Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (8) (Земята на гигантите)

8

Бек Бей представлява засипано бунище, разположено в разорано, пресушено блато, оттам и името на най-известната му забележителност Фенуей Парк. През Викторианската епоха заливът приютявал някои от най-модните къщи в Бостън. Живописен и очарователен със своите павирани тротоари и с бриза от океана през топлите месеци, той е изключително тежко натоварено туристическо място. Поради бейзболното игрище и клубовете заливът се превръщаше в точка на постоянен екшън, какъвто беше и по-голямата част от патрулирания от Четвърто полицейско управление район — главната база на Маккейн и Дороти. Смените застъпваха в пет часа сутринта.

Детектив Кори Уайлд можеше да използва поставен екип, но установената практика не беше такава. Бретън и Маккейн вършеха по-голямата част от черната работа и той нямаше причина да крещи. Повече от двайсет и четири часа не беше спал, та му се понасъбра. Подозираше, че и Папи Делвекио го знае, защото копеленцето не му даваше повод да се закачи за нещо. Предложи цигара на хлапака, а Папи поклати буйно глава:

— Не приемам тази гадост в дробовете си. Какво смяташ да правиш бе, човек? Да ме отровиш ли?

Само ако…

— Опитвам се да ти създам комфорт — отвърна Уайлд. — Искаш ли още вода?

Папи се наведе напред и погледна злобно.

— Трябва да се махна оттук, човече. Или ме затваряй, или ме пусни да си ходя.

Хлапакът, висок два метра и шест сантиметра, тежеше сто и трийсет килограма. От кръста надолу Патрик Лутър Делвекио приличаше на върлина. Така е с баскетболистите — кльощави, тънки крака, предназначени за тичане и скачане.

От кръста нагоре… — това е друга история. Звездата на „Дюкейн“ носеше маса мускули около ръцете и раменете си. Продълговатото му тъмно лице имаше красиви черти — почти етиопски.

Делвекио. Сигурно носи италианска жилка. Или не. Виж Шакил О’Нийл и Трейси Макгрейди. Уайлд, шейсет процента ирландец, понякога си мислеше, че светът е просто място за живеене.

Отново погледна Папи. Модерен младеж. Косата му, криволичеща на зигзаг, образуваше сложна шарка. Много кичури или расти, или каквото и да е това, се спускаха по дългия мускулест врат. Над тъмните му очи „цепки“ се сключваха вежди, а устните си кривеше в знак на ненавист.

Уайлд се опита да запази добрия тон.

— Ще ускориш всичко, ако ми кажеш истината, Папи.

Погледът му стана див.

— Абе човек, ти слушаш ли ме? Казвам ти истината.

Татуировки покриваха ръцете му до китките, но едва се откриваха върху тъмната кожа. Защо, по дяволите? Вероятно татуировките покриваха целите му ръце, но Уайлд не можеше да ги види. Папи носеше бяла риза с дълги ръкави. Маслиненозеленото му копринено сако висеше на стола, лъскаво и блестящо, толкова дълго, че опираше в пода.

— Слушам те. — Уайлд сви рамене. — Но не ти вярвам. Знаеш ли защо? Защото не си надежден.

— Никого не съм застрелял. — Делвекио скръсти ръце.

— Виждаш ли, пак създаваш проблем с истината. Изследвахме ръцете ти за следи от барут, Папи. Стрелял си с пистолет.

— Никого не съм застрелял в клуба — уточни той. — Вчера си играх с някакъв патлак.

Уайлд положи огромно усилие да не се изхили.

— Кога вчера?

— Сутринта.

— И не си си мил ръцете, откакто стреля с онзи пистолет?

— Всъщност, не.

— Не си ли избърса ръцете със салфетка, след като яде?

— Не.

Уайлд се втренчи в него.

Хлапакът поясни:

— Храня се чисто.

— Знаеш ли, Папи, даваха снощния мач по телевизията. По ръцете и лицето ти направо се лееше пот. Не само аз, но и всеки, гледал мача, ще потвърди, че те е видял да бършеш поне двайсет пъти лицето и ръцете си с кърпа. Искаш ли да смениш теорията си?

— Искам адвокат.

— Вземи си адвокат, Пап, но в такъв случай ме лишаваш от възможността да работя с теб. Тогава няма как да сключим сделка. А ти знаеш, че ако искаш да излезеш чист от това, се налага да се договорим.

Дороти наблюдаваше стаята за разпити от другата страна на огледалното стъкло. Погледна шефа на нощната смяна в Четвърти участък, Фил О’Тул — здрав, набит, белокос, трето поколение полицай от ирландски произход — беше видял много промени в Бек Бей: повече имигранти, повече наркотици, повече временно пребиваващи и много повече студенти. Това означаваше повече купони и повече инциденти, в основата на които стоеше употребата на алкохола. Е, имаше и добра страна: идваха професионалисти да реставрират старите викториански къщи. Не престъпници. Тези бяха случайни жертви.

— Всеки момент ще пристигне адвокатът на „Дюкейн“ — предупреди Дороти. — Колко време мислиш, че ще можем да откраднем, преди да поиска да говори с клиента си?

— Ще успеем да го забавим най-много с десет минути — отвърна О’Тул. — С какво точно разполагаме срещу Делвекио?

— Свидетелите са го видели да вади пистолет.

— Колко свидетели?

— Трима или четирима. Все още търсим.

— Какво друго?

— Следи от барут по ръцете. Очевидно е употребил оръжие, и то след мача.

— Но никой не го е видял да стреля, нали?

— Все още търсим — повтори Дороти. — Трудно е да накараш свидетел да говори.

— Значи ще работите по тях?

— Разбира се.

— Стрелба с оръжие… достатъчно, за да го държим заключен, докато някой не уговори условията и не прати гаранцията — прецени О’Тул.

— Колко е това? Три часа.

— Горе-долу.

Двамата погледнаха Уайлд през прозореца. Детективът потърка очи и каза:

— Разкажи ми за стрелбата, Папи. Кажи ми какво стана. Ако е било самозащита, искам да знам. Защитникът ти ще иска да знае. Самозащитата е друга работа.

Нападателят се втренчи в Уайлд. Изглежда, претегляше възможностите си. После изтърси:

— Очите ти са с различен цвят. Какво? Да не би майка ти да е чукала двама мъже едновременно?

— Ще я попитам следващия път, когато я видя — усмихна се Уайлд.

— Стига ми толкова. — О’Тул вдигна телефона и разпореди на Уайлд да излезе от стаята за разпити.

С появяването си Уайлд започна да се защитава, но О’Тул го прекъсна:

— Той поиска да говори с адвоката си, Кори. Ще го затворим въз основа на наличното: свидетели на боя, свидетели, които са го видели да вади оръжие, следите от барут по ръцете му.

— Дай ми още няколко минути с него — помоли Уайлд.

Розовото лице на О’Тул придоби цвят на недопечена пържола.

— Глух ли си, детектив? Той поиска да говори с адвоката си. И някакъв костюмар от „Дюкейн“ вече е на път.

— Добре, ще му го предам. Ще му кажа, че не бива да разговаря с мен. Но позволи ми да му правя компания. Става ли?

О’Тул не отговори.

— Само компания! — настоя Уайлд. — Нищо, което би прецакало Миранда. — Той скръсти ръце.

— Добре — съгласи се О’Тул. — Компания! Само докато костюмарят дойде.

В този момент Маккейн влезе в стаята. Капитанът се втренчи в него.

— Къде беше?

— Разговарях със свидетели.

— И?

— След много придумвания и заплахи намерих две млади дами, които признаха, че са видели как Папи вади и изпразва оръжие — пистолет.

— Алилуя! — възкликна Уайлд.

— Колко са надеждни? — попита О’Тул.

— Колкото всеки друг в клуба. Което значи, че продължават да се колебаят и се налага да ги подундуркаме известно време.

— Някоя от тях видяла ли е Папи да насочва пистолет към Джулиъс?

— Все още изглаждаме детайлите.

— Някой видял ли е с какъв пистолет е стрелял Папи?

— Не, сър. Никой не е обърнал внимание. Твърде много хора са се паникьосали, когато куршумите започнали да летят. Всички залегнали на пода. — Маккейн погледна към бележките си. — Имам и следа за жена, която най-вероятно е била с Джулиъс на мецанина, когато са го застреляли. Казва се Спринг Метърс и живее с родителите си в Роксбъри. — Маккейн хвърли око към часовника си. — Минава пет. Смятам да отида дотам след няколко часа.

— Не! Ще отидеш сега и ще ги събудиш! — разпореди О’Тул. — Имаме нужда от цялата информация, която можем да получим, защото нашето лошо момче не ни казва много.

Вратата към стаята за разпити се отвори и на прага застана полицай Риас Адажинян — млада и сладка с изключение на тъмните кръгове под очите й. Като новоназначена, я бяха сложили в гробарската смяна, което влизаше в конфликт с нейния биоритъм.

— Пристигнал е човек от колежа „Дюкейн“. Настоява да говори с господин Делвекио. Също… — Тя се прозя. — Елън ван Бийст е тук.

О’Тул погледна Дороти. Тя реагира веднага:

— Познавам я. Аз ще говоря с нея. — Обърна се към младата полицайка: — Къде я настанихте?

— В пета.

— Ще имам нужда от пълна кана с вода, две чаши и голяма кутия с кърпички. — Дороти направи пауза. — Нека да са две кутии. Кажете й, че отивам след секунда. Нуждая се от малко време за себе си.

 

 

— Как се случи? — Елън хвана ръката на Дороти и стисна пръстите й, та чак ставите й побеляха. Трепереше, хлипаше със сълзи от дълбоката мъка. — Как се случи? Как можа…? — Избухна в плач и не можа да продължи.

Разстроена, Дороти се пресегна и я прегърна. Обърканата жена си позволи да се поотпусне малко. Също като Дороти Елън беше едра — висока и тежка, но в тъгата си изглеждаше незначителна.

— Как можа да се случи? Как се случи? Как можа, Дороти? Как можа?

Сълзи изпълниха очите на Дороти.

— Ще разкрием всичко, Елън. Обещавам ти, че няма да намеря покой, докато не видя виновника зад решетките.

— Кажи ми само едно. Онази свиня, дето фаулира Джулиъс на терена… той ли го застреля?

— От това, което чух, дори не е бил в клуба.

— Боже! — Елън понечи да се изплюе. — Не е бил от „Дюкейн“, това ли искаш да кажеш?

При мълчанието на Дороти Елън се настърви:

— Не е бил той, бил е негов приятел, нали? Била е някоя свиня от „Дюкейн“. Кажи ми истината, Дороти! Кажи ми! Кажи ми!

— В клуба са били няколко играчи на „Дюкейн“…

— Знаех си! — изригна Елън. — Знаех си! Знаех си! Магът! Каква игра е, щом позволяват на чудовища и на убийци да участват! Този свят е полудял! — крещеше тя. — Полудял!

— Съгласна съм, но все още не знаем всичко…

— Знам достатъчно, за да ти кажа, че е полудял!

Последва почукване на вратата. Влезе Риас Адажинян.

— Лео ван Бийст е тук.

Елън извади кърпичка и си избърса очите.

— Господи, само това ми трябваше!

— Искаш ли да го заведа в друга стая, Елън?

— Да… Не. Не. Нека влезе. — Погледна Риас. — Доведете го тук.

Щом Адажинян тръгна, Елън набра скорост:

— Разведохме се, когато Джулиъс беше петгодишен. Преживя го трудно; Лео все още играеше отвъд океана. Не че Джулиъс щеше да вижда баща си много често, ако беше живял с него в Италия. С всичкото това тичане нагоре-надолу. — Лицето й придоби каменно изражение. — Но Джулиъс прие тежко повторните бракове на двама ни. Не успя да прости нито на баща си, нито на мен. Отказа да вземе фамилията на втория ми съпруг, дори след като Пол го осинови. Затова запазих името Ван Бийст. Исках Джулиъс да усеща връзката… че все още си принадлежим, защото Лео никога не беше наоколо.

Преглътна тежко и продължи да изразходва нервното напрежение, кръстосвайки стаята като овчарско куче.

— Никога го нямаше наоколо. Никога не плати за каквото и да е. Харчеше парите си бог знае за какво. Със сигурност не за децата си. Нито за Джулиъс, нито за другите му деца. Не че Лео е лош мъж. Просто не е добър. Той е един най-обикновен мъж.

Елън си захапа палеца.

— Последният път се отрази тежко на Лео. Много тежко! Беше дебел, стар и изпълнен с болка. Краката му си бяха отишли, коленете му си бяха отишли, гърбът му си беше отишъл. Не можеше да играе баскет, а и едва ли разполагаше с пари. Не мизерстваше. Имаше си къщата, но нещата не стояха както в славните му дни. Пиенето се превърна наистина в проблем. Почти го съжалявах. Джулиъс… го съжаляваше. Започна да му се обажда по веднъж в седмицата. Нещо такова. Сближиха се повече от всякога.

— Било е хубаво — вметна Дороти.

— Да, хубаво беше. Джулиъс се опитваше да възстанови връзката им. Той беше единственото ярко петно в иначе мрачния живот на Лео. И сега всичко това си отиде! О, боже! Имам нужда да седна.

Дороти й помогна да се настани на стола.

— Кога за последен път говори с Лео?

— Всъщност снощи на мача. — Елън се засмя горчиво. — Кимнахме си. Това правим, когато се видим. Кимаме си учтиво.

Вратата се отвори и Лео ван Бийст прекрачи прага.

— Елън! — разтвори ръце той, но тя се чувстваше слаба, за да се изправи. Вместо това заплака в шепите си. Той сложи огромните си длани върху натежалите й рамене. По бузите му се стичаха сълзи.

— О, боже! О, боже! О, боже!

Никога не е бил по-висок от сина си. И никога не е бил толкова изявен атлет. След два сезона в НБА го изритаха. Прекара следващите петнайсет години отвъд океана, без да губи надежда за онзи магически сезон, който да накара селекционерите у дома да го приберат. В младите му години двуметровият ръст беше достатъчно подходящ и за стрелящ гард, и за малък нападател. Но времето се оказа неблагосклонно към него. Беше кръгъл, съсухрен и мрачен, приличаше на огромна медицинска топка. От челото му се стичаше пот. Извади носна кърпичка и избърса лицето си.

— Как се случи? — потърси той отговор от Дороти.

— Все още разследваме.

— Не искам простотии! Искам отговори!

— И аз ще бъда много щастлива да ви ги дам, щом научим нещо.

— Глупости!

Дороти понечи да отговори, но прецени, че е по-разумно да замълчи.

— Кое копеле застреля сина ми?

— Все още изчистваме детайлите.

— Искам да видя това копеле обесено. Разбирате ли какво казвам?

— Да, сър. Разбирам.

— И ако вие тук не сте способни да го направите, познавам хора, които ще го направят.

— Сър, полицията държи нещата под контрол. Ще намерим виновника. Обещавам!

— Да бе! Знам колко струва обещанието на полицията.

Дороти замълча.

Долната устна на Лео потрепери.

— Къде е той? Синът ми!

— О, боже! — Елън се разплака. — Нямам сили да го погледна така, Лео! Просто не мога!

— Знам, Елън. Ще направя каквото трябва. Не е нужно да го правиш ти. Остави на мен. — Погледна Дороти. — Искам да го видя.

— Ще проверя дали е възможно да го уредя още сега.

— Да, направете го! — заповяда Лео. — Уредете го веднага, детектив! Веднага! Защото на Джулиъс не му е мястото тук, в полицейския участък. Разбирате ли ме? Моят син не е за тук!

Дороти наблюдаваше безпомощна болката и нещастието им и изведнъж видя собствените си като нищожни.

— Да повикам ли някого? Свещеник например?

— Пастор Юинг — обади се Елън.

— Църквата на вярата — добави Лео. — Той ще ни помогне с… от каквото имаме нужда.

— Той ще организира нещата. — Елън си избърса лицето и с ясен глас заяви на съпруга си, че ще го придружи до моргата.

— Не се налага да го правиш, Елън — повтори Лео. — Не си длъжна!

— Знам, но, тъй или иначе, ще го направя. — Тя се изправи, олюля се за момент, но запази равновесие. — Доведохме го заедно на този свят, сега ще го изпратим заедно.