги на мястото си, за нас с Маркъс това бе въпрос на чест, Денис идваше понякога, а Мариан, която рядко се явяваше в началото, редовно пристигаше посред закуска. Обикновено присъстваха повече от половината гости. Маркъс ми каза, че това не било задължително, но според него в повечето семейства, които не са съвсем безнравствени, имало утринни молитви (не посмях да му призная, че в нашето няма). Баща му се радваше, ако човек ги зачита, но не би му се сърдил, ако не ходеше.

Отпървом слушахме седнали, после се обръщахме и коленичехме на пода. Докато седяхме, мистър Модсли четеше откъс от Светото писание, когато коленичехме, четеше молитви; произнасяше ги като мирянин, равно, ала не без благоговение; по природа бе тъй тих, че каквото и да правеше, отиваше му.

Докато бяхме седнали, можехме най-удобно да наблюдаваме гостите или слугите, което бе по-лесно, защото те се настаняваха точно срещу нас. Маркъс донейде знаеше тайните им; например научаваше кой си има неприятности и защо. Ако успеехме да си представим, че някой от тях е плакал, това придаваше нещо вълнуващо на утринната церемония. Сетне, коленичили, можехме да притиснем очи с кокалчетата на пръстите, докато заиграят цветни кръгове пред тях, или да наблюдаваме съсредоточено околните със силно присвити очи. Поставяхме си за цел да продължим крадешком това занимание, без да си навличаме упреци в непочтителност.

Тази сутрин, моята първа неделна сутрин в Брандъм Хол, Маркъс не слезе на закуска с мен. Каза, че не му е добре. Той не захвана да размишлява дали трябва да стане от леглото, или не, както бих направил аз, нито пък поиска разрешение за това, просто остана да се излежава. Бледите му страни бяха леко зачервени, очите му блестяха.

— Не се притеснявай за мен — рече той. — Все някой ще дойде. Предай моите почитания на Тримингъм.

Като реших да кажа на мисис Модсли веднага след молитвите (освен дето наистина се безпокоях за здравето му, виждах се и като вестител на лоши новини), дочаках последния удар на гонга и мигом се намерих на върха на голямото двойно стълбище. Не беше трудно да се сетя от коя страна трябва да мина този път.

Тримингъм, спомних си аз, докато подскачах надолу по водопада от стълби (онази сутрин бях червенокож индианец; като се спусках по бързея, трябваше да бъда нещо като пътешественик в непознати земи). Тримингъм, този безмистърен Тримингъм, за когото майката на Мариан искаше да я омъжи. Ами ако тя не искаше да се омъжи за него? Самата мисъл, че някой може да противоречи на Мариан или да я застави насила да извърши нещо, никак не ми се нравеше. Този Тримингъм тежеше като бреме в мислите ми. Може би щях да успея да направя заклинание против него. Докато го съчинявах наум, стигнах до моя любим стол и си придадох спокойно изражение на лицето. Другите гости вече влизаха и един от тях седна до мен. Нямаше нужда да ми казват кой е той. И макар да бях предупреден, аз се стреснах.

На обърнатата към мене страна на лицето му имаше сърповиден белег, който минаваше от окото до ъгълчето на устата, сгърчената кожа опъваше окото надолу, като оголваше ивичката червена лигавица от вътрешната страна на клепача и разтягаше устата така, че се виждаха венците. Помислих си, че това око никога, дори насън не се затваря, нито пък устата. Както разбрах по-сетне, той си беше пуснал мустаци, за да прикрие това, ала те бяха редички и не вършеха работа. Окото малко сълзеше — докато го гледах, той попи влагата с носна кърпичка. Цялото му лице беше разкривено, бузата с белега изглеждаше много по-къса от другата.

Реших, че е невъзможно човек да го хареса и начаса започна да ми се харесва повече. Нямаше защо да се страхувам от него. Не беше опасен, дори ако не считаме неизгодното му и съмнително обществено положение; според моите пресмятания той стоеше по-ниско от един джентълмен и по-високо, е, от човек като Тед Бърджес например. Защо ли тогава се бях заплеснал толкова по него? Сигурно заради грозотата му. Според мен в това семейство всички бяха религиозни и навярно той беше някакъв храненик, на когото държаха, отнасяха се към него добре от християнско милосърдие. Трябва да е така, мислех си аз, докато слушах с повече от обичайното си усърдие кратката молитва.

Не ми се удаде възможност да предам поздравите на Маркъс, защото новодошлият бе седнал от другата страна на масата, която едва ни побираше; и други гости бяха пристигнали в събота, докато ние се къпехме. Мариан беше до Тримингъм, откъм нормалната му страна. Скоро взех да си мисля, че той е като двуликия Янус. Седнали така един до друг, двамата ми напомниха за Хубавка и Чудовището. Колко мило от нейна страна, помислих си аз, че си прави толкова труд заради него! Гледаше го внимателно, с широко отворени очи, нещо, което рядко правеше за някого, освен за мен от време на време.

Мъжете се разхождаха наоколо и ядяха прави овесени ядки. Това, както ми каза Маркъс, било de rigueur^[1], само простаците ядели кашата си седнали. И аз се разкарвах наоколо с моята чиния, като се страхувах да не я разсипя. Но дамите останаха седнали. Мисис Модсли изглеждаше погълната от мислите си. Нейният непроницаем, точно прицелен поглед се спря няколко пъти на Тримингъм — тя нямаше защо да го търси с очи, знаеше къде да гледа. Мен не ме и забеляза, а когато най-сетне привлякох вниманието й, закуската бе свършила. Тъкмо ставахме от масата, и тя ми каза:

— О, Маркъс не е ли тук?

Дори не беше забелязала, че го няма, а той бе нейният любимец. Ала тя отиде направо в стаята му, където я последвах и аз, след като се уверих, че пътят е свободен. За мое учудване на вратата имаше забоден с две кабарчета плик, на който пишеше „Не влизай!“. Това бе предизвикателство и аз тутакси го приех — и бездруго стаята беше моя и на Маркъс и никой нямаше право да ме държи отвън. Открехнах вратата и подадох глава вътре.

— Какво става? — попитах аз.

— Много мило от твоя страна, че се домъкна да ме видиш — рече вяло Маркъс. — Само недей да влизаш. Имам главоболие и червени петна и мама смята, че може да е дребна шарка. Не ми каза, но аз се сетих.

— Закъсал си я, брат ми — отвърнах аз. — Ами нали карантината беше сигурна работа?

— Понякога болестта се развива и след това. Докторът ей сега ще дойде, той знае. Колко весело ще бъде, като те хване и тебе. Може всички да се изринем, като в училище. Тогава няма да има нито крикет, нито бал, нито нищо. Божке, ще си умра от смях!

— Ще играем ли крикет?

— Да, ние играем всяка година. Така ония мируват.

— Ами бал? — попитах разтревожено. Тук не се чувствах на висотата на положението.

— Да, той е за Мариан, за Тримингъм и за всичките ни съседи. Ще бъде в събота, на двадесет и осми. Мама вече е изпратила поканите. Леле божке! Тука ще заприлича на болница дотогава.

И двамата се захилихме като хиени, а Маркъс рече:

— Я не стой тук да дишаш моите проклети бацили.

— Боже господи, може и да си прав. А, тъкмо се сетих, трябва ми молитвеникът.

— Какво, на литургия ли си полетял?

— Ами рекох си, защо да не отида.

— Много свястно от твоя страна, само че никой не те кара.

— Абе не ща да нарушавам традицията. С нашите ходим понякога — обясних снизходително. — Какво ще кажеш, ако се намъкна вътре да си взема оная тухла, молитвеника?

Предишният срок беше на мода да се казва на книгите тухли.

— Добре, ама гледай да не дишаш.

Напълних дробовете си с въздух, втурнах се към скрина, грабнах молитвеника и червен като рак, се добрах до вратата.

— Браво, брат ми, мислех, че няма да можеш — рече Маркъс, докато си поемах дъх. — А имаш ли някой мангиз да дръннеш в дискоса?

Отново се гмурнах към скрина, но този път трябваше да изплувам за въздух. Поех си дълбоко дъх и ясно усетих как няколко бацила с големина на комари се спускат в дихателното ми гърло. За да се разсея, отворих кесийката си и я помирисах. Новата кожа издаваше остър приятен мирис като флаконче с амонячна сол, а в средното отделение, което се затваряше с пружинка, бе скътана половин лира. В другите отделения имаше още монети, подредени според стойността им, в най-външното бяха пенитата.

— Мама все ще пусне нещо, ако я помолиш — каза Маркъс. — Сигурно и така ще ти даде. За тия работи е много разбрана.

В пристъп на чисто мъжка потайност по паричните въпроси аз си прехапах езика.

— Ще си помисля — рекох, като стиснах кесийката в ръка, а монетите звъннаха възхитително в нея.

— Е, гледай да не фалира банката заради тебе. Заминавай, нашия, и не прекалявай с молитвите.

— Бай-май, преструвански! — отвърнах аз.

Вкъщи разговаряхме по един начин, в училище — по друг: това бяха два различни езика. Ала когато бяхме насаме с Маркъс или се случеше нещо вълнуващо — като неговата предполагаема шарка например — ние преминавахме на училищния жаргон. Само когато Маркъс ме просвещаваше в les convenances^[2], както го наричаше, защото обичаше да си пробутва френския от време на време, той се придържаше към обикновения език. Les convenances бяха голяма работа.

Някъде в слънчевата част на къщата, в забранената зона на възрастните, навярно в подножието на голямото стълбище, се събирахме за църква. Тук цареше друга атмосфера: гласовете и движенията бяха станали сдържани, всеки бе приел чинно изражение. Възхищавах се от богато украсените молитвеници на жените. Мъжете сигурно криеха своите, ако изобщо ги имаха. Носех итънския си костюм, Маркъс каза, че е подходящ, можех да облека другия по-сетне. Като изобразих на лицето си набожно смирение, взех да се мотая сред гостите, ала никой не ми обърна особено внимание; само мисис Модсли ме дръпна настрана и рече:

— Искаш ли да пуснеш нещо в дискоса?

И пъхна един шилинг в ръката ми. Изведнъж се почувствах страшно богат и ми хрумна нещо: „Дали да не сменя шилинга с по-дребна монета? Ще има какво да разказвам на Маркъс“. Не, помислих си аз, не бива. Още се бавехме, нетърпението се предаде и на мен, църквата не чака. Мистър Модсли извади часовника си и рече:

— Тримингъм ли чакаме?

— Е, само още минутка — отвърна жена му.

Мама бе сбъркала — не отидохме с карета, църквата бе само на половин миля от Брандъм Хол. Виждаше се отвсякъде, човек веднага я забелязваше, освен това тя се издигаше точно зад игрището за крикет. Пръснахме се къде по двойки, къде по тройки, а не в редица по двама, както в училище. Там предварително се уговаряхме кой до кого ще върви. Беше ми малко неудобно без Маркъс и се опитах да се присламча първо към една от двойките, после — към друга, но като видях, че са погълнати в разговор, тръгнах сам. По-сетне Мариан, която също вървеше сама, дойде при мен и аз й казах за Маркъс.

— Сигурно ще се оправи — рече тя. — Може да е слънчасал малко.

Отгоре слънцето печеше, долу вятърът ни засипваше с прах.

— Сега вече суха ли ти е косата? — попитах със загрижен вид.

Тя се засмя и отвърна:

— Благодарение на твоя бански костюм.

Почувствах се горд, че съм й бил полезен с нещо, ала не можах да измисля кой знае какво в отговор.

— Косата ти само случайно ли се разплита?

Тя отново се засмя и рече:

— Нямаш ли сестри?

Това ме учуди и наскърби — в Норидж й бях разказал всичко за семейството си, макар иначе да бях затворено дете.

Напомних й за Норидж.

— Но разбира се, че ми каза — рече тя. — Много добре си спомням. За толкова неща имам да мисля, че просто забравих. Ужасно съжалявам.

Никога не бях я чувал да се извинява и това ме изпълни с особено сладостно усещане за власт, ала като не знаех какво друго да кажа, аз се заех да разглеждам Мариан — сламената й шапка с панделка, подобна на вятърна мелница, разпънала крила, дирята, която светлосинята й пола на цветчета оставяше в прахта. Ненадейно с крайчеца на окото си зърнах Тримингъм, който ни следваше, той не се бавеше като нас и скоро щеше да ни настигне. Не исках това и пресметнах колко време ще му трябва, за да се изравни с нас, но накрая се видях принуден да й кажа:

— Тримингъм идва отзад.

Казах го така, сякаш беше полицията или някаква болест, или нещастие.

— О, така ли? — рече тя и извърна глава назад, ала не го извика, нито му махна и Тримингъм забави крачка, а когато все пак ни настигна, за мое голямо облекчение ни подмина с усмивка и се присъедини към хората пред нас.