Джонатан Келерман, Фей Келерман
Санта Фе (6) (Натюрморт)

6

Двамата детективи не се помайваха със закуската. Дарил, станал рано, се беше разровил в компютъра и вече знаеше настоящия адрес на Барт и Ема Скагс.

— Ембудо. Намерих номера. Живеят в апартамент — каза той. — Доста далеч е от отглеждане на добитък.

— В Ембудо е красиво — подхвърли Катц.

— Живеят в апартамент, Стив! — В очите на Дарил проблесна гняв.

— Не харесваш жертвата ни.

Дарил се вторачи в него. Бутна чинията настрана.

— Хайде да тръгваме. Магистралата сигурно вече е приятна и чиста.

Ембудо се намираше на петдесет мили северно от Санта Фе, точно където магистралата пресичаше размътената Рио Гранде. Малко, китно, опасано със зеленина градче, по-скоро оазис в горещата пустиня. Дори при тежка суша реката поддържаше околностите влажни и тучни.

Резиденцията на семейство Скагс се състоеше от стая, разположена над гараж, на гърба на крайпътен магазин, където продаваха автентични индиански дрехи, сортове чили, мариновани зеленчуци и касетки с йога. Собственичката, отнесена белокоса жена, навлязла в петдесетте, ги поздрави с някакъв средноевропейски акцент:

— Те ми чистят, а аз им правя отстъпка за наема. Приятни хора. Какво ви води насам?

— Харесваме приятните хора — отвърна Две Луни. Катц разгледа пакетче с чили подправки, отличено със синя панделка на миналогодишно шоу.

— Добри са — отбеляза белокосата жена, облечена с черни панталони за йога и червена копринена блуза. По нея висяха осем-девет килограма кехлибарени бижута.

Катц й се усмихна, остави пакетчето и се затича да догони Две Луни.

 

 

— Полиция? — Ема Скагс побърза да отвори вратата и въздъхна. — Влезте. Все ще ви сместим някъде.

В стаята, едва ли по-голяма от колибата на Катц, имаше същата вентилаторна печка, същият електрически котлон и банята се намираше отзад. Ниският таван и малките прозорци, изрязани в истински на вид кирпичени стени, придаваха атмосферата на затворническа килия. Бяха направили някои опити да разведрят обстановката с износени възглавници върху старата и неудобна викторианска кушетка, с измачкани книжлета в мека подвързия върху евтината библиотека, с износени, но добре боядисани черги от Навайо, проснати върху каменния под, с няколко грънци от пуебло на кухненския плот. На снимка над зазиданата камина се виждаха мършави крави, които пасяха на жълта ливада.

В банята отзад се чу шум от тоалетно казанче, но вратата не се отвори.

Ема Скагс разчисти вестниците от два сгъваеми стола и прикани детективите да седнат. Беше ниска, мършава, обгорена от слънцето жена. Изглеждаше на годините си, с боядисана в червено коса и достатъчно дълбоки бръчки, за да скриеш скъпоценен камък в тях. Сини джинси, опънати по яките й бедра, и плътен вълнен пуловер. Вътре беше доста студено. Гърдите й бяха плоски, очите — сиви.

— Идвате заради Олафсон — подхвана тя.

— Чули сте? — изненада се Катц.

— Гледам телевизия, детективе. И ако се надявате тук да научите нещо полезно за вас, само си губите времето.

— Имали сте конфликт с него — напомни Дарил.

— Не — възрази Ема Скагс. — Той имаше конфликт с нас. Ние се справяхме чудесно, преди копелето да се появи.

— Не страдате много.

— Ни най-малко. Искате ли кафе?

— Не благодаря, госпожо.

— Е, аз ще си сипя. — Ема направи две крачки до импровизираната кухня и си сипа чаша черно кафе. Чиниите бяха сложени на сушилника, консервите, бутилките и металните кутии за чай и кафе стояха прилежно подредени и въпреки това цареше пълна бъркотия. Твърде много вещи в твърде малко пространство.

Вратата на банята се отвори и Барт Скагс, кривокрак, широкоплещест, с шкембе, увиснало над каубойска катарама, влезе, подсушавайки си ръцете. Не беше много по-висок от жена си и имаше същия слънчев загар на кожата, резултат от десетилетия излагане на ултравиолетови лъчи.

Несъмнено беше чул гласовете на детективите, защото не показа изненада.

— Кафе? — предложи му Ема.

— Да, разбира се. — Барт Скагс се приближи и подаде лявата си ръка, грапава като шкурка. Остана прав. На дясната имаше превръзка. От марлята се подаваха подути пръсти.

— Точно им обяснявах — обади се Ема, — че няма какво да научат от нас.

Барт кимна.

— Според съпругата ви нещата са вървели добре, преди да се появи Олафсон — уточни Две Луни.

— Той и другите. — Езикът на Барт Скагс се разходи из бузите му, сякаш се опитваше да отстрани тютюн, заседнал между зъбите му.

— Под другите имате предвид „Горски рай“?

— По-скоро „Горски ад“ — поправи го Ема. — Група „доброжелатели“, които не биха изкарали и два часа в гората, ако ги оставиш без мобилните им телефони. Но той беше най-лошият.

— Олафсон?

— Преди той да се появи, те основно говореха. После изведнъж получаваме призовка от съда. — Кожата й придоби пурпурен оттенък, а през сивите й очи премина мълния. — Всичко беше толкова наредено, че бедното момче, което ни донесе поканата за съда, се извини.

Барт Скагс кимна отново. Ема му подаде чашата. Той подви коляно, отпи и прецени детективите над ръба на чашата.

— Ако сте дошли тук и сте очаквали да излъжем, че не сме огорчени и ядосани, значи сте си изгубили времето — разпали се Ема.

— Редовно го правим — успокои я Катц.

— Сигурно е така — върна му Ема, — но ние — не. Преди, когато ни позволяваха да работим честно и почтено, бяхме заети всяка минута, и то не заради някакви планове да забогатеем. Не се забогатява с гледане на добитък. Да имате случайно представа колко плащат на копито в днешни дни? Всички тези вегетарианци, които сипят лъжи по адрес на доброто, здравословно месо.

Съпругът й продължи да кима. Силен и безмълвен тип.

— И все пак — не спираше тя — ние си го харесваме. Така нашите фамилии са си изкарвали хляба от поколения. На кого вредяхме, като пускахме стадата да пасат треви и растения, които, така или иначе, щяха да бъдат окосени заради риска от пожар. Все едно лосът не прави същото. Все едно той не си върши работата директно в потоците. Но ние никога не сме го допускали, независимо какво твърдят някои хора.

— И какво е то? — попита Дарил.

— Че замърсяваме водата. Винаги сме се подсигурявали стадото да си върши работата далеч от водата. Ние уважаваме земята повече от всеки „доброжелател“. Искате здрава среда? Ще ви дам здрава среда: ранчото. Животните правят каквото се очаква да правят и където се предполага да го правят. Всичко си е на мястото. Както Господ е искал да бъде.

— А Лари Олафсон е сложил край на всичко това — продължи мисълта й Катц.

— Опитахме се да го разубедим, да го накараме да помисли логично. Нали, Бартън?

— Мда.

— Обадих му се лично — продължи тя, — след като получихме призовката за съда. Дори не пожела да разговаряме. Някакъв сополив младеж вдигаше телефона и непрекъснато повтаряше като развален грамофон: „Господин Олафсон е зает“. До това се свежда всичко: Ние искахме да практикуваме дадената ни от Бога работа, а той имаше други планове.

— Успяхте ли да се свържете с него? — поинтересува се Две Луни.

— Наложи се да карам чак до Санта Фе, за да намеря онази негова художествена галерия.

— Кога беше това?

— Преди няколко месеца, кой ти помни — изсумтя тя. — Ако можеш да го наречеш изкуство. Да си зает. Мотаем се наоколо, пием кафе с пяна. Представих се и му казах колко голяма грешка прави; не сме врагове на земята или на когото и да било. Казах му, че искаме едно: да изкараме говедата си на пазара и ще го правим само още няколко години, а после най-вероятно ще се пенсионираме. Помолих го да оттегли иска.

— Наистина ли си мислехте за пенсиониране? — прекъсна я Катц.

— Нямахме избор — оклюма се тя. — Ние сме последното поколение с интерес към отглеждането на добитък в ранчо.

— Децата си имат други идеи — кимна с разбиране Катц.

— Наш’то със сигурност. Детето — едно е. Барт младши. Счетоводител е в Чикаго. Ходеше на училище в Северозападния и си остана там.

— Справя се добре — обади се най-после Барт. — Не обича да си цапа ръцете.

— И никога не е обичал — довърши Ема. — В което няма нищо лошо. — Изражението й говореше точно обратното.

— Значи — обобщи Две Луни, — казахте на Олафсон, че след няколко години ще се пенсионирате. Какво ви отговори той?

— Погледна ме, все едно съм бавноразвиваща се, и заяви: „Това не е моя работа, Скагс. Говоря от името на земята“. — Гласът на Ема звучеше като пародия на мъжки баритон — презрителният глас на иконом от ситуационна комедия. Ръцете й бяха свити в юмруци.

— Не искаше да слуша, така ли? — продължи да разпитва Катц.

— Все едно беше Господ — потвърди Ема. — Все едно някой беше умрял и го беше направил Господ.

— Сега той е мъртъв. — Барт произнесе думите тихо, но отчетливо. Това беше единственото му самостоятелно становище, изразено от идването на детективите. Те се обърнаха към него.

— Имате ли идея за това, сър? — попита Две Луни.

— За кое?

— За смъртта на господин Олафсон.

— Хубава работа — произнесе се Барт. — Хич не е лоша. — Отпи от кафето.

— Какво се е случило с ръката ви, господин Скагс? — попита Дарел.

— Съдра се на бодлива тел — отговори Ема Скагс. — Бяха ни останали няколко стари намотки и той ги караше на търговец на старо. Подхлъзна се и се съдра. Големи намотки. Казах му, че е работа за двама, не за един, но както винаги не ме послуша. Упорит е като магаре.

— Все едно ти не си! — озъби се Барт.

— Кога се случи? — прекъсна ги Две Луни.

— Преди четири дни — отвърна Барт. — Така и не стигнах до търговеца.

— Сигурно е болезнено.

Барт сви рамене.

Стаята утихна.

— Правите грешка, ако си мислите, че той има нещо общо със случая. — Ема поклати глава. — Барт не е направил нито едно лошо нещо през целия си живот. Дори когато коли животно, го прави милостиво.

— Как го правите, господин Скагс? — полюбопитства Катц.

— Кое?

— Как колите милостиво?

— Застрелвам ги. Точно тук. — Скагс посочи мекото място, където вратът преминава в череп. — Застрелвам ги под ъгъл нагоре. Трябва да ги уцелиш в медула облонгата.

— Не с пушка, нали? Голямо мазало ще стане от толкова близо — прецени Катц.

Барт го погледна, все едно е извънземно.

— Използвам дълъг пистолет или голям калибър с муниции за магнум.

Ема пристъпи пред съпруга си.

— Нека се изясним. Никога не сме клали наред. Това щеше да е срещу разпоредбите. Прекарвахме добитъка до кланица в Айова и те го поемаха оттам. Говоря за случаите, когато сме имали нужда от месо за нашата маса. Аз му казвах, а той закарваше някое старо говедо в кошарата и го отърваваше от мъките му. Никога не сме взимали доброто месо за себе си. Но дори от старо говедо, след като го изсушиш няколко дни в хладилника и после го мариноваш в бира или нещо друго, става вкусна пържола.

Барт Скагс протегна ръка. По краищата на пожълтялата марлена превръзка имаше капчици кръв.

— Еврейските равини използват нож, за да прережат гърлото. Виждал съм как го правят в Айова. Ако си сръчен с ножа и той е остър, всичко става много бързо. Тези равини наистина режат добре. Дори не го зашеметяват. А ако не те бива, става мазало.

— Зашеметявате ги? — учуди се Катц.

— За всеки случай.

— Преди да ги застреляте ли?

— Мда. За да се уморят.

— Как се прави?

— Разсейваш ги, говориш им мило и тихо, успокояваш ги. После ги удряш по главата.

— Медулата?

Барт поклати глава.

— Не, отпред, над очите. За да ги объркаш.

— С какво ги удряш? — държеше да задоволи интереса си Катц.

— С щанга — каза Барт. — Чук. Аз имам част от оста на стар камион. Това вършеше добра работа.

— Опитвам се да си го представя. Първо удряш отпред, после изтичваш отзад и го застрелваш — обрисува картината Катц.

Стаята утихна.

— Пропускам ли нещо? — попита Катц.

Гласът на Ема изстина:

— Виждам накъде биете и пак ви повтарям: губите си времето.

Неочаквано съпругът й я хвана за ръката и я издърпа така, че вече не стоеше пред него. Тя понечи да си отвори устата, но размисли и се отказа.

Барт се втренчи в очите на Катц.

— Ако стреляш, не зашеметяваш. Някой друг ги зашеметява и когато краката им се подкосят, ги застрелваш. В противен случай животното се подплашва. Може да подскочи и ти пропускаш. Ако се случи, трябва да стреляш няколко пъти и става наистина голямо меле.

За него това беше дълга реч. Разгорещяваше се по темата.

— Звучи ми като работа за двама — обади се Две Луни с равен глас.

Последва ново мълчание.

— Мда — измуча Барт накрая.

— Правехме го заедно — обясни Ема. — Аз използвах чука, а Барт — пистолета. Така вършехме и всичко друго в ранчото — заедно. Това е необходимост. Затова имаме добър брак.

— Кравите са големи животни — пак се върна на темата Дарил. — За да се изравните, трябва да стъпите на нещо, нали?

— Защо това е толкова важно? — попита Ема.

— Наречете го любопитство, госпожо.

Тя погледна свирепо.

— Използвате ли стълба, госпожо Скагс? — повтори въпроса Катц.

— Животното е в ясла — намеси се Барт. — Тясно е, за да не може да мърда много. В ранчото имаше ясла, изкопана по-ниско от равнището на двора. Превеждахме ги надолу по една рампа. После, за да сме достатъчно нависоко, използвахме пейки отгоре.

„Дребен мъж, който се чувства голям, когато коли“ — помисли си Катц.

— Не е ядрена физика. — Ема ги погледна изпитателно. — Засрамете се… да карате двама старци да се чувстват като престъпници.

Две Луни сви рамене:

— Само казвам, че щях да съм бесен на Олафсон. Човекът е взел хляба от ръцете ви.

— Направи нещо по-лошо. Взе ни хляба и го изпепели. Знаеше, че едва се крепим над водата, и направи всичко възможно да потънем. — Тя размаха ръка в тясното затворено пространство. — Мислите ли, че искаме да живеем така? Човекът е мъртъв, отиде си. Вярно, не роня сълзи, но със сигурност не сме посегнали и на косъм от главата му. Жив или мъртъв, за нас няма значение — няма да се оправим. Съдът ни забрани да гледаме добитък и точка по въпроса.

— Както казахте — напомни Две Луни, — преди Олафсон да се присъедини към групата, те са говорели само празни приказки. Ако той е мъртъв, не можете ли да се върнете в съда?

— С чии пари? — Тя погледна Дарил. — Вие сте индианец, нали? Аз имам чоктау в кръвта си. Сигурно затова обичам да съм близо до земята. Разбирате ли за какво говоря? Човекът ни обвини, че насилваме земята, а всъщност той насили нас.

— Отмъщението може да е сладко — подхвърли Катц.

— Не бъдете идиот! — скастри го Ема. — Защо да провалям живота си заради него. Още съм здрава, Барт — също. — Усмивката й беше ненадейна и смъртно отровна. — Освен това, независимо дали се излежавам в леглото, или правя нещо, всеки месец идва чек от щатското правителство. Това е раят, нали? Това е вашата обетована земя.

 

 

Ема и Барт заведоха детективите до навес зад гаража, който служеше за склад. Импровизираната сграда, изглежда, щеше да се срине всеки момент. Смразяващият студ, идващ от земята, проникваше през обувките. Барт показа на детективите „агресивната“ бодлива тел и други боклуци, включително един теглич — голям, тежък предмет, ръждясал на места. Детективите не забелязаха кръв по него.

Внезапно Барт разви марлята на ръката си и им показа дълбоката прорезна рана, дълга около пет сантиметра. Започваше между палеца и показалеца и стигаше чак до кокалестата му китка. Беше зашита с най-дебелия хирургически конец, който Катц бе виждал някога. По краищата на раната започваше да се образува коричка, около шевовете сълзеше лимфа, кожата бе подпухнала и възпалена. Изглеждаше на няколко дни.

Катц попита кой е докторът, зашил раната.

Ема Скагс се изсмя.

— В момента стои пред вас — представи я Барт.

— Вие ли, госпожо Скагс?

— Лично аз.

— Имате ли квалификация за сестра?

— Имам квалификация за съпруга — уточни Ема. — Кърпя го от четирийсет години.

Барт се изхили и показа раната.

— Имам ветеринарски игли и конци, останали от ранчото. За него трябва голям размер. Кожата му е като на бик. Разполагам и с ветеринарски антибиотици. Същите ги правят и за хора, само дето животинските са много по-евтини — впусна се в коментари Ема.

— Какво използвахте за упойка? Впрочем не искам да знам — поправи се Катц.

— „Краун Роял“, дванайсетгодишно. — Барт избухна в силен смях. Трябваше му известно време да се успокои. — Видяхте ли достатъчно, приятели? — Той започна да бинтова ръката си.

— Изглежда малко инфектирана — отбеляза Дарил.

— Малко е ключовата дума — натърти Ема. — Не можеш да пострадаш от малко. Каквото и да е.

— За разлика от господин Олафсон — подхвърли Катц. — Да знаете друг, който да му е бил ядосан за нещо?

— Не — измънка Ема, — но ако се е отнесъл и с други, както се отнесе с нас, трябва да има такива в изобилие.

— Нещо против да изпратим специалисти да ви вземат отпечатъци? — попита Катц.

— Нямам нищо против — съгласи се Барт.

— Отнесете се с нас като с престъпници — промърмори Ема.

— Това е рутинна проверка — увери ги Две Луни.

— Неговите отпечатъци трябва да са някъде из архивите. От времето, когато служи в Корея. Моите не са, но заповядайте. Сигурно е хубаво да имаш толкова свободно време.

— Между другото, добре е да не предприемате дълги пътувания — предупреди ги Дарил.

— Разбира се, макар че точно се готвехме да отлетим към Ел Мароко или както се казваше. — Ема погледна съпруга си. — Онова място, където ходят да залагат и носят смешни костюми като във филмите за Джеймс Бонд.

— Монако — подсказа Барт. — Там Шон Конъри играе на комар.

— Видяхте ли? — обърна се тя към детективите. — Винаги е разбирал от филми.

 

 

На път към вкъщи Катц изимитира:

— „Излей малко уиски в гърлото ми, госпожо, и започвай да шиеш.“

— Мислиш ли, че са те?

— Мразят го достатъчно, а и знаят как да „зашеметяват“. Но ако Руиз е прав за ъгъла на удара, те са твърде ниски.

— Може би са носели стълба. — Дори Дарил се засмя на предположението си.

— И малки клоунски обувки и цветенце, което пръска с вода — допълни Катц. — Ако наистина са били толкова подготвени, са щели да носят оръжие. Щом намерихме оръжието на убийството на местопрестъплението, значи има малка вероятност да е било предумишлено. В галериите, предполагам, се намират стълби за закачане на картините нависоко. Теоретично, може да е имало някоя навън. Стените в галерията на Олафсон обаче не са толкова високи. А и идеята някой от тях да се е покачил на стълба, за да удари Олафсон, звучи налудничаво.

— Прав си — съгласи се Дарил. — Ако тези двамата са искали да го убият, са щели да дойдат подготвени. Какво ще кажеш за сина?

— Счетоводителят от Чикаго? Защо той?

— Макар да не обича да си цапа ръцете, сигурно се е почувствал наистина зле, след като мама и тате са изгубили ранчото. Може би е смятал, че като е чиновник, ще успее да се изправи срещу Олафсон. Какво? Долетял е да се срещне с него, а Олафсон се е отнесъл към него както към мама? Едно нещо води до друго. Олафсон го е отрязал, отдалечил се е в характерния си арогантен маниер и Барт младши му е изпуснал края.

Характерния му арогантен маниер.

Все едно Дарил го познаваше.

— Обиди нечия майка и никога не знаеш. Да проверим сина — предложи Катц.