Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (3) (Земята на гигантите)

3

Откриха колежа „Бостън Ферис“ преди петдесет години, но училищният терен стоеше там повече от век. Колежът беше прецизно разположен в горите на Нова Англия. Забележителният архитект, изготвил проекта на мястото, бе взел под внимание вековната история на растителността в района.

Дървета исполини и павирани пътеки обрамчваха изящно тухлените сгради в стил Джордж V. В центъра на колежа имаше естествено езеро, замръзнало в момента. Нямаше по-прекрасно място през есента. Седиш си на някоя пейка под поклащащия се бряст и хвърляш трохи на патиците. През зимата, особено нощем, алеите замръзваха, сняг покриваше ливадите, а мразовитият вятър клатеше клоните на дърветата.

Тази нощ проклетото място беше по-студено и от хладилна камера за месо.

Маккейн пристигна, но свободни места за паркиране имаше само далеч от стадиона. Наложи му се да си играе на пързалка, с надеждата задникът му да е достатъчно подплатен, та да издържи някое изненадващо падане, което ти идва като гръм от ясно небе. Влачеше се непохватно и псуваше и студа, и живота си.

Защо Дороти го домъкна тук? Впрочем не тя го накара. Той дойде съвсем доброволно. Беше му писнало да кисне в прегрятата стая вкъщи по бельо и да сменя каналите на телевизията.

В далечината се появи стадионът, украсен с коледни лампички, които го приветстваха. Маккейн влезе, взе си билета и отиде до масичката за храна с отстъпка. Накупи кльопачка за него и за другите. Таблото за резултата показваше, че е пристигнал десет минути след началото на първата половина. „Пиратите“ от „Бостън Ферис“ играеха с „Морските ястреби“ на „Дюкейн“. Имаха вече двойна преднина. Тълпата беше наелектризирана. Възбудата от факта, че отборът печели, се долавяше във въздуха.

Маккейн си проправи път между редовете към мястото си. Носеше сива хартиена табла с кафе, безалкохолни и няколко хотдога. Взе си обратно всички псувни, изсипани по адрес на Дороти. Пръстите му се бяха размразили и той се чувстваше изключително щастлив, че е тук. Беше колежански баскетбол, но билети за мачовете на „Бостън Ферис“ никога не се намираха лесно. Той имаше нужда да се откъсне от мрачното си ежедневие, макар и за няколко часа. Маккейн неизменно изпадаше в тъжно настроение, когато Грейс я нямаше. Е, невинаги се проявяваше като най-лоялния съпруг, ала ценеше семейството си. Щом не ти пука за семейството, защо се хабиш да създаваш такова?

„Пиратите“ играеха с резервите, за да дадат почивка на голямата си звезда — над двуметровия Джулиъс ван Бийст. Чудовището седеше спокойно и бършеше с кърпа потта от лицето си. Докато слизаше по стълбите, Маккейн погледна електронното табло. За десет минути игра Ван Бийст имаше натрупани дванайсет точки, шест овладявания и само една асистенция наистина, но това представляваше повече от средното за обичаен мач. Не че младежът беше лаком… всъщност той си беше точно такъв, но на кого му пукаше? Почти всички атаки минаваха през ръцете му.

Маркъс Бретън в момента напредваше с топката. Маккейн стигна до мястото си — седми ред в центъра. Дороти, изцяло погълната от действията на сина си, едва обърна внимание на пристигането му. Той й подаде хотдог. Тя го взе, но не хапна, изцяло съсредоточена върху игрището.

За момент Маркъс дриблира на място и се отправи към коша. Реагира на опита на защитата да го спре, заставайки на място, извъртя се на деветдесет градуса и подаде зад гърба си към играча в центъра, който заби. Тълпата изрева, но най-шумно изрази възторга си Дороти. Започна да пляска и чак тогава осъзна, че държи хотдог. Кренвиршът изхвърча от хлебчето и се удари в предната седалка.

Дороти избухна в смях.

— Видя ли това? Видя ли? — Тя тресна Маккейн по гърба със страхотна сила и го измести напред. Добре че той предвидливо пъхна таблата с храната под седалката. В противен случай гледката щеше да е грозна.

— Да, видях. — Маккейн огледа непознатия отляво на Дороти.

— Къде е Спенсър?

Усмивката се изтри от лицето й.

— Вкъщи! Вкъщи е. Защото е наказан.

Отговорът озадачи Маккейн. По-малкият син на Дороти обожаваше баскетбола и боготвореше брат си. Нещо сериозно се е случило, щом Дороти е стигнала дотам да предприеме такива драстични мерки.

— Какво е направил?

— Ще ти кажа през почивката. — Тя започна да скандира: — Отбрана… отбрана… отбрана…

В момента Маркъс пазеше противников играч, поне десетина сантиметра по-висок от него, но компенсираше разликата в ръста със забележителна бързина. Беше се залепил за човека си като комар. Принуди го да подаде топката. Тя попадна в центъра на „Ястребите“, играчът стреля, но го фаулираха. Първият наказателен удар се оказа успешен. Сирената извести двойни смени. Маркъс напусна играта. Замести го титулярният гард — младеж на име Би Джи. Излизането му на терена остана незабелязано. Щом Джулиъс се надигна от пейката, шумът в залата се удвои. Пристъпи самодоволно напред и зае мястото си на терена. Самото присъствие на Ван Бийст притесни стрелеца. Центърът на противниковия отбор пропусна втория си опит и Джулиъс овладя.

Прозвуча свирка. Тайм аут за „Пиратите“.

Дороти се тръшна назад в твърдата седалка.

— Някакво раздвижване? — Имаше предвид мястото на полицейското наблюдение.

Въпросът би го объркал, ако не идваше от Дороти. Жената, кралица на асоциациите, имаше невероятен маниер на разсъждаване. Тя го наричаше „многофункционалност“ — новата гъзарска думичка в момента. Маккейн се замисли защо сегашните младежи правеха от съществителни като купон и задача глаголи.

— Нищо! — отвърна Маккейн. — Фелдспар обеща да звънне, ако някой се появи. Според моето скромно мнение вече се е чупил.

— А какво става с момичето?

— Нищо.

— Чу ли се с родителите?

Маккейн рязко обърна китката си, излагайки на показ петнайсетгодишния си „Таймекс“.

— Допреди двайсет и шест минути не се бяха чували с нея. Какво става със Спенсър?

— Не ти ли казах нещо за почивката?

— Надявах се на кратко резюме.

— Сложно е, Мики!

Маккейн повдигна вежди.

Играта започна отново.

До почивката домакините натрупаха комфортно предимство от петнайсет точки. Докато „Пиратите“ се оттегляха от игрището, Дороти обсипа Маркъс с хвалби, а той я удостои с помахване.

— Защо му причиняваш това?

Маккейн й подаде нов кренвирш.

— Какво? — Дороти отхапа от хотдога.

— Крещиш му… злепоставяш го.

— Напротив! Не е вярно!

— Вярно е!

Дороти го погледна кисело.

— Ще ми позволиш ли да се насладя на хотдога си, моля?

— Какво става със Спенсър?

— Не е ли възможно да ми дадеш минута спокойствие, преди да ме бомбардираш с неприятна работа?

— Ти започна да говориш за работа.

— Неее. Аз започнах да говоря за работа — работа! А ти заговори за неприятна работа.

— И аз те обичам, Дороти!

Тя потупа Маккейн по коляното.

— Какво ще правиш с онзи хотдог, който очевидно си донесъл за Спенсър?

— Искаш ли го?

— Какво ще кажеш да си го разделим?

— Ти го раздели — подаде й го Маккейн. — Не съм в настроение да си цапам ръцете с горчица и лук.

Дороти сръчно разчупи хлебчето и облиза соса от пръстите си. Даде на Маккейн половината и захапа другата.

— Има пистолет, Мики!

Маккейн спря, налапал част от хотдога.

— За какво говориш?

— Спенсър! — Пак отхапа. — Намерих пистолет в раницата му!

— Ау!… Не е добре.

Лицето на Дороти помръкна и пребледня.

— Никога през живота си не съм била толкова бясна!

— Доста се ядоса, когато Гъс Конъли те ухапа по ръката.

— Сега съм по-бясна.

— Как го намери?

— Чистех нещата му. — Обърна се с лице към Маккейн. По ъгълчетата на устата й имаше горчица. — Извадих от раницата му сандвичи от четири дни; смърдяха до небесата. Взех ги, за да ги изхвърля, и го видях.

Тя поклати глава.

— Мики, толкова съм бясна… разбита съм!

— Пита ли го защо носи пистолет?

— Попитах го, разбира се!

— Какво каза?

— Обикновените глупости, които ти пробутват: „Живеем в лош свят. Един мъж има нужда от защита“. Направо исках да го шамаросам. След всички приказки колко опасни са оръжията, след всички лекции и снимки на трупове… Какво му става на това момче?

— Вероятно се чувства застрашен.

— Трябваше да ми каже!

— Навярно петнайсетгодишно почти двуметрово момче се срамува да се жалва на майка си — ченге.

— Ти какво? Да не си му психиатър? — озъби се Дороти.

Маккейн повдигна рамене и отхапа от хотдога.

— Какво ще правиш с пистолета?

— Вкъщи е.

— Ще го пратиш ли в НЦК^[1]?

— Най-вероятно. — Тя повдигна рамене. — Никога не знаеш. Дори не иска да ми каже откъде го е взел. Това наистина ме вбесява.

— Нали не искаш синът ти да стане порта?

Отново го стрелна с поглед.

— Свърши нещо полезно и ми донеси кафе.

— Да, госпожо!

Дороти го гледаше как се отдалечава. Бореше се с несигурността, която наричаше свой дом.

За нейно успокоение Спенсър вдигна телефона при второто позвъняване. Наказа го и той си седеше вкъщи. Беше добре като начало.

— Аз съм добре.

Не последва отговор.

— К’во правиш? — попита Дороти.

— Гледам мача.

— Сам?

— Да, сам! Нали каза „никакви приятели“. Какво правиш, мамо? Проверяваш ли ме?

Всъщност тя правеше точно това. Долови укора в гласа му: Не ми вярваш!

— Добре де! Ако някой от приятелите ти иска да дойда у нас да гледа мача с теб, не възразявам.

Пауза.

— Какво става, мамо? Да не се чувстваш виновна за нещо?

— Спенсър Мартин Бретън, няма за какво да се чувствам виновна! Просто показвам гъвкавост. Нещо против?

— Не, абсолютно нищо.

Пауза.

— Благодаря, мамо. Рашид е у Ричи и гледат мача там. Може ли да дойдат и двамата? Няма да правим свинщина. Обещавам. А ако направим, ще почистим.

— Добре, предполагам…

— Благодаря, мамо. Ти си най-добрата!

— В шкафа има соленки и чипс. Има и безалкохолни. В смисъл никаква бира. Ясно?

— Не обичам бира!

Откъде ли знае? — помисли си Дороти и каза:

— Ще си поговорим по въпроса!

— Добре. Може ли да им звънна преди края на почивката?

— Не възразявам.

— Чао.

Момчето затвори, преди Дороти да му отговори. Маккейн седна до нея и й подаде кафе и хотдог.

— Всичко наред ли е?

— Да. Защо?

— Имаш онова изражение на лицето — нещо средно между ярост и разкаяние.

Дороти извърна очи.

— Ти ме накара да се почувствам виновна. Позволих му да викне двама приятели, за да гледат мача заедно. — Сръбна от горещата течност. — Дали постъпих правилно?

— Разбира се! Не че има значение, защото ти пак ще си виновна.

— Прав си. — Дороти се замисли за момент. — Това наистина ме плаши… Спенсър с пистолет… Наистина… наистина съм разтревожена, Мики!

Маккейн остави таблата с храната и прегърна партньорката си.

— Ще го преодолееш, скъпа!

Тя сложи глава на рамото му.

— Мики, всичко навън е толкова грозно. Опитвам да се убедя, че животът не е това, което виждаме. Положението в училищата, дори и в частните, става все по-тежко.

— Дороти, виж само какво имаш! — насърчи я Маккейн. — Виж Маркъс! Момчето се гласи да учи право, и то с пълна стипендия!

— Да, но Спенсър не е Маркъс! Не учи прилежно като него, а да си добър баскетболист не е достатъчно.

— Едно по едно, скъпа.

Сирената обяви края на почивката.

— Какво ще кажеш да не мислим за работа, брак и деца, а да се насладим на играта?

— Мда, затова спортът е толкова полезен за хората. Дори да се преструваме, че залогът е висок, всъщност няма никакво значение.

— Нали? — съгласи се Маккейн.

Противниковият отбор вкара топката в игра и пропусна първия изстрел.

Джулиъс овладя и подаде на гарда, за да изнесе топката. „Пиратите“ заеха позиция. Играеха по-скоро зонова атака, отколкото един на един. Щом Джулиъс получи топката, двама играчи го покриха веднага. Подаде на Би Джи, той се опита да стреля от тройката, но пропусна. Джулиъс овладя в атака и понечи да стреля.

Противниковият център го блъсна с ръка в гърдите. Тялото му отхвърча назад и той удари главата си в дървения под, при което се чу силен и приглушен звук. Тълпата млъкна. Настъпи гробна тишина. Треньорският екип и играчите се насъбраха около непомръдващото тяло на Ван Бийст. За момент времето сякаш спря.

— Боже, какво си мисли тоя? — отрони Маккейн. — Това не е кръчмарски бой все пак.

— А разправят, че баскетболът не е контактен спорт — изкоментира Дороти. — Тъпи деца.

— Тъпи треньори. Треньорът на „Дюкейн“ положително е казал: „Не ме интересува какво ще правите, по дяволите, просто го изкарайте от игра“.

— В такъв случай не е достатъчно да го уволнят, трябва да го арестуват.

— Съгласен съм. — Маккейн се загледа в игрището. — Като че ли си движи пръстите. Джулиъс де!

Дороти се надигна и погледна огромния екран.

— Да, говорят му нещо.

— Значи е в съзнание?

— Да, в съзнание е! Слава богу!

Двама мъже внесоха носилка, но треньорът на „Бостън Ферис“ ги отпрати. Джулиъс се изправи бавно и се олюля.

Тълпата избухна в овации. Двама от треньорите на „Пиратите“ помогнаха на Джулиъс да се задържи на крака. Очевидно нестабилен, той се облегна на единия и започна да се придвижва. Ако Ван Бийст не беше в състояние да изпълнява наказателните удари, щяха да го отстранят за цялата игра.

След около минута, вече без чужда помощ, той се добра до линията за изпълнение на наказателните удари, поклати глава няколко пъти, премигна и се заклати.

Пропусна първия изстрел, но успя с втория.

Дори и в това състояние, докато топката влизаше в коша, докосна само мрежата.

„Невероятно! — помисли си Маккейн. — Такъв талант. Истински божи дар!“

Поради отсъдения изключително тежък фал „Пиратите“ запазиха топката. Веднага поискаха прекъсване и направиха смени.

Публиката избухна в овации, когато отведоха Джулиъс в съблекалните. Маркъс се върна на игрището.

За десетина минути звездата на „Пиратите“ отсъства от терена и „Морските ястреби“ живнаха, намалявайки разликата до един кош. Но тогава — като направо от Холивуд — Джулиъс се появи на рампата, облечен в загряващия си екип. Със страхотно перчене съблече костюма, хвърли поглед към треньора и застана пред таблото с резултата, за да изчака сирената да обяви присъствието му. Минута по-късно се намираше отново на игрището. В погледа му се четяха устрем и концентрация. Първият му, почти шестметров изстрел от очертанието на терена показа на всички, че очите и ръцете му работят в отличен синхрон. Малко по-навътре овладя в защита. Мина през цялото игрище и заби пореден кош.

Джулиъс беше ядосан.

Джулиъс беше зареден до дупка.

Джулиъс беше несломим.

В края „Пиратите“ поставиха личен рекорд срещу противника, като спечелиха с двайсет и четири точки преднина.