Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (2) (Земята на гигантите)

2

Маккейн, разплут на шофьорската седалка, пиеше твърде силно и твърде горещо кафе. Погледна с премрежени очи през замъгленото стъкло. Спомените го отведоха обратно в дните, когато имаше всичко. Някъде по онова време, преди десетина години, едва навършил трийсет, го повишиха в детектив. Осемдесет килограма чисти мускули при неговите сто седемдесет и пет сантиметра, вдигаха сто и шейсет килограма от лежанка в добър ден. Гъстата му коса, светлокафява през зимата, придобиваше мръснорус оттенък през лятото. С блещукащи бебешко сини очи и ослепителна усмивка, станала възможна благодарение на хиляди долари, вложени в зъболекарска работа, той представляваше истински магнит за готините мацки. Дори Грейс му прощаваше забежките, защото беше невероятен представител на мъжкия пол.

Сега тя проявяваше нулев толеранс.

Прибереше ли се вкъщи, дори с минута закъснение, тя започваше да хленчи, дни наред му обръщаше гръб, дори да не беше направил нищо. Това за съжаление се случваше през цялото време, освен когато ходеше на лов, а вече не му се правеше, макар да беше разорен, твърде зает и твърде уморен.

Дори навремето не преследваше жените. Те просто идваха сами.

Маккейн направи кисела физиономия.

Отдавна никой и нищо не идваше при него просто така.

Много отдавна.

Включи парното на колата си за милиарден път. Заструи студен, после горещ въздух, докато в купето на „Форд“-а стана горещо и влажно като в дъждовна гора. Щом изключи парното, леденият въздух си проправи път през всички пукнатини и дупки, разкривайки окаяното състояние на автомобила. Размърда се в отчаян опит да протегне крака, доколкото беше възможно, предвид ограниченото пространство. Палецът на десния му крак изтръпна. Задникът му — също. Седеше твърде дълго тук.

Купищата дрехи по него го затопляха доста на някои места, но на други измръзваше. Кожените ръкавици го затрудняваха да държи чашата, ала когато кафето се разплиска, поне не се опари. Носът му беше студен, а краката топли благодарение на малък електрически нагревател за крака, включен на мястото за запалката в „Ескорт“-а. Щеше да му е комфортно, поне относително комфортно, докато устройството не даде на късо.

Имайки предвид опита си със служебното оборудване, Маккейн му даде седмица-две.

През стъклото улица „Абърдийн“ изглеждаше изкуствено празнична в спокойната нощ. Въздухът бе осеян с мигащи коледни лампички, накачени по невзрачните къщички. Снегът от бурята през миналата седмица все още покриваше дърветата и храстите. Висулките по стрехите приличаха на сълзи.

В тази част на Съмървил не бяха останали много еднофамилни къщи. Някои ги даваха под наем, а в други живееха по няколко собственици. Кварталът нямаше нищо общо с Южен Бостън или с Роксбъри. Повечето хора, населяващи района, бяха съвсем обикновени — здрави работяги, родени и отгледани в града и околностите му.

Имаше и доста представители на студентската общност, търсещи по-евтини квартири, поради прекомерно високите наеми в Кеймбридж. Из района, естествено, се навъртаха и лоши момчета.

Жълтата къща, която Маккейн наблюдаваше, приютяваше главно студенти. Там живееше и гаджето на лошото момче — вечно почерпена студентка по социология в Тъфт. Привилегированото момиче, което понастоящем чукаше Ромео Фрит, психопата убиец, възприемаше протеста на родителите си за расизъм. Идиотите никога не се научават. По принцип това не беше проблем на Маккейн, освен че издирваха Фрит за особено брутално групово убийство в Пърсвил, Тенеси. Според анонимно намекване заподозреният най-вероятно се укриваше в апартамента на алкохоличката и това вече представляваше проблем за Маккейн.

Маккейн беше разкопчал горните копчета на панталона, та да има повече място за шкембето си. Навремето ядеше каквото му скимне, но тогава няколко часа във фитнеса го държаха във върхова форма.

Вече не!

Преди пет-шест години започна да тича сутрин — първо по две, после по три-четири мили. Известно време даваше резултат. Сега? Забравѝ! Колкото и старание да влагаше в опитите си да прекоси щатите надлъж и нашир, сланините му продължаваха да растат. После, за капак, по същото време, когато килограмите тръгнаха да се трупат, започна да оплешивява. И на всичкото отгоре, за да е още по-гадно, от носа и ушите му заизскачаха косми.

За какво беше цялата тази работа?

Маккейн допи кафето и хвърли картонената чашка на задната седалка. През последния час в жълтата къща не се забелязваше и следа от живот. До изтичане на смяната му оставаше още час. Поради студа работеха на двучасови смени. Шефовете не желаеха участъкът да бъде съден заради измръзнали служители.

Още един шибан час и си тръгваше, макар че неизвестно защо изобщо му пукаше. Вкъщи не го чакаше никой.

Грейс заведе Санди и Мики младши за двуседмичната им ваканция във вилата на родителите й във Флорида. Очакваше се той да отиде там през следващите няколко дни. При добър късмет щеше да пристигне за Коледа, а иначе — за Нова година. Във всеки случай къщата сега пустееше. Нямаше жива душа, с изключение на няколко растения.

Сали умря преди три месеца и все още жалеше за нея. Нямаше по-добра приятелка от шейсет и осем килограмовия ротвайлер. Когато всички си легнеха, тя винаги оставаше с него през нощта. Усмърдяваше бърлогата му с непрестанното си пърдене. Боже, как само пърдеше! Наложи се дори да й дава сироп за стомаха. Довърши я остра сърдечна недостатъчност. Цели три седмици тя гаснеше ден след ден. Сърце не му даваше да сложи край на мъките й. Една вечер, точно преди полунощ, тя се втренчи в него с тъжен, влажен поглед, въздъхна и умря в ръцете му.

Маккейн осъзна колко много му липсва. Възнамеряваше да си вземе ново куче от същата порода, но накрая се отказа. Първо — нямаше да е същото като Сали и, второ — тази порода не живееше дълго. Не беше сигурен дали ще понесе друга такава раздяла, когато очите го болят, а няма с кого да сподели как се чувства.

Вероятно някое от стърчащите по витрините коледни дръвчета би освежило атмосферата, но откъде време?

Маккейн си разтърка врата, протегна се и се загледа в мрачната къща на мрачната улица. Хубаво местенце. Плаче за ремонт.

Съмървил бе осеян с множество стари дървета и паркове. Около границата с Медфорд, близо до Тъфт, се бяха пръкнали доста свежи студентски кафенета. И все пак, навсякъде където вирееха колежаните, се въдеха и лошите кучета, за да въртят бизнеса си.

Маккейн надзърна през бинокъла. Къщата продължаваше да е все така пуста и замряла.

Гаджето на Фрит обитаваше последния етаж — първото прилично откритие на полицията, откакто дойде радиосъобщението от Пърсвил. Е, не всичко става, както си го планирал.

Още петдесет минути и край.

Маккейн изведнъж се почувства самотен. Грабна клетъчния телефон и натисна „автоматично избиране 3“. Тя вдигна на второто позвъняване.

— Ало — каза той в слушалката.

— Ало — отговори Дороти. — Нещо ново?

— Нищо.

— Никакво движение?

— Тъмно е като в кучи гъз!

Кратка пауза.

— Колко точно е тъмно в кучи гъз?

— Много тъмно! — отвърна Маккейн.

— Мислиш, че се е чупил?

— Мда, възможно е. В такъв случай би трябвало да сме малко притеснени за момичето. Идиот е наистина. Някаква тъпа колежанка да си загуби ума по психар. И все пак не заслужава да умре за това.

— Колко мило от твоя страна да ме уведомиш. Тя появи ли се на училище днес?

— Нямам идея. Ще проверя и ще ти звънна. Искрено се надявам да не е тръгнала с него.

— Да, не би било добре. Колко време ти остава?

— В момента… — Маккейн хвърли поглед върху луминесцентния си часовник — … четирийсет и пет минути. Нали ти ще поемеш?

— Фелдспар ще ме замести.

— Какво?! — изръмжа Маккейн. — Защо той?

— Щото довечера Маркъс има мач, а Фелдспар е следващият в графика.

— Ох, Дороти, имам главоболие, боли ме гърбът и шибаните ми крака са изтръпнали. Стига си се заяждала.

— Ти се заяждаш. Аз ти отговарям.

Мълчание.

— Приятно прекарване на мача. Ще се чуем по-късно… — измърмори Маккейн.

— Престани!

— Да престана с какво?

— Да нервничиш. Щом Трейс те остави сам, става така.

— Много благодаря, но съм способен да се грижа и сам за себе си.

— Разбира се, че си способен.

— Чао, Дороти.

— Защо не дойдеш на мача довечера?

Маккейн се замисли за момент.

— Забравѝ! През цялото време ще мрънкаш, че не ставам за компания.

— Никога не ставаш за компания. И все пак ела.

— Билетите били разпродадени.

— Имам пропуск.

Маккейн не отговори.

— Хайде, Мики! Спечелиха дванайсет мача, остава им един, за да вземат регионалната купа на НКАА, а с Джулиъс се целят още по-високо. Трябва да ги видиш, като се разиграят. Същински балет е!

— Мразя балет!

— Да. Затова казах същински балет. Стига се цупи! Ще се почувстваш по-добре, ако излезеш…

Маккейн мълчеше.

— Ти губиш, Мики — настоя Дороти.

— В колко часа?

— Осем.

Маккейн отново си погледна часовника.

— Не знам дали ще стигна навреме.

— Не си толкова далеч от „Бостън Ферис“. Не го заслужаваш, но ще ти оставя билета на входа.

— Какво значи „не го заслужаваш“?

— Познай! — Дороти затвори.

Маккейн прекъсна линията и хвърли телефона на седалката. Пак взе бинокъла. Все още нищо.

Е, добре. Дано Фелдспар да има повече късмет.

Колкото и да му беше неприятно да си признае, Маккейн се почувства по-добре, духът му се повдигна. Хубаво е да знаеш, че си желан.