Джонатан Келерман, Фей Келерман
Санта Фе (5) (Натюрморт)

5

На път към вкъщи Катц си мислеше за убийството.

Лекарят и Дарил говореха за гняв и вероятно бяха прави. Но ако гневът е бил основният мотив, това предполага множество удари, а не един-единствен — смъртоносен.

Изненадан крадец се вписваше в картинката. А и отвореното хранилище подсказваше за това.

Някакъв конфликт. Олафсон е обявил, че ще се обади на полицията. Обърнал е гръб на лошия.

Глупав ход. Коментарът на Олафсон за процеса срещу Барт и Ема Скагс беше пропит с арогантност. Дали пък не е станал твърде самоуверен и не е взел натрапника на сериозно?

Огромният хромиран чук говореше, че лошият не е дошъл с намерение да убива. Дали изборът на оръжието не загатваше за сделка — символична сделка, „убит от изкуството“, както се изрази Дарил; това е било просто подходящ случай.

Катц бе живял сред символи. Така става, когато се ожениш за човек на изкуството.

Поне на нея така й се искаше. Първо скулптурите, после ужасните картини. Откровено казано, Валъри имаше талант. Просто не беше достатъчно.

Той я прогони от мислите си и се върна към случая. Не му хрумна нищо ново, но продължи да мисли по въпроса, докато пристигна, паркира и се прибра. Намери стаята точно както я остави — светеше от чистота. Свали разтегателното легло, на което спеше, ядеше и гледаше телевизия, и продължи да размишлява.

Ширеше се на двайсет и седем квадратни метра в пристроена барака с ламаринен покрив, доста далеч от мрамора на „Роулинг Стоун“ и гранитния двор на „Южен Серилос“. Състоеше се от стая и пригодена тоалетна от фибростъкло. Топлината идваше от вентилаторна печка, а проветряването ставаше благодарение на отворените прозорци. Готвеше на електрически котлон и държеше малкото си вещи в метално шкафче. Гледката представляваше вертикално натрупани бетонни плочи и хамали с викове и хватки.

Временна резиденция, която постепенно се превърна в окончателна.

Наполовина постоянна. Някой ден вероятно щеше да си намери истинска къща. Засега нямаше причина да търси, защото плащаше нищожен наем, а и кого да впечатлява. В Ню Йорк за тези пари не би си намерил и походно легло в някое мазе.

Беше средният син в семейство на зъболекар и санитарка, брат на други двама „майстори на зъбите“, отгледан в Големия град, бивш спортист, но не и студент; черната овца на строго семейство от средната класа. След като отпадна от Бингхамтънския щатски нюйоркски университет, пет години работи като барман в Манхатън, преди да се върне в колежа „Джон Джей“ и да получи стипендия по криминално право.

През петте години в нюйоркското Полицейско управление прави какво ли не. Кара патрулна кола в Бед Стуи^[1], работи под прикритие по разни случаи с дрога, отметна малко задачи в затвора и накрая се бе озовал в район Две-Четири в града — следеше какво става по западната граница на Сентръл Парк от Петдесет и девета до Осемдесет и шеста улица. Хубава служба беше да покрива парка. Докато престана да бъде.

Продължи да работи като барман нощем и заделяше достатъчно пари, за да си купи „Корвет“, макар да нямаше представа къде ще го паркира и кога ще го използва. Вечерта, когато срещна Валъри, смесваше абсурдни плодови мартинита в едно местенце в „селото“. Отначало не си мислеше за нея. Всъщност вниманието му привлече приятелката й Мона. По онова време той се интересуваше главно от цици и блондинки. По-късно научи колко е откачена Мона и изпита облекчение, че не е имал вземане-даване с нея. Не че нещата с Валъри се развиха толкова добре, но причината със сигурност не беше лудостта й.

Просто…

Нямаше смисъл да се мотае.

Известно време чете някакъв евтин роман — полицейска новела, която нямаше нищо общо с реалността, такава каквато я познаваше. Точно от това имаше нужда. След минути очите му започнаха да се затварят. Остави книгата на пода, изгаси лампата и се изтегна.

Слънцето щеше да изгрее скоро и към седем Ал Килканън и работниците в каменоломната щяха да подготвят машините. Понякога Ал водеше кучетата си и те лаеха като луди. Катц беше приготвил тапите за уши на нощното шкафче.

Но едва ли щеше да ги използва. Беше за предпочитане да стане, да се облече топло, да потича и да се приготви за срещата с Дарил при „Дани“.

Събуждането в тази дупка беше потискащо. Валъри не му липсваше, но му липсваше посрещането на сутринта с топло тяло до себе си.

Може би тя му липсваше малко.

Или беше твърде уморен, за да знае какво изпитва.

Нощта, когато се срещнаха, някакъв загубеняк забърса Мона и Валъри остана сама на бара. Сега, извън сянката на Мона, тя изглеждаше по-забележима и Стив я видя. Тъмна коса, подстригана на черта, бледо овално лице, да речем, пет-шест килограма в повече, но доста добре разпределени. Големи очи дори и от разстояние. Изглеждаше изоставена и той я съжали, изпрати й „Космополитън“ и комплиментите си. Тя погледна над бара, повдигна вежди и отиде при него.

Определено добре разпределени.

Прибраха се заедно в апартамента й в Ийст Вилидж, защото тя имаше истинска стая. За разлика от неговото преградено с перде лично пространство в двойна стая, която делеше с още трима други типове.

През цялото време Валъри изглеждаше изоставена. Не говореше много, но сексът я преобрази напълно. Любеше се като тигрица. След това извади от чантата си един джойнт и го изпуши. Обясни му, че е скулпторка и художничка, детройтско момиче с диплома от Нюйоркския университет. Все още нямаше представяне в галерия, но беше продала няколко творби по улични панаири.

Той й разказа с какво се занимава през деня. Тя погледна пепелта, останалото от тревата и попита:

— Арестувана ли съм?

Той се изсмя и извади цигара. Разделиха я.

Ожениха се след три месеца с буйна гражданска церемония, която се оказа поредното разочарование за семейството на Катц. Също и за семейството на Валъри, както се установи по-късно. Баща й беше адвокат. Израснала в несигурна социална среда, не беше направила нищо за родителите си, освен да създава проблеми.

В началото тяхното бунтовничество стигаше, за да скрепи връзката им. Скоро вече не беше достатъчно. След година бракът им се превърна във взаимно отбягване, учтиво подмятане на реплики, рядък секс с угаснала страст. Катц се чувстваше добре в полицията, но никога не говореше с Валъри за работата си. Този тип разговори изглеждаха безпочвени и освен това коварството разстройваше нежната й душа.

Нейната кариера не вървеше наникъде, а задоволството от неговата работа не й помагаше по никакъв начин.

Нощта, когато нещата се промениха, той беше взел по-късната половина от двойната смяна. Партнираше му Сал Петрело — следовател с десетгодишен опит. Беше тиха нощ. Изгониха от парка няколко хлапета, които очевидно се готвеха да пакостят, помогнаха на немски турист да намери обратния път до Пето авеню, разследваха и нападение. Впрочем оказа се, че такова няма — просто двойка на средна възраст се бяха изпокарали на по-силен глас. Десет минути преди полунощ им съобщиха: мъж с психични отклонения се разхождал близо до Сентръл Парк и Осемдесет и първа улица.

Отидоха до мястото, но не откриха нищо — никакъв маниак, нито гол, нито облечен; нямаше ги и очевидците, които се бяха обадили. В парка имаше само тъмница, шубрак и шум от улицата.

— Фалшива тревога — констатира Петрело. — Някой няма какво да прави.

— Сигурно — съгласи се Катц, но никак не беше сигурен. Нещо го гъделичкаше по врата толкова настоятелно, че той се пресегна да провери дали някоя твар не изследва кожата му.

Нямаше буболечка, само предчувствие.

Те поогледаха още пет минути, не откриха нищо, обадиха се за фалшиво повикване и си тръгнаха.

Докато отиваха към колата, Петрело каза:

— Така е по-добре. На кого са му притрябвали лунатици?

Почти бяха стигнали, когато онзи тип изскочи пред тях и блокира пътя им. Беше едър, мускулест, с квадратно лице и голяма челюст, с бръсната глава и перки като на бик. Гол, както майка го е родила.

Възбуден. Виеше и режеше въздуха. В лявата му ръка нещо проблясваше. Петрело, по-близо до него, се отдръпна, посегна към оръжието, но не беше достатъчно бърз. Типът посегна отново. Петрело извика и се хвана за ръката.

— Стив, той ме поряза!

Катц извади пистолета. Големият ненормалник се хилеше, придвижи се към него, попадна в разсеяна светлина от улицата и Катц видя какво държи в ръката. Прав бръснач. Перлена дръжка. Острието — ръждивочервено от кръвта на Петрело.

Без да откъсва поглед от оръжието, Катц се опитваше да мерне как е партньорът му. Сал притискаше раната с длан. Капеше кръв. Не капеше, а шуртеше. Добре де, не приличаше на артериално порязване.

— Шибаняк! Застреляй го, Стив — изрева Сал.

Маниакът се приближаваше към Катц. Размахваше бръснача в малки концентрични кръгове.

Катц се прицели в главата му.

— Стой, не мърдай!

Лудият погледна надолу към чатала си. Наистина беше възбуден.

Сал изкрещя:

— Застреляй го, Стив! Нищо няма да кажа! Господи, имам нужда от превръзка. Ще го застреляш ли, за бога?

Маниакът се засмя. Очите му още бяха върху еректиралия му член.

— Хвърли бръснача! Веднага! — заповяда Катц.

Ненормалникът сведе ръка, сякаш да се подчини.

Изсмя се по начин, който смрази кръвта на Катц.

— О, боже! — възкликна Сал.

Той и Катц гледаха и не вярваха: лудият тип направи бързо рязко движение надолу и се остави с един орган по-малко.

 

 

Управлението изпрати Катц и Петрело на психоаналитик. Петрело нямаше нищо против, защото, тъй или иначе, му плащаха. Планираше да си вземе сериозна почивка. Катц го ненавиждаше по много причини.

Валъри разбра за случилото се, защото писаха за историята в „Поуст“. За първи път тя, изглежда, искаше да говори и накрая той склони.

— Отвратително. Трябва да се преместим в Ню Мексико — заяви тя.

Отначало той взе думите й за шега. Когато осъзна, че не е така, попита:

— Как да го направя?

— Просто го направи, Стив. Крайно време е да направиш нещо спонтанно.

— Какво означава това?

Тя не отговори. Намираха се в апартамента им на „Уест“ номер осемнайсет. Валъри режеше салата, а Катц си приготвяше сандвич с царевичен хляб и телешко. Студено телешко. Валъри нямаше нищо против той да яде месо, но не понасяше миризмата на готвено.

Няколко ледени момента по-късно тя спря, отиде при него, обви ръка около кръста му и докосна нос до неговия. Отдръпна се, все едно жестът не е дал резултат и за двамата.

— Да бъдем откровени, Стив. Нещата между нас не се развиха много добре. Не съм склонна да повярвам, че вината е в нас. Просто градът изсмуква енергията ни. Цялото това духовно замърсяване. На този етап от живота си имам нужда от спокойствие, Стив, не от токсичност. В Санта Фе е спокойно. Едва ли е много по-различно оттук.

— Била ли си там?

— Когато бях в гимназията. Със семейството ми ходихме на почивка. Те отидоха да пазаруват в „Гап“ и „Банановата република“. Типично. Аз обиколих галериите. Там има стотици. Градът е малък, със страхотна храна, клубове и най-вече изкуство.

— Колко малък?

— Шейсет хиляди.

— Една пресечка тук — изсмя се Катц.

— Това имам предвид.

— Кога мислиш да го направиш?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Вал, остават ми години до сериозна пенсия — напомни й той.

— Пенсиите са за старите и болни хора. Ти все още имаш шанс да си млад.

„Какво значеше това?“

— Трябва да го направя, Стив. Задушавам се.

— Ще си помисля.

— Не мисли твърде дълго.

Същата нощ, след като тя си легна, той влезе в Интернет и потърси уебстраницата на Полицейското управление в Санта Фе.

Малко, незначително управление. И заплатата не можеше да се мери с тази в Ню Йорк. Все пак имаше някои хубави неща. Възможни странични трансфери. Политика за ползване на служебна кола до вкъщи — до шейсет мили. Място за детектив. Напоследък обмисляше варианта да се пробва като детектив. Знаеше, че ще трябва да чака на опашка в Две-Четири или в някой от съседните полицейски райони.

Сал Петрело разказваше на хората, че Катц се бил парализирал и имали голям късмет, понеже онзи лунатик е отрязал собствената си пишка, а не някоя от техните.

Порови се още малко в компютъра. Свали няколко цветни снимки на Санта Фе. Беше красиво. Не съществуваше толкова синьо небе. Най-вероятно фотографски трик.

По-скоро село, отколкото град. Вероятно пълна скука, но какви толкова забележителни неща правеше той в големия град? Угаси светлините, легна в леглото и се сгуши до Валъри, сложи ръка на задника й и измърка:

— Добре, да го направим.

Тя изсумтя и махна ръката му.

 

 

Повечето от вещите им бяха боклуци и това, от което не можаха да се отърват при тротоарна разпродажба, оставиха. Събраха дрехите си и пособията на Валъри за рисуване и един топъл пролетен ден се качиха на самолет до Албакърки. На летището наеха кола и потеглиха към Санта Фе.

Небето можеше да е толкова синьо.

Цялото това открито пространство и тази тишина заплашваха да подлудят Катц. Той държа устата си затворена през целия път. Последните няколко нощи сънува маниака с бръснача. В сънищата развръзката не беше толкова щастлива. Навярно наистина имаше нужда да пречисти душата си.

Наеха къща на „Свети Франсис“, недалеч от Де Варгас Сентър. Вал отиде да си купи материали, а Стив се отби в полицейския участък.

Мъничко местенце с много място за паркиране отзад. Бавно темпо. Толкова тихо.

Началникът беше жена. Щеше да е интересно.

Той взе молба за кандидатстване и я отнесе вкъщи. Завари Валъри в пълна еуфория. Тя изпразни върху сгъваемата маса, на която се хранеха, торба, пълна с тубички боя и четки.

— Отидох до Кениън Роуд — подхвана тя. — Там има магазин за художествени материали. Човек би си помислил, че ще е скъпо, но всичко излезе с около една трета по-евтино, отколкото в Ню Йорк.

— Страхотно — зарадва се той.

— Чакай, не съм свършила. — Огледа тубичка кадмиевожълто. Усмихна се и я остави. — Докато чаках, забелязах чек, залепен на стената зад гишето. Стар чек, хартията беше пожълтяла. От петдесетте. И познай от кого е.

— Ван Гог?

Тя го погледна свирепо.

— От Джорджия О’Кийфи. Живяла е точно там, преди да си купи ранчото. Пазарувала е нещата си оттам, от същото място, откъдето и аз си ги купих.

Катц си помисли: „Все едно това ще помогне“, но на глас каза:

— Невероятно!

— Подиграваш ли ми се, Стив?

— Изключено. Мисля, че наистина е страхотно.

Лош лъжец. И двамата го знаеха.

 

 

Трябваха й три месеца, за да го напусне. По-точно деветдесет и четири дни, през които Катц получи работа като полицейски служител трети ранг и обещание до шейсет дни да обмислят молбата му за детектив, ако не се появи друг с по-голям опит.

— Ще бъда честен — каза той на лейтенант Барнс. — Работил съм под прикритие, но не съм се сблъсквал с истинска детективска работа.

— Хей — усмихна се Барнс. — Пет години си прекарал в Ню Йорк. Убеден съм, че ще се справиш с нещата, срещу които се изправяме.

На деветдесет и четвъртия ден той се прибра вкъщи, за да открие, че нещата на Валъри ги няма. На сгъваемата маса имаше бележка.

Скъпи Стив,

Това положително не е изненадала теб. Ти не беше по-щастлив от мен. Срещнах някого и искам възможност да бъда щастлива. Ти също трябва да си щастлив. Мисли за това като за опит да ти помогна, а не да те нараня. Ще платя половината месечен наем плюс част от разходите.

В.

Този някой, когото беше срещнала, се оказа някакъв тип, шофьор на такси, смятащ се за скулптор. Така беше в Санта Фе. Катц го научи бързо. Всеки е съзидател.

Вал и Таксито изкараха месец, но тя не изяви желание да се върне при Катц, а се хвърли в серия от афери с подобни типове, нямаше постоянен адрес и рисуваше ужасните си абстракции.

Малкият град означаваше непрекъснато да се сблъсква с нея. Кавалерите й неизменно проявяваха нервност, срещнеха ли Катц, но щом разбираха, че няма да пострадат, се отпускаха и придобиваха едно и също лукаво, самодоволно изражение. Катц знаеше какво означава: той имаше опит с Вал като тигрица.

Сведе сексуалните си контакти до нула, което беше добре. Изцяло погълнат от новата си работа, не изпитваше никакво влечение. Носеше синя униформа, която му стоеше по-добре от калпавите одежди на нюйоркското Полицейско управление. Обикаляше с кола, изучаваше релефа на земята, радваше се на компанията на неколцина безгрижни партньори, решаваше разрешими проблеми.

Изглеждаше глупаво да плаща наема на твърде голямата къща, но набраната инерция му пречеше да поеме инициативата да се премести. Една вечер го извикаха да провери натрапник в склада за мрамор и гранит в „Роулинг Стоун“. В повечето случаи ставаше въпрос за фалшиви тревоги, но този път залови хлапе, което се криеше измежду плочите. Не беше кой знае какво — някакъв неудачник си търсеше място къде да шмърка кока. Катц го арестува и го предаде на наркоотдела.

Собственикът на склада — голям, тежък, червендалест мъж на име Ал Килканън — се появи точно когато Катц прибираше хлапето. Чу го да пита:

— Ти да не си от града?

— От Ню Йорк.

— Да не би да има друг град?

Килканън беше от Асториа, Куийнс, работил с някакви гърци в бизнеса с камъни. Преди десет години се преместил в Санта Фе, защото жена му искала мир и спокойствие.

— Същото е и при мен — сподели Катц, докато вкарваше хлапето на задната седалка на патрулката. Тресна вратата.

— Хареса ли й?

— Последния път, когато говорих с нея, твърдеше, че й харесва.

— О! — възкликна Килканън. — Някоя от онези така наречени творяци, а?

Катц се усмихна.

— Приятна вечер, сър.

Седмица по-късно двамата вдигнаха наздравици в бар на Уотър стрийт. Килканън, доста напред с чашките, се оказа добър слушател.

Катц му каза, че мисли да се мести.

— Ей, знаеш ли? — зарадва се Килканън. — Имам едро местенце на гърба на склада. Нищо особено. Синът ми живееше там, докато учеше в колежа и ни мразеше и в червата от. Сега живее в „Болдър“. Мястото е празно. Склонен съм да направим сделка: двеста кинта на месец плюс разходите, ако наблюдаваш склада, докато си там.

— А какво става, когато спя?

— Тогава спиш, Стив. Основната идея е там да има някой.

— Още не ми е ясно какво очакваш да правя.

— Да си там. Присъствието на ченге ще е страхотна спънка — уточни Килканън. — Оставяй полицейската кола така, че да се вижда от улицата. Разполагам с много скъп инвентар: за мен това ще е евтина застраховка.

— С партньора ми се редуваме — обясни Катц. — Не се прибирам всяка вечер с колата.

— Не се коси, Стив. Когато е там — хубаво. Важното е, че ти ще си там и всички ще знаят. Не те натискам, но може да се окаже добра сделка и за двама ни. Има и кабелна.

Катц допи питието си и каза:

— Разбира се, защо не?

Оттогава живееше там. Хвана псевдокрадец на мрамор — някакъв пълен идиот, който се опитал да свие последния панел „Норвежко розово“ на Килканън. Нищо повече освен разни скитащи кучета и една странна ситуация: женски койот бе изминал целия път надолу от Сангерс, за да роди малките си между два палета „Бразилско синьо“.

Той прецени сделката като добра и за него, и за Ал. Ако не ти пречи да живееш така.

Лежеше по гръб в леглото, без да изпитва ни най-малка умора. Щеше да изкара утрешния ден под влиянието на адреналина и по някое време вечерта да припадне.

Въпреки всичко заспа. Мислеше си за Валъри. Защо името й фигурираше в органайзера на Олафсон?