Джек Лондон
Първобитен звяр (4)

4

Благодарение на победата над Кели, макар че общото мнение беше, че Пат е победил случайно, му уредиха мач с Руф Мейсън. Срещата се състоя три седмици по-късно и публиката на Сиера клуб в залата Дриймланд не успя дори да види какво стана. Руф Мейсън беше боксьор от тежка категория, който се славеше в своя район с хитростта си. Когато удари гонгът за първия рунд, двамата противници се срещнаха в средата на ринга. Никой не бързаше. Нито един удар от двете страни. Проучваха се със свити ръце и се обикаляха толкова отблизо, че ръкавиците им почти се докосваха. Това продължи може би пет секунди. После нещо стана, и то толкова бързо, че едва ли един на стоте от зрителите успяха да видят. Руф Мейсън направи лъжлив напад с дясната ръка. Очевидно не беше истински финт, а проба, просто опитно заплашване с възможен удар. Тъкмо в този миг Пат пусна в ход своя удар. Противниците бяха толкоз близо, че ръкавицата му не измина и педя. Това беше ляв къс замах с извиване на рамото. Ударът се стовари точно върху челюстта и изумената публика видя само как краката на Руф Мейсън се подкосиха и тялото му се смъкна на пода. Но реферът беше видял и бързо започна да брои секундите. И този път Пат отнесе противника в ъгъла му; едва след десет минути Руф Мейсън, подкрепян от секундантите си, с несигурни стъпки и облещени стъклени очи можа да се добере през коридора до съблекалнята си под учудените погледи на недоумяващата публика.

— Нищо чудно — заяви той пред един репортьор, — че Буйния Кели е помислил, че таванът е рухнал върху него.

След като Късия Колинс беше нокаутиран в дванадесетата секунда на първия рунд от петнадесетрундов мач, Стюбнър реши, че трябва да говори с Пат.

— Знаеш ли как те наричат сега? — запита той.

Пат поклати отрицателно глава.

— „Глендън — с-един-удар“.

Пат се усмихна от учтивост. Малко го интересуваше как го наричат. Имаше си определена задача, която трябваше да свърши, за да може с това да завоюва правото да се върне в планините си, и той изпълняваше всичко флегматично и толкоз.

— Така няма да го бъде — продължи менажерът му, като клатеше неодобрително глава. — Не може така да продължаваш да сваляш хората си. Трябва да им дадеш повече време.

— Нали въпросът е да се бия? — запита Пат учуден.

Стюбнър пак поклати глава.

— Виж каква е работата, Пат. В бокса трябва да си великодушен и щедър. Защо ще обиждаш всички останали боксьори. И спрямо публиката не е честно. Хората са дали пари, искат да видят нещо. Пък и никой няма да иска да се боксира с тебе. Всички ще се изплашат. И с мачове от десет секунди не можеш да събереш публика. Как мислиш? Ти би ли платил долар или пет долара, за да гледаш мач от десет секунди?

Това убеди Пат и той обеща да дава в бъдеще на публиката достатъчно зрелище за парите ѝ, но заяви, че лично би предпочел да иде на риболов, отколкото да гледа, ако ще, сто рунда бокс.

И все пак Пат всъщност не беше стигнал доникъде в боксовата си кариера. Местните спортни дейци се смееха, когато споменеха името му. То им напомняше за смешните му победи и забележката на Буйния Кели за тавана. Никой нямаше представа как Пат знае да се бие. Никога не го бяха виждали. Какво му е дишането, издръжливостта му, способността му да устои на груби, силни противници в дълги изтощителни срещи? Той не беше показал нищо друго, освен че притежава щастлив удар и отчаян шанс.

При това положение беше уреден четвъртият му мач — срещу португалеца Пит Сосо от касапското предградие, прочут само със замайващите си трикове, които показваше на ринга. Пат не тренира за тази среща. Вместо това се наложи да извърши набързо тъжно пътуване до планините, за да погребе баща си. Правилно беше преценил старият Пат състоянието на сърцето си: то беше спряло внезапно.

Когато младият Пат се завърна в Сан Франциско, оставаше му толкова малко време, че смени направо пътническия си костюм с боксьорския, и все пак публиката трябваше да го чака десет минути.

— Не забравяй, дай му възможност да се прояви — предупреди Стюбнър, когато Пат се промъкваше под въжетата. — Поиграй с него, но сериозно. Остави го десет-дванадесет рунда, после го сваляй.

Пат изпълняваше послушно наставленията и макар че би могъл доста лесно да нокаутира противника си, последният беше толкоз хитър и ловък, че му създаде доста труд да се отбранява, а същевременно да не го изважда от строя. Зрелището беше красиво и публиката изпадна във възторг. Пат беше принуден да употреби цялото си изкуство, за да се брани от ураганните атаки, от яростните финтове, от отстъпленията и нападенията на Сосо, и все пак не остана незасегнат.

Стюбнър го хвалеше през минутните почивки и всичко щеше да мине гладко, ако в четвъртия рунд Coco не беше изиграл един от най-ефектните си трикове. Когато в една схватка Пат стовари хук по челюстта на противника си, Coco за голямо негово учудване отпусна ръце и политна назад с облещени очи и подвити, скосени крака, силно зашеметен. Пат не можеше да разбере. Ударът не беше за нокаут, а ето че противникът му беше готов да се строполи на тепиха. Пат също отпусна ръце и загледа учудено своя олюляващ се противник. Coco политна назад, едва не падна, задържа се на крака и отново политна косо и слепешката напред.

За първи и последен път в боксьорската кариера на Пат го издебнаха неподготвен. Всъщност той отстъпи настрана, за да пропусне залитналия човек. Както се олюляваше, Coco ненадейно замахна с дясната ръка. Ударът му попадна право в челюстта на Пат с такава сила, че зъбите му изтракаха. От публиката се изтръгна силен, възторжен рев. Но Пат не чуваше. Той виждаше пред себе си само Coco, ухилен и предизвикателен и съвсем не „гроги“. Пат чувствуваше болка от удара, но много повече го разяри измамата. Цялата някогашна ярост на баща му кипна в него. Той тръсна глава, сякаш за да се отърве от болката, и зае стойка пред противника си. Останалото трая само секунда. С лъжлив напад Пат го накара да се разкрие, стовари левия си юмрук в слънчевото му сплетение и почти едновременно шибна десния право към челюстта му. Този удар попадна в устата на Coco, когато падащото му тяло още летеше във въздуха и не беше тупнало на пода. Лекарите на клуба се мъчиха половин час да го свестят. След това зашиха устата му с единадесет шева и го откараха с линейка.

— Съжалявам — каза Пат на менажера си, — май че загубих самообладание. Такова нещо вече няма да повторя на ринга. Татко винаги ме е предупреждавал да се пазя от това. Казваше, че не една среща е загубил поради избухливостта си. Не съм допускал, че мога толкова да загубя самообладание, но сега, като разбрах, вече ще съумея да го запазя.

И Стюбнър му повярва. Беше вече дошъл до положение да вярва най-невероятното за младия си възпитаник.

— Ти няма защо да избухваш — каза той, —толкова сигурно владееш противника си при всяко положение.

— На всяка секунда и сантиметър от боя — потвърди Пат.

— И можеш да го свалиш винаги когато поискаш, нали?

— Разбира се, че мога. Не искам да се хваля, но просто сякаш имам вродена способност. Очите ми посочват пробива, който сръчността ми знае как да извърши, а чувството за време и разстояние у мене е втора природа. Татко го наричаше талант, но аз мислех, че ме ласкае. Сега, след като излязох срещу тези хора, разбирам, че е бил прав. Той казваше, че у мене има пълно съчетание между ума и мускулите.

— На всяка секунда и сантиметър от боя — повтори замечтано Стюбнър.

Пат кимна, а Стюбнър, вярвайки му напълно, видя в мечтите си такива златни перспективи, че старият Пат, ако се научеше, би станал от гроба.

— Значи, не забравяй, че сме длъжни да дадем на публиката зрелище, достойно за парите й — каза Сам. — Ще решаваме помежду си колко рунда да трае всяка среща. Сега следващият ти мач ще бъде с Летящия Холандец. Остави го да издържи, да речем, пълни петнадесет рунда и го свали в последния. Това ще ти даде същевременно възможност да покажеш на какво си способен.

— Добре, Сам — беше отговорът.

— За теб ще бъде изпитание — предупреди го Стюбнър. — Може да не успееш да го нокаутираш в последния рунд.

— Слушай какво ще ти кажа — отвърна Пат и вдигна томче стихове от Лонгфелоу, като помълча, за да придаде повече тежест на обещанието си. — Ако не го сваля, никога вече няма да чета поезия, а това за мен не е малко.

— Зная, зная — заяви ликуващ менажерът му, — макар че не мога да разбера какво намираш в нея.

Пат въздъхна, но не отговори. През целия си живот беше срещнал едно-единствено същество, което да обича поезия, и то беше червенокосата учителка, от която се подплаши, та избяга в гората.