Джек Лондон
Първобитен звяр (1)

1

Сам Стюбнър бързо и небрежно преглеждаше кореспонденцията си. Като менажер на професионални боксьори той естествено беше свикнал с разнообразни и чудновати писма. Като че ли всеки чудак, спортист, любител или реформатор имаше да споделя някаква идея с него. От страшни закани за живота му до по-меки заплахи, като например да му разбият муцуната, от амулети заешки лапи до конски подкови на щастието, от неопределени облози до предложения от четвърт милион долара, изхождащи от безотговорни нищожества — цялото съдържание на тази изненадваща част от кореспонденцията му беше известна. Откак на времето беше получил ремък за бръснач, направен от кожата на линчуван негър, и сбръчкан изсушен от слънцето пръст, отрязан от трупа на бял човек, намерен в Долината на смъртта, Сам беше на мнение, че раздавачът вече никога не ще му донесе нещо, което да е в състояние да го учуди. Но тази сутрин той отвори едно писмо, което прочете втори път, пъхна го в джоба и го извади отново, за да го прочете трети път. То носеше печат от някаква неизвестна пощенска станция в окръга Сискию и имаше следното съдържание:

Драги Сам,

Ти не ме знаеш, само си слушал за мене. Ти дойде след мен на ринга, когато аз отдавна вече бях напуснал бокса. Но вярвай ми, не съм си проспал времето. Следил съм всичко в спорта и теб съм следил от деня, когато Ал Кауфман те нокаутира, до последната ти среща с Нат Белсън и смятам, че си най-съвършеният менажер, който се е появявал досега в кариерата.

Имам да ти предложа нещо. Най-невероятното, което се е случвало. Не е някаква имитация, а истинска стока. Какво ще кажеш за един здравеняк, който вдига стрелката на везните на двеста и двадесет фунта чисто тегло, а е на двадесет и две години и може да удря два пъти по-силно от мен, когато бях в най-добра форма? Това е той, синът ми, младият Пат Глендън, под това име ще излезе на ринга. Всичко съм обмислил. Сега най-добре хващай първия влак и пристигай тук при мен.

Аз го отгледах и аз го тренирах. Каквото съм имал някога в главата си, набил съм го в неговата. И може да не повярваш, но той добави още от себе си. Просто е роден боксьор. Чудо е, когато отмерва времето или разстоянието. Просто усеща до секундата, до милиметъра и изобщо няма нужда да мисли за това. Ударът му от педя разстояние е по-сигурно приспивателно, отколкото пълният замах на повечето стари боксьори.

Говорят за надеждата на бялата раса. Това е той. Ела хвърли едно око. На времето като менажер на Джефриз ти беше запален по лова. Ела тук и аз ще ти дам такъв истински лов и риболов, че печалбите ти от кинематографията ще ти се видят като тридесет цента. Ще изпратя младия Пат с тебе. Не ме бива да пътувам. Затова те викам. Щях аз лично да му стана менажер. Но няма смисъл. Взел-дал съм вече и всеки момент може да си отида. И така, размърдай се. Искам ти да си му менажер. В тази работа има цяло състояние и за двама ви, но договора искам да го съставя аз.

Твой

Пат Глендън

Стюбнър беше озадачен. На вид изглеждаше шега — мъжете от професионалния бокс бяха прочути шегаджии — и той се опита да разпознае в редовете на писмото фината ръка на Корбет или едрата приятелска лапа на Фицсимънс. Но ако беше истинско, Сам знаеше, че си заслужава да провери човек. Той не беше заварил Пат Глендън сред боксьорите, макар че като младок беше гледал веднъж стария Пат като технически партньор на благотворителния мач за Джек Демпси. Още тогава му викаха „стария“ Пат, а беше напуснал ринга от години. Пат се беше появил преди Съливан, по времето на старите лондонски правила за професионалния бокс, макар че последните му срещи, на залеза на кариерата му, бяха организирани по налагащите се вече правила на маркиз Куинсбъри.

Кой любител на ринга не знаеше Пат Глендън, макар че малцина бяха живите, които го бяха виждали в разцвета му, и не много повече онези, които го бяха виждали изобщо? Но името му се беше предавало в историята на ринга и нито един спортен справочник не би бил пълен без него. Славата му беше парадоксална. Нямаше по-високо почитан боксьор, а пък той ни веднаж не беше достигнал до почестите на шампиона. Не му беше провървяло и го знаеха като боксьора без шанс.

На четири пъти той за малко не спечели титлата шампион по тежка категория, а всеки път напълно я заслужаваше. Такъв беше случаят на шлепа в залива на Сан Франциско, когато тъкмо вече надвиваше шампиона и си счупи ръката; и на острова на Темза, когато газеше 15 сантиметра вода от нахлуващия прилив и си счупи крака в подобен момент от почти спечелен за него мач; в Тексас също така през онзи незабравим ден, когато полицията се намеси тъкмо когато със сигурност вече надвиваше противника си. И най-сетне мачът в павилиона на механиците в Сан Франциско, когато от самото начало го провали тайно реферът — разбойник и мошеник, зад когото стоеше малка група комарджии. В този мач Пат Глендън се би благополучно, но когато нокаутира противника си с десен удар в челюстта и ляв в слънчевото сплетение, реферът най-хладнокръвно го отстрани за фаулиране. Всички очевидци край ринга, всички боксови експерти и целият спортен свят знаеха, че фаул нямаше. Но като всички боксьори Пат Глендън се подчини на решението на рефера. Той се съгласи и го прие като неразделна част от лошия си шанс.

Това беше Пат Глендън. Едно смущаваше Стюбнър: Пат ли е писал писмото или не. Стюбнър го взе със себе си на работа. Какво стана с Пат Глендън — беше въпросът, който тази сутрин Сам отправяше към всеки спортист. Никой, изглежда, не знаеше. Едни смятаха, че трябва да е умрял, но никой не знаеше положително. Спортният редактор на един утринен вестник направи справка в документацията и можа да установи, че не е отбелязано Глендън да е умрял. Само Тим Донован го насочи правилно.

— Ами, разбира се, че не е умрял — каза Донован. — Как може да умре човек с такава физика, дето никога не се е напивал, нито е прекалявал? Той печелеше много пари, пък и пестеше и ги влагаше с печалба. Та нали държеше три заведения наведнъж. И малко ли пари трупаше от тях, но ги разпродаде. Сега, като си мисля, спомням си, че го видях за последен път, когато ги разпродаде. Има оттогава, кажи-речи, 20 години и повече. Жена му тъкмо беше умряла. Срещнах го — тръгнал за ферибоота. „Къде бягаш, стара славо?“ — питам го аз. „Решил съм да хвана гората — казва той. — Оставих всичко. Сбогом, Тим, момчето ми.“ И от този ден до днес не съм го виждал. Но не е умрял, къде ти?

— Казваш, че умряла жена му, а имаше ли деца? — запита Стюбнър.

— Едничко, малко бебе. Мъкнеше го в ръце тогава.

— Момче ли беше?

— Откъде да знам.

И тогава Сам Стюбнър се реши. Нощта го завари в пулмановия вагон, устремен към дивите краища на Северна Калифорния.