Джонатан Келерман, Фей Келерман
Санта Фе (11) (Натюрморт)

11

Стигнаха до адреса и видяха раздвижените форми на почти изваяна кирпичена къща, на две пресечки източно от Бишъп Лодж Роуд, точно преди Хайд Парк. Намираше се само на петнайсет мили от ски пистата, а въздухът вече беше разреден и свеж.

Нисковолтовото осветление на мястото правеше лек намек за екосъобразно поддържане на пейзажа — местни треви и храсти, изронени скали и обръч от покрити със сняг пиони. Алеята минаваше по пътека от аризонска каменна настилка. Входната врата беше изработена от старо сиво тиково дърво, масивната част — от прелестно патинирана мед. Две Луни почука, но отговор не последва. Пробва дръжката. Отворено.

Катц си помисли: „Още една, която не заключва входната врата“.

Направо глупаво в конкретния случай. Жената трябваше да подозира бившия си съпруг лунатик в убийството на Олафсон. Извади пистолета си от ръчно обшития кобур. Същото направи и Две Луни. Хванал оръжие в ръце, Дарил извика името на Мишел Уиймс.

Мълчание.

Преминаха през антрето до всекидневната. Нямаше никой, но светлините бяха включени. Високи тавани с красиви покривни греди и латилос^[1], незаменимата индианска камина. Обстановката говореше за стил — тежки потъмнели мебели, очевидно понасящи добре сухия климат. Няколко антики омекотяваха атмосферата. Хубави кожени дивани, износени, но скъпи на вид черги.

Беше твърде тихо.

Нямаше картини, само голи стени със светлокремава мазилка, примесена с лека нотка на бледосиньо. „Странно“ — помисли си Две Луни. Но как се казва? Децата на обущаря ходят боси.

Като говорим за това, къде са децата?

Пулсът на Две Луни се ускори.

Може би в момента спят в безопасност при някои познати? Две Луни искрено се надяваше да е така. Двукрила стъклена плъзгаща се врата водеше до сенчест портал. Имаше изнесени градински мебели и барбекю на колела както във всяка друга къща.

Върнаха се вътре. В кухнята цареше пълен безпорядък — както във всяка друга къща.

Снимки на децата стояха над каменната камина.

Снимки от училище: Мери и Макс се усмихват благоразумно.

Къде, по дяволите, бяха децата?

— Госпожо Уиймс — извика Две Луни. Стомахът го присви. Замисли се за своите хлапета. Положи усилие да избие мисълта от главата си, но колкото повече се опитваше, толкова по-ясни ставаха лицата им. Като проклет китайски пъзел.

„Отпусни се, Дарил.“

Чу гласа на баща си: „Отпусни се“.

Това помогна малко. Погледна Катц. Посочи с глава наляво към коридор с арка.

Нямаше начин да продължат, без да се обърнат. Катц пазеше гърба на партньора си.

Първата врата отдясно беше към стаята на малкото момиче. Две Луни се страхуваше да влезе, но нямаше избор. Насочи пистолета към пода, в случай че хлапето спи в леглото и не е чуло виковете им. Не искаше инциденти.

Празно.

Беше по-различно, отколкото да открият момиченцето заспало, но със сигурност бе по-добре от това да заварят труп.

Стаята беше розова и хубава, цялата украсена с къдрави дантели. Леглото не беше оправено. На стената над лицевата му табла бяха залепени пластмасови букви: МЕРИ.

Следващата врата ги отведе в стаята на Макс. Също празна. Момчешка от горе до долу. Същински музей за колички „Мачбокс“ и екшън фигурки.

Последната стая беше спалнята на възрастните. Бели стени, желязно легло, единично чамово нощно шкафче и нищо друго, включително и тяло.

„Къде е тя?“

„Къде са децата?“

— Госпожо Уиймс? — извика Катц. — Полиция.

Нищо.

Друга двукрила стъклена врата отдясно водеше до нов портал. Две Луни издиша шумно. Катц последва погледа му през стъклото.

Отвън, в горещата ярка светлина на прожектор, до портативен статив стоеше жена. Рисуваше.

В устата си бе пъхнала четка за рисуване; друга държеше с ръка в платнена ръкавица. Изучаваше платното… преценяваше го, анализираше го. Зад гърба й се спускаше стръмен заскрежен хълм.

Тя нанесе няколко мазки и спря за бърза оценка.

Катц и Две Луни стояха срещу гърба на статива. Ако художничката погледнеше към тях, щеше да ги види в цял ръст.

Тя не погледна.

Мишел Уиймс изглеждаше около четирийсетте, поне с петнайсет години по-млада от бившия си. Тя имаше силни скули, тънки устни и остър нос; добра стойка и дълги слаби крака. Носеше бяло ски яке и клин, подпъхнат в туристически ботуши. Жълто-сивата й коса, вързана отзад и сплетена в дълга плитка, лежеше върху лявото й рамо. Около врата си бе омотала черен шал с ресни. Нямаше грим по лицето, но по бузите и брадичката личаха петна от слънчеви изгаряния. Заради многото бръчки имаше вид на по-стара.

„Още една, която е тръгнала по стъпките на Джорджия О’Кийфи“ — помисли си Катц.

Две Луни почука леко върху стъклената врата. Най-сетне Мишел Уиймс откъсна очи от картината. Хвърли им бърз поглед, но после продължи със заниманието си.

Детективите излязоха.

— Вие сте полицаи — по-скоро констатира тя, махайки четката от устата си. Остави я на масичката отстрани. В близост имаше тенекия с терпентин, голям куп парцали и стъклена палитра, описана с кръгови багри.

— Изглежда ни очаквате, госпожо?

Мишел Уиймс се усмихна и продължи да рисува.

— Къде са децата, госпожо Уиймс? — попита Две Луни.

— В безопасност.

Две Луни усети как от плещите му се смъкна огромна тежест.

— В безопасност? — повтори Катц. — В безопасност от бившия ви съпруг ли?

Мишел се усмихна загадъчно.

— Той е в града, нали знаете? — продължи Катц.

Художничката не отговори.

— Открихме четири ваши картини в мотелската му стая.

Мишел Уиймс спря да рисува. Остави четката до купа с парцалите. Затвори очи.

— Бог да ви благослови — прошепна тя.

— За съжаление, госпожо, всичките са унищожени.

Уиймс отвори рязко очи. Тъмни очи, драматични на фона на светлата й коса. Нападателни и неумолими.

— За съжаление. — Прозвуча като имитиране на репликата. Тя се вгледа зад детективите.

— Съжалявам, госпожо Уиймс — обади се Катц.

— Наистина ли?

— Да, госпожо — кимна Катц. — Вложили сте много труд в тях…

— Той беше дявол — каза Мишел Уиймс.

— Кой?

Тя насочи пръст над рамото си и посочи към хълма — полегат склон с червени скали, пионови дървета, хвойнови храсти и кактуси.

Мишел Уиймс се обърна и отиде до ръба на портала. Взря се надолу.

Разсеяната светлина от портала позволи на детективите да видят плитък изкоп, успоредно на имота. Твърде малък, за да го нарече човек дере. По-скоро приличаше на осеяна с чакъл, бурени и скални парчета бразда в земята.

Встрани от центъра, на около шест метра вдясно, имаше нещо по-голямо.

Човешко тяло.

По гръб, с корема нагоре.

Беше огромно шкембе.

Устата на Майрън Уиймс зяпаше в нескончаема изненада. Едната му ръка бе неестествено извита, а другата лежеше до бедрото, напомнящо дънер на дърво.

Дори в тъмното и от разстояние Катц и Две Луни нямаше как да не видят дупката в челото му.

Мишел Уиймс се върна до страничната масичка и махна купа парцали. Под тях лежеше револвер. Приличаше на стар „Смит и Уесън“.

Каубойски пистолет.

— Прикривай ме — прошепна Две Луни.

Катц кимна.

Дарил се доближи бавно; през цялото време погледът му бе забоден в ръцете на Мишел Уиймс. Тя не се смути, нито се разтревожи, дори когато той взе пистолета и изпразни барабана от петте куршума.

Уиймс отново насочи вниманието си към рисунката.

Както бяха застанали, Катц и Две Луни вече виждаха какво изобразяваше тя.

Мери и Макс стоят пред портала. Двете деца са голи и се взират с нещо средно между ужас и задоволство — приятното откритие за неистинността на сън по време на детството — в трупа на баща си.

Мишел Уиймс прицели четката си в кръгче червена боя на палитрата си. Порозови дупката в челото.

Правеше го по памет, без да се обръща към модела.

Изразяването беше перфектно.

Жената имаше талант.