Джонатан Келерман, Фей Келерман
Санта Фе (8) (Натюрморт)

8

Катц седеше в „Тойота“-та. Двигателят работеше на празни обороти и от парното идваше топъл въздух. Набра домашния номер на Валъри. Секретарят беше включен, но никой не вдигна, дори и след като остави името си. Потегли към центъра. Паркира на долното ниво на общинския паркинг, близо до хотел „Ла Фонда“, и се запъти пеша към галерия „Сара Леви“.

На вратата висеше табела „Затворено“. Цялата сграда беше остъклена. Осветлението работеше. Видя Сара — седеше зад бюрото, заобиколена от прелестни черни грънци от Сан Илдефонсо и група зашеметяващи разказвачи от Пуебло, от племето кочити. На носа й бяха кацнали очила за четене. Катц потропа леко по рамката на вратата. Сара погледна над очилата, усмихна се, запъти се към него и отвори.

— Стив.

— Сара, работиш до късно.

— Винаги. — Основният дистрибутор на керамика от Пуебло за Санта Фе беше на петдесет и пет, изключително слаба и очарователна жена с огромна сиво-синя коса, която се спускаше до оформените й задни части. Сърцевидното й лице не се нуждаеше от грим, за да изглежда добре. Мъжът й беше пластичен хирург. Според слуховете бе опряла до услугите му. Катц знаеше, че не е вярно. Сара имаше природно млада кожа.

— Вал да е наоколо?

— Не е тук, но знаеш къде е. — Тя посочи с поглед нагоре по пресечката.

— Добре. Благодаря.

— Няма нищо, Стив. — Докосна ръкава му. — Когато тръгваше, беше в добро настроение.

Така тя го предупреди, че може би ще се натрапи, ако отиде.

— Ще се опитам да не й развалям настроението.

 

 

Бар „Папагалът“ се намираше на една кратка разходка разстояние, на Сан Франсиско стрийт, между магазин за вкаменелости и място, където се продаваха само бели дрехи. Тази вечер клубна кавър група отдаваше почит на Дъби Брадърс. Тътенът на баса се разливаше чак по тротоара:

Oh, oh, oh… listen to the music…

Трима мотористи пиеха бира отвън, вдясно от входа. Беше противозаконно. Почти всички знаеха, че Катц е ченге, но знаеха също, че не дава пет пари. Мотористите го поздравиха по име. Той им отвърна с бегъл жест.

Проправи си път през тълпата от пиячи и поклащащи се танцьори до лакирания бар, където очакваше да види Вал.

Ето я и нея. Седеше на стол в средата на бара, облечена в черна блуза, сини джинси и ботуши, между двама прегърбени типове с опашки. Старото наметало от овча вълна, което носеше през зимата, беше паднало от скута й. Лежеше на пода и в момента служеше за изтривалка на минаващите.

„Опашката“ отляво имаше сива коса и оскъдна брада. Ръката му си почиваше върху голия гръб на Вал, скривайки частично гладиолата, която си бе татуирала миналото лято. Шкембето на дясната „опашка“ висеше над колана му. Кебапчестите му пръсти шареха по дупето й, но, изглежда, това не й правеше впечатление.

Голям задник, отбеляза Катц. Петте-шестте килограма в повече бяха станали десет. Все още разпределени където трябва, но кожата по гърба й се беше поотпуснала и малко поизпъкваше над презрамката на блузата.

Беше се подстригала късо, почти по мъжки. Когато се обърна, Катц забеляза наченки на двойна брадичка. Бяла, както винаги. Бледа като бара, но всичко това нямаше значение. Мъжете й се лепяха — както преди, така и сега, и за в бъдеще. И не защото беше разпусната. Наистина не беше. В известен смисъл тя беше най-желаната жена, която Катц бе познавал.

Вероятно заради нейната непредсказуемост.

Тялото й, завършено, с изразени форми и, да си признаем, отпуснато, успяваше да предаде опияняващо чувство за сексуално очакване. А дали щеше да доведе до нещо, или не, си оставаше голямата мистерия. Тя беше такава, дори докато с Катц бяха женени.

„Това е!“ — реши той. Вал беше мистериозна. Прецакана, с остър език, далечна, затормозена от пристъпи на ниско самочувствие, изострени от липсата на талант, но умна и забавна, когато имаше желание. Тигрица, прихванеше ли я онова настроение.

Типът отдясно плъзна ръка под задника й. Тя изви глава назад, засмя се и го изтика настрана. Докосна носа му с остър розов нокът.

Катц се приближи и вдигна наметалото. Потупа я леко по рамото.

Тя се обърна и на фона на шумното изпълнение на „Чайна Груув“ извика: „Ти!“.

В реакцията й нямаше нито изненада, нито обида.

Просто „ти“.

Катц бе поласкан от факта, че изглеждаше щастлива да го види. Той държеше наметалото. Посочи вратата. Тя се усмихна, кимна и го взе. Плъзна се по стола, вплете пръсти в пръстите на Катц и се втренчи в очите му.

Глупаците на бара гледаха като гръмнати как тя и Катц излизат от заведението.

Вал се наметна чак когато се отдалечиха на половин пресечка от „Папагалът“. Белите й рамене бяха настръхнали. Същото се отнасяше и за цепката на бюста й. Белите й гърди подскачаха свободно. Катц се пребори с желанието да я обгърне с ръка, да я предпази от студа и всичко останало.

Докато вървяха, тя подхвърли:

— Фантазираш, Стив.

Той вдигна вежди.

Тя спря и разпери широко ръце.

— Дай ми прегръдка. Голяма.

Той се подчини и те се сляха в прегръдка. Тя захапа ухото му и прошепна:

— Изглеждаш добре, бивши съпруже.

— Ти също, бивша съпруго.

— Аз съм свиня.

— Нищо подобно. Вие жените и вашата изкривена представа за пропорции…

Сложи пръст на устните му и го накара да замълчи.

— Не бъди мил, Стив. Може да се прибера с теб.

Той се отдръпна и погледна в дълбоките й кафяви очи. Две бръчки окупираха пространството между оскубаните й вежди. „Символите на старостта“ не бяха пропуснали и краищата на очите й. Очите му поеха всичко това, но умът му не регистрира нищо. Всичко, което видя, беше мистерия.

Продължиха по пътя.

— Това голяма трагедия ли ще е? — попита той.

— Кое?

— Да се приберем заедно.

— Най-вероятно. По-добре да не разбираме. — Тя тръгна по-бързо. Той я догони.

Стигнаха до парка в центъра на града. През топлите вечери хлапетата пиеха понякога, а хулиганите просто се мотаеха тук. От време на време бездомници се разполагаха по пейките, докато накрая униформените разгонваха всички. Тази вечер наоколо не се виждаше жива душа. Бяха само те двамата, мястото беше лишено от човешко присъствие. Коледни лампички, сребърносини снежни преспи, стотици бели диамантени звезди и чиста магия осветяваха центъра. Твърде много радост за човек, който живееше в каменен двор. Изведнъж Катц се почувства депресиран.

— Заради Олафсон ли е? — полюбопитства Валъри.

— Откъде знаеш?

— Олафсон е мъртъв, а и знам какво работиш. Какво става, Стив? Да не би името ми да е излязло някъде?

— В органайзера му.

— Видя ли? — Тя потри ръце. — И аз ставам за детектив.

— Да влезем някъде на топло — предложи Катц. — Да седнем в колата. Ще пусна парното.

— И да се натискаме? — усмихна се тя.

— Престани! — сопна й се с ядовит глас.

— Съжалявам, че те обидих. — Тя скръсти ръце върху гърдите си със свити устни и по-студена от въздуха.

— Съжалявам — извини се той. — Работя вече двайсет и четири часа. Почти не съм спал.

— Това е твое решение, Стив.

— Съжалявам, Вал. Да започнем отначало.

— Разбира се — съгласи се тя. — И докато сме още в началото, да се помолим за световен мир. — Обърна се, изучи го и го погледна по начин, който го накара да се чуди дали ще се разплаче. Сега пък какво?

— Вал…

— Наскоро да си ходил в Банделиер, Стив?

— Напоследък не съм — призна той. Понякога през почивните си дни посещаваше националния парк. Рейнджърът го пускаше безплатно — жест от един униформен към друг. Когато имаше туристи, той се разхождаше. В безлюдни дни се изкачваше по стълба към една от древните пещери на Анасази. Сядаше и наблюдаваше руините на стария пазар на Пуебло, който се разкриваше под него. Две Луни щеше да се изсмее, но Катц наистина се бе почувствал едно цяло с духовете на Земята. Откри парка след развода, докато караше безцелно и изучаваше пустошта. За разлика от „Голямата ябълка“^[1] Ню Мексико беше осеяно с отворени пространства. Той не си спомняше да е казвал на Валъри за посещенията си до Банделиер. Но, от друга страна, не си спомняше ясно за какво точно си бяха говорили.

Седнаха там, на пейката, и останаха дълго. Или поне така им се стори. После внезапно тя сложи замръзналите си ръце върху лицето му и го целуна страстно. Устните й бяха студени, но езикът й бе топъл.

Когато се отдръпна, прошепна:

— Хайде да отидем у нас.

* * *

Вал изкара своя ван „Фолксваген“ от паркинга зад галерията и Катц я последва, докато тя шофираше най-безотговорно към апартамента си, който се намираше на немаркирана алея встрани от Пабло де Перлата, недалеч от мястото на убийството. Живееше в къщата за гости на огромен кирпичен имот, собственост на калифорнийска двойка, рядко посещаваща Санта Фе. От Вал се очакваше да се грижи за дребните поправки. През по-голямата част тя разполагаше изцяло с двата акра заградена площ. Веднъж заведе Катц в основната къща. Правиха любов на голямото чамово легло с балдахин на собствениците, заобиколени от снимки на децата им. После той се залови да разтребва, но тя го спря — щяла да се погрижи.

Паркираха един до друг на чакълестия път. Вал беше оставила входната врата отключена. Бутна я и влезе. Катц потисна рефлекса да й се накара и я последва вътре. Взе студения „Сам Адам“, който му предложи. Тя седна на леглото, а Катц се опитваше да не обръща внимание на ужасните абстракции, които изпълваха пространството и го позоряха.

Тя застана на сантиметри от него, съблече се бързо и попита:

— Какво чакаш?

Добър въпрос. Беше здраво, бързо и прекрасно. Катц трябваше да стиска зъби, за да не изкрещи.

По-късно, докато лежаха голи в леглото, тя каза:

— Името ми е в органайзера му, защото ме искаше.

— О! — възкликна Катц.

— Не сексуално. Искам да кажа — и това го искаше, но той беше повече гей, макар и не изцяло. Имаше и хетеро вибрация. Една жена може да го усети. Искаше да напусна Сара и да отида и да работя за него.

— Защо?

— Защото съм гений — засмя се тя. — Възнамеряваше да се захване с грънци от Пуебло. Каза ми, че интересът към индианското изкуство растял главоломно на Източния бряг. С неговите връзки в Ню Йорк щеше да реализира три пъти повече продукция от Сара. Планираше да влезе в мрежата. Щеше да използва търговските услуги за по-евтини неща, а за по-ценните щеше да влезе в сайтовете за изкуство. Щеше да подеме и рекламна кампания на своя сайт. Имаше идеи как да развие пазара. Каза, че до една година Сара едва-едва ще крета, а след още половин с нея ще е свършено.

— Приятен тип.

— Ужасен тип. — Вал очерта кръг около лявото зърно на Катц. — Това беше основният му мотив, струва ми се. Не само да успее, но и да провали Сара.

— Какъв беше твоят стимул, за да напуснеш?

— Петдесет процента увеличение и евентуално партньорство. С увеличението, смятам, щеше да се справи, поне в началото. Партньорството беше пълна глупост. Щеше да ме използва, за да се установи, и после да се отърве от мен и да наеме някой лакей.

— Отказа ли му?

— Обещах да си помисля. После продължих да го избягвам. — Тя се заигра с мустака на Катц. — Седмица по-късно той ме потърси. Не му се обадих. След още няколко дни отново ми телефонира. Казах му, че още обмислям. Прояви известна раздразнителност, явно беше свикнал да става неговото. Обади се и трети път, след две седмици. Казах му, че съм заета с клиент и ще му звънна по-късно. Той се възмути. Не съм ли знаела кой е той. Не съм ли знаела какво можел да ми причини, ако реши.

Тя легна по гръб, тежките й гърди се разляха и станаха плоски.

— Не му играех по свирката. Останах наистина мила и му казах, че съм обмислила тъй щедрото му предложение и ще продължавам да го обмислям, но на този етап не бих могла да поема подобен ангажимент. Силно шокиран, затвори телефона, без да обели и дума. Скоро след това го видях в центъра. Движеше се точно срещу мен. Когато ме видя, пресече улицата.

— Защо просто не му отказа?

— Познаваш ме, Стив. Знаеш как съм с мъжете — усмихна се тя.

Валъри направи спагети и соеви наденички. И двамата вечеряха безмълвно. Докато Катц миеше чиниите, забеляза как тя се прозява неприкрито.

Съблече халата, който му бе донесла — един от старите му. Миризмата на другите мъже се беше пропила в хавлиената материя. Това не го притесняваше. Сега той беше само поредният мъж. Облече се и я целуна за лека нощ. Сладка и чиста целувка без обещания за бъдещето. Той се отправи към каменния двор с мисълта, че тази вечер може и да се наспи.