Алберто Моравия
Римлянката (4)

Четвърта глава

Междувременно продължавах да позирам из ателиетата и се сприятелих с един модел на име Джизела. Тя беше високо, добре сложено момиче с много бяла кожа, черни къдрави коси, малки, леко хлътнали сини очи и голяма червена уста. По характер беше доста по-различна от мене — докачлива, язвителна, инатлива, прекалено практична и користолюбива, но навярно именно различията ни сближиха. Не знаех има ли и друга професия освен на модел, но се обличаше значително по-хубаво от мене и не криеше, че получава подаръци и пари от мъжа, когото представяше за свой годеник. Помня, че през онази зима тя често носеше черно палто с яка и маншети от астраган, за което много й завиждах. Годеникът й се казваше Рикардо, беше висок, добре охранен и кротък младеж с гладко като яйце лице, и тогава ми се виждаше хубав. Винаги беше издокаран с нови дрехи, напомаден; баща му притежаваше магазин за вратовръзки и мъжко бельо. Рикардо беше посредствен до глупост, кротък, весел и добродушен. Той и Джизела бяха любовници и не вярвам между тях, както между мене и Джино, да е имало уговорка за брак. И все пак тя, макар и без особени надежди, целеше точно това; колкото до него, убедена съм, че подобна мисъл дори не е минавала през ума му. Джизела беше ужасно глупава, но много по-опитна от мене, тя си беше втълпила, че трябва да ме покровителства и поучава. Накратко казано — за живота и щастието имаше същите възгледи като мама. Само че при мама, те бяха резултат от горчиви разочарования и лишения, докато у Джизела бяха плод на глупост и огромно високомерие. В известен смисъл мама се задоволяваше с формулирането им, за нея правотата на разбиранията й беше едва ли не по-важна от прилагането им; ала Джизела, която винаги бе разсъждавала така, дори не подозираше, че е възможно да се мисли другояче, учудваше се, че не се държа като нея и едва когато съвсем случайно показах неодобрението си, нейното недоумение премина в гняв и ревност. Тя изведнъж проумя, че не само не приемам закрилата и поученията й, но дори от висотата на безкористните си стремежи я укорявам. Тогава, навярно донякъде подсъзнателно, тя си постави за цел да заличи неодобрението ми, като ми повлияе да заприличам на нея. Взе да повтаря, че съм глупачка, задето съм девствена, че й е жал да ме гледа как водя изпълнен с лишения живот и ходя зле облечена и че само да поискам, благодарение на красотата си, мога да заживея по-добре. Накрая от неудобство, че я оставям да се заблуждава за общуването ми с мъже, й признах за отношенията си с Джино, но обясних, че сме годеници и скоро ще се оженим. Тя веднага попита какво работи и като чу, че е шофьор, сбърчи нос. Въпреки това пожела да се запознае с него.

Джизела беше най-близката ми приятелка, Джино — моят годеник; сега ги преценявам обективно, но тогава бях напълно неспособна да разбера що за хора са. Споменах, че считах Джино за съвършен, навярно съм съзнавала и недостатъците на Джизела, но й приписвах голямо сърце, имайки предвид загрижеността й за съдбата ми, и отдавах намерението й да ме поквари на криворазбрана представа за доброто. И тъй, не без вълнение ги представих един на друг и в наивността си желаех да се сприятелят. Срещнахме се в един млечен бар. Джизела през цялото време мълча, изпълнена с неприязън. Останах с впечатление обаче, че Джино възнамеряваше да я спечели, защото, както винаги, насочи разговора към вилата, като се впусна да превъзнася богатствата на господарите си, с надеждата, че ще смае Джизела и скромното му положение ще остане незабелязано. Но тя не омекна и запази недружелюбния тон. После, не помня по какъв повод, му подхвърли:

— Имате късмет, че сте намерили Адриана.

— Защо? — изненадан попита Джино.

— Защото шофьорите обикновено се женят за слугини.

Видях как Джино си сменя цвета, но той не беше от хората, които се оставят да ги хванат натясно.

— Вярно, вярно — изрече тихо с израз на човек, който за първи път съглежда нещо очевидно, което досега му е убягвало. — Предишният шофьор наистина се ожени за готвачката, разбира се, защо не?… Би трябвало и аз да направя същото. Шофьорите се женят за слугини, а слугините — за шофьори. Виж ти, как не съм се замислил по-рано? Обаче — добави нехайно — по-скоро бих предпочел Адриана да работи като миячка на чинии, отколкото като модел, макар че — той вдигна ръка, за да пресече възраженията на Джизела — професията сама по себе си… Право да си кажа, не мога да се примиря с работата й да се съблича пред мъже и най-вече с това, че там се завързват някои познанства и приятелства, които…

Той поклати глава и сви устни. Сетне й поднесе пакета с цигари:

— Пушите ли?

Тя не съобрази веднага какво да отговори и само отказа цигарата. След малко си погледна часовника и се обърна към мене:

— Адриана, трябва да тръгваме. Късно е.

Действително беше късно, сбогувахме се с Джино и излязохме от млечния бар. На улицата Джизела ми рече:

— Готвиш се да направиш страхотна глупост. Аз никога не бих се омъжила за такъв.

— Не ти ли харесва? — попитах разтревожена.

— Никак. Беше ми казала, че е висок, а той е, кажи-речи, по-нисък от тебе. Погледът му е неискрен, никога не гледа право в очите, говори превзето и отдалече се разбира, че едно мисли, а друго приказва… И на всичкото отгоре работи като шофьор.

— Но аз го обичам — възразих.

— Да, но той не те обича — спокойно отвърна тя — и ще видиш, че някой ден ще те зареже.

Бях поразена не само от увереността, но и от сходството на нейното предсказание с маминото. Днес мога да призная, че едва за час, а не в продължение на месеци като мене, благодарение на ненавистта си към Джино Джизела разбра много по-добре нрава му. От своя страна той се изказа неодобрително по неин адрес и признавам, че впоследствие неговото мнение се оказа донякъде вярно. Всъщност моята неопитност и обичта, която изпитвах към двамата, замъгляваха преценката ми и е безспорно, че почти винаги излизат прави онези, които вещаят злина.

— На такива като Джизела — рече ми Джино — в нашето село казват „добра жена“.

По лицето ми се изписа недоумение. Той поясни:

— Уличница. Характерът и маниерите й са такива. Високомерна е, защото се облича хубаво, но откъде има дрехите?

— Годеникът й ги подарява.

— Годеници за по една вечер. А сега слушай: или аз, или тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще правиш каквото си решиш, но ако смяташ да се срещаш с нея, ще трябва да се откажеш от срещите с мене. Или аз, или тя.

Помъчих се да го разубедя, но не успях. Естествено, той беше обиден от пренебрежителното отношение на Джизела, но възмущението и антипатията му сигурно се дължаха и на неизменната му вярност към ролята на годеник, която го беше подтикнала да помогне при покупките и приготовленията за сватбата. Както винаги, Джино беше безупречен в засвидетелстването на чувства, които не изпитва.

— Моята годеница не бива да се среща с разни пропаднали жени — повтаряше непреклонно.

Накрая, пак поради преследващия ме страх, че сватбата ни ще се осуети, му обещах да не се срещам с Джизела, макар в сърцето си да знаех, че няма да удържа обещанието си, и то не само защото бе невъзможно — с нея позирахме по едно и също време в едно и също ателие.

Оттогава започнах да се виждам с Джизела без знанието на Джино. Когато бяхме заедно, тя използваше всяка възможност да намеква с ирония и пренебрежение за годежа ми. Бях сглупила да й призная немалко неща за моята връзка с Джино и тя си служеше точно с тях, за да ме уязвява и да се подиграва на настоящия и бъдещия ми живот. Приятелят й Рикардо, който, изглежда, не правеше никаква разлика между нас и считаше и двете ни за леки и недостойни за уважение момичета, с удоволствие се включи в играта и насърчаваше насмешките и намеците й. Но добродушно и глуповато, защото, както споменах, не беше нито умен, нито злобен. За него годежът ми беше повод за шеговит разговор, колкото да се убие времето. Ала Джизела, за която моята порядъчност бе като трън в очите, целеше да стана като нея, за да нямам никакво право да я упреквам, влагаше много усилия и язвителност и всячески се стремеше да ме огорчи и унизи.

Засягаше ме най-често на слабото място — дрехите. Казваше: „Днес наистина се срамувам да ходя с тебе“. Или: „Рикардо никога няма да ми разреши да изляза с такова нещо на гърба. Нали, Рикардо? Любовта, мила моя, личи по тези неща“. Имах глупостта винаги да се хващам на грубите й уловки, горещях се, защитавах Джино и с все по-отслабваща убеденост, облеклото си. Накрая, почервеняла и със сълзи на очи, пак претърпявах поражение. Веднъж от жалост Рикардо предложи.

— Днес ще направя подарък на Адриана. Да вървим, искам да ти купя чанта.

Джизела яростно се противопостави:

— Не, не, никакви подаръци. Тя си има Джино, нека той да й купи.

Рикардо, който направи предложението от съжаление, без да си представя какво удоволствие щеше да ми достави подаръкът му, моментално се отказа, а аз напук още същия следобед отидох и с мои пари си купих чанта. На следващия ден им се представих с чантата под ръка, заявявайки им, че Джино ми я е подарил. Това беше единствената победа, която удържах в тази малка срамна война. И тя ми излезе солена, защото чантата беше скъпа и похарчих много пари.

Когато Джизела реши, че благодарение на иронизирането, обидите и поученията й съм достатъчно разколебана, ме повика и каза, че иска да ми предложи нещо.

— Но ти — добави — ме остави да говоря докрай и недей, както винаги, да отказваш, преди да си чула всичко.

— Говори — отвърнах.

— Знаеш, че те обичам — започна тя, — ти си ми като сестра, дето се вика. С красотата си можеш да имаш каквото си поискаш. Никак не ми е приятно да те гледам, че ходиш лошо облечена и приличаш на просякиня. Слушай сега — тя замълча и тържествуващо ме погледна, — познавам един изключително фин, изискан и сериозен господин, който те е виждал и много се интересува от тебе. Женен е, но семейството му е в провинцията. Голяма клечка е — прибави тя, снишавайки глас — в полицията. Ако решиш да се запознаеш с него, ще ти го представя. Както ти казах, той е много фин и сериозен човек и с него можеш да си сигурна, че никой нищо няма да разбере. Освен това е крайно зает и ще го виждаш два-три пъти месечно. Той няма нищо против, щом ти е приятно, да продължаваш с Джино, дори да се омъжиш за него, но в замяна ще има грижата да ти осигури по-добър живот от сегашния… Какво ще кажеш?

— Казвам — рязко отвърнах, — че много му благодаря, но не мога да приема.

— Защо? — искрено учудена възкликна тя.

— Защо ли… Обичам Джино и ако приема, повече няма да мога да го погледна в очите.

— Е, нали ти казвам, че Джино няма да разбере нищо.

— Точно затова.

— Като си помисля — поде тя, сякаш разсъждаваше гласно — какво ли щях да отвърна, ако преди време някой ми направеше подобно предложение? Ти как смяташ?

— Не, не… не приемам.

— Ти си глупачка! — разочаровано каза Джизела. — Ето какво значи човек да бяга от късмета си.

Наговори ми още куп неща от този род, на които аз все възразявах, после, крайно недоволна, тя си тръгна.

С въодушевление бях отхвърлила предложението й, без да преценя стойността му. Но после, когато останах сама, почти съжалявах, защото може би Джизела бе права, че това е единствената ми възможност да постигна всичко, от което отчаяно се нуждаех. Но веднага отблъснах тази мисъл и още по-здраво се вкопчих в мечтата си да се омъжа и да живея порядъчно, макар и не охолно. Жертвата, която ми се струваше, че съм направила, ме задължаваше по-силно от преди на всяка цена да си създам семейство.

И все пак не устоях на суетния си порив и споделих с мама предложението на Джизела. Мислех, че ще й доставя двойно удоволствие: знаех, че тя страшно се гордее с красотата ми и същевременно държи на своето — предложението ласкаеше гордостта й и потвърждаваше правотата на нейните разбирания. Вълнението, което разказът ми предизвика у нея, ме изненада. Очите й алчно светнаха и лицето й се зачерви.

— Но кой е той? — попита накрая.

— Един господин — отговорих. Срамувах се да й кажа, че работи в полицията.

— И тя ти каза, че е много богат?

— Да, изглежда печели доста.

Мама не се осмеляваше да изрече онова, което явно мислеше — че съм постъпила неправилно, като не съм се съгласила.

— Видял те и казал, че се интересува от тебе… Защо не я е накарал да го представи?

— За какво ми е да се запознавам, като не съм съгласна?

— Жалко, че вече е женен.

— И ерген да беше, нямаше да се запозная с него.

— Има толкова начини нещата да се уредят — продължи мама, — богат мъж и те харесва… От нищо нещо. Може да ти помогне просто така, без да поиска нищо в замяна.

— Не, не — възразих, — това са хора, които нищо не правят даром.

— Никога не се знае.

— Не, не — повторих.

— Не ме интересува — отсече мама, като поклати глава, — но Джизела е рядко добро момиче и наистина те обича. Друга на нейно място щеше да завижда и да премълчи. Личи си, че действително ти е приятелка.

След отказа ми Джизела вече не отвори дума за изискания господин и даже, за мое учудване, престана да ме уязвява за годежа ми. Продължавах тайно да се срещам с нея и Рикардо и неведнъж я споменавах пред Джино с желание да се сдобрят, защото увъртанията никак не ми харесваха. Но всеки път Джино потвърждаваше ненавистта си към нея и не ми даваше да се доизкажа, кълнеше се, че само да научи, че се срещам с нея, между нас е свършено. Говореше сериозно и останах с впечатлението, че едва ли не би се възползвала от този претекст, за да развали сватбата. Споделих с мама неприязънта му към Джизела и не без злост тя отбеляза:

— Не иска да я виждаш, защото се страхува, че ще направиш сравнение между дрипите, с които той те оставя да ходиш, и дрехите, които нейният годеник й подарява.

— Не, Джино твърди, че тя не е стока.

— Той не е стока. Дай боже да разбере, че се срещате, и да развали годежа.

— Мамо! — възразих изплашено. — Не ти ли идва наум, че мога да му го кажа?

— Не, не — бързо и с огорчение ме прекъсна тя, — това са си ваши работи и не ме засягат.

— Само да му кажеш — разпалено заявих, — няма да ме видиш повече!

Беше сиромашко лято с топли и ясни дни. Веднъж Джизела ми каза, че тя, Рикардо и негов приятел решили да направят екскурзия с кола. Трябвало им още една жена, за да прави компания на Рикардовия приятел, и се сетили за мене. Приех с радост, защото живеех в оскъдица и копнеех за някакво развлечение, което да разнообрази ежедневието ми. Излъгах Джино, че се налага да позирам няколко часа допълнително, и рано сутринта тръгнах за срещата, която беше след Понте Милвио. Колата вече ме чакаше и като приближих, седналите отпред Джизела и Рикардо не помръднаха, но приятелят му скочи от колата да ме посрещне. Беше млад, среден на ръст мъж, с жълтеникаво лице, големи черни очи, орлов нос и широка уста с извити нагоре крайчета, които създаваха илюзия за усмивка. Беше облечен със строга елегантност, много по-различна от тази на Рикардо: тъмносиво сако, сиви панталони в по-светъл нюанс, риза с колосана яка и черна вратовръзка с перла. Имаше нежен глас, погледът му също ми се стори благ, но меланхоличен и като че отегчен. Беше крайно вежлив, почти превзет. Джизела ми го представи като Стефано Астарита и веднага се досетих, че той е изисканият господин, за чиито галантни предложения вече бях уведомена. Не съжалявах, че се запознах с него, защото всъщност желанията му не ме оскърбяваха, а дори в известен смисъл ме ласкаеха. Протегнах му ръка, той я поднесе към устните си почтително, макар че бе напрегнат. След това се качих в колата, Астарита седна до мене и потеглихме.

Докато пътувахме сред пожълтелите поля по пустия, огрян от слънцето път, почти не разговаряхме. Бях щастлива, че се возя в кола, бях щастлива от екскурзията и вятъра, който духаше в лицето ми през прозореца, и не се насищах да гледам полето. За втори или трети път през живота си бях на излет с кола и едва ли не се страхувах, че времето лети, а исках да видя колкото се може повече неща: плевници, мандри, дървета, хълмове, ниви, гори. Мислех си, че ще минат месеци, а навярно и години, докато ми се удаде възможност да направя подобна разходка, затова трябва да съхраня в паметта си подробностите, за да мога по-късно да си ги припомням с удоволствие. Астарита седеше скован и безучастен и изглежда забелязваше само мене. И за миг не откъсваше меланхоличния си и копнеещ взор от лицето и тялото ми и погледът му действително имаше хипнотичен ефект. Не твърдя, че неговото внимание ми е било неприятно, само ме смущаваше. Постепенно се почувствах задължена да му обърна внимание и аз и да го заговоря. Той беше сложил ръце на коленете си, на едната имаше венчална халка и пръстен с брилянт. Небрежно казах:

— Какъв хубав пръстен.

Той го погледна и без да отмести ръката си, отвърна:

— Беше на баща ми. Свалих го от пръста му, когато почина.

— О! — възкликнах смутено и като посочих венчалната халка, добавих: — Женен ли сте?

— И още как — с присъщото си мрачно задоволство отговори той. — Имам съпруга, имам деца… Имам всичко.

— Жена ви хубава ли е? — плахо попитах.

— По-малко от вас — без да се усмихва, тихо и надменно отговори той, сякаш ми съобщаваше важна тайна и с ръката, на която носеше пръстена, опита да хване моята.

Бързо се отдръпнах и отново попитах:

— С жена си ли живеете?

— Не, тя е в… — назова далечен град в провинцията, — а аз съм в Рим. Живея сам. Надявам се, че ще ме посетите.

Престорих се, че не съм чула предложението му, което той едва смотолеви, и запитах:

— Защо? Неприятно ли ви е да живеете със съпругата си?

— Разделени сме официално — направи гримаса той. — Когато се ожених, бях момче. Майка ми уреди женитбата. Известно е как стават тези неща… момиче от добро семейство, с голяма зестра. Родителите уговарят браковете, но децата им трябва да се женят. Да живея със съпругата си ли? Вие на мое място бихте ли живели с такава жена?

Той извади портфейла си от вътрешния джоб на сакото, отвори го и ми подаде една снимка. Видях две момиченца, които, изглежда, бяха близначки — тъмнокоси и бледи, облечени в бяло. Зад тях, с ръце на раменете им, беше застанала тъмнокоса бледа жена, с приближени като на бухал очи и злобен израз. Върнах снимката на Астарита, той я пъхна в портфейла и на един дъх изрече:

— Аз искам да живея с вас.

— Изобщо не ме познавате — отговорих смутена от налудничавото му държание.

— Познавам ви прекрасно, следя ви от месец и знам всичко за вас.

Беше седнал на разстояние от мене и говореше с уважение, но силата на чувството караше очите му да горят.

— Аз съм сгодена — обясних.

— Джизела ми каза — приглушено отвърна той. — Но какво от това? Не говорим за годежа ви — пресилено небрежно, бързо махна с ръка Астарита.

— Но мене ме интересува — възразих.

Астарита ме изгледа и продължи:

— Вие много ми харесвате, може би не си давате сметка колко ми харесвате.

Наистина бръщолевеше като луд. Фактът, че не ме доближаваше и не се опитваше да вземе ръката ми, ме успокояваше.

— Няма нищо лошо в това, че ме харесвате — казах.

— А вие харесвате ли ме?

— Не.

— Имам пари — направи неопределена гримаса той, — имам достатъчно пари, за да ви направя щастлива. Ако дойдете при мен, няма да съжалявате.

— Нямам нужда от вашите пари — спокойно и почти любезно отговорих.

Той сякаш не чу и като не преставаше да ме гледа, каза:

— Много сте красива.

— Благодаря.

— Имате прекрасни очи.

— Така ли мислите?

— Да… и устните ви са много хубави. Бих искал да ги целуна.

— Защо ми говорите така?

— Бих искал да целувам и тялото ви… цялото.

— Защо ми говорите така? — повторих въпроса. — Неприлично е, аз съм сгодена и след два месеца ще се омъжа.

— Простете, но ми доставя голямо удоволствие да ви казвам някои неща. Мислете си, че не говоря на вас.

— Много ли има още до Витербо? — попитах, за да променя разговора.

— Почти пристигнахме. Ще обядваме там. Обещайте ми, че ще седнете до мене на масата.

Започнах да се смея, защото упоритостта му ме ласкаеше.

— Добре — съгласих се.

— Ще седите до мене — не преставаше той, — както сега. Стига ми да усещам парфюма ви.

— Не съм парфюмирана.

— Аз ще ви подаря парфюм — предложи той.

Вече бяхме във Витербо, колата намали скорост и влязохме в града. Джизела и Рикардо, през цялото време бяха мълчали. Чак когато бавно се вляхме в оживената улица, приятелката ми се обърна и попита:

— Как сте? Какво си мислите, че не ви видях ли?

Астарита замълча. Аз възнегодувах:

— Нямаше нищо за гледане, разговаряхме.

— Хайде, хайде — каза тя.

Междувременно стигнахме до площада, слязохме от колата и под великолепното меко ноемврийско слънце тръгнахме на разходка по централния булевард сред неделната тълпа. Сериозен, дори навъсен, Астарита не се откъсваше и за секунда от мене, вървеше с вдървена глава над високата колосана яка, с ръка в джоба, отпуснал нехайно другата. По-скоро изглеждаше, че ме охранява, отколкото съпровожда. Джизела високо се смееше и шегуваше с Рикардо и немалко хора се обръщаха и ни оглеждаха. Влязохме в някаква сладкарница и прави изпихме по един вермут. Изведнъж дочух, че Астарита бълва през зъби някакви закани и попитах какво е станало.

— Онзи тъпак на входа ви гледа нахално — яростно отвърна той.

Обърнах се и видях слаб рус младеж, застанал пред сладкарницата, който наистина ме наблюдаваше.

— Какво лошо има? — весело запитах. — Гледа ме… Е, и?

— Способен съм да ида и да му разбия физиономията.

— Само да го направите — троснах се аз, — повече няма да ви погледна и да ви проговоря. Нямате право да предприемате нищо. Не сте ми никакъв.

Той нищо не каза, отиде до касата и плати вермута. Излязохме навън и продължихме да се разхождаме по булеварда. Слънцето, глъчката, човешкият поток и лъхащите на здраве червендалести провинциални лица ме развеселиха. Стигнахме до отдалечено площадче в дъното на една пряка на булеварда и аз спонтанно възкликнах:

— Ако имам хубава къщичка като онази там — посочих им малка семпла двуетажна къща зад църквата, — щях да съм изключително доволна, че живея тук.

— За бога! — възкликна Джизела. — Да живея в провинцията, и при това във Витербо! Не, ако ще да ме позлатят!

— Доста бързо ще ти омръзне, Адриана — допълни Рикардо, — който е свикнал с Рим, няма да издържи в провинцията.

— Грешите — възразих, — с удоволствие ще живея тук с мъж, който ме обича. Четири чисти стаи, навес от виещи се растения, четири прозореца… не искам повече.

Говорех искрено, защото си представях, че съм там с Джино. Обърнах се към Астарита и добавих:

— Вие какво ще кажете?

— Бих живял тук с вас — с половин уста рече той, като се стараеше другите да не го чуят.

— Твоят недостатък, Адриана, е — каза Джизела, — че си много непретенциозна. Който иска от живота малко, нищо не получава.

— Но аз не искам нищо.

— Да се ожениш за Джино обаче искаш — възрази Рикардо.

— А, това — да.

Стана късно, булевардът обезлюдяваше и влязохме в ресторанта. Партерът бе препълнен предимно със селяни, дошли за неделния пазар във Витербо. Джизела сбърчи нос, заявявайки, че вонята ще я задуши, и попита собственика има ли възможност да обядваме на втория етаж. Той отговори положително, тръгна пред нас по дървената стълбичка и ни въведе в дълга тясна стая с един-единствен прозорец, който гледаше към някаква уличка. Вдигна щорите, затвори прозореца и сложи покривка на голямата селска маса, която заемаше значителна част от помещението. Помня, че стените бяха облепени с разпокъсани стари и избелели хартиени тапети, с десен на цветя и птици, и освен масата имаше само малък остъклен бюфет, пълен с чинии.

През това време Джизела обикаляше наоколо, разглеждаше всичко, даже надзърна през прозореца към уличката. Накрая бутна една врата, която вероятно водеше към съседната стая, и след като надникна вътре, със свойствената си престорена непринуденост попита собственика какво е предназначението й.

— Спалня — отвърна той. — Ако някой иска да си почине след обеда.

— Ще си починем, нали, Джизела? — глупаво се ухили Рикардо.

Тя се престори, че не чува, и след като повторно огледа спалнята, внимателно притвори вратата. Малката интимна трапезария ме очарова и не се замислих за незатворената врата и за заговорническото споглеждане между Джизела и Астарита, което не ми убягна. Седнахме на масата и както бях обещала, се настаних до Астарита, но той като че ли не забеляза, толкова умислен изглеждаше, сякаш бе изгубил способността да разговаря. След малко собственикът влезе с ордьоврите и виното, бях прегладняла и лакомията, с която се нахвърлих на храната, разсмя останалите. Джизела се възползва от случая, за да поднови обичайните си подигравки:

— Яж, яж. С Джино никога няма да ядеш нито тъй много, нито тъй вкусно.

— Защо? Той ще печели.

— Да, и всеки ден ще ядете фасул.

— И фасулът е вкусен — засмя се Рикардо, — незабавно ще си поръчам една порция.

— Ти си глупачка, Адриана — продължи Джизела, — имаш нужда от състоятелен, сериозен и порядъчен мъж, който да се грижи за тебе и да не ти липсва нищо, да извлечеш полза от красотата си, а вместо това си се хванала с някакъв си Джино.

Упорито мълчах и с наведена глава се хранех. Рикардо през смях се обади:

— На мястото на Адриана аз не бих се отказал от нищо: нито от Джино, като се е видяло, че толкова й харесва, нито от сериозния мъж. Бих взел и двамата… И може би Джино няма да има нищо против.

— Не — бързо казах. — Само да разбере, че днес съм била на екскурзия с вас, ще развали годежа.

— Защо? — сърдито попита Джизела.

— Защото е против нашите срещи.

— Гадна свиня, дрипльо, тъпак! — ядно рече тя. — Ще ми се наистина да опитам — да ида и да му кажа: „Адриана се среща с мене, днес цял ден бяхме заедно. Хайде сега, ако обичаш, развали годежа“.

— Не, недей! — помолих я изплашена. — Не прави това.

— За тебе ще е истинско щастие.

— Добре, но не го прави — повторно помолих, — ако ме обичаш, няма да го направиш.

Докато говорехме, Астарита не обелваше дума и почти не докосваше яденето. Гледаше ме вторачено с напрегнатия си, тежък и отчаян поглед, който много ме смущаваше. Искаше ми се да му кажа да не ме гледа така, но се боях от подигравките на Джизела и Рикардо. По същата причина нямах смелост да му се противопоставя, когато той, възползвайки се от момента, в който опрях лявата си ръка на стола, я взе в своята и я притисна силно, като ме принуди да се храня само с дясната. Сгреших, защото Джизела през смях извика:

— На думи голяма вярност към Джино, но на дела… Какво си мислиш, че не ви виждам как си стискате ръцете под масата ли?

Почервенях от срам и се помъчих да си дръпна ръката. Астарита обаче я задържа. Рикардо се намеси:

— Остави ги. Какво толкова правят? Държат си ръцете… Е, добре, и ние ще направим същото.

— Пошегувах се — отвърна Джизела. — Напротив, доволна съм.

След като изядохме макароните, дълго чакахме второто ястие. Джизела и Рикардо непрекъснато се смееха, шегуваха се с мен, пиеха и ме подканяха да им правя компания. Червеното вино беше хубаво, но много силно и бързо ми завъртя главата. Приятният му резлив вкус ми се нравеше и замаяна си мислех, че изобщо не съм пияна и мога да пия до безкрай. Сериозен и мрачен, Астарита здраво стискаше ръката ми, но аз вече не се съпротивлявах и реших, че мога да му позволя да я подържи. Над вратата на трапезарията бе закачена картина, изобразяваща обкичен с рози балкон, на който мъж и жена, облечени по модата отпреди петдесет години, се прегръщаха по особен начи. Джизела я съгледа и заяви, че не й било ясно как щели да успеят да се целунат в тази поза.

— Дай да опитаме — предложи тя на Рикардо, — да видим ще можем ли да ги имитираме.

Смеейки се, Рикардо застана като мъжа. През смях Джизела го последва, опря се на масата и зае позата на жената от картината, облегната на перилата на отрупания с цветя балкон. С голямо усилие успяха да доближат устни и почти мигновено изгубиха равновесие и едва не паднаха върху масата. Възбудена от играта, Джизела извика:

— Сега е ваш ред!

— Защо? — попитах разтревожена. — Ние какво общо имаме?

— Хайде, опитайте!

Усетих, че Астарита ме прегърна през талията, и понечих да се освободя.

— Не искам — възпротивих се.

— Ох, че си досадна! — викна Джизела. — Това е само игра!

— Не съм съгласна!

Рикардо се смееше и на свой ред подстрекаваше Астарита да ме целуне:

— Астарита, ако не я целунеш, няма да те погледна повече!

Сериозността на Астарита почти ме плашеше, беше ясно, че изобщо не го приема като игра.

— Я ме оставете! — ядосах се аз и се обърнах с лице към него.

Той ме изгледа, погледна въпросително към Джизела, сякаш очакваше насърчение от нея.

— Смелост, Астарита! — окуражи го тя.

Джизела изглеждаше дори по-настървена от него, и то, както смътно усещах, някак жестоко и безмилостно.

Астарита още по-здраво ме сграбчи през кръста и ме притегли към себе си, вече не ставаше дума за игра, той държеше на всяка цена да ме целуне. Безмълвно се мъчех да се откопча, но той беше много по-силен и колкото и да опирах ръце в гърдите му, виждах как лека-полека лицето му се приближава до моето. Навярно нямаше да успее, ако Джизела не беше му се притекла на помощ. Изведнъж, с пронизителен ликуващ вик тя скочи, изтича зад гърба ми, хвана ми ръцете и ги издърпа назад. Не виждах лицето й, но по тона и по начина, по който забиваше нокти в плътта ми, разбирах колко е настървена — смееше се възбудено, злорадо и с треперещ глас повтаряше:

— Бързо, Астарита, сега е моментът, бързо!

Той се беше надвесил над мене, и макар всячески да се опитвах да скрия лицето си — единственото нещо, което можех да направя, Астарита стисна брадичката ми с ръка, извърна ме към себе си и продължително и страстно ме целуна.

— Готово! — победоносно извика Джизела и доволна се върна на мястото си.

Астарита ме пусна. С яд и обида казах:

— Повече няма да излизам с никого от вас.

— Стига, Адриана — подигра се Рикардо, — заради една целувка!

— Астарита целият е намазан с червило! — весело викна Джизела. — Какво ли би рекъл Джино, ако сега влезеше?

Действително устните му бяха изцапани с червило и яркочервените петна върху жълтеникавото му скръбно лице ми се сториха смешни.

— Хайде, сдобрете се! — викна Джизела. — Изтрий му червилото с кърпичката си, иначе келнерът кой знае какво ще си помисли, като влезе.

Дадох си вид, че нищо не се е случило, навлажних със слюнка края на носната си кърпичка и внимателно изтрих червилото от навъсеното и неподвижно лице на Астарита. Пак сглупих, защото се показах мекушава и веднага щом си прибрах кърпичката, той обгърна талията ми.

— Пуснете ме! — възнегодувах.

— Ех, ех, Адриана!

— Какво ти прави? — обади се и Джизела. — На него му доставя удоволствие, а на теб не ти струва нищо. И освен това ти вече го целуна, дай му да го проумее.

За пореден път отстъпих и така си останахме — той с ръка около кръста ми, а аз — вкаменена и сдържана. Келнерът дойде и поднесе второто ястие. Докато се хранех, макар че Астарита продължаваше да ме притиска, лошото ми настроение мина. Яденето беше много хубаво и аз неусетно изпивах виното, което Джизела ми наливаше. След второто ядохме плодове и сладкиш. Десертът беше чудесен, рядко бях вкусвала такова нещо и когато Астарита ми предложи своята порция, нямах воля да откажа и я изядох. Джизела беше доста подпийнала и почна да се глези ужасно, слагаше резенчета мандарина в устата на Рикардо и придружаваше всяка негова хапка с целувка. Бях пияна, но не се чувствах отвратително, а напротив, беше ми приятно и прегръдката на Астарита вече не ме дразнеше. Джизела, все по-невъздържана и възбудена, се настани на коленете на Рикардо. Неволно се разсмях, чувайки Рикардо да надава престорен вик на болка, сякаш тя го смазва с тежестта си. Ненадейно Астарита, който дотогава седеше неподвижно и се задоволяваше да обгръща талията ми с ръка, бързо започна да ме целува по бузите, шията и гърдите. Този път не се възпротивих, стоях неподвижна и вкаменена като статуя, най-вече защото бях прекалено пияна, за да се боря, а и тъй малко откликвах на порива му, сякаш целуваше не мене, а друга. Опиянена от виното, си представях, че съм напуснала тялото си и съм в някой от ъглите на трапезарията, откъдето с равнодушно любопитство на зрител наблюдавам силната страст на Астарита. Но другите сметнаха безразличието ми за симпатия и Джизела извика:

— Браво, Адриана! Така трябва!

Исках да й отговоря, но необяснимо защо промених намерението си, вдигнах пълна чаша и с ясен и звънлив глас заявих:

— Пияна съм — и я изпих на екс.

Останах с впечатление, че ми ръкопляскат. Астарита престана да ме целува и като ме гледаше втренчено, тихо каза:

— Да идем оттатък.

Проследих погледа му и разбрах, че има предвид съседната стая с притворената врата. Реших, че и той е пиян, и без яд, почти кокетно направих отрицателен знак с глава. Като сомнамбул той повтори:

— Да идем оттатък.

Забелязах, че Джизела и Рикардо вече не се смеят, не разговарят, а се споглеждат. Джизела ме насърчи:

— По-смело, размърдай се. Какво чакаш?

Изведнъж пиянството ми сякаш отлетя. Действително бях прекалила, но не чак толкова, че да не си давам сметка за опасността, която ме грозеше.

— Не искам — заявих и се изправих.

Астарита също стана, сграбчи ме за ръката и се помъчи да ме издърпа към вратата. Джизела и Рикардо го подтикваха:

— Смелост, Астарита!

Въпреки съпротивата ми той ме завлече до вратата, но аз рязко се отскубнах и затичах към стълбите. Джизела се оказа по-пъргава от мене.

— Не, миличка, не! — викна тя.

Скочи от коленете на Рикардо, стигна преди мене до вратата, завъртя ключа и го извади от ключалката.

— Не искам! — изплашено повторих и застанах до масата.

— И какво ще ти направи? — високо попита Рикардо.

— Глупачка! — грубо каза Джизела, блъскайки ме към Астарита. — Тръгвай, тръгвай… Каква глупост!

Разбрах, че въпреки проявената грубост, тя не си даваше сметка какво върши, вероятно й се струваше, че засадата, която ми устрои, е нещо забавно, приятно, находчиво. Бях поразена и от бездушието и веселостта на Рикардо, когото познавах като добър и честен човек.

— Не искам! — настоях отново.

— Е, хайде де! — извика Рикардо. — Какво лошо има?

Възбудена, Джизела продължаваше припряно да ме побутва по ръката:

— Не мога да повярвам, че си такава глупачка. Тръгвай, де! Какво чакаш?

През това време Астарита не бе обелил и дума, с поглед, впит в мене, стоеше неподвижно до вратата на спалнята. После видях, че отваря уста и се кани да заговори. Бавно, неясно, сякаш думите бяха лепкави и той едва смогваше да ги отдели от устните си, изрече:

— Ела… или ще кажа на Джино, че днес си била с нас и си се любила с мене.

Веднага разбрах, че ще изпълни заканата си. Защото, ако думите могат да заблудят, тонът, с който са казани, не поражда съмнения. Без съмнение той щеше да го направи и за мене всичко щеше да е свършило, преди да започне. Днес мисля, че съм имала възможност да се отърва. Може би, ако бях викала, ако се бях борила яростно, щях да го убедя в безсмислеността както на изнудването, така и на отмъщението. А може би щеше да е напразно, защото неговото желание беше несравнимо по-силно от несъгласието ми. Разбира се, тогава изведнъж се почувствах победена и мислех не как да се отърва, а как да избегна грозящия ме скандал. Всъщност се оказах неподготвена, душата ми бе пълна с планове за бъдещето, от които в никакъв случай не исках да се откажа. Жестокостта, която се извърши тогава, според мен спохожда хора, които като мене хранят скромни, основателни и наивни желания. Животът обуздава стремежите ни и рано или късно изисква болезнена и скъпа цена за тях и единствено отритнатите или отказалите се от всичко могат да се надяват, че няма да бъдат принудени да я заплатят.

В мига, в който приемах съдбата си, изпитах силна и остра болка. И внезапно прозрях какво губя в замяна на неговото мълчание, сякаш изведнъж житейският път, обикновено тъй замъглен и криволичещ, съвсем ясно и недвусмислено се разкри пред погледа ми. Очите ми се напълниха със сълзи и като закрих лицето си с ръка, заплаках. Знаех, че не плача от негодувание, а от окончателното си примирение, и усетих как през сълзи вървя към Астарита. Джизела ме побутваше по ръката, повтаряйки:

— Защо плачеш? Като че ли ще ти е за първи път!

Чух Рикардо да се смее, не виждах вторачения в мене Астарита, но през сълзи бавно крачех към него. После почувствах, че той ме прегърна през кръста и вратата на стаята се затвори зад нас.

Не исках да гледам нищо, смятах, че е прекалено дори да слушам. Упорито закривах очите си, въпреки опитите на Астарита да отмести ръката ми. Предполагам, че и той искаше да се държи като всеки любовник в подобна ситуация, тоест бавно и с незабележима последователност да подчини волята ми на страстта си. Но упорството, с което криех лицето си, го принуди да действа по-грубо и припряно, отколкото навярно желаеше. След като ме застави да седна в края на леглото и напразно се стара да ме успокои с ласки, той ме събори на възглавницата и се хвърли върху мене. Цялото ми тяло от кръста надолу беше неподвижно и тежко като олово и едва ли някога е имало полов акт като нашия — с максимално подчиняване и минимално участие. Почти моментално престанах да плача и когато Астарита се отпусна задъхан на гърдите ми, отместих ръка от лицето си и широко разтворих очи в мрака.

Убедена съм, че в онези минути Астарита ме обичаше, колкото изобщо е възможно мъж да обича жена, и безспорно повече от Джино. Помня, че силно трепереше, не преставаше страстно да ме гали по лицето и да ми шепне любовни думи. Очите ми бяха пресъхнали и широко разтворени и в изтрезнелия ми ум изведнъж ясно и вихрено се настани безразличието. Не реагирах на ласките и думите на Астарита и следвах нишката на мисълта си. Представях си моята спалня, която бях подредила с новите и още неизплатени мебели, и така се чувствах сигурна. Казвах си, че вече нищо не може да ми попречи да се омъжа и да живея така, както предпочитам. Но същевременно съзнавах, че душата ми безвъзвратно се е променила и наивните светли надежди са заменени с някаква нова решителност. Въпреки тъжните разсъждения ненадейно се почувствах много по-силна. И най-сетне, откакто бяхме влезли в стаята, проговорих.

— Сигурно вече е време да идем оттатък.

В отговор Астарита съвсем тихо ме попита:

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Мразиш ли ме?

— Не.

— Аз толкова много те обичам — измърмори той и бързо и страстно обсипа лицето ми с целувки.

Не се възпротивих на изблика му на чувства и повторих:

— Трябва да идем оттатък.

— Имаш право — отговори той.

Отдръпна се от мене и започна да се облича в тъмното. Надве-натри се оправих, станах и запалих нощната лампа. На жълтата й светлина се появи стаята, която застоялият въздух и мирисът на лавандула бяха ми помогнали да си представя — нисък таван с варосани греди, френски хартиени тапети по стените и стари масивни мебели. В единия ъгъл имаше умивалник с мраморна полица, два легена, две стомни със зелени и розови цветя и голямо огледало в позлатена рамка. Застанах пред него, налях малко вода в легена и с мокрия край на пешкира си избърсах устните (Астарита почти бе изтрил червилото ми с целувките си) и зачервените си от плача очи. От напуканото и изпъстрено с ръжда огледало ме гледаше собственият ми болезнен лик и за миг с почуда и състрадание се вгледах в себе си. Посъвзех се, сресах си косите с пръсти, огледах се още веднъж и се обърнах към Астарита. Той избягваше погледа ми и чакаше до вратата; щом видя, че съм готова, я отвори и ми обърна гръб. Загасих лампата и го последвах.

Бяхме посрещнати радостно от Джизела и Рикардо, които заварихме в същото весело и безгрижно настроение, както ги бяхме оставили. Както преди малко не бяха разбрали мъката ми и сега не отгатнаха новото ми състояние. Джизела извика:

— Ти обаче си голяма хитруша! Уж не искаше, не искаше, пък както изглежда, доста бързо и успешно се нареди. В края на краищата, щом ти е било приятно, добре направи, но не си струваше труда да разиграваш сценки.

Наблюдавах я и ми се виждаше крайно несправедливо именно тя, която ме подтикваше да отстъпя и дори ми държа ръцете, за да улесни Астарита, сега да ме укорява. С дебелашкия си здрав разум Рикардо й възрази:

— Джизела, ти си непоследователна. Преди толкова настояваше, а сега едва ли не я обвиняваш, че е постъпила неправилно.

— Разбира се — сопна се тя, — ако не е имала желание, е постъпила много лошо. Например аз, ако не искам, насила няма да ме принудиш, но тя искаше — и поглеждайки ме с отвращение, добави: — искаше и още как… Видях ги в колата, като пътувахме насам, и затова твърдя, че не трябваше да се дърпа толкова.

Мълчах, почти възхитена от съвършенството на нейната неосъзната и толкова безмилостна коравосърдечност. Астарита се приближи до мене и непохватно понечи да вземе ръката ми в своята. Отблъснах го и седнах в края на масата.

— Погледнете Астарита! — викна Рикардо, като избухна в смях. — Сякаш идва от погребение!

Действително, макар и посвоему, с мрачната си сериозност и горчивина, Астарита показваше, че ме разбира по-добре от тях.

— Винаги се шегувате — обади се той.

— А какво, да плачем ли? — възрази Джизела. — Сега вие потърпете, както потърпяхме ние. За всекиго по малко. Да вървим, Рикардо.

— Препоръчвам ви…! — Рикардо също стана.

Той явно беше пиян и сам не знаеше какво ни препоръчва.

— Да вървим, да вървим.

И така те на свой ред отидоха в стаята и с Астарита отново останахме насаме. Седяхме в срещуположните ъгли на масата. Един слънчев лъч, проникнал през прозореца, обливаше с позлатата си захвърлените в безпорядък съдове, кори от плодове, полупразни чаши и мръсни прибори. Слънцето грееше право в лицето на Астарита, но той бе тъжен и мрачен. Беше задоволил страстта си, но в погледите, които приковаваше в мене, се четеше същата тягостна напрегнатост, както в първите мигове на запознанството ни. И тогава изпитах състрадание към него, независимо от злото, което беше ми сторил. Разбирах, че е бил много нещастен, преди да ме притежава, и е не по-малко нещастен сега. Преди страдаше, защото ме желаеше, а сега — защото не споделях любовта му. Но любовта няма по-коварен враг от състраданието: ако аз ненавиждах Астарита, той навярно щеше да се надява, че някой ден ще го обикна. Ала аз не го мразех, а както казах, изпитвах състрадание и знаех, че към него мога да изпитвам единствено хладно безразличие и отвращение.

Дълго стояхме мълчаливо в обляната от слънце стая в очакване да дойдат Джизела и Рикардо. Астарита непрекъснато пушеше, всяка следваща цигара палеше от фаса на предишната и през димните кълба, с които яростно се обграждаше, ми отправяше красноречиви погледи. Искаше да говори, но не се осмеляваше. С кръстосани крака седях до масата и копнеех само да си тръгна оттук. Не се чувствах нито изморена, нито опозорена, но все пак мечтаех да остана сама и на спокойствие да обмисля случилото се. С празна глава и едничкото желание да се махна оттук неволно правех опити да се развличам от незначителни неща — перлата върху вратовръзката на Астарита, десена на хартиените тапети, кръжащата около ръба на чашата муха, петънцето от домат на блузата ми. Ядосвах се на себе си, че съм неспособна да разсъждавам по-сериозно. Но когато след продължилото мълчание Астарита се престраши най-сетне и ме попита: „За какво мислиш?“, разсейването ме улесни. Позачудих се, после искрено отговорих:

— Счупил ми се е един нокът и се питам къде ли съм го закачила.

Беше самата истина, но той направи тъжна и недоверчива гримаса и окончателно се отказа да води разговор с мен.

Най-сетне, по божията воля, Джизела и Рикардо влязоха позадъхани, но весели и безгрижни както преди. Със закъснение се удивиха, че сме сериозни и смълчани; за разлика от любовта на Астарита тяхната имаше щастлив край и ги беше успокоила. Дори Джизела отново се държеше сърдечно с мене, забравила за грубостта и жестокостта, която показваше преди и след изнудването ми от Астарита, и аз си помислих, че навярно моето нещастие е послужило като чувствена подправка към блудкавата й връзка с Рикардо. По стълбата тя ме прегърна и промърмори:

— Защо гледаш така? Ако се тревожиш заради Джино, бъди спокойна… нито аз, нито Рикардо ще споменем пред някого.

— Уморена съм — излъгах.

Не умея да се сърдя и една прегръдка бе достатъчна, за да разпръсне неприязънта ми.

— И аз съм изморена — отвърна тя, — този вятър така ме обрули… — Поспря се на прага на ресторанта и изчака Астарита и Рикардо, които вървяха пред нас, да стигнат до колата. — Никак ли не те е яд на мене за случилото се?

— Съвсем не си — отговорих. — Ти какво общо имаш?

След като извлече всички възможни наслади от собствената си интрига, Джизела искаше да се увери, че не тая омраза. Добре я разбирах и тъй като се опасявах тя да не се досети за това и да се обиди, исках да разсея подозренията й и да се покажа мила. Обърнах се, целунах я по бузата и добавих:

— Защо да ти се сърдя? Ти винаги си мислила, че трябва да оставя Джино и да тръгна с Астарита.

— Точно така — разпалено одобри тя. — И сега го мисля, но се страхувам, че никога няма да ми простиш.

Изглеждаше угрижена и аз, странно заразена от настроението й, повече от нея се притесних, да не би да отгатне истинските ми чувства.

— Ясно е, че не ме познаваш — отговорих непринудено, — знам, че настояваше да оставя Джино, защото ме обичаш и ти е неприятно, че пренебрегвам интересите си. И може би — добавих и последната лъжа — имаш право.

Облекчена, тя ме хвана под ръка и спокойно и поверително заговори:

— Трябва да ме разбереш. Астарита или някой друг, все едно, но не и Джино. Не можеш да си представиш колко ми е неприятно да гледам как хубаво момиче като тебе си съсипва живота… Питай Рикардо, по цял ден само това му приказвам.

Както винаги, ми говореше без никакво стеснение, а аз само се съгласявах каквото и да кажеше. Така стигнахме до колата. Заехме предишните си места и потеглихме.

По време на пътуването и четиримата мълчахме. Астарита продължаваше да ме гледа по-скоро с огорчение, отколкото със страст, но погледът му не ме смущаваше и нямах желание, както на отиване към Витербо, да разговарям и да бъда любезна с него. С удоволствие вдишвах вятъра, който през отвореното прозорче духаше в лицето ми, и машинално следях по изписаните по крайпътните камъни километри какво разстояние ни дели от Рим. Изведнъж усетих, че Астарита докосва ръката ми и се опитва да сложи нещо в дланта ми, навярно парче хартия. Изненадана предположих, че за да общува с мене, е прибягнал до писмо, защото не дръзваше да ме заговори. Но когато погледнах надолу, видях, че е сгъната на четири банкнота.

Докато се стараеше да ме накара да свия пръстите си върху банкнотата, той ме гледаше втренчено и за миг се поблазних да я хвърля в лицето му. Но същевременно ми мина през ума, че постъпката ми ще е безсмислена и плод на подражание, а не от гордост. Чувството, което изпитах тогава, ме порази и никога по-късно, винаги когато получавах пари от мъже, не го изживях повторно толкова ясно и силно — като съпричастност в чувственото удоволствие, каквото преди малко, в ресторантската стая, никоя от милувките на Астарита не можа да ми вдъхне. Едно предусещане на неизбежната ми зависимост, казвам, което внезапно ми разкри важна и неизвестна ми дотогава черта на моя характер. Естествено, аз съзнавах, че не бива да приемам парите, но едновременно с това исках да ги взема. И не от алчност, напротив, а заради непознатото удоволствие, което това предложение породи в душата ми.

Макар че реших да ги взема, направих отрицателен знак с глава, но той беше инстинктивен, без сянка от демагогия. Астарита бе настойчив, продължаваше да ме гледа право в очите и аз преместих банкнотата от дясната в лявата си ръка. Бях обзета от странна възбуда, усещах, че лицето ми гори и дишането ми е учестено. Ако в онзи миг той беше отгатнал състоянието ми, вероятно щеше да си въобрази, че го обичам. Нищо подобно, само парите, начинът и причината, поради които ми ги даде, ме развълнуваха силно. Астарита взе ръката ми и я поднесе към устните си, оставих го да я целуне, после я издърпах. До пристигането в Рим не се погледнахме.

В града четиримата се разделихме почти припряно, сякаш всеки знаеше, че е било извършено престъпление и бързаше да отиде да се скрие. И наистина през деня бяхме извършили нещо твърде сходно с престъпление: Рикардо от глупост, Джизела от завист, Астарита от похотливост, а аз от неопитност. Джизела ми определи среща на следващия ден, за да позираме, Рикардо ми пожела лека нощ, а Астарита, сериозен и разстроен, можа само да ми стисне ръката. Бяха ме закарали пред блока и независимо от умората и гнетящия спомен, суетата ми бе удовлетворена, докато слизах от хубавата кола пред нашия вход под погледите на съседското семейство на железничаря, което ни гледаше от прозореца. Затворих се в моята стая и първата ми работа беше да видя парите. Седнах в края на леглото и за миг се почувствах почти щастлива, защото се оказа, че не е една банкнота от хиляда лири, а три. Сумата не само бе достатъчна, за да изплатя последните вноски за мебелите, но и да си купя нещо, от което се нуждая. Никога не бях притежавала толкова пари и не се насищах да ги докосвам и съзерцавам, но бедността ми правеше това изживяване по-скоро нереално, отколкото приятно. Сигурно дълго съм гледала банкнотите, както впрочем бях разглеждала и мебелите си, докато напълно се уверя, че ми принадлежат.