Джонатан Келерман, Фей Келерман
Санта Фе (4) (Натюрморт)

4

Катц настъпи педала, доколкото му позволяваха тъмните криволичещи пътища. Стигнаха в Централата на управлението в Камино Ентрада към четири и четирийсет и пет.

Прибавиха компютъра на Олафсон към доказателствата, попълниха известно количество предварителна документация по случая. Договориха се да се срещнат към девет за закуска при „Дани“ — заведение, недалеч от участъка, и се отправиха към домовете си. Две Луни взе „Краун Виктория“-та, защото беше негов ред този месец да се вози до вкъщи. Катц се прибра с малката си мърлява „Тойота Камри“. Поради социалното си положение не изпитваше потребност от по-добро возило.

 

 

Дарил Две Луни пристигна пред къщата си в района на Саут Кепитъл. Събу си обувките до вратата и краката му мигом изстинаха от повяващия студ. Отключи и влезе във всекидневната. Хубава стая. Винаги обичаше да се прибира вкъщи. Загледа се в камината, иззидана по индиански образец, и в старите виещи се покривни греди, ограждащи сводообразния таван — автентично старо дърво с цвят на меласа, а не изкуствено състарени дъски, каквито забеляза в имението на Олафсон.

Кого заблуждаваше? Местенцето на Олафсон бе нереално.

Свали си палтото, взе малинов „Снапъл“ от хладилника, седна на кухненската маса и отпи. През арката във всекидневната се вгледа в снимките на Кристин, момичетата и негова милост, направени във фото „Ин“ в Де Варгас Сентър миналата Коледа — само преди година, а момичетата бяха пораснали толкова много.

Неговата крепост.

Разбира се.

Обичаше дома си, но тази вечер, след като пообиколи местенцето на Олафсон, всичко тук му изглеждаше мъничко, дори патетично.

Покупка за сто и осемдесет бона. И се оказа добра сделка, защото в момента Саут Кепитъл беше хит.

Работещо ченге се премества в северната част на града благодарение на застраховка „Мет Лайф“ и последната воля на артилерийски сержант Едуард Две Луни — Ен Монтез — от армията на САЩ — пенсиониран.

— Благодаря, татко.

Очите го заболяха и той глътна достатъчно бързо студения чай, за да поохлади главата си.

Днес къщата струваше близо триста хиляди. Инвестиция за някой, който може да си позволи да продава и да купува. Тип като Олафсон можеше да търгува с малки имоти, все едно играеше карти.

Можеше!

В съзнанието на Две Луни се върна споменът за страшния череп на Олафсон. Той се укори:

Бъди благодарен на това, което имаш, глупако!

Допи чая, но не утоли жаждата си. Взе бутилка вода, отиде във всекидневната и седна с вдигнати крака. Дишаше дълбоко в опит да долови частица от уханието на сапун и вода, което Кристин бе оставила след себе си.

Тя наистина обичаше къщата. Твърдеше, че е всичко, което някога е желала. Никога не поиска да се преместят.

Сто трийсет и пет на седемстотин и двайсет метра парцел — достатъчно, за да се почувства кралица. А това говореше много за Кристин.

Парцелът наистина е хубав, призна си Дарил. Отзад имаше достатъчно място за игрите на момичетата, за зеленчуковата градина на Кристин и за всички онези хубави работи.

Беше обещал да направи чакълени пътечки, но така и не изпълни дадената дума. Скоро земята щеше да замръзне и работата трябваше да почака до пролетта.

Колко ли трупа щеше да срещне дотогава?

Тихи стъпки го накараха да погледне нагоре.

— Здравей, скъпи — поздрави Кристин, разтърквайки сънено очи.

От вързаната й на опашка ягодоворуса коса се бяха изплъзнали няколко кичура. Розовият памучен пеньоар плътно прилепваше към стегнатата й талия.

— Късно е. Колко е часът?

— Пет.

— О! — Тя се приближи и погали косата му.

Беше половин ирландка, четвърт шотландка, а останалото — минесота чипеуа. Индианската кръв личеше в ясно очертаните й скули и в бадемовидните очи с цвят на градински чай.

Дарил я срещна по време на посещение в Индианския музей. Тя работеше там на лятна бригада. Вършеше канцеларска работа, за да плаща за курс по рисуване. Заплениха го очите й, а останалата част от нея го задържа бързо.

— Нов случай ли? — попита тя.

— Да. — Дарил се изправи и прегърна всичките сто и петдесет сантиметра, които представляваше тя. Наложи му се да се наведе, за да го направи. Често, когато танцуваше с Кристин, кръстът го заболяваше, но никога не би се оплакал.

— Какъв случай, скъпи?

— Не искаш да знаеш.

— Ако не исках да знам, нямаше да те попитам. — Зелените очи на Кристин се фокусираха в него.

Сложи я да седне в скута му и й разказа.

— Каза ли на Стив? — попита тя.

— Какво да му кажа?

— Че си се срещал с Олафсон.

— Няма нищо общо.

Кристин остана безмълвна.

— Какво? — притесни се той. — Беше преди година.

— Осем месеца — уточни тя.

— Още ли помниш?

— Помня, че се случи през април, защото през онази седмица пазарувах за Великден.

— Осем месеца, година… каква е разликата?

— Сигурно си прав, Дарил.

— Хайде да си лягаме.

 

 

Тя заспа, щом допря главата до възглавницата. Две Луни, легнал по гръб, се върна в спомените си към „срещата“.

Намина в Индианския музей, за да разгледа изложба, в която Кристин участваше с два акварела. Беше ги нарисувала миналото лято в градината отзад. Цветя и дървета, приятна мека светлина. Две Луни определи картините като най-добрите й творби и я натисна да ги представи за конкурса. Когато тя успя, щастие изпълни гърдите му. По време на обедната си почивка пет-шест пъти ходи да гледа експозицията. Два пъти заведе и Стив. Той хареса работите й.

При третата му обиколка в залата влетя Лари Олафсон, придружен от мъж и жена на средна възраст, и двамата облечени от горе до долу в черно, със съответстващи зубърски очила — нюйоркски арт типажи. Тримата се придвижваха из изложбата с главоломна скорост. Олафсон се усмихваше, по-скоро се надсмиваше, мислейки си, че никой не го гледа. Шепнеше долни коментари на нюйоркските си приятели. Никой освен Дарил не го чу и не го видя, дори когато Олафсон приближи акварелите на Кристин и посочи:

— Точно това имам предвид. Блудкави като помия.

Две Луни усети как в гърдите му се надига чувство, съвсем различно от радост. Опита да се поуспокои, но когато Олафсон и двойката се отправиха към изхода, той се затича и застана на пътя им. Разбираше, че не постъпва добре, но не бе в състояние да се овладее. Все едно го облада мистериозна сила.

Усмивката изчезна от лицето на Олафсон.

— Извинете.

— Онези картини, градините — позаекна Дарил. — Според мен са добри.

— Така ли? — поглади бялата си брада Олафсон.

— Да.

— Тогава се радвам за вас.

Две Луни нито проговори, нито помръдна. Нюйоркската двойка отстъпи назад.

— Сега, след като нашият ерудиран разговор приключи, бихте ли били така добър да се махнете от пътя ми? — фиксира го Лари Олафсон.

— Какво не им е наред? — поиска да узнае Две Луни. — Защо ги оплюхте?

— Не съм ги оплювал.

— Направихте го. Чух ви.

— Имам клетъчен телефон — обади се нюйоркчанката. — Ще извикам полиция.

Тя бръкна в чантичката си. Две Луни отстъпи. Олафсон го подмина и промърмори:

— Варварин.

Седмици наред Две Луни се чувстваше като идиот. Сега дори мисълта за случката го караше да се чувства глупаво. Защо изобщо сподели с Кристин? Защото се прибра в лошо настроение; пренебрегна и децата, и нея.

— Говори! — повтаряше му тя непрекъснато. — Научи се да говориш.

Той й разказа, а тя въздъхна:

— О, Дарил!

— Прецаках работата.

— Скъпи… забрави. Не е кой знае какво.

Тя сви вежди.

— Какво?

— Картините наистина са блудкави — каза тя.

Спомняйки си всичко това, започна да скърца със зъби. Наложи си да се успокои. И какво? Не харесваше жертвата. Беше работил и по други подобни случаи. Доста пъти. Понякога хората бяха пострадали, дори им се случваше и нещо по-лошо, защото са били зли и глупави.

Не беше разказал историята на Стив. Нямаше причина тогава. Нямаше причина и сега.

Щеше да работи здраво по случая. Вземайки това решение, неизвестно защо се почувства по-добър.

 

 

Артилерийски сержант Едуард Монтез беше изцяло отдаден на армията и синът му Дарил, отгледан из базите от Северна Каролина до Калифорния, се подготви да го последва.

Дарил беше седемнайсетгодишен, живееха в Сан Диего. Когато разбра, че ще изпратят баща му в Германия, се разбунтува, отиде до най-близкия офис за набор на новобранци към Военноморските сили и се записа. След няколко дни го разпределиха за основна подготовка в Дел Мар.

Докато стягаше куфарите, майка му плака.

— Всичко е наред, Мейбъл — успокои я баща му и погледна Дарил с черните си очи.

— Малко са крайни, но поне е армията.

— Ще ми хареса — успокои го Дарил, мислейки си: Какво направих, по дяволите?

— Ще видим. Постарай се да научиш нещо от тях, освен да убиваш.

— Например? — Дарил потърка новообръснатата си глава. Загубата на дългата до раменете коса — десет секунди и тя вече лежеше на пода на една бръснарница в Олд Таун — все още го подлудяваше.

— Нещо полезно. Занаят. Освен ако не смяташ да прекараш остатъка от живота си, като скачаш по тревога.

По средата на военната му служба майка му почина. Мейбъл и Ед Монтез бяха страстни пушачи и Дарил винаги се беше притеснявал за рак на белия дроб. В крайна сметка причина за смъртта й се оказа сърдечен удар. Беше само на четирийсет и четири. Седяла си във всекидневната на сержантските общежития извън Хамбург, гледайки „Колелото на късмета“ по кабела на щатската армия. Главата й клюмнала напред и тя не помръднала повече. Последните й думи били: „Купи си гласна, глупако!“.

Военноморските сили дадоха на Дарил двуседмичен отпуск. След изтичането му се върна в базата в Оушънсайд. По онова време вече беше матрос, обучаваше новобранци и си градеше репутацията на строг инструктор. Малкото сълзи изплака насаме.

Баща му напусна армията и се установи в Тампа, Флорида. Живееше от пенсията си и се депресираше. Половин година по-късно се обади на Дарил и обяви намерението си да се премести в Санта Фе.

— Защо там?

— Ние сме индианци от Санта Клара.

— И? — Дарил рядко бе чувал за произхода си. По-скоро като абстракция, като нещо историческо. В редките случаи, когато разпитваше родителите си за това, те дръпваха от „Кемълс“-а без филтър и казваха: „Бъди горд с него, но не позволявай да застава на пътя ти“.

Сега баща му се местеше тъкмо по тази причина. Странно? В Ню Мексико? Винаги беше мразел пустинята; когато живееха в Калифорния, не можеха да го закарат до Палм Спрингс.

— Както и да е — каза Ед Монтез. — Време е.

— За какво?

— Да науча нещо, Дарил. Ако не започна да уча нещо, ще се съсухря и ще умра като нощна пеперуда.

Следващия път Дарил видя баща си, когато изтече срокът на военната му служба. Реши, че иска повече коса на главата си, и не се записа отново.

— Ела тук, Дарил.

— Мислех си за Ел Ей.

— Защо там?

— Може да се запиша да уча.

— Колеж? — изненада се баща му.

— Да.

— Какво искаш да учиш?

— Компютри, да речем — излъга Дарил. Нямаше никаква идея, знаеше само, че иска свободата да спи до късно и да се среща с момичета, които не са проститутки или военни групита. Искаше да се забавлява.

— Компютри е добре — прецени баща му. — Талисманите на нашето време.

— Какво?

— Талисмани — повтори Ед Монтез. — Символи, тотеми.

Дарил не отговори.

— Сложно е, Дарил. Ела тук. И има къде да ходиш на училище. УНМ е добро място, с хубава база и всякакви стипендии за индианци.

— Харесвам Калифорния.

— Никого си нямам — почти прошепна баща му.

 

 

Дарил слезе от самолета в Албакърки и се огледа. При вида на своя старец щеше да падне. От късо подстриган сержант Ед Монтез се беше превърнал в Голям Вожд Каквото-И-Да-Е. Сивата му прошарена коса, разделена на път, се спускаше под раменете му. Прикрепяше я превръзка за глава, украсена с мънисто.

Гривата му беше много по-дълга от косата на Дарил навремето, когато баща му постоянно го дразнеше, че изглеждал като „безделно хипи“.

Точно толкова радикално бяха променени и цивилните дрехи на татко. Вече нямаше риза за голф, изгладени панталони и лъснати с плюнка половинки с връзки. Ед Монтез носеше широка ленена фланела върху сини джинси и мокасини.

Беше си пуснал дълга брада само по брадичката.

Той прегърна Дарил — друга промяна, която подсили объркването на младежа.

— Промених името си. Вече съм Едуард Две Луни. Не е зле и ти да помислиш за промяна — посъветва го той.

 

 

— Родословие — обясни старецът, докато се движеха по едночасовия път до Санта Фе. Засега теренът беше равен и сух, много празни пространства се ширеха край магистралата. Тук-там се мяркаше някое индианско казино.

Точно като Палм Спрингс.

И ограничение на скоростта до седемдесет мили в час. Дарил нямаше проблем. Баща му караше с деветдесет, както и всички останали.

Старецът запали и издиша дим в купето на пикапа „Тойота“.

— Не си ли любопитен?

— За какво?

— За родословието.

— Знам какво означава. Ровил си се в корените си.

— Нашите корени, сине. На път от Флорида спрях в Солт Лейк Сити, отбих се при мормоните и направих някои сериозни проучвания. Открих интересни неща. После, когато дойдох тук, продължих и открих още по-интригуващи факти.

— Като какво например? — попита Дарил, без дори да е сигурен, че го интересува. Хвърляше по някой скрит поглед на стареца си. — Едуард Две Луни? — Докато говореше, брадичката му потреперваше.

— Например, че родословното ни дърво води директно до индианците пуебло от Санта Клара. Това е от моя страна. Майка ти е апачи и мохок, но това е друга история. Има още какво да науча по въпроса.

— Добре — кимна Дарил.

— Добре?

— Какво искаш да кажа?

— Очаквах да проявиш любопитство.

— Винаги си казвал, че това си остава в миналото.

— Започнах да ценя миналото. — Баща му пъхна цигарата в уста, пресегна се и хвана китката на Дарил. Задържа я. Странно. Старецът никога не е бил по тази част. — Свързани сме с Мария Монтез, сине. По права линия, директно по целия път обратно до нея, няма съмнение.

— Коя е тя?

— Може би най-великата индианска грънчарка, живяла някога. — Ед пусна ръката му и обърна длан нагоре. Беше сива, покрита с прах. — Това е глина, сине. Уча се на древното изкуство.

— Ти?

— Не се изненадвай толкова.

Най-голямото доближаване на родителите му до изкуството бяха коледните картички, налепени по стените на временните им жилища.

„Ние се местим — беше обяснила майка му. — По стените има дупки и ти трябва някак да ги запълниш. Може да съм тъпа, но не съм глупава.“

— Процесът е наистина интересен — продължи баща му. — Трябва да откриеш подходяща глина, да я изкопаеш и да я оформиш на ръка. Ние не използваме колела.

Ние?

Дарил мълчеше. Вече се намираха на петнайсетина мили от Санта Фе и теренът се бе променил. По-висока надморска височина, навсякъде красиви планини. Беше по-зелено, с малко розово и жълто-кафяво. Златисти къщи отразяваха светлината. Небето беше огромно и синьо, по-синьо, отколкото Дарил го бе виждал някога. Билборд рекламираше безмитен бензин в Похоаю Пуебло. Друг съобщаваше за строящи се кирпичени къщи на място, наречено Елдорадо.

Не беше лошо, но не беше Калифорния.

— Без колела — повтори за пореден път баща му. — Оформянето става само на ръка. Доста е трудно, да ти кажа. После идва печенето и тогава става наистина сложно. Някои хора използват пещи, но аз запалвам огън на открито, защото навън духовете са по-силни. Правиш огън от дърва, температурата трябва да е съвършено точна. Ако нещо не е наред, всичко се изпочупва и цялата ти работа отива на вятъра. Искаш ли да получиш различни цветове, използваш кравешки тор. Вадиш го от огъня в определено време, после го връщаш. Сложно е.

— Така звучи.

— Няма ли да ме попиташ какво правя?

— Какво правиш?

— Мечки. И при това стават доста добри. Наистина приличат на мечки — похвали се баща му.

— Страхотно. — „Глина, тор. Външни духове. Косата на баща ми. Боже, наистина е дълга. Това не е ли някакъв сън?“

— Живея, за да правя мечки, Дарил. Всички тези години, през които не съм го правил, са пропиляно време.

— Ти служи на страната си.

Ед Монтез се изсмя, дръпна си от цигарата и изстреля пикапа почти до сто.

— Татко, в Пуебло ли живееш?

— Иска ми се. Каквито и права да сме имали върху земя в Санта Клара, те отдавна са изгубени. Но ходя там на уроци. Не е далеч. Успях да се хвана със Сали Монтез. Тя е праправнучка на Мария. Страхотна грънчарка. Две години поред печели първа награда в индианското изложение. Тя използва тор, за да получи комбинация от черно и червено. Миналата година се разболя от грип и не участва, затова й дадоха само почетна грамота, но и това си е доста впечатляващо.

— Къде живееш, татко?

— В апартамент. Пенсията от армията покрива наема и дори ми остават някакви пари. Разполагам с две стаи, така че има предостатъчно място за теб. Имам кабелна, щото на чинията не й понася всичкият този вятър.

 

 

Отне му известно време, за да свикне с новото бащинство на баща си.

Двустайният апартамент на Едуард Две Луни в южната част следваше да се опише по-скоро като „стая плюс кабинет“. По стените на стаичката на Дарил — два и четирийсет на два и седемдесет — висяха лавици, а останалото пространство заемаше разтегателна кушетка, която ставаше на двойно легло.

По рафтовете имаше книги — това беше нещо ново. Американска история, индианска история и изкуство. Много изкуство.

В стаята на баща му имаше кандило и за секунда Дарил се замисли: „Опиати?“.

Старецът просто обичаше да гори тамян, докато чете.

Никъде не се виждаха керамични мечки. Дарил не питаше, защото не искаше и да знае.

Едно нещо не се беше променило: сутрин баща му ставаше в шест — всеки ден, включително и през почивните.

Вече поне нямаше лицеви опори с една ръка. Бившият артилерийски сержант Ед Монтез посрещаше деня с едночасова безмълвна медитация, последвана от още час навеждане и разтягане пред една от дузината видеокасети с йога.

Татко взимаше съвети от жена в трико.

След йогата идваше ред на дълга разходка, после половинчасова баня, пържени филийки и силно кафе за закуска, макар по това време да наближаваше обяд.

Към два следобед старецът беше готов да потегли към Санта Клара Пуебло. Там жизнерадостната, пълничка Сали Монтез седеше в студиото си, залепено за гърба на просторната й кирпичена къща, и изработваше прелестни шедьоври от черна глина, инкрустирани със скъпоценни камъни. Антрето на къщата беше превърнато в магазин. С него се занимаваше съпругът на Сали Боб — неин втори братовчед. Не й се беше наложило да променя името си.

Докато Сали правеше гърнета, татко се превиваше на близката маса. С набръчкано чело, прехапал устни, той създаваше своите мечки: цели фамилии, в различни пози.

Първия път, когато видя малките животинки, Дарил ги взе за лютичета. После си помисли: „Невъзможно. Дори не приличат на мечки. Имат вид по-скоро на прасета или на таралежи. Или някакъв непознат нов вид“.

Татко не беше скулптор и Сали Монтез го знаеше. Но тя се усмихваше и казваше:

— Да, Ед, започваш да схващаш.

Тя не го правеше за пари. Татко не й плащаше и цент. Просто беше мила. Както и Боб. И децата им. Както повечето хора, които Дарил срещаше в индианското селище.

Той започна да се пита.

 

 

Едва шест месеца след като Дарил се нанесе, баща му спомена за промяната на името. През един прелестен летен ден седяха на пейка в центъра и ядяха сладолед. Дарил се беше записал в УНМ, специалност бизнес. Изкара три и шейсет през първия семестър, срещна разни момичета, позабавлява се.

— Гордея се с теб, сине. — Ед подаде преписа на Дарил. — Някога разправял ли съм ти откъде произлиза името ми?

— Твоето име?

— Моето единствено име. Всичко, което се брои, е тук и сега.

Косата му бе пораснала с още десетина сантиметра. Старецът продължаваше да пуши и кожата му изглеждаше древна, но косата му беше млада, плътна и блестяща въпреки сивите кичури. Беше достатъчно дълга за сериозна плитка. Днес бе сплетена.

— В нощта, когато реших, на небето имаше две луни. Всъщност не, но така го видях тогава. Заради мусона. Бях си вкъщи и си правех вечеря. Имаше един от онези мусони, ти още не си ги виждал, но рано или късно ще попаднеш на такъв. Небето просто се разтваря и бааам! Изсипват се тонове дъжд. Денят може да е много сух, адски, но изведнъж нещата се променят. — Баща му премигна и за момент устата му потрепери. — Потоците стават мощни течения. Доста е впечатляващо, сине.

Ед облиза фунийката със сметана и орехи.

— Както и да е. Та седя си аз там и готвя, а дъждът започва да се сипе като из ведро. Довърших, седнах и се замислих: къде ли ще ме отведе животът? — Премигна отново. — Замислих се за майка ти. Никога не съм говорил за чувствата си към нея, но повярвай, много я обичах.

Обърна се настрани. Дарил изгледа неколцина туристи, които подминаваха индианските бижутери и грънчари, разположили се в нишата на „Дворецът на губернаторите“. Пространството през улицата гъмжеше от павилиони, където се продаваха произведения на изкуството, имаше и сцена с отворен микрофон за певци аматьори. Кой твърди, че пеенето на фолклор е отмиращо изкуство? Или може би това е добро пеене.

— Споменът за майка ти ме потискаше, но същевременно и повдигаше настроението ми. Не както когато си пиян. По-скоро окуражен. Изведнъж осъзнах, че съм постъпил правилно, като дойдох тук. Гледах през прозореца. Стъклото бе мокро и всичко, което се виждаше от небето, Беше чернилка и голяма, размазана луна. Само че този път луните бяха две. Мокрото стъкло пречупваше светлината и създаваше тази илюзия. Разбираш ли ме?

— Рефракция — произнесе се Дарил. Беше записал физика за сметка на абстрактните науки и изкара „много добър“.

Ед се обърна към сина си с гордост:

— Точно така. Рефракция. Не две напълно отделни луни, по-скоро една върху друга, може би две трети се застъпваха. Беше красиво. Налегна ме силно чувство. Майка ти общуваше с мен. Щото ние бяхме точно това. Заедно винаги, но бяхме отделни хора, припокривахме се точно колкото беше необходимо, за да вървят нещата. Бяхме на по петнайсет, когато се запознахме. Трябваше да изчакаме да станем на седемнайсет, за да се оженим. Щото баща й беше сериозен алкохолик и ме ненавиждаше и в червата си.

— Мислех, че дядо те харесваше.

— Започна да ме харесва — поправи то Ед. — По времето, откогато го помниш, той харесваше всички.

Дарил пазеше много приятни спомени от дядо си. Сериозен алкохолик? Какви ли други изненади криеше баща му?

— Както и да е. Двете луни очевидно бяхме майка ти и аз. Тогава, в онзи момент, на онова място, реших да я почета, като взема името. Консултирах се с адвокат тук, в града, отидох до съда и го направих. В очите на щата Ню Мексико това е официално и легално, сине, но по-важното е, че в моите очи е белязано със святост.

 

 

Година след като Дарил се премести при баща си, на Едуард Две Луни поставиха диагноза двустранен карцином на белия дроб. Ракът се беше разпрострял в черния дроб и докторите го посъветваха да се прибере вкъщи и да се радва на малкото време, което му остава.

Първите няколко месеца нещата бяха наред, само упорита суха кашлица и леко задъхване. Татко чете много за старата индианска религия и, изглежда, откри покой. Дарил се преструваше на спокоен, но очите го боляха през цялото време.

Последният месец беше тежък. Изкара го в болницата. Дарил седеше до леглото на баща си и слушаше тежкото му дишане. Гледаше безцелно мониторите и се сприятели с няколко сестри. Нямаше сълзи, само остра болка в корема. Отслабна с шест-седем килограма.

Не се чувстваше обаче слаб. Точно обратното — все едно черпеше енергия от някакъв резерв.

През последния ден от живота си Едуард Две Луни спа.

Събуди се веднъж, по средата на нощта, седна задъхано. Изглеждаше уплашен.

Дарил изтича при него и го хвана. Опита се да го сложи да си легне, но татко искаше да остане седнал и се възпротиви.

Дарил се предаде и баща му най-накрая се отпусна. Светлините от мониторите правеха лицето му коприненозелено. Устните му се движеха, но не излизаше звук. Опитваше се да каже нещо. Дарил го погледна в очите, ала баща му вече не виждаше нищо.

Дарил го хвана силно и сложи ухо до устните на баща си.

Излезе сух раздиращ звук. После:

— Промяната… сине… е… хубаво… нещо.

После заспа отново. Час по-късно си беше отишъл.

Ден след погребението Дарил отиде в съда и попълни документи за смяна на името.