Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (11) (Земята на гигантите)

11

Продукт от сливането между Бостънския университет по електроника и техника и „Ферис“ — академията по изящни изкуства, колежът се оказа задоволително решение и за двете финансово затруднени институции през петдесетте години на миналия век. Новата управа на „Бостън Ферис“, разполагаща с двоен ресурс, закупи нефункциониращо подготвително училище и моделира новополучения хибрид по образец на Нюйоркския съюз Купър^[1]: елинска смесица от изящни и приложни изкуства и науки.

Но с уловка. „Бостън Ферис“ получи привилегията да обслужва и академичната, и цивилната общност в централната част на града. Приемният комитет на колежа изхождаше от предначертаната си схема, за да си избере направление. Академия със сърце.

Първоначално спортът дори не влизаше в програмата, ала скоро бордът установи, че много местни деца, израснали по улиците, прекарват дълги часове на баскетболното игрище. Така се сложи началото за активното привличане на атлети и броят на записалите се увеличи многократно. Колежът построи гимназия — истинско произведение на изкуството — с фитнес зала, басейн и сауна. Започна да предлага привлекателни специалности: приложна електроника и практическо обслужване на ВиК — високопарно название за професията водопроводчик. Ловката информация не засягаше Мики Маккейн и Дороти Бретън. За тях имаше значение фактът, че хуманитарният Здравен център към колежа не е подновяван от времето на сливането.

Тоест никога.

Центърът представляваше бюрократично блато. Конкурираше го единствено бостънското полицейско управление. И на двете места всяко искане се представяше в писмена форма. Догматичната глупост влуди Маккейн. И Дороти не се справяше много добре.

— Разследваме убийство — търпеливо обясняваше тя. — Не можем да вземем разрешение от пациента, защото е мъртъв!

Разговаряха с Вайълет Смалц — вечно намръщена шейсет и три годишна старица с лице като хартиена торба. Тя сви очи и изсумтя.

— Знам, че момчето е мъртво, детектив. И не би имало разлика дори и да е живо. Ако медицинската комисия иска медицинските картони, тогава нека комисията внесе молба, за да й прехвърлят картоните, придружени с коректна документация. Медицинската документация се изпраща от лекар на лекар.

— Пълни глупости! — изпусна се Маккейн.

Вайълет го погледна изумена.

— Грубият език е неуместен, детектив Маккейн.

— Мога да взема призовка.

— Тогава вземете!

Вайълет скръсти ръце. Облечена в дълга сива пола и сива вълнена жилетка, сякаш закачена на кокалестото й тяло, приличаше на овехтяло плашило.

Дороти се предаде.

— Добре. Поне ни набавете съответната документация.

Вайълет не помръдна. Продължаваше да се взира в Маккейн.

— Моля ви! — настоя Дороти.

Последва изпръхтяване.

— Една минута.

Щом тя се махна, Дороти отбеляза:

— Злобеенето няма да проработи, Мики.

— Работи за мен!

След малко Смалц се върна.

— Това са три екземпляра. Постарайте се да попълните четливо и трите.

Маккейн грабна документите от ръцете на Вайълет.

— Обзалагам се, че нямаше да ми се налага да минавам през всички тези безсмислици, ако бях президентът Маккалъм.

— Е, вие не сте президентът Маккалъм. Или сте?

Навън Дороти омота шал около врата си.

— Много находчиво, Мики. Щом получи молбата, положително ще я захвърли сред безбройната документация в системата.

— Не и тя. Не би било според одобрената процедура. Иска ми се да има начин да й го забия на тая кучка.

— Най-вероятно единствено тя в Здравния център знае кое къде се намира.

— Всеки ще умре някога.

— Какво ще правя с теб?

— Ще ме поздравиш! — възкликна Маккейн. — Хрумна ми идея. Президентът Маккалъм! Какво ще кажеш да го открием? Може би той ще ускори нещата.

— И защо мислиш, че ще се съгласи да говори с нас?

— Няма да разберем, ако не опитаме.

Опитът отне четирийсет и пет минути: размахвайки значки, минаваха от една охранителна точка до друга и най-сетне ги ескортираха до етажа с офиси — последния на пететажния административен център. Президентът Маккалъм нямаше просто секретарка. Той имаше екип. Дороти изброи поне петнайсет бюра, заети от колежанчета. Най-вероятно работеха паралелно с ученето.

Маккейн се изненада от размерите на президентския кабинет — много по-малък, отколкото очакваше. И все пак си имаше екстри: стени, облицовани с лъскава орехова ламперия, добре зареден бар, лавици, украсени с дърворезба, бляскаво бюро от палисандрово дърво. В ъгъл с много прозорци се издигаше личното коледно дръвче на Маккалъм — високо и зелено. Гледката отвъд напомняше пощенска картичка, пресъздаваща зимен пейзаж в Нова Англия.

Маккалъм, здрав мъж с бяла коса, по-червендалест от морски капитан, имаше нос като картоф с многобройни венички и морскосини очи. Изпитото му лице и намачканият костюм подсказваха, че не е спал много през последните двайсет и четири часа.

„Добре дошъл в клуба“ — помисли си Маккейн. Той и Дороти седяха срещу мъжа, разделени от впечатляващото бюро. В стаята беше горещо като в пещ. Дороти все още беше с палтото си и се потеше. Съблече го и Маккейн го занесе до масивна закачалка, на която висеше черно кашмирено пардесю.

— Добре съм, сър.

— Аз не съм — сподели Маккалъм. — Прекарах ужасен ден и, опасявам се, малко съм разконцентриран. Чувствайте се удобно. Гордея се, че се разбирам по-добре с коравите работници, отколкото с богаташите от академията. Израснах в този град. Баща ми работеше на доковете, майка ми слугуваше в мелниците. Самият аз посещавах „Бостън Ферис“.

— Местно момче се е справило добре в живота.

Гласът на Маккейн прозвуча саркастично, но Маккалъм го пропусна или предпочете да го пренебрегне.

— Аз го наричам отблагодаряване на обществото, повярвало в мен.

— Браво на вас, сър — продължи в същия дух Маккейн.

Дороти го срита в пищяла.

— Как върви разследването? Арестувахте ли онова животно? — осведоми се Маккалъм.

— Кое животно? — попита Маккейн.

— Знаете не по-зле от мен. Това момче е престъпник. Заслужава да отиде зад решетките заради стореното.

— Какво имате предвид? — не спираше с въпросите Маккейн.

— Не се опитваме да сме уклончиви — уточни Дороти. — Само искаме да разберем дали сме на една страница.

— Като например известно ли ви е нещо, което на нас не е известно? — довърши Мики.

Погледът на Маккалъм стана твърд. Той се облакъти на лъскавото бюро и се наклони напред.

— Училището е в траур заради една ужасна загуба. Всъщност целият град е в криза. Четохте ли сутрешния вестник?

— Аз ще ви свърша по-добра работа — не му остана длъжен Маккейн. — Снощи общувах с търсачите на сензации.

— Тогава разбирате с какъв хаос ми предстои да се оправям. Цяла сутрин разговарях по телефона с Елън ван Бийст, а междувременно ми се обадиха шефът на полицията, кметът и губернаторът. Както разбирам, законодателната власт подготвя специална сесия, за да разследва атлетите и насилието. Това е особено обидно, защото е пълна глупост.

— Насилието ли е глупост? — попита Дороти.

— Не, разбира се! Но абсурдното свързване на спорта с агресията, безсмислиците от рода, че нощните клубове били бойни полета, са просто раздухани глупости! Става трагедия и медиите с типичния си маниер на действие правят от мухата слон. Властите се разтреперват и започват да се тревожат да не би родителите да спрат да изпращат децата си в Бостън. И всичко това заради отклонение, което се случва веднъж на сто години.

— Веднъж на сто години? — повтори Маккейн изненадан.

— Кога за последен път чухте за застрелян в клуб атлет?

— Наръганият с нож Пол Пиърс брои ли се?

— Случи се преди пет години — не се предаваше Маккалъм. — А и разбрах, че се е възстановил напълно. Той е професионалист, за бога! Затова да не се отклоняваме от вчерашните новини — изтракаха му челюстите. — Графикът ми е много натоварен. Има ли нещо конкретно, с което да ви помогна.

— Всъщност… — Дороти връчи на Маккалъм документите, дадени й от Вайълет Смалц. — Трябва ни медицинският картон на Джулиъс ван Бийст и бихме искали да ни улесните.

— Какво е това? — изуми се Маккалъм.

— Бюрокрация — услужливо го осведоми Маккейн, — от вашия здравен център.

Маккалъм прегледа документите и направи гримаса.

— За какво ви е медицинският картон на Джулиъс?

— Просто искаме да сме подготвени, сър — обади се Дороти.

— Кой иска да го види? — настоя Маккалъм.

— Патологът.

— Защо?

— За да сме подготвени — повтори Дороти.

Маккалъм поклати глава.

— Решението не е мое, детективи. Ако патологът иска да види изследванията, да пусне официална молба. Процедурата е стандартна.

— Разбираме — увери го Маккейн. — Но понеже разследваме убийство и всички са заинтересовани случаят да се реши бързо, се питахме дали няма да ни помогнете.

Дороти додаде:

— Знаете как е, сър. Вестниците са жадни за информация и ще се радваме да им съобщим, че „Бостън Ферис“ изцяло ни сътрудничи във всеки аспект на разследването.

— Ние сътрудничим напълно — подчерта Маккалъм. — Внесете съответната документация и ще разполагате с изследванията.

Детективите не помръднаха. Маккалъм въздъхна с отвращение.

— Добре, добре. Ще се обадя по телефона. — Потупа документите. — Макар че не е редно.

— Много ви благодаря, сър — почти се усмихна Дороти. — Наистина го оценявам.

— Това е от полза за всички — рече Маккейн.

— Да, да. — Маккалъм вдигна слушалката. — Нямате представа каква услуга ви правя. В добавка към сегашните ми несгоди се налага да се разправям и с Вайълет Смалц!