Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (7)

7.

Когато най-после успях да се прибера у дома, на Сто и шестнадесета улица, беше настъпил нов, прекрасен калифорнийски ден. Големи бели облаци лениво плаваха на изток към планинската верига Сан Бернадино. По върховете искреше сняг и във въздуха се носеше едва доловим мирис на догарящи отпадъци.

Кушетката ми си беше в същото положение, както я бях оставил предния ден сутринта. Вестникът, който бях чел, лежеше прилежно сгънат върху тапицирания стол. Чиниите от закуската бяха в мивката.

Вдигнах щорите и прибрах купчината кореспонденция, която раздавачът беше пуснал през процепа на входната врата. Пощата бе започнала да приижда в огромни количества от мига, в който бях станал собственик на недвижимо имущество. На мен това ми допадаше. Допадаше ми дори и безполезната поща.

Имаше писмо, в което ми обещаваха една година безплатна застраховка и още една, в която имам шанс да спечеля хиляда долара. Имаше и писмо за препращане, което предвещаваше смъртта ми, ако не изпратя шест точни копия на други хора, които познавам, и две сребърни монети от по четвърт долар до пощенска кутия в Илинойс. Предположих, че беше работа на някоя бяла банда, която се опитваше да използва суеверието на негрите от Юга. Писмото просто полетя в кошчето за боклук.

Като цяло обаче беше много приятно да си седя така разсеяно на утринната светлина и да си чета пощата. Електрическата кафеварка издаваше звуци от кухнята, а навън птиците вече огласяха простора.

Вдигнах един голям червен пакет, пълен с купони, и съгледах малък син плик. От него дъхаше на изискан парфюм. Беше надписан с елегантен женски почерк. Щемпелът върху марката беше от Хюстън, а името на получателя гласеше: „Господин Изикиъл Ролинс“. Това ме накара да се преместя под светлината, струяща през кухненския прозорец. Не всеки ден получавах писма от дома, от някого, който знаеше цялото ми име.

Хвърлих поглед през прозореца за момент, преди да прочета писмото. Върху оградата на съседния двор сойка дразнеше някакво зло куче. Мелезът ръмжеше и скачаше, безсилен да достигне птицата. Всеки път, когато песът стовареше тялото си върху оградата, сойката се преструваше, че всеки миг ще отлети, но не го правеше. Птицата продължаваше да се взира в смъртоносните челюсти, сякаш беше хипнотизирана от тях.

Здрасти, Изи!

Много време мина, откак не сме се виждали. Софи ми даде адреса ти. Тя си идва в Хюстън, щото казва, че там, в Холивуд, не се издържа. Да ти кажа, питах я какво иска да каже с това „не се издържа“, но тя само повтаря: „Не се издържа!“. И да знаеш, че всеки път, когато ми отговори така, целият ме обзема тръпка, като че ли това място е тъкмо за мен.

Тук всичките са си пак същите. Разпердушиниха Клакстън Стрийт Лодж. Да беше видял плъховете, дето се втурнаха накъдето им видят очите из развалините!

Ета е добра, но ме изрита. Идвам си значи една вечер от Лусинда, ама толкова залян, че дори не се и измих. Аз, разбира се, много съжалявам за това. Знаеш, че човек трябва да уважава жена си, а пък и един душ не е кой знае какво губене на време. Мисля си обаче, че един ден все ще ме прибере обратно.

Трябва да видиш момчето ни, Изи, ЛаМарк се казва, страхотен е! Да видиш само колко е пораснал! Ета казва, че е щастлива, че нямал моята плъхска физиономия. Но да ти кажа, мисля, че вече виждам искрицата в очите му. Както и да е, има големи крака и голяма уста, така че знам — всичко е наред.

Мисля си, Изи, че не сме се виждали с теб много отдавна. След като пак съм ерген, що не отскоча да ти погостувам и да вдигнем патърдия из града.

Що не ми драснеш някой ред да ми кажеш кога ще ти е удобно. Изпрати писмото на Ета, тя ще се погрижи да ми го препрати.

Доскоро

ПС.

Накарах Лусинда да напише писмото вместо мен и й казах, че ако не предаде думите ми точно, както ги казвам, ще я изкарам на авенюто и ще й скъсам задника от бой.

Още при първите думи, които прочетох, се скрих в килера. Не знам какво щях да правя там, може би да опаковам багажа си и да хукна накъдето ми видят очите. А може и просто да ми се е приискало да се скрия, не знам.

 

 

В младежките ни години в Тексас бяхме неразделни приятели. Биехме се по улиците рамо до рамо и деляхме едни и същи жени, без дори някой да го направи на въпрос. Какво може да представлява една жена в сравнение с приятелството между двама мъже? Когато обаче настъпи моментът, Плъха да се ожени за ЕтаМей Харис, нещата започнаха да се променят.

Една късна нощ той дойде у дома и ме накара да го закарам, с някаква крадена кола, до Парайя — малко фермерско градче. Каза ми, че щял да моли заварения си баща за наследството, което майка му му била обещала, преди да умре.

Малко след като напуснахме градчето, завареният баща на Плъха и един младеж на име Клифтън бяха застреляни. На връщане Плъха имаше в джоба си повече от хиляда долара.

Нямах нищо общо с тези убийства. Плъха обаче ми разказа какво е направил, докато се прибирахме. Двамата с Клифтън се опитали да спипат натясно татенцето Рийс, защото старецът вироглаво отказвал да изпълни молбата на Плъха. По едно време старецът успял да докопа пушката си и гръмнал Клифтън, после пък Плъха гръмнал Рийс. Той ми разказа всичко това с абсолютно спокойствие, докато отброяваше триста долара — кървави пари — за мен.

Плъха никога не изпитваше чувство за вина, каквото и да направеше. Просто не беше такъв човек. Той не ми се изповядваше, а само ми разказваше случилото се. Каквото и да направеше през живота си, обичаше да го споделя с някого. След като приключи разказа си, ми подаде тристате долара, за да се увери, че приемам постъпката му за правилна.

Вземането на тези пари беше най-лошото нещо, което бях правил някога през живота си. Но ако не ги бях взел, най-добрият ми приятел щеше да ми пусне един куршум в главата. Щеше да погледне на мен като на враг и да ме унищожи, задето съм дръзнал да го съдя.

Избягах от Плъха и от Тексас в армията, после в Лос Анджелис. Ненавиждах се. Записах се в армията, за да докажа на себе си, че съм мъж. Преди нахлуването ни в Европа изпитвах панически страх, но воювах. Воювах, въпреки страховете си. Първият път, когато се бих в ръкопашен бой с един германски войник, през цялото време, докато го убивах, пищях от страх. Мъртвите му очи не се отделиха от моите цели пет минути, докато пръстите ми не пуснаха гръкляна.

Единствените пъти през живота си, когато не съм изпитвал страх, беше, когато бях с Плъха. Той беше толкова уверен в себе си, че нямаше никакво място за страх. Беше едва метър шестдесет и осем, но можеше да се опре на мъж с размерите на Дюпрей и аз бях готов да заложа на победата му. Беше способен да разпори корема на човек и само десет минути по-късно да седне над купа със спагети.

Не исках да пиша на Плъха, макар да не можех да оставя нещата така. В съзнанието ми той имаше такава власт над мен, че се чувствах длъжен да изпълнявам всичко, което поискаше от мен. Но аз вече имах мечти, които не ме принуждаваха да бандитствам по улиците. Бях мъж с имот и бях решил да зарежа предишния живот и миналото си.

 

 

Отидох с колата до магазина за спиртни напитки и купих малка бутилка водка и гроздов сок. Настаних се на един стол до предния прозорец и се загледах в изнизващия се ден.

Да гледаш през прозореца в Лос Анджелис, е нещо по-различно от това в Хюстън. Без значение къде точно живее човек в южните градове (дори и в такъв див и изпълнен с насилие район като пети хюстънски) той може да се види с почти всичките си познати само като зяпа през прозореца. Всеки ден е парад на роднини, стари приятели и любовници, които навремето си имал, а и нищо чудно един ден животът да ви събере отново в леглото.

Предполагам, че това е била причината, накарала Софи Андерсън да се върне у дома. Тя си падаше много по спокойния живот на Юга. Когато гледаше през прозореца, искаше да вижда приятелите и семейството си. И когато подвикнеше на някой от тях, искаше да е уверена, че този някой ще отдели време да си кажат по някоя приказка.

Софи беше истинска южнячка, затова главозамайващото темпо на Лос Анджелис никак не й бе понесло.

Защото в Лос Анджелис хората нямат време да спрат и да си кажат по някоя приказка. Където и да им се наложи да отидат, правят го с кола. В Лос Анджелис и най-бедният мъж има кола. Може да е без покрив над главата, но има кола. И знае също така къде отива. В Хюстън и Галвестън, и долу в Луизиана, животът е доста по-безцелен. Хората си имат работица, но не могат да натрупат истински пари, колкото и да се блъскат. В Лос Анджелис обаче човек може да изкара и стотачка на седмица, стига да поработи здравата. Мечтата да станат богати тласкаше хората да работят по две работи едновременно, като през уикенда се занимават и с нещо от рода на водопроводна дейност, например. Няма никакво време за безцелни разходки по улиците или пък за барбекю, след като има хора, готови да ни платят добри пари да разкарвате по домовете хладилници.

Така че през този ден само гледах пустите улици. От време на време виждах деца на велосипеди или групички млади момичета, тръгнали до близката сладкарница да се почерпят с пасти и лимонада. Отпивах от водката си, дремех и препрочитах писмото на Плъха, докато накрая проумея, че не мога да направя нищо. Реших да го игнорирам и да се държа така, сякаш никога не съм го получавал.

Когато слънцето залезе, аз вече бях в мир със себе си. Имах име, адрес, сто долара, а на следващия ден щях да отида и да поискам да ме възстановят на старата работа. Имах къща и една празна бутилка от водка пред мен, която ме бе накарала да се почувствам по-добре.

Щемпелът върху марката беше отпреди две седмици. С малко повече късмет от моя страна, Ета можеше вече да е прибрала Плъха обратно.

 

 

Когато телефонът ме събуди, навън беше вече мрак.

— Ало?

— Господин Ролинс, чаках да ми се обадите.

Това вече ме разсъни окончателно.

— Какво? — възкликнах.

— Надявам се, че имате добри новини за мен.

— Господин Олбрайт, вие ли сте?

— Разбира се, че съм аз, Изи. Какво става?

Бяха ми потребни още няколко минути да събера мислите си. Планирах да му се обадя след няколко дни, за да изглежда, че съм блъскал здравата за парите му.

— Имам това, което търсите — изтърсих аз, точно обратното на онова, което бях намислил. — Тя е с…

— Задръж малко, Изи. Обичам да гледам човек в очите, когато нравя бизнес с него. По телефон работа не се върши. А и освен това, няма как да ти платя премията по телефона, ако преценя, че заслужаваш такава.

— Мога да дойда в офиса ви сутринта.

— Защо не се видим сега? Нали знаеш къде се намира въртележката на кея Санта Моника?

— Да, знам, но…

— Това е почти по средата на пътя помежду ни. Защо не се срещнем там?

— Но колко е часът?

— Около девет. След час ще я затворят, така че никой няма да ни смущава.

— Не знам… Току-що станах…

— Аз ти плащам.

— Добре. Тръгвам веднага по най-бързия начин.

Той затвори, преди още да съм довършил изречението.