Джесика Стийл
По следите на щастието (4)

Четвърта глава

След около една седмица Джейма вече имаше ясна представа какво да предприеме. Тъй като не искаше да бъде задължена никому, работата у Нерон бе една чудесна възможност да му се отплати.

Вече бе престанала с ежедневните си молби към него да проверява дали паспортът й е предаден в полицията. Той я бе уверил, че ще й каже веднага щом научи нещо.

Предишната вечер, преди да си легне, тя си даде окончателно сметка, че вече напълно се е примирила с новото си положение на икономка. Освен това далеч не се чувстваше нещастна. Не, не бе забравила унижението, на което я бе подложил Туско Бианко. Просто бе убедена, че никога вече няма да позволи да бъде мамена. Вярно, бе проявила наивност, но не бе победена. Занапред щеше да бъде внимателна.

Нерон Мондадори постоянно бе в мислите й. Колко странен човек се оказа той! Уверявал я бе, че е безпомощен в кухнята и това до известна степен се оказа вярно. Но въпреки твърдението му, че има нужда някой да се грижи за него, в началото не тя, а той се грижеше за нея. Приготвяше ястията главно от консерви. През първия ден, в който задълженията й влизаха в сила, той й нареди да прегледа кухненския бюфет и да опита да приготви нещо вкусно.

— Но преди да се заемете с готвене — каза Нерон. — Излезте на терасата и поседнете малко на слънце. Мисля, че слънчевите лъчи са най-доброто лекарство във вашия случай.

— Но… — беше се опитала да протестира тя.

— Когато оздравеете, ще си спомните каква възможност съм ви дал.

Джейма изтълкува думите му в смисъл, че занапред ще изисква от нея да работи много повече и тя ще съжалява за сегашната свобода.

— Щом настоявате — отстъпи накрая тя. И надявайки се да не личи, че все още я боли, тя излезе на терасата под топлото слънце, за да се полюбува на великолепния пейзаж, който се откриваше пред нея.

Изминаха два-три дни, преди да й възложи нещо, а то бе просто да избърше праха. В неделя сутринта Нерон я попита:

— Сигурна ли сте, че се чувствате достатъчно здрава, за да поемете задълженията си?

От гордост Джейма скри истината.

— Ще умра от скука, ако не върша нещо.

Нерон я изгледа изпитателно. Изглежда прецени, че е в достатъчно добра форма и рече:

— Много добре. Тогава можете да ми изпържите шунка с яйца по английски и да препечете хляб.

— Заповядайте в трапезарията — малко по-късно го покани тя и той я последва.

Шунката, яйцата и другите пресни продукти вероятно бяха купени вчера. Докато подреждаше масата, Джейма имаше чувството, че той непрестанно я наблюдава. Но когато го стрелна с поглед, видя, че гледа другаде. Съсредоточено мислеше за нещо и изглежда бе забравил за присъствието й. По негова молба, тя остана да закусват заедно. Започнала бе да се храни, когато Нерон внезапно се откъсна от мислите си и попита:

— Телефонирахте ли вече на майка си?

Този въпрос я смути.

— Все още не, но ще трябва да го сторя днес.

— Решихте ли какво да й кажете?

Джейма поклати глава отрицателно.

— Тя ще се обезпокои, ако й кажа за катастрофата. Ще се обезпокои и ако й кажа, че съм си загубила паспорта. А да й разкажа за Туско, просто не мога — нещастно приключи тя.

— В трудна ситуация сте се оказали, синьорина — хладно отвърна Нерон и стана. — Във всеки случай, повече ще се безпокои, ако изобщо не й се обадите — рече той, преди да излезе.

Тя се замисли какво точно да каже на майка си.

Накрая все пак се реши да й позвъни и набра номера от собствената си спалня. Когато каза на майка си, че е решила да остане още няколко седмици, госпожа Уорън възкликна:

— Но това е чудесно, мила! Ти отдавна се нуждаеш от почивка. А какво по-добро място би могла да намериш от Италия?

Майка й предложи да позвъни вместо нея на шефа й и тактично да го уведоми, че секретарката му ще отсъства още няколко седмици. Джейма се изненада от начина, по който майка й подкрепи идеята да остане още известно време в Италия. Одри Уорън знаеше, че по природа дъщеря й бе човек, който държеше да не разочарова хората, включително и работодателите си. Тогава си спомни, че и майка й бе имала своята голяма любов и затова напълно я разбираше. За нея бе естествено да мисли, че когато се намесва любовта, много неща са простими.

Джейма отново се замисли за Нерон. В определени моменти той бе рязък и непредсказуем, дори груб. В други обаче, бе мил и внимателен, излъчващ необикновен чар и обаяние.

— Трябва ли да почистя спалнята ви? — бе го попитала в понеделник.

— Не. Мога и съм да си оправям леглото.

После мислите й се прехвърлиха към друг случай. Знаеше, че Роза се храни в собствената си стая и бе приготвила масата в трапезарията с прибори само за един човек. Тогава той остро попита:

— Да не би да сте на някаква идиотска диета, която изключва обяд?

— Не — отвърна тя. — Никога не съм спазвала диети.

— Е, къде тогава възнамерявате да се храните?

— В кухнята.

— Бъдете така добра да се храните заедно с мен.

— Но това не е по правилата за прислугата — възпротиви се тя.

— Придържате се към тези снобски формалности?!

— Не, но аз работя при вас, макар и временно. Сигурна съм, че Роза, която е ваша постоянна икономка, не се храни заедно с вас.

Несъмнено Нерон имаше способността да съобразява нещата светкавично и възрази:

— Да, вярно е, че вие сте временно на работа при мен. Но освен това сте и гостенка.

— А когато поканите свои приятели и седнете с тях, пак ли ще бъдете толкова учтив към мен?

— Ами, ще видим…

През останалата част от обяда, неговата учтивост се изразяваше главно в това да не й досажда излишно.

В четвъртък сутринта Джейма се събуди рано и с радост установи, че се чувства съвсем добре и не изпитва никакви болки. Изкъпа се, облече една тънка лятна рокля и излезе през остъклената врата.

Озова се в градината. Пейзажът бе приказен. Високи кипариси скриваха вилата откъм пътя, но имаше просторен изглед към част от езерото. Синьото небе се отразяваше в кристалночистите му води. Буйна растителност покриваше склона към брега. Тук-там се виждаха покривите на други вили. Гледката и необикновената тишина бяха вълшебни.

Виждаше се и гигантската скала от варовик, спусната сякаш от небесата точно в средата на езерото Гарда. Спомни си, че и когато седеше край езерото откъм Торболе, бе забелязала същата тази скала и зеленината покрай бреговете.

Изведнъж пред нея изникна Нерон. Тя не бе го чула де се приближава. Даде си сметка, че напълно е била покорена от пейзажа и е останала глуха за всички шумове около себе си.

— Харесва ли ви тук?

— Великолепно е!

— А как сте със здравето?

— Чудесно!

— Мисля, че днес вече мога да ви повярвам.

Внезапно тя се почувства така, сякаш всичките й проблеми бяха приключили. Това безметежно състояние обаче не продължи дълго. Докато закусваха, Нерон й каза, че отива да поплава с яхтата си недалеч оттук, при Рива дел Гарда.

— Бихте ли дошла с мен? — предложи той, като че ли случайно.

— Не — отсече Джейма. После по-учтиво добави: — Всъщност, благодаря ви, но не мога да приема.

— Страх ви е да не се удавите ли? — попита той и приятелската нотка в гласа му изчезна.

— Аз ли? Не — призна тя.

Той замина с колата си, без дори да й каже arrivederci^[1].

Джейма продължи да се занимава с работата по домакинстването. Имаше усещането, че нещо не е както трябва. Чувстваше се неловко и се опитваше да открие причината, която я бе накарала да откаже на Нерон. Не бе страхът от водата, имаше нещо друго, което я плашеше. Не можеше да разбере какво точно я тревожи. Не беше от хората, които се страхуват да застанат лице в лице с истината и се помъчи да си изясни онова, което я бе накарало да откаже една разходка, което безспорно би й доставило удоволствие. Но скоро се отегчи от умуването и пак се зае с работата си.

Час по-късно Джейма все още се чувстваше объркана. Нерон бе отишъл да плава и вероятно нямаше да се върне до вечерта. Това, от което тя се нуждаеше в момента, бе глътка свеж въздух. Заключи вилата и тръгна да се поразходи из околността.

Повървя по стръмната алея към шосето. Резкият й отказ го бе обезсърчил и убил плахите признаци на приятелство. Снеговете щяха да паднат, преди отново да й предложи да излезе някъде с него, с насмешка си каза тя.

Наблизо профуча кола. След няколко крачки, тя спря пред някаква порта. На вратата имаше табела с надпис на английски: „Тук не е къмпинг“. Стана й приятно, когато се досети, че това най-вероятно е общински парк. Огледа се и видя друга табела на пет различни езика. На английски бе написано: „Общинска маслинова гора“.

Джейма бутна портата и се озова сред маслиновите дръвчета. Покой завладя цялото й същество. Паркът не беше голям, но в него имаше няколко дървени пейки, където човек можеше да седне и да отдъхне. Освен маслинови, наоколо растяха и други видове дървета и храсти. Тя се разходи насам-натам и неочаквано дочу нещо, което стопли сърцето й.

Бе седнала на една от пейките, за да се порадва на девствената красота и спокойствието на това място, когато неочаквано се разнесе звън на часовникова камбана, която отброи четвърт час. Тогава си спомни защо всичко тук й се струваше познато. Усети и уханието на дива мента.

Значи това бе мястото, където Нерон я бе отнесъл след катастрофата.

Той наистина бе проявил необичайна добрина към нея. Бе разбрала, че е човек, който обича уединението и нормално би било да позвъни за линейка или да я откара до най-близката болница. Но Нерон я бе настанил в луксозната си вила.

Заслужаваше си да му се отблагодари, стига да знаеше как да сготви най-вкусното италианско блюдо.

Изпълнена с най-добри чувства към него, тя тръгна обратно към вилата. Но когато понечи да отключи вратата, стресната видя Нерон. Гледаше я със страшен поглед.

— Мога ли да ви попитам, при кого бяхте?

За пореден път Джейма изпадна в недоумение. Може би в качеството си на икономка тя нямаше право да напуска вилата без негово позволение.

— Веднага отивам да сервирам обяда — рече тя миролюбиво.

— По дяволите обядът! При кого бяхте?

— Само до… — не й стигаха думи.

— До Торболе, нали? Бяхте до Торболе с надеждата да срещнете така наречения си „годеник“.

— Какво?! За каква ме вземате?!

Враждебният му поглед малко поомекна и той се отдалечи.

Кипяща от ярост, Джейма също се прибра в стаята си.

Какви неочаквани неща се случваха при сблъсъка на характерите им!

Щом не е толкова гладен, може и да почака, докато му поднесе обяда.

В доказателство на това, че никога няма да прозре докрай същността на този италиански аристократ, тя чу почукване на вратата си. Когато отвори, узна, че той можел и много бързо да се разкайва.

— Моля да ме извините, Джейма! Съжалявам! При това достатъчно добре познавам гордостта ви.

Какво й оставаше да стори? Чарът му произведе необикновен ефект върху нея.

Помоли я да обядват заедно и тя не можа да откаже. Само за двадесетина минути бе успял да приготви храната. Ето това се казва извинение, помисли си Джейма. Изпържил бе месо и бе нарязал салата, а за десерт бе сложил на масата пресни плодове.

Ако съществуваше някаква обтегната струна в отношенията им, то тя се отпусна по време на обяда. А Джейма, която бе решила да не му дава обяснения, разказа как е открила общинския парк.

— Там е чудесно! Човек намира неизразимо спокойствие.

— Май сте обикнала това място?

Изведнъж тя почувства прилив на необяснима радост и се усмихна:

— Мисля, че сте прав. Докато бях там, нямаше никой й… О, как мога да опиша усещането си за спокойствие и безметежност! То е… — отново млъкна, търсейки думи. — Но аз забравям, че вие познавате мястото по-добре от мен. Там ме отнесохте в деня на катастрофата…

— Вие си спомняте?!

И как можеше да не се учудва, след като през този ден повече време тя бе в несвяст. Джейма поклати отрицателно глава.

— Не толкова самото място, колкото дъхът на дива мента и часовникът на църквата, отброяващ часовете някъде наблизо.

— Да — измърмори на себе си Нерон. — Първите думи, които чух от вас и разбрах, че още не сте напуснала този свят, бяха: „Мирише ми на мента“…

Джейма се усмихна и заговориха за други неща. Той я попита за работата й и за сестрите й. Поинтересува се колко са големи и дали Леони е все още свито и плахо дете. Изобщо, да се разговаря с Нерон бе така леко и приятно, че тя забрави как преди по-малко от час, бе готова да му издере очите.

След обяда Джейма отказа да използва съдомиялната машина за толкова малко прибори, а той настоя да й помогне в почистването на кухнята и доволно се засмя, когато тя подхвърли:

— Истинското извинение е извинението на дело.

— О, но ти още нищо не си разбрала — отвърна той шеговито.

Кой знае защо, тези думи, й прозвучаха толкова комично, че избухна в смях. Забеляза как погледът му се премести от очите й към извивката на устните.

Нерон настоя тя да почива до четири следобед, когато трябваше да отидат да пазаруват.

— Трябва да отида сама — рече Джейма, влязла отново в ролята си на икономка.

Последва спор дали наистина е здрава, за да ходи сама до градчето. Той настоя да я откара с колата си.

Часът удари четири и те потеглиха към Торболе. Седнала във ферарито до него, Джейма се чувстваше чудесно. Пътят минаваше покрай общинската горичка и погледът й неволно се насочи натам. Когато извърна глава, срещна очите на Нерон. И двамата се усмихнаха.

Пазаруването мина приятно. Джейма се справяше отлично и откри, че и на Нерон не му е досадно да избира това-онова.

Неусетно седмицата се изниза. Вместо да ходи да плава с яхтата си, Нерон предпочиташе да се навърта около нея във вилата.

Когато се събуди в понеделник сутринта, Джейма радостно констатира, че след спора в четвъртък не си бяха разменили нито една остра дума. По всичко изглеждаше, че временната й служба ще премине в пълно разбирателство. Изпълнена с ведри мисли, тя взе душ, облече се и се отправи към кухнята.

Нерон я бе изпреварил и с чаша кафе в ръка преглеждаше сутрешния вестник.

— Добро утро, Джейма! — погледна я той приветливо.

— Buon giorno, Нерон! — усмихна се тя и се захвана да нареже хляба.

Закусиха както обикновено сандвичи със сирене и колбаси.

— Пресните ни плодове са свършили — отбеляза Джейма.

— Ще отидем до Торболе и ще купим.

— Вижте — прекъсна го тя и го погледна умолително. — Мисля, че съм достатъчно силна, за да отида и да си свърша работата сама.

В продължение на няколко секунди се боеше, че Нерон ще възрази категорично. Но решителното й лице изглежда го възпря и той само тихо попита:

— Въпрос на чест, така ли, Джейма?

Тя кимна утвърдително:

— Да, така е.

Той продължи да я гледа изпитателно още няколко секунди и накрая каза:

— Одобрявам идеята ти.

Когато стана от масата, Нерон взе портфейла си, извади няколко банкноти и й ги подаде.

— Но защо? Аз имам пари. Искам да купя само малко плодове и…

— Достатъчно — прекъсна я той. — Уважавам достойнството ви, синьорина, уважете и вие моето.

Няколко секунди се гледаха. После и двамата избухнаха в смях.

След час Джейма тръгна за Торболе. Когато заслиза по алеята към шосето, усети силния вятър, но не почувства студ. Скоро наближи общинската гора.

Струваше й се недопустимо да не се поразходи поне за десетина минути.

Отново я завладя вълшебството, под което бе попаднала в четвъртък.

На връщане пак щеше да се отбие в това прекрасно място, най-малкото, за да си поеме дъх, след като е изкачила стръмния хълм. Излезе на шосето и скоро се озова на мястото, откъдето бе започнала лудешкият си бяг преди две седмици. Не можеше да се начуди как е било възможно да тича по такъв стръмен път, при това с куфар.

Когато стигна до брега на езерото, тя заобиколи мястото, където бе седяла. Искаше да запази доброто си настроение и не желаеше нищо да й припомня за Туско Бианко и новата му любов.

Мина покрай магазинчета, над които висяха пъстри фирмени надписи, безброй разноцветни знамена и емблеми. И без да знае италиански, можа да купи плодовете, които търсеше. После избра няколко пощенски картички и реши да отседне в някоя близка кафетерия, където да измисли какво да напише на майка си и на сестрите си. Докато седеше на масичката пред чаша кафе, си помисли, че е напълно възможно да изпревари картичките със завръщането си. Ала засега нито Роза бе се обадила кога ще се върне, нито паспортът й бе намерен…

Внезапно всички мисли излетяха от главата й, когато чу познат глас да казва:

— Джейма!

Обърна глава и видя Туско Бианко. Не бе подготвена за такава среща и не знаеше как да реагира. Дали да се направи, че не го познава, или да поприказва с него? Не, тя не беше лицемерка и също възкликна:

— Туско!

Въпреки изненадата, откри, че наранената гордост й дава блестяща способност да импровизира.

— Заповядай да изпием по едно кафе — покани го тя.

Какъвто й да беше Туско, той не бе глупак. Несъмнено ще се досети, че има някаква причина, за да дойде тя от Англия в Торболе. А каква би могла да бъде тя, ако не желанието й да го намери? Джейма реши, че най-разумно е да му каже.

— Дойдох заради теб.

— Колко мило от твоя страна — каза той предпазливо и седна на стола до нея.

Докато се появи сервитьорът и прие поръчката му за едно cappuccino^[2], Джейма се окопити.

За щастие, тя си спомни, че писмата й, макар и мили, не съдържаха порочни мисли. При това знаеше, че при неговите премествания от една квартира в друга, той невинаги бе посочвал новия си адрес и до него едва ли са достигнали едно-две писма.

Туристическият сезон бе на приключване и в барчето имаше малко клиенти.

— Тъй като ти бях дала обещание да се омъжа за теб, счетох за почтено да дойда и лично да ти кажа, че промених решението си.

— Променила си решението си?!

Джейма видя колко фалшиво се престори на съкрушен. За пръв път забеляза, че има дръпната назад брадичка, което издаваше, че принадлежи към слабоволевите хора.

— Прости ми!

Той правеше максималното, за да изглежда наранен и огорчен. Ето защо и тя се опита да говори така, сякаш изпитва угризения заради собствените си думи.

— Допуснах грешка. Първоначално не я осъзнавах — добави тя, за да избегне позоваването му на някое нейно писмо, което все пак може и да бе получил. — По-късно преосмислих нещата — спря и реши засега да не говори повече. Напрежението се покачваше.

— Ти осъзна, че нашият брак няма да бъде това, което искаш? — попита той и Джейма кимна утвърдително.

Той въздъхна — една преиграна въздишка, която тя прекалено ясно долови. Точно в този момент разбра, че мъжът срещу нея е само един актьор. Той просто играеше театър и винаги щеше да го играе. В поведението му нямаше нищо естествено и истинско. Джейма бе сигурна, че щом всеки поеме по своя път, той ще я забрави на секундата, както я бе забравил и преди. И пак ще влезе в познатата си роля с поредното момиче, което се изпречи пред него.

Но Джейма запази приличие. Бе открила, че когато засегнат гордостта й, в нея се поражда желание да се гаври със слабостта на другите. Тя му протегна ръка за сбогом. Твърде скоро бе разкрила истинската му същност, но не се изненада, когато той се хвърли към нея и сграбчи ръката й. Без, разбира се, да се свени, че в продължение на цели три месеца не й бе написал дори думичка, Туско зашепна:

— Но аз не мога да те оставя да си отидеш, любов моя! Ти просто трябва да ми позволиш да…

Какво трябваше да му позволи, така и не му се удаде възможност да довърши. Защото точно в този миг, за крайна изненада и на двамата, нечий глас процепи въздуха:

— Натрапва ли ти се този мъж?

Доловил властния тон, Туско внезапно отдръпна ръце и Джейма сепнато вдигна очи.

— Нерон! — възкликна тя и сърцето й лудо заби.

По всичко личеше, че той е крайно разгневен, но тя продължи:

— Н-не, не. Туско не ми създава тревоги. Познаваме се от Англия.

— Аха — успокои се Нерон. — Тогава, може би ще ни запознаеш, cara^[3].

Джейма за пръв път чуваше, Нерон да се обръща така мило към нея. Просто не можа да повярва на ушите си, когато без да я изчака да каже каквото и да било, той пое инициативата в свои ръце и се представи на Туско:

— Нерон Мондадори ди Валанито — годеникът на Джейма. Вие сигурно сте Туско Бианко, този, който е имал удоволствието за кратко време да наеме стая в дома на моята годеница?

Досега Джейма бе гледала сцената онемяла.

— Хайде, любов моя! — извади няколко банкноти от портфейла си Нерон, за да плати кафето й и продължи: — Не забравяй, че бързаме. След пет минути имаме друга среща.

Той я хвана за ръка и тя се изправи като автомат. Навря чантата в ръцете й и без да удостои Туско с повече внимание, я съпроводи до колата си.

Докато пътуваха нагоре по виещия се път, Джейма усещаше напрежението помежду им, но мълчеше. Спряха пред вилата. Нерон кипеше от гняв, усещаше го.

Когато я хвана за ръка и я поведе към всекидневната, тя не се сдържа.

— Да не сте полудял!

— Нима нямаш гордост?! — нахвърли се върху нея Нерон.

— Гордост ли?! — избухна Джейма.

— Да, гордост! Толкова ли си слабохарактерна, че…

— Чудесно се справях с положението, преди да се появите.

— Само така ти се е струвало! Първо си държите ръцете, а после той те отвежда в някой долнопробен хотел и за две минути получава каквото си е наумил. Ами ако не бях дошъл…

Изсвистя плесница и Джейма разбра, че здраво го е ударила. Не се разкайваше обаче.

Очевидно за пръв път жена го наказваше по този начин. Нерон изсумтя нещо на италиански и направи стъпка към нея.

— Не се приближавайте! — изкрещя Джейма.

Опита се да отстъпи, но той бе по-бърз и хвана китките й. Ръцете му се плъзнаха трескаво нагоре и обгърнаха раменете й. Когато впи устни в нейните, гневът му не бе преминал. Докато я целуваше, обаче, нервността му изчезна и от него се излъчваше само нежност. Това, което изненада Джейма най-много, бе неспособността й да се съпротивлява. Дори го прегърна! Той отдели устни от нейните, погледна я с любов и този поглед окончателно прекърши волята й да се противи. На свой ред, Джейма потърси устните му и се разтопи в прегръдките му. Времето сякаш спря. Нерон я обсипа с целувки и пробуди у нея усещания, под влияние, на които тя още по-здраво се вкопчи в него.

Сграбчил я в прегръдките си, Нерон я положи върху близкото канапе и се отпусна върху нея, като пъхна ръка под пуловера й.

— Недейте! — прошепна тя, когато докосна гърдите й.

Нерон бе изтълкувал нейното възклицание като израз на съпротива и на мига се отдръпна.

Твърде много бе завладяна от страст, за да разбере причината, а и твърде срамежлива бе, за да признае, че въздишката й бе доказателство за наслада.

— О, Джейма! — прошепна той, като че ли на себе си и срещна объркания й поглед.

Ако думите му изобщо значеха нещо, тя не разбра какво точно е то.

Той стана от канапето и бързо напусна стаята.

Джейма остана сама.