Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (9)

9.

Екипът ни работеше в един голям хангар в южното крило на завода в Санта Моника. Стигнах рано там, към шест, преди да започне работната смяна. Исках да се видя с Бени — Бенито Джакомо, преди да са започнали работа.

Всеки път, когато „Чампиън“ конструираха нов самолет за военновъздушните сили или за гражданската авиация, сформираха няколко екипа да изчистят грешките в конструкцията на самолета. Екипът на Бенито например, сглобяваше лявото крило и го придвижваше до основната група, която отговаряше за целия самолет. Вместо обаче да сглобява направо самолета, тази група от експерти следеше под лупа всичко направено дотук, за да се увери, че технологията за производство е добра.

Това беше голяма отговорност и всички от екипа се гордееха с работата си, но Бенито беше толкова изнервен и напрегнат, че всеки път, когато започвахме нов проект, ставаше адски кисел.

Точно поради това и ме изгони от работа.

Тъкмо приключвахме една много тежка смяна — двама души от групата ни се бяха разболели от тежък грип, и аз бях дяволски уморен. Бенито нареди да останем още, за да проверим свършеното, но аз не исках и да чуя. Чувствах се пребит и знаех, че каквото и да погледна, качеството му щеше да ми се стори безупречно, така че му заявих, че работата може да почака до сутринта. Хората от групата ме слушаха. Не че им бях лидер, но Бени разчиташе на мен да дам пример на другите, защото бях много добър работник. Денят обаче се бе оказал прекомерно изтощителен и имах нужда от сън, за да извърша проверката както трябва. Бени обаче не поиска и дума да чуе за такова нещо.

Каза ми, че трябвало да работя много здраво, ако съм искал да получа повишението, за което сме разговаряли — повишение, което щеше да ме постави само на една степен под Дюпрей.

Казах му, че и без това съм работил здраво през целия ден.

Работата в завод има страшно много общо с работата в плантация на юг. Босовете гледат на работниците като на деца, а всички знаят колко лениви са децата. Така че Бени счете да ми обясни какво нещо е отговорността, защото той беше босът, а аз — детето.

Белите работници нямаха проблеми с този тип обноски, защото не произхождаха от място, където мъжете обикновено ги наричат „момчета“. Белият работник просто щеше да каже: „Разбира се, Бени, знам, че си прав, ама да пукна, ако очите ми могат да видят нещо в момента“. И Бени щеше да го разбере. Щеше да се изсмее и да си даде сметка, че малко е попрехвърлил мярката, и щеше да предложи на господин Давънпорт, или който и да било там друг, да излязат да му ударят по бира. Работниците негри обаче не пиеха с Бени. Ние не ходехме в едни и същи барове, нито закачахме едни и същи момичета.

Ако аз исках да си запазя работата, бях длъжен да остана, след като ми беше казал, и после на следващия ден да подраня, за да направя повторна проверка. Ако му бях казал, че очите ми са толкова уморени, че не виждат нищо, Бени щеше да ме посъветва да си купя очила.

 

 

И ето ме пак на входа на гигантския хангар. Слънцето още не беше изгряло напълно, но мракът се бе разпръснал. Теренът беше празен, като се изключеха двата камиона и големият брезент, наметнат върху сглобеното крило. Изпитвах чувство на задоволство и покой, че съм отново тук. Нямаше никакви модни фотографии на бели момичета, нито странни бели мъже с мъртвешки сини очи. Бях в обкръжението на старите си колеги, които вечер се прибираха по домовете си, четяха вестника и гледаха Милтън Бърл по телевизията.

— Изи!

Крясъкът на Дюпрей звучеше винаги по един и същ начин, без значение дали изпитваше радост да види човек, или се канеше да измъкне револвера си с рязана цев.

— Здрасти, Дюпрей! — извиках в отговор.

— Какво си казал на Корета, човече? — запита ме той, след като се приближи.

— Нищо, абсолютно нищо. Какво имаш предвид?

— Ами ти или си й казал нещо, или пък аз имам лош дъх, защото вчера сутринта откакто излезе, не съм я виждал.

— Какво?

— Да. На другата сутрин ми приготви закуска и ми каза, че имала някаква работа, така че щяла да се прибере за вечеря и това беше всичко. Оттогава не съм я виждал.

— И не се е прибирала у дома?

— Не. Да знаеш, прибрах се и изпекох няколко свински пържоли, да й се натегна за предната нощ, но тя не се появи.

Дюпрей стърчеше педя над мен и имаше телосложението на Джопи от боксьорското му минало. Той се бе надвесил над мен и усещах как гневът клокочи в него, търсейки отдушник.

— Не съм й казвал нищо. Сложихме те в леглото, после ми наля една чашка и аз се прибрах. Това беше всичко.

— Тогава къде е тя? — изгледа ме настойчиво той.

— Откъде да знам? Нали познаваш Корета. Обича да си фантазира разни неща. Може да е духнала с леля си към Къмптън. Или пък да е в Рино.

Дюпрей се отпусна малко и се усмихна.

— Сигурно си прав, Изи. А и само да чуе дрънченето на игралните автомати, готова е да зареже и родната си майка.

Той ме тупна по гърба и отново се засмя.

Заклех се никога повече да не поглеждам чужда жена. Много пъти съм изричал тази клетва и впоследствие.

 

 

— Ролинс — раздаде се глас от малкия офис в дъното на хангара.

— Хайде, отивай — подкани ме Дюпрей.

Закрачих към мъжа, който ме беше повикал. Офисът, пред който бе застанал, представляваше зелен панел, по-скоро заграждение, отколкото стая. Бени държеше бюрото си там и влизаше да се среща с босовете си или да уволни някой от хората си. Беше ме викал там четири дни преди да ми каже, че „Чампиън“ не може да работи с хора, които не дават всичко от себе си.

— Здравейте, господин Джакомо — произнесох.

Стиснахме си ръцете, но в ръкостискането ни нямаше дружелюбност.

Бени беше по-нисък от мен, но имаше широки плещи и големи ръце. Прошарената му коса навремето е била гарвановочерна, а цветът на кожата му беше по-тъмен от този на много мулати, които познавах. Но Бени беше бял мъж, а аз — негър. Той искаше да работя пряко сили за него и да му изказвам благодарността си, че изобщо ми позволява да работя. Очите му бяха сближени, така че винаги имаше вид на целеустремен човек. Раменете му бяха леко приведени напред, като на атакуващ боксьор.

— Здрасти, Изи — кимна той.

Влязохме в стаичката му и той ми посочи стол. Седна зад бюрото, качи си краката отгоре и запали цигара.

— Дюпрей каза, че си искал да се върнеш на старата работа.

Мислех си, че по всяка вероятност Бени държи бутилка ръжено уиски в долното чекмедже на бюрото си.

— Разбира се, господин Джакомо, знаете, че имам нужда от тази работа, за да се прехранвам. — Непрекъснато си повтарях наум: „Дръж главата си изправена“. Нямах намерение да свеждам чело пред него.

— Е, ти добре знаеш, че когато изгониш някого от работа, трябва да държиш на своето, за да не си помислят хората, че си слаб, ако го приемеш обратно.

— Че какво търся тогава тук? — едва не се изплюх в лицето му аз.

Той се отпусна назад и повдигна едрите си рамене.

— Ти ми кажи.

— Дюпрей спомена, че ще ме върнете на старата ми работа.

— Не знам кой го е упълномощил да говори такива неща. Всичко, което казах беше, че ще се радвам да си поговоря с теб, ако имаш нещо да ми кажеш. Имаш ли да ми кажеш нещо?

Опитах се да си представя онова, което искаше от мен Бени. Опитах се да си представя как можех едновременно да запазя достойнството си и да целуна задника му. Всичко обаче, което можах да си представя, беше онзи, другият офис, и онзи, другият бял мъж. ДеУит Олбрайт държеше бутилката си уиски и пистолета си така, че да се виждат от всички. Когато ме попита какво имам да му кажа, аз му го казах. Може и да бях малко нервен, но така или иначе му го казах. Бени пет пари не даваше какво имам да му казвам. Той искаше само всичките му деца да коленичат пред него и да го оставят да командва. Той не беше бизнесмен, а собственик на плантация — робовладелец.

— Е, Изи?

— Искам си работата, господин Джакомо. Имам нужда от тази работа и я върша добре.

— Това ли е всичко?

— Не, това не е всичко. Имам нужда от пари, така че да мога да си плащам вноските по полицата и да се храня. Имам нужда от къща, в която да живея, и да отглеждам децата си. Имам нужда да си купувам дрехи, така че да мога да излизам и да ходя на църква…

Бени смъкна краката си на пода и се надигна.

— Трябва да се връщам на работното си място, Изи…

— Аз съм господин Ролинс! — произнесох, като се изправих насреща му. — Не сте длъжен да ме върнете на работа, но сте длъжен да се отнасяте към мен с уважение.

— Извини ме — каза той.

Направи опит да се промъкне покрай мен, но аз му блокирах пътя.

— Казах, трябва да се отнасяте с уважение към мен. Ето, аз ви наричам господин Джакомо, защото така се казвате. Вие не сте ми приятел и аз нямам причина да се обръщам към вас на малко име. — Забих пръст в гърдите си. — Аз се казвам господин Ролинс.

Ръцете му се свиха в юмруци и той се втренчи в гърдите ми по начина, по който го правят боксьорите. Мисля обаче, че долови решителността в гласа ми. Съзнаваше, че единият от нас или и двамата ще пострадаме много, ако се опита да ме отстрани от пътя си. А и кой знае? Може и да беше разбрал, че е на погрешен път.

— Съжалявам, господин Ролинс — произнесе кисело усмихнат той. — За съжаление, в момента не разполагаме със свободни места. Може да се отбиете пак след няколко месеца, когато започне производството на новия изтребител.

И с тези думи ми направи знак да напусна офиса му. Излязох, без да кажа нищо.

Огледах се за Дюпрей, но той не се виждаше никъде, дори и на работното му място. Това ме изненада, но бях прекалено доволен от себе си, за да се тревожа за него. Гърдите ми бурно се надигаха и изпитвах огромно желание да се разсмея. Сметките ми бяха платени и се чувствах особено горд, че успях да защитя достойнството си. Изпитвах опияняващото чувство на свобода, докато вървях към колата си.