Алберто Моравия
Римлянката (20)

Единадесета глава

На следния ден, колкото и да се насилвах да се залъжа, че след съня и почивката настроението на Мино ще се подобри, веднага се уверих, че не е настъпила промяна. Дори ми се стори, че чувствително се е влошило. Както и предишния ден, неговото продължително, тягостно и упорито мълчание се редуваше с язвителни и хаотични разговори за незначителни неща и неизменно се долавяше все същата доминираща мисъл. Влошаването се изразяваше в пълно бездействие, апатия и незаинтересованост, които бяха неприсъщи на изключително дейната му и енергична натура и бележеха нарастваща отчужденост към всичко, с което досега се бе занимавал. Отворих куфарите и подредих дрехите и бельото му в моя гардероб. Когато стигнах до учебниците, предложих на Мино временно да ги наредя на тоалетката до огледалото, но той възрази:

— Моля те, остави ги в куфара, не са ми нужни вече.

— Защо? — попитах. — Нали трябва да вземеш диплома?

— Няма да вземам никаква диплома.

— Не искаш ли да учиш?

— Не.

Изплаших се да не би да заговори за онова, което го измъчваше, и повече не настоях. Направи ми впечатление, че дори не се миеше и не възнамеряваше да се обръсне. Преди винаги беше много чист и спретнат. Целия ден прекара в спалнята, ту се излягаше в леглото с цигара, ту с измъчен вид и ръце в джобовете крачеше нагоре-надолу. По време на обеда не се подиграваше с мама, както беше обещал. Вечерта заяви, че ще се нахрани навън и излезе, аз не се осмелих да му предложа да го придружа. Не знам къде беше ходил, вече се канех да си лягам, когато той се прибра и личеше, че е пил. С непохватни и комични движения започна да ме прегръща и ме пожела; наложи се да приема, макар да си давах сметка, че за него любенето е като пиенето — нещо неприятно, което правеше насила, единствено с цел да се изтощи и замае. Казах му го и допълних:

— Същото би било и с друга жена.

— Наистина би било същото — засмя се Мино, — но ти си тук, подръка.

Думите му ме засегнаха, но далеч по-дълбоко ме огорчи и нарани това, че в тях не прозираше никаква любов към мене. После, сякаш осенена от някакво просветление ме осени, се обърнах към него и рекох:

— Виж, знам, че съм само някакво си бедно момиче, но се опитай да ме обикнеш, искам го за твое добро. Сигурна съм, че ако успееш да ме обикнеш, ще заобичаш и себе си.

Той ме изгледа, повтори високо и подигравателно: „Любов, любов“, и изгаси светлината. Лежах с широко отворени очи в мрака, уязвена, смазана и незнаеща какво да мисля.

Следващите дни не донесоха никаква промяна и нещата продължиха постарому. Мино просто като че ли бе усвоил нови навици. Преди учеше, посещаваше лекциите в университета, срещаше се с приятелите си в кафенето, четеше. Сега пушеше излегнат на леглото, разхождаше се из стаята, водеше все тия странни и двусмислени разговори, напиваше се и правеше любов. На четвъртия ден вече бях отчаяна. Съзнавах, че мъката му изобщо не намалява, и ми се виждаше невъзможно да продължавам да живея по този начин. Вечно задимената спалня ми приличаше на фабрика за страдание, работеща денонощно и без почивка, дори въздухът, който дишах, бе станал за мене като гъсто желе от тъжни и кошмарни мисли. В такива моменти многократно проклинах моята необразованост и невежество и факта, че имах майка по-неграмотна и от мене. При тежки изпитания първият порив е да се обърнеш за съвет към по-възрастен и опитен човек. Но аз не познавах такъв, а да се съветвам с мама беше равносилно да потърся помощта на някое от многото деца, които играеха на двора. От друга страна, не съумявах да проникна до дъното на Миновата болка, защото редица неща ми убягваха, но постепенно се убедих, че най-силно го измъчваше мисълта, че казаното пред Астарита е било записано и съхранено в полицейския архив като вечно свидетелство за слабостта му. Отделни негови фрази потвърждаваха предположението ми. Един следобед му казах:

— Ако съжаляваш, че нещата, които си казал на Астарита, са записани, знай, че за мене той е способен на всичко. Сигурна съм, че ако поискам, ще нареди да унищожат протокола от разпита ти.

Мино ме изгледа и с особен тон попита:

— Какво те кара да мислиш така?

— Миналия ден ти сам спомена, а аз ти отвърнах, че трябва да се опиташ да забравиш. Ти ми отговори, че и да забравиш, полицията ще помни.

— И как смяташ да му го поискаш?

— Много просто. Ще му се обадя по телефона и ще отида в министерството.

Мино нито се съгласи, нито се възпротиви. Аз настоях:

— Искаш ли да го направя?

— Щом държиш. Твоя работа.

Излязохме заедно и отидохме да телефонирам от млечния бар. Намерих веднага Астарита и му казах, че се налага да разговаряме. Попитах мога ли да отида в министерството. Макар и със заекване, той категорично заяви:

— Или у вас, или никъде.

Разбрах, че желае да му платя услугата, която бях поискала, и се опитах да лавирам:

— Предлагам ти да се срещнем в някое кафене.

— Или у вас, или никъде.

— Добре, у дома — съгласих се аз и добавих, че ще го очаквам още същия ден късно следобед.

— Знам какво иска — казах на Мино, докато влизахме в блока. — Иска да прави любов с мене, но никой не е в състояние да принуди жена, която не е съгласна. Веднъж ме изнуди, тогава бях неопитна, но сега няма да го бъде.

— Защо не искаш да правиш любов с него? — нехайно попита той.

— Защото обичам тебе.

— Да допуснем обаче — с присъщия си тон възрази той, — че ако не приемеш да правиш любов с него, той ще откаже да унищожи протокола от разпита. И тогава?

— Не се съмнявай, ще го унищожи.

— Но ако се съгласи само при това условие?

Бяхме на стълбището, спрях се и отговорих:

— Ще постъпя така, както желаеш ти.

Мино ме прегърна през кръста и бавно заговори:

— Добре, аз искам следното: след като дойде Астарита го заведи в спалнята. — Аз ще чакам зад вратата и щом влезе, ще го застрелям, ще го бутнем под леглото, а ние цяла нощ ще се любим.

Очите му вече не бяха помътнели от мъка, както през предишните дни, а блестяха избистрени. Изплаших се най-вече, защото в предложението му имаше логика, а и занапред очаквах по-големи и непоправими беди от престъплението, което можеше да извърши.

— Имай милост към мене! — възкликнах. — Не го приказвай дори на шега!

— Дори на шега — повтори той. — Наистина се шегувах.

Възможно бе да се шегува, но аз се успокоих, защото се сетих, че той не знае за празния пистолет — нали бях извадила патроните.

— Не се безпокой — казах, — Астарита ще направи каквото поискам, но не говори така, много ме плашиш.

— Е, човек и да не се пошегува — лекомислено отвърна той и влезе вкъщи.

Щом влязохме в голямата стая, забелязах внезапната възбуда, която беше го обзела. По навик се заразхожда нагоре-надолу с ръце в джобовете. Крачеше по-енергично от обикновено, лицето му изразяваше трескаво мислене, а не обичайното отвращение и апатия. Отдадох промяната на облекчението му, че документите скоро ще бъдат унищожени, и като приютих отново надеждата в сърцето си, рекох:

— Ще видиш, че всичко ще се нареди.

Той силно трепна, изгледа ме като непозната и машинално повтори:

— Да, разбира се, всичко ще се нареди.

Под предлог, че трябва да се пазарува за вечеря, отпратих мама от къщи. Изведнъж се настроих оптимистично. Реших, че нещата действително ще отидат по местата си, даже ще се наредят много по-добре, отколкото съм се надявала. Астарита щеше да направи каквото исках, ако не го беше и сторил вече, Мино постепенно щеше да си възвърне вкуса към живота и да почне да гледа с вяра в бъдещето. На всички хора е присъщо да са доволни, че оцеляват в бурни времена, но щом вятърът се смени, веднага започват да замислят по-далечни и амбициозни планове. Преди два дни ми се струваше, че съм способна да се откажа от Мино, стига да знам, че ще е щастлив, но сега в заблудата, че бързо ще съумея да възстановя доброто му настроение, не само не помислях за раздяла, а търсех начини още по-силно да го привържа към себе си. Към тези планове ме подтикваха не някакви разумни доводи, а неясният порив на душата ми, неспособна продължително да понася унинието и мъката. Смятах, че на точката, в която се намираха нещата, пред нас има само две решения: или да се разделим, или да се свържем за цял живот. И тъй като отхвърлих първата възможност, ми хрумна да потърся някакво средство, за да ускоря втората. Мразя лъжата и мисля, че едно от малкото ми добри качества е искреността, на моменти почти крайна. И ако тогава излъгах Мино, то беше, защото имах усещането, че казвам истината. Истина по-истинска от самата истина, истина според сърцето, не според обективните факти. Освен това нищо не бях обмисляла предварително, беше вдъхновение.

Мино вървеше нагоре-надолу, аз седях в края на масата. Изведнъж му рекох:

— Слушай, спри. Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— От известно време не се чувствам добре. Преди няколко дни отидох на лекар, бременна съм.

Той се спря, изгледа ме и попита:

— Бременна ли си?

— Да, и съм абсолютно сигурна, че е от тебе.

Мино беше интелигентен и макар да не се досети, че го лъжа, мигновено разбра съвсем точно истинската цел на известието ми. Взе стол, седна до мене, погали ме нежно по лицето и рече:

— Предполагам, че това е било още една причина, най-важната, за да настояваш да забравя случилото се и да продължа напред. Вярно ли е?

— Какво искаш да кажеш? — попитах, преструвайки се, че не разбирам.

— Готвя се за pater familias^[1] — продължи той. — Онова, което не направих заради любовта ти, сега би трябвало да направя заради, както вие жените се изразявате, това създание.

— Прави каквото искаш — вдигнах рамене. — Казах ти го, защото е истина.

— В края на краищата едно дете — умислено продължи той, сякаш разсъждаваше на глас — може да бъде причина да се живее. На много хора, дори на всички, то им е достатъчно. Детето е сериозно оправдание. В негово име човек може дори да краде и убива.

— Кой те кара да крадеш и убиваш? — възмутена го прекъснах. — Аз те питам само дали си доволен. Ако не си, не си.

Той ме погледна и отново с обич ме погали по бузата:

— Ако ти си доволна, аз също. Ти доволна ли си?

— Да — отговорих сигурно и гордо. — Най-вече защото децата ми харесват и ще го имам от тебе.

— Хитра си ти — разсмя се той.

— Защо да съм хитра? Каква хитрост има във факта, че съм бременна?

— Никаква, но признай, че в настоящия момент и ситуация е добър удар. Аз съм бременна, следователно…

— Следователно?

— Налага се да приемеш онова, което си направил! — неочаквано изкрещя той, като се изправи и размаха ръце. — Следователно трябва да живееш, да живееш, да живееш!

Непосилно ми е да опиша тона на гласа му. Сърцето ми ужасно се сви и очите ми се напълниха със сълзи. Изхлипах:

— Прави каквото искаш. Ако искаш да ме напуснеш, напусни ме… Аз… аз ще си отида.

Мино, изглежда, съжали за избухването си, приближи се до мене и ме помилва:

— Извини ме, не си слагай на сърце нещата, които ти наприказвах. Мисли за детето си и не се грижи за мене.

Взех ръката му, прокарах я по лицето си и мокрейки я със сълзите си, с мъка промълвих:

— О, Мино, как мога да не се безпокоя за тебе?

Дълго мълчахме. Той стоеше прав до мене, аз притисках ръката му към лицето си, целувах я и плачех. После чухме звънеца на входната врата.

Мино се отдръпна и, струва ми се, силно пребледня, но не можах веднага да си обясня защо, нито се сетих да го попитам. Скочих на крака:

— Хайде, Астарита е, излизай бързо!

Той излезе през входа за кухнята, като остави вратата притворена. Бързо си избърсах очите, наредих столовете по местата им и тръгнах към коридора. Отново се чувствах спокойна и уверена в себе си, дори в тъмния коридор ми хрумна, че мога да кажа на Астарита, че съм бременна, така той щеше да ме остави на мира и ако от любов не направеше услугата, за която щях да го помоля, щеше да я направи от милост.

Отворих вратата и отстъпих крачка назад — на прага стоеше Сондзоньо, а не Астарита. Държеше ръце в джобовете си, инстинктивно понечих да затворя вратата, но той я побутна с рамо, отвори я докрай и влезе. Последвах го в голямата стая. Сондзоньо се настани на масата, към страната до прозореца. Както обикновено, беше без шапка и веднага щом влезе, усетих вторачения му и настойчив поглед. Затворих вратата и преструвайки се на безразлична, запитах:

— Защо дойде?

— Ти си ме издала, а?

Вдигнах рамене, седнах в края на масата и казах:

— Не съм те издала.

— Остави ме, излезе и отиде да викнеш полицията.

Бях спокойна, ако съм изпитвала някакво чувство, то по-скоро бе гняв, отколкото уплаха. Сондзоньо вече не ми вдъхваше никакъв страх и у мене се надигаше силен яд към него и всички подобни, които ми пречеха да бъда щастлива.

— Оставих те и излязох, защото обичам друг и повече не искам да имам нищо общо с тебе, но не съм извикала полицията. Аз не съм предателка. Те сами са дошли тук… търсеха друг.

Той се приближи, хвана ме с два пръста под скулите, стисна лицето ми с ужасна сила, принуждавайки ме да разтворя челюсти и да се изправям в същото време.

— Благодари се на твоя Бог, че си жена.

Продължаваше да ме приклещва, представях си грозната и смешна гримаса, в която лицето ми се изкривяваше. Разярих се, скочих, блъснах го и изкрещях:

— Върви си, глупако!

Той отново пъхна ръце в джобовете, приближи се и втренчено ме загледа. Повторно извиках:

— Ти си глупак! С мускулите си, със синкавите си очички, с ниско подстриганата си глава! Върви си, махай се, глупако!

„Наистина е тъпак“ — помислих, като видях, че нищо не отговаря, а с лека усмивка на тънките си криви устни и ръце в джобовете върви към мене и ме гледа, без да мигне. Изтичах към другия край на масата, грабнах тежката шивашка ютия и изкрещях:

— Върви си, глупако, или ще те ударя с нея по муцуната!

Той се поколеба и спря. В същия миг зад мене вратата на стаята се отвори и на прага се появи Астарита. Очевидно бе видял, че входната врата не е затворена, и бе влязъл. Обърнах се към него и извиках:

— Кажи му на този тук да си върви! Не знам какво иска от мене. Кажи му да си върви!

Кой знае защо, ми стана много приятно, като забелязах колко са елегантни дрехите на Астарита. Носеше сиво палто с двуредно закопчаване, което изглеждаше ново. Ризата му навярно бе копринена, бяла, на червени райета. Между реверите на турскосиньото му сако се виждаше сребристосива вратовръзка на рибена кост. Той погледна първо към мене, аз продължавах да размахвам ютията, после погледна Сондзоньо и със спокоен глас изрече:

— Госпожицата ти каза да си вървиш. Е, какво чакаш?

— Аз и госпожицата — отговори Сондзоньо съвсем тихо — имаме да си кажем някои неща. По-добре е вие да си идете.

Когато влезе, Астарита свали меката си черна филцова шапка, обточена с коприна по края. Без да бърза, я сложи на масата и тръгна към Сондзоньо. Видът му ме изненада. Обикновено меланхоличните му черни очи войнствено блестяха и сякаш бяха изсветлели, голямата му уста се разтегляше и кривеше в самодоволна и предизвикателна усмивка. Показваше си зъбите. Разчленявайки думите на срички, Астарита каза:

— Не искаш да си вървиш, а? Повтарям ти, тръгни си и то веднага.

В знак на несъгласие Сондзоньо поклати глава, но за моя изненада отстъпи крачка назад. Едва тогава се сетих кой е Сондзоньо. Изплаших се не за себе си, а за Астарита, който не знаеше и така неустрашимо го предизвикваше. Същото тягостно чувство бях изживяла веднъж като дете, докато в цирка наблюдавах как малък звероукротител предизвиква и дразни огромен ръмжащ лъв. Щеше ми се да изкрещя: „Внимавай, той е убиец, чудовище!“ Нямах сили да издам и звук. Астарита повтори:

— Е, ще си отидеш ли, или не?

Сондзоньо пак отрицателно поклати глава и отстъпи крачка назад. Астарита пристъпи напред. На ръст и двамата бяха еднакви, застанаха лице в лице.

— А всъщност ти кой си? — запита Астарита, без да престава да се усмихва. — Името ти! Веднага!

Сондзоньо не отговори.

— Не искаш да го кажеш, така ли? — почти с наслада рече Астарита, сякаш мълчанието на Сондзоньо му доставяше удоволствие. — Не искаш да го кажеш и не искаш да си тръгнеш, нали?

Той поизчака минута, после вдигна ръка и шамароса Сондзоньо първо по едната, после по другата буза. Свих ръката си в юмрук, вдигнах я към устата си и я захапах. „Сега ще го убие“ — помислих и затворих очи. Чух гласа на Астарита:

— А сега се изнизвай! Бързо, хайде!

Отворих очи и видях, че е хванал Сондзоньо за ревера и го избутва към вратата. Бузите на Сондзоньо червенееха от шамарите и не личеше да се съпротивлява. Оставяше се да го влачат, като че ли замислен за друго. Астарита го изхвърли от стаята, сетне чух вратата на апартамента яростно да се захлопва и Астарита отново застана на прага.

— Кой беше тоя? — попита, докато махаше влакънце от маншета на палтото си и го оглеждаше, сякаш се боеше, че с неприятното усилие е накърнил елегантността си.

— Не му знам фамилията — излъгах. — Знам само, че се казва Карло.

— Карло! — повтори той, като се изсмя и поклати глава.

Стоях до прозореца и гледах навън. Астарита ме прегърна и с променен глас и изражение попита:

— Как си?

— Добре съм — отвърнах, без да го поглеждам.

Той ме загледа втренчено и без да продума, ме притисна силно до себе си. Внимателно го отблъснах и рекох:

— Беше толкова добър с мене и затова ти се обадих пак, за да те помоля за една услуга.

— Да чуем — не откъсваше поглед от мене той, но май не ме слушаше.

— Младежът, когото си разпитвал… — започнах.

— Ах, да! — прекъсна ме с гримаса. — Вечно той. Не се показа герой.

Бях любопитна да науча истината за разпита на Мино. Попитах:

— Защо? Страхувал ли се е?

— Не знам дали се е страхувал — поклати глава Астарита, — но още след първия въпрос призна всичко. Ако беше отрекъл, нищо нямаше да мога да му направя, липсваха доказателства.

Значи бе така както Мино го описа. Сякаш изведнъж, без да са го провокирали, той неволно е престанал да разсъждава и е рухнал без причина.

— Е, предполагам, че сте записали всичко, което е казал. Моля те, направи така, че то да изчезне.

— Той ли те праща, а? — изкикоти се Астарита.

— Не, аз сама — отговорих и тържествено се заклех. — Да умра в момента, ако не е вярно!

— Всички искат папките с делата да изчезнат. Полицейските архиви са тяхната нечиста съвест. Като изчезне документът, изчезват и угризенията.

— Дай боже да е така! — казах, сещайки се за Мино. — Но в случая се страхувам, че грешиш.

Астарита отново ме притегли до себе си, допря корем в моя и смутен и заекващ попита:

— А ти какво ще ми дадеш в замяна?

— Нищо — простичко отвърнах. — Този път наистина нищо.

— А ако откажа?

— Много ще ме наскърбиш, защото го обичам и всичко, което засяга него, засяга и мене.

— Но ти ми обеща да бъдеш мила.

— Да, но си промених намерението.

— Защо?

— Просто така.

Той отново ме притисна и припряно зашептя в ухото ми, че за последен път ме моли да удовлетворя огромното му желание. Невъзможно е да цитирам казаното, защото между молбите вмъкваше цинизми, които не мога да напиша, такива неприлични думи се говорят на жени като мене и жените като мене отвръщат по същия начин на любовниците си. Астарита навлизаше в подробности, но без простащината, типична за подобни изблици, а с някакво задоволство, като в кошмар. Веднъж в психиатрията бях чула един побъркан убиец да описва на медицинските сестри мъченията, на които, стига да му паднело случай, щял да ги подложи; лудият говореше по същия начин — без самохвалство, точно и подробно, както Астарита ми шепнеше цинизмите. В действителност въпреки че изглеждаше похотлив и безсрамен, аз познавах неговата дълбока, всеотдайна и посвоему чиста любов. Както винаги, той будеше съжаление у мене и в основата на вулгарността му съзирах самота и пълното му безсилие да излезе от нея. Оставих го да даде воля на вълнението си, после рекох:

— Не мислех да ти казвам, но ме принуждаваш. Каквото и да си мислиш за мен, вече не мога да бъда предишната Адриана. Бременна съм.

Той не се изненада, нито отмести поглед от мене.

— Добре, и какво от това?

— Ще променя живота си. Ще се омъжа.

Казах му в какво състояние съм, за да го утеша, ала докато говорех, разбрах, че думите бликат от сърцето ми. С въздишка допълних:

— Още когато се запознахме, се канех да се омъжа, но не се сбъдна не по моя вина.

Астарита не бе свалил ръце от кръста ми, бе поотслабил прегръдката, но като чу това, се отдръпна:

— Проклет да е денят, в който те срещнах!

— Защо? Обичал си ме.

Той се изплю настрани и повтори:

— Проклет да е денят, в който те срещнах! Проклет да е денят, в който съм се родил!

Не крещеше и по нищо не личеше да изразява някакво силно чувство. Говореше спокойно и убедено.

— Твоят приятел няма причини да се бои — додаде. — Никакъв разпит не е бил протоколиран, нито сведенията му са били взети предвид. Някъде из архивите той ще фигурира като политически опасен… Сбогом, Адриана.

Стоях до прозореца, оттам се сбогувах с Астарита и го наблюдавах как се отдалечава. Взе си шапката от масата и излезе, без да се обърне.

Мигновено вратата на кухнята се отвори и Мино влезе с пистолета в ръка. Гледах го, изгубила ума и дума.

— Бях решил да убия Астарита — с усмивка заяви той. — Какво си мислиш, че ме интересува дали досието ще изчезне ли?

— А защо — с треперещ глас попитах — не го направи?

— Така хубаво прокле деня, в който се е родил — поклати глава Мино. — Ще го оставя още някоя и друга година да проклина.

Нещо ме потискаше, мъчех се всячески да разбера какво е, но не можех.

— И все пак — казах — получих, каквото исках. Няма никакъв протокол от разпит.

— Чух, чух — прекъсна ме той, — всичко чух. Бях зад вратата, а тя бе открехната. И видях. Твоят Астарита — добави небрежно — е смел. Бам, бам… заши на Сондзоньо наистина два полицейски шамара. И в удрянето на шамари си има тънкости. Тези шамари бяха на висшестоящ към нисшестоящ, на господар към подчинения си. Ама и Сондзоньо как ги прие… спря да диша даже. — Мино се изсмя и прибра пистолета в джоба си.

Особената възхвала на Астарита ме пообърка. Неуверено попитах:

— Какво мислиш, че ще направи Сондзоньо?

— Кой знае.

Беше почти вечер, стаята тънеше в полумрак. Мино се протегна над масата, дръпна подвижния абажур и запали лампата. В кръга светлина на масата бяха очилата на мама и картите, за пасиансите й. Мино седна, взе картите, разбърка ги и предложи:

— Искаш ли да изиграем една игра, докато чакаме вечерята?

— Що за идея! — възкликнах. — Игра на карти?

— Да, на брискола. Хайде, ела.

Подчиних се, седнах срещу него и машинално поех картите, които ми подаде. Главата ми беше замаяна, ръцете ми, кой знае защо, трепереха. Играта започна. Гледах измамните фигури, изрисувани на картите: черното вале пика, в профил наляво, с черно око и черно цвете в юмрука; сладострастната, ярка и отпусната дама купа, шкембестият поп каро — студен, безразличен и бездушен. Нашата игра сякаш бе някакъв изключително важен залог, но не знам за какво. Бях тъжна до смърт и от време на време, докато играехме, леко въздъхвах, за да се уверя, че притискащата гърдите ми тежест е на мястото си. И чувствах как тя не намалява, а нараства.

Мино победи в първите две игри.

— Какво ти е? — попита, разбърквайки картите. — Наистина играеш лошо.

Хвърлих картите и казах:

— Не ме измъчвай, Мино! Наистина не съм в състояние да играя!

— Защо?

— Не знам.

Станах, направих няколко крачки из стаята и крадешком извих ръце. После му предложих:

— Да отидем оттатък. Съгласен ли си?

— Да отидем.

В тъмния коридор той ме прегърна през кръста и ме целуна по шията. И навярно тогава за първи път през живота си погледнах на любовта така, както Мино я разбираше — средство ни повече, ни по-малко различно от останалите, за да се разсееш и да не мислиш. Хванах главата му с длани и пламенно го целунах. Влязохме прегърнати в спалнята. Тя тънеше в мрак, но аз не го забелязвах. Кървавочервен блясък заслепяваше очите ми и всяко наше движение бе бързо и някак внезапно като парещото пламъче на запалка. Има моменти, в които ми се струва, че някакво шесто чувство се просмуква в тялото ми и мракът става зрим като слънчевата светлина. Ала моята способност да гледам не излизаше извън границите на физическия контакт, виждах в нощната тъма само нашите прострени тела, които приличаха на трупове на двама удавници, захвърлени от черния прибой в пресъхнало речно корито.

Изведнъж отново се озовах легнала в леглото, лампата осветяваше голия ми корем. От студ ли, от свян ли, притиснах бедра и покрих с ръце скута си. Мино ме гледаше, после рече:

— Коремът ти с всеки месец все повече ще се подува. Един ден болката ще те принуди да разтвориш тези крака, които така ревниво стискаш, и главата на детето, вече с косичка, ще се покаже и ти ще го родиш. Ще ти го вземат, сетне ще ти го сложат в ръцете и ще си щастлива… и на света ще има нов човек. Да се надяваме, че няма да казва като Астарита…

— Какво?

— Проклет да е денят, в който съм се родил.

— Астарита е нещастник — отвърнах. — Аз съм сигурна, че моето дете ще е щастливо и с късмет.

Покрих се със завивката и задрямах. Името на Астарита отново пробуди в душата ми онази тежест, която бях изпитала, когато той си тръгна. Внезапно непознат глас изкрещя в ухото ми: „Бум, бум!“, както се имитират пистолетни изстрели: разстроена и силно изплашена, подскочих и седнах в леглото. Лампата светеше, бързо станах и тръгнах към вратата, за да се уверя, че е затворена добре. Блъснах се в Мино, който, облечен, пушеше край нея. Смутена се върнах в леглото.

— Кажи — попитах, — какво мислиш, че ще предприеме Сондзоньо?

— Откъде бих могъл да знам? — отговори той и ме изгледа.

— Познавам го — рекох, успяла най-сетне с думи да изразя потискащите ме мисли. — Това, че без съпротива се остави да го избутат от стаята, не означава нищо. Способен е да убие Астарита. Какво ще кажеш?

— Напълно допустимо е.

— Смяташ ли, че ще го убие?

— Ако го направи, няма да се изненадам.

— Трябва да предупредя Астарита — извиках, станах и се заобличах. — Сигурна съм, че Сондзоньо ще го убие. Ах, защо не се сетих по-рано!

Набързо се облякох, като говорех неспирно за страховете и предположенията си. Мино мълчеше, пушеше и се разхождаше около мене. Приготвих се и казах:

— Отивам у Астарита. По това време си е вкъщи. Ти ме чакай тук.

— И аз ще дойда.

Не се възпротивих, всъщност щеше да ми е приятно да ме придружи, защото бях много развълнувана и се страхувах да не ми прилошее. Облякох си палтото с думите:

— Трябва да вземем такси. Хайде!

Мино си сложи палтото и излязохме. На улицата, почти затичах, Мино ме беше хванал под ръка и с бързи крачки ме следваше. Не след дълго намерихме такси, качихме се и възбудено почти изкрещях адреса на Астарита. Той живееше в Прати, никога не бях ходила там, но знаех, че домът му е близо до Съдебната палата.

Таксито се движеше бързо, и аз нетърпелива, следях пътя през улиците, надвесена над рамото на шофьора. В някакъв миг чух, че Мино тихо промълви, сякаш си говореше сам: „И какво ще стане? Една змия изяла друга“, но не обърнах внимание. Щом пристигнахме пред Съдебната палата, наредих на шофьора да спре и слязох, а Мино плати. Тичешком прекосихме чакълените алеи на градинките с пейки и дървета отстрани. Улицата, на която живееше Астарита, внезапно изникна пред очите ми — дълга, права, осветена до хоризонта от големи бели лампи. Сградите бяха еднакви, масивни, без магазини и не се мяркаше жива душа. Номерът на Астарита бе голям и навярно беше много по-надолу. Улицата изглеждаше тъй спокойна, че рекох:

— Може би си въобразявам, но все едно, бях длъжна да го направя.

Минахме край три-четири сгради, горе-долу толкова пресечки и Мино със спокоен глас каза:

— Сигурно се е случило нещо. Виж!…

Вдигнах поглед и съгледах, че недалеч пред един от входовете са се струпали хора. На отсрещния тротоар също имаше хора, които гледаха нагоре към тъмното небе. Изобщо не се съмнявах, че това е блокът на Астарита, хукнах и Мино затича след мен.

— Какво има? Какво е станало? — запъхтяна попитах някакъв човек от тълпата, която се блъскаше пред входа.

— Не е много ясно — отговори едрото русо момче, с колело, без шапка и зимно палто, към което бях се обърнала. — Някой се е хвърлил от стълбите или са го бутнали. Полицаите са на покрива и търсят другия.

Проправих си път с лакти през множеството и влязох в просторното, ярко осветено и препълнено фоайе. Бяла стълба с перила от ковано желязо се виеше над главите ни. Устремено се запровирах напред и над раменете на стоящите пред мене зърнах част от площадката пред стълбата. Върху кръгъл мраморен пиластър се издигаше фигура от позлатен бронз — гола, крилата, с вдигната нагоре ръка, в която държеше факла от матово стъкло, а вътре имаше лампа. Точно под пиластъра, на пода, лежеше човек, покрит с чаршаф. Погледнах натам, където бяха вперени всички погледи, и видях подаден изпод чаршафа крак, обут в черна обувка. В същия момент се чуха властни гласове:

— Назад, хайде! Назад!

Изблъскаха ме грубо на улицата заедно с останалите. Двете големи крила на входната врата моментално се затвориха.

С угаснал глас казах на човека, който стоеше зад гърба ми: „Мино, хайде да си вървим“ и се обърнах. Видях непознат, който удивен ме гледаше. Хората напразно блъскали с юмруци по затворената врата, вече се разпръсваха и коментираха. Други прииждаха тичешком отвсякъде, две коли и доста мотоциклетисти бяха спрели да разберат какво се е случило. С нарастваща тревога започнах да обикалям сред множеството, като оглеждах поотделно лицата, но не дръзвах да викам. Нечии тилове и рамене ми заприличваха на Миновите, хвърлях се стремглаво след тях, но съзирах чужди физиономии и изненадани погледи. Най-много хора, както и преди, се тълпяха пред входната врата, защото знаеха, че има труп, и се надяваха да го видят. Със спокойни и сериозни лица плътно се редяха пред входа, точно като опашка пред театър. Не спирах да обикалям и в даден момент забелязах, че съм огледала всички и се натъквам на едни и същи физиономии. Стори ми се, че в някаква групичка се споменава името на Астарита, но той изобщо вече не ме интересуваше, цялото ми притеснение се съсредоточи върху Мино. Накрая се убедих, че не е тук. Сигурно се беше отдалечил, докато аз се блъсках във фоайето. Дойде ми наум, че е трябвало да очаквам неговото бягство, и се смаях, че не съм се досетила. Мобилизирах всичките си сили, едва се дотътрих до площада, качих се в такси и дадох домашния си адрес. Допусках, че Мино може да ме е изгубил от очи и да се е прибрал у дома. Но почти бях уверена, че не е така.

Той не беше вкъщи, не дойде и на следващия ден. Стоях затворена в моята стая, сразена от толкова силна болка, че цялата треперех. Нямах желание за нищо, просто ми се струваше, че съществувам извън времето и пространството, където всеки поглед, шум и контакт ме нараняват и карат сърцето ми да спира. Нищо не бе в състояние да ме откъсне от мисълта за Мино, дори подробните описания за новото престъпление на Сондзоньо, с каквито бяха пълни вестниците, които мама донесе. В престъплението личеше ясният почерк на Сондзоньо: вероятно Астарита и той се бяха сбили пред апартамента, после Сондзоньо е притиснал до парапета на стълбата Астарита, повдигнал го е и го е хвърлил надолу. Жестокостта бе много показателна — никой освен Сондзоньо не би убил човек по този начин. Но, както казах, аз мислех само за Мино, не ме заинтересуваха и статиите, в които пишеше как късно през нощта Сондзоньо е бил застрелян, докато бягал по покривите като котка. Всяко занимание, разсейване или мисъл, които не бяха свързани с Мино, ме отвращаваха, а същевременно ми беше неописуемо тежко да мисля за него. Два-три пъти се сетих за Астарита и като си спомних за неговата любов към мене и примирението му, ме обзе силно и искрено състрадание, рекох си, че ако не съм толкова разтревожена за Мино, бих поплакала и бих се помолила за душата му, която бе опустошена и така преждевременно и жестоко изтръгната от живота.

Минаха две денонощия. Лежах в леглото или седях във фотьойла до него. Стисках в ръце едно сако на Мино, което бях намерила на закачалката, и от време на време страстно го целувах или хапех, за да потисна напрежението. Когато мама ме принуди да хапна малко, се хранех само с едната ръка, с другата притисках сакото. През втората нощ мама настоя да си легна и аз безучастно се оставих да ме съблече. Но когато посегна да вземе сакото, изведнъж пронизително изпищях и тя страшно се изплаши. Мама не знаеше подробности, но се сещаше, че съм отчаяна от отсъствието на Мино.

На третия ден си втълпих нещо и цялата сутрин упорито се вкопчвах в него, макар и смътно да съзнавах колко е несъстоятелно. Реших, че Мино се е изплашил, като е узнал, че съм бременна, и затова се е измъкнал от задълженията, свързани с моето положение, бягайки при семейството си в провинцията. Предположението беше гадно, но предпочитах да си го представям подъл, отколкото да допусна мрачните мисли, които неизбежно ме спохождаха, да се окажат верни. Те бяха много тъжни, но обстоятелствата, свързани с изчезването на Мино, ги налагаха.

Същия ден към обед мама влезе при мене и хвърли на леглото ми едно писмо. Познах почерка на Мино и подскочих от радост. Изчаках мама да излезе и вълнението ми да попремине. После отворих писмото. Ето пълния му текст:

Най-скъпа моя Адриана,

В момента, в който получиш писмото, аз вече ще бъда мъртъв. Когато отворих пистолета и открих, че е празен, веднага се досетих, че ти си направила това, и с много любов мислих за тебе. Мила Адриана, ти не познаваш оръжията и не си разбрала, че в цевта е останал един патрон. Фактът, че не си знаела за него, потвърждава моето предположение. А и съществуват толкова начини човек да се самоубие.

Както неведнъж съм ти казвал, аз не мога да приема онова, което направих. През последните дни установих, че те обичам, но по-логично би било да те мразя, защото всичко онова, което ненавиждам у себе си и което се разкри при моя разпит, ти го притежаваш в най-голяма степен. Всъщност тогава загина действащото лице, което би трябвало да бъда, и остана само мъжът, който съм. В признанията ми нямаше нито подлост, нито предателство, а само необяснимо секване на волята. Може би то не е толкова необяснимо, но би ме отвело твърде далече. Достатъчно е да заявя, че като се самоубивам, поставям нещата на мястото им.

Не се безпокой, не те мразя, дори толкова силно те обичам, че само мисълта за тебе е достатъчна, за да се помиря с живота. Разбира се, ако бе възможно, бих живял, бих се оженил за тебе и щяхме да бъдем, както ти често казваше, тъй щастливи заедно. Но наистина е невъзможно.

Помислих и за детето, което ще се роди, и в този смисъл написах две писма — едното до семейството ми, второто до мой приятел адвокат. В края на краищата родителите ми са добри хора и макар че не бива да си правиш илюзии за чувствата им към тебе, убеден съм, те ще изпълнят дълга си.

Според мене е изключено да откажат, но ако стане, не се колебай, а се позови на закона. Моят приятел адвокатът ще те посети и можеш да му се довериш.

Спомняй си понякога за мене. Целувам те:

Твой Мино

 

П.П Името на адвоката е Франческо Лауро. Адресът: улица „Кола ди Риенцо“, № 3.

След като прочетох писмото, се хвърлих на леглото, завих се през глава с чаршафа и горещо заплаках. Не знам колко време съм плакала. Щом замалко се успокоявах, някаква бурна и горчива мъка раздираше гърдите ми и избухвах в нови ридания. Не крещях, както ми се искаше, защото се страхувах, че ще привлека вниманието на мама. Мълчаливо ронех сълзи и разбирах, че плача за последен път през живота си. Оплаквах Мино, себе си, цялото си минало и бъдеще.

Най-сетне, без да преставам да плача, замаяна се изправих и със замъглен поглед бързо се облякох. Наплисках си очите със студена вода, как да е гримирах зачервеното си подпухнало лице и скришом от мама излязох.

Изтичах в районния полицейски участък и настоях комисарят да ме приеме. Той изслуша историята и скептично рече:

— При нас наистина няма нищо. Ще видиш, че ще се размине.

Исках да се окаже прав. Същевременно неизвестно защо много ме доядя на него.

— Приказвате така, защото не го познавате — грубо възразих. — Въобразявате си, че всички хора са като вас.

— Но ти — попита той — жив ли го искаш, или мъртъв?

— Искам да живее! — изкрещях. — Искам да живее! И толкова се страхувам, че вече е мъртъв!

Комисарят поразмисли и заговори:

— Успокой се, в момента, когато е писал писмото, може би наистина е смятал да се самоубие, но напълно възможно е по-късно да се е отказал. Човешко е. На всеки може да се случи.

— Да, човешко е — промърморих.

Не знаех какво да кажа.

— Но за всеки случай довечера ела пак. Може би нещо ще съм узнал.

От участъка отидох право в църквата. В онази, където бях кръстена, миропомазана и приела първото си причастие. Тя бе старинна, продълговата постройка, без мебелировка, с две редици грапави каменни колони и прашен под от сиви плочи. Но в тъмните странични кораби зад колонадите имаше пищни позлатени параклиси, подобни на пещери, пълни със съкровища. Единият параклис бе посветен на Мадоната. В мрака паднах на колене пред затворената му бронзова врата. Зад многото вази с цветя се виждаше голяма икона на Мадоната в тъмни цветове. Тя държеше Младенеца, а в краката й, облечен като монах, бе коленичил със сключени ръце светец, който я гледаше с обожание. Наведох се и силно заудрях чело в плочите. Обсипвайки с целувки камъка, начертах кръст в прахта, призовах Мадоната и дадох обет в сърцето си. Зарекох се, че отсега нататък, докато съм жива, няма да позволя на мъж да се приближи до мене, дори на Мино. Любовта бе единственото нещо на света, на което държах и което ми харесваше, и считах, че за спасението на Мино не мога да направя по-голяма жертва. Наведена, с чело забито в пода, дълго се молих безмълвно, беззвучно, със сърцето си. Когато се изправих, нещо ме заслепи и ми се привидя, че някаква светлина внезапно разсейва мрака, обвил параклиса, и ясно виждам как Мадоната ме гледа с нежност и доброта, ала въпреки това отрицателно поклаща глава в знак, че не приема молбата ми. Беше само миг, когато се съвзех, стоях права до вратичката на параклиса срещу олтара. Прекръстих се и ни жива, ни умряла се прибрах вкъщи.

Чаках денят да отмине, броях секундите и минутите и привечер отидох в полицейския участък. Комисарят ме изгледа особено, почувствах, че ще изгубя съзнание и отпаднала попитах:

— Значи наистина се е самоубил?

Той взе някаква снимка от масата и ми я подаде:

— Един младеж, който не е идентифициран, се е самоубил в хотел край гарата. Виж дали е той.

Взех я и веднага го познах. Бяха го снимали от гърдите нагоре, легнал, по всяка вероятност, в леглото. От слепоочието, където беше се прострелял, надолу се стичаха черни кървави ивици. Но лицето под тях имаше ведър израз, който никога не бях виждала, докато беше жив.

С угаснал глас потвърдих, че това с Мино, и станах. Комисарят искаше да добави още нещо, навярно щеше да ме успокоява, но аз не му дадох възможност и без да се обръщам, излязох.

Прибрах се у дома и този път се хвърлих в прегръдките на мама, но не заплаках. Знаех, че е глупава и нищо не разбира, но тя си оставаше единственият човек, на когото можех да се доверя. Разказах й всичко: за самоубийството на Мино и нашата любов, за бременността ми. Но не й признах, че Сондзоньо е бащата. Казах й за обета, който съм дала, и за решението ми да променя живота си, да заработя като шивачка на ризи или да стана прислужница. След като се опита да ме успокои с куп ненужни, макар и искрени думи, мама заяви, че не трябва да правя нищо, а да изчакаме и да видим какво ще предприеме семейството на Мино.

— Това се отнася за детето ми — отговорих, — не за мене.

На следващата сутрин изневиделица се появиха приятелите на Мино — Тулио и Томазо. Те също бяха получили писмо, в което след вестта, че ще се самоубие, Мино ги предупреждаваше за своето предателство и ги съветваше да внимават за последиците.

— Не се бойте — грубо казах аз. — Ако ви е страх, съвземете се! Наистина нищо няма да ви се случи.

Обясних им, че само Астарита знаеше, но той вече бе мъртъв, няма протокол от разпита и те са вън от опасност. Впечатлението ми бе, че Томазо е искрено натъжен от смъртта на Мино, ала другият още не беше преодолял уплахата си. След малко Тулио рече:

— В хубава каша ни забърка. Кой може да вярва на полицията? Никога не се знае… Истинско предателство си е — потри ръце и се изсмя по свойствения си начин, сякаш станалото наистина бе комично.

Изправих се и възмутено попитах:

— Какво предателство? Какво предателство? Самоуби се. Какво още искате? Никой от вас двамата нямаше да има смелостта да го стори. И още нещо. Вие нямате никакви заслуги, даже да не сте извършили предателство, защото сте нещастни бедняци и никога не сте разполагали с пукната пара. И семействата ви са нещастни и бедни, но ако нещата тръгнат добре, най-после ще имате онова, от което сте били лишени. И вие, и семействата ви ще живеете добре. Но Мино беше богат, беше роден в заможно семейство, беше господар и ако се е занимавал с това, е било, защото е вярвал, а не защото е очаквал нещо. За разлика от вас той можеше да изгуби всичко, а вие можете да получите всичко. Ето това е и трябва да се срамувате, че сте дошли да дрънкате за предателство!

Дребният Тулио отвори огромната си уста, сякаш се готвеше да ми отговори, но Томазо, който ме беше разбрал, го възпря и каза:

— Имате право. Успокойте се. Винаги ще си спомням за Мино с добро.

Изглеждаше развълнуван и ми стана симпатичен, защото несъмнено бе обичал Мино. Те се сбогуваха и си отидоха.

Когато останах сама, почувствах облекчение, че им бях казала всичко, което ме тормозеше. Замислих се за Мино, после и за детето си. Знаех, че то ще е рожба на убиец и проститутка, но на всеки мъж може да се случи да убие и на всяка жена да се продава за пари. За мен по-важното бе детето да се роди нормално и да расте здраво и силно. Реших, че ако е момче, в памет на Мино ще го нарека Джакомо. Ако е момиче, ще я кръстя Летиция^[2], защото за разлика от мене, искам да има весел и щастлив живот. Сигурна съм, че с помощта на семейството на Мино ще го има.