Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (30)

30.

Бяха открили ДеУит Олбрайт, сгърчен върху кормилото, малко на север от Санта Барбара. Беше изминал толкова дълъг път, докато му изтече кръвта. Направо не ми го побираше умът. Мъж като Олбрайт не умираше, просто не можеше да умре. Целият настръхнах при мисълта, че след като свят като този можеше да убие Олбрайт, какво ли можеше тогава да стори на мен?

Двамата с Плъха чухме новината по радиото, когато го откарвах на автогарата на следващата сутрин. Изпитвах истинско щастие от раздялата ни.

— Ще дам всичките пари на Ета, Изи. Може би тогава ще ме приеме обратно, още повече, че спасих задника ти, като при това се върнах и богат. — Плъха ми се усмихна и се качи на автобуса. Знаех, че пак ще се срещнем, но не знаех какво изпитвам при мисълта за това.

 

 

Същата сутрин отидох в апартамента на Дафни и намерих момчето. То беше до невъзможност мръсно. Бельото му не беше сменяно от седмици и сополите бяха засъхнали по носа и по цялото му личице. Не говореше. Намерих го да яде от един пакет тесто в кухнята. Когато се приближих до него и му подадох ръка, то просто я пое и ме последва до банята. След като го изкъпах, го закарах до къщата на Примо.

— Не знам дали разбира английски — казах му аз. — Може би ти можеш да измъкнеш нещо от него.

Примо беше баща по сърце. Децата му бяха не по-малко на брой от тези на Роналд Уайт, но той ги обичаше всичките.

— Мога да дам неколкостотин долара на някоя момасита за цяла година или две, докато се грижи за него — казах.

— Бъди спокоен — обеща Примо. Той вече бе взел момчето в скута си. — Може и да се сетя за някоя.

 

 

Следващият човек, с когото отидох да се срещна, беше господин Картър. Той само ме изгледа студено, когато му казах, че Дафни е изчезнала. Съобщих му, че съм научил от Олбрайт за убийствата, извършени от Франк и Джопи. Казах му за смъртта на Франк и че и Джопи е изчезнал.

Това обаче, което го разтърси, беше вестта, че Дафни е цветнокожа. Казах му, че ме е помолила да му предам, че го обича и иска да е с него, но че никога няма да намери покой, ако остане. Изложението ми беше малко неясно, но на него и това му беше достатъчно.

Разказах му за жълтата й рокля и докато говорех, си мислех как се бях любил с нея, докато все още „беше“ бяла жена. Разбрах по лицето му, че е изпаднал в екстаз. Моето усещане не беше изписано на лицето ми, но не бе по-малко силно.

— Аз обаче имам проблем, господин Картър, а също и вие.

— О? — Той все още се наслаждаваше на виденията си. — Какво точно?

— Аз съм единственият заподозрян от полицията. И ако нещо се случи, трябва да им кажа за Дафни. А вие знаете, че тя ще ви възненавиди, ако изнесете историята в пресата. Може дори да посегне на живота си — казах аз. Не мисля, че това беше лъжа.

— Какво мога да направя?

— Нали се хвалехте, че големите клечки от градския съвет пълзят в краката ви?

— Да?

— Тогава, врътнете им по една шайба. Имам какво да им разкажа, но вие трябва да ми дадете рамо. Защото ако отида сам, да знаете, че ще ме пуснат през месомелачката, докато не им разкажа за Дафни.

— Защо трябва да ви помагам, господин Ролинс? Изгубих годеницата си и голяма сума пари. Не направихте нищо за мен.

— Спасих живота й, човече! Позволих й да избяга с парите ви, отървала кожата. Всеки от мъжете, замесен в тая каша, щеше с удоволствие да й види сметката.

Същият ден следобед отидохме в кметството и се срещнахме със заместник-шефа на полицията и заместник-кмета — Лорънс Райтсмит. Полицаят беше нисък и дебел. Гледаше в устата на заместник-кмета всеки път, преди да отвори своята. Заместник-кметът пък беше представителен мъж със сив костюм. Размахваше ръката си във въздуха, докато разговаряше и пушеше „Пал Мал“. Имаше сребристосива коса и за момент ми мина мисълта, че в детските ми представи така бе изглеждал президентът.

Полицаите Мейсън и Милър бяха призовани на мига, в който ги споменах.

Всички седяхме в канцеларията на Райтсмит. Той се бе разположил на бюрото си, а заместник-шефът на полицията стоеше зад него. Двамата с Картър седяхме пред бюрото, а адвокатът на Картър — зад нас. Мейсън и Милър се бяха настанили на един диван.

— Добре, господин Ролинс — произнесе Райтсмит. — Имате ли да ни кажете нещо за всичките тези убийства?

— Да, сър.

— Господин Картър твърди, че вие сте работели за него.

— В известен смисъл, сър.

— В какъв точно смисъл?

— Бях нает от ДеУит Олбрайт чрез един наш приятел, Джопи Шаг. Господин Олбрайт нае Джопи да издири Франк и Хауард Грийн. По-късно Джопи го накара да наеме и мен.

— Франк и Хауард, а? Да не са братя?

— Чувал съм, че са далечни братовчеди, но не мога да се закълна. Господин Олбрайт искаше от мен да открия Франк по поръчка на господин Картър. Но той не ми каза защо му трябва, просто спомена, че ставало дума за някакъв бизнес.

— Става въпрос за парите, за които ти казах, Лари — обади се Картър. — Ти знаеш.

Господин Райтсмит ми се усмихна.

— Намерихте ли ги? — попита ме той.

— Джопи вече се бе добрал до Хауард Грийн и бе научил за парите.

— И какво точно е научил той, господин Ролинс?

— Хауард работеше за един богат мъж — Матю Теран. А Теран беше побеснял, защото господин Картър му пречеше да се кандидатира за кмет. — Усмихнах се. — Предполагам, че много му се е искало да ви стане началник.

Райтсмит също се усмихна.

— Така или иначе — продължих аз, — той наредил на Хауард и на Франк да убият господин Картър, като го направят така, че да изглежда като обир. Но когато влезли в къщата и намерили онези тридесет хиляди долара, те толкова обезумели от радост, че избягали, без да извършат поръчката.

— Какви тридесет хиляди долара? — попита Мейсън.

— По-късно — намеси се Райтсмит. — Джопи ли уби Хауард Грийн?

— Точно това е, което не ми беше ясно. Разбира се, разбрах го, едва когато започнаха да търсят Франк. ДеУит Олбрайт проучваше Теран, защото господин Картър го подозираше. Тогава ДеУит се заинтересува от двамата Грийн. Когато проверявал Хауард, попаднал на името на Франк. Търсеше някой, който да издири Франк из незаконните барове около Уотс.

— Защо да издири Франк?

— Беше му нужен, нали търсеше парите на господин Картър, а и Джопи го търсеше заради онези тридесет хиляди долара, на които искаше да сложи ръка.

Слънцето безмилостно напичаше заместник-кмета, а аз се потях така, сякаш печеше мен.

— Как разбра всичко това, Изи? — попита Милър.

— От Олбрайт. Той стана подозрителен, когато намериха Хауард мъртъв, а когато откриха мъртва и Корета, вече беше убеден.

— Защо? — попита Райтсмит.

Очите на всички в стаята бяха приковани върху мен. Никога до този момент не бях заставал пред съд, но изпитах чувството, че съм изправен пред съдебни заседатели.

— Защото те също търсеха Корета. Разбирате ли, тя прекарваше много време в компанията на братовчедите Грийн.

— А ти не заподозря ли, че тук има нещо нередно, Изи? — намеси се Милър. — Защо не ми каза за това, когато те арестувахме?

— Когато ме разпитвахте, си нямах и представа какво става. Олбрайт и Джопи ме бяха наели да търся Франк Грийн. Хауард Грийн беше вече мъртъв, а не знаех нищо за Корета.

— Продължавайте, господин Ролинс — нареди Райтсмит.

— Не можах да открия Франк. Никой не знаеше къде се намира. Дочух обаче една история за него. Хората казваха, че той направо полудял от смъртта на братовчед си и хукнал да си отмъщава. Мисля, че той е убил Теран. Иначе не знаеше нищо за Джопи.

— Значи ти мислиш, че Франк Грийн е убил Матю Теран? — Милър не можеше да скрие отвращението си. — А после Джопи е видял сметката на Франк Грийн и на ДеУит Олбрайт?

— Знам само това, което ви казах — заявих аз с най-невинно изражение на лицето.

— А нещо да ни кажеш за Ричард Макгий? Той какво, да не би да си е забил сам ножа в гърдите? — надигна се Милър от дивана.

— Не знам нищо за него.

Продължиха да ме разпитват още цели два часа. Въпреки всичко, защитих версията си. Джопи бе извършил повечето убийства. Направил го от алчност. Отишъл съм при господин Картър, когато съм чул за смъртта на ДеУит и той решил да съобщи в полицията.

— Благодаря ви много, господин Ролинс. А сега ни извинете за малко, ако обичате — каза Райтсмит, след като приключих.

Мейсън, Милър, Джеръм Дъфи — адвокатът на Картър, и аз излязохме.

Дъфи ми стисна ръката и ми се усмихна.

— Довиждане до дознанието, господин Ролинс.

— Какво означава това?

— Само формалност, господине. При извършване на сериозно престъпление се налага да се зададат няколко въпроса, преди случаят да бъде приключен.

Не звучеше по-опасно от връчването на квитанция за неправилно паркиране, съдейки по гласа му.

Той се качи в асансьора и Милър и Мейсън тръгнаха с него.

Аз избрах стълбите. Помислих си, че бих могъл дори да се прибера пеша до вкъщи. Имах заровена двегодишна заплата в задния си двор и бях свободен. Никой не ме преследваше, нямах за какво да се безпокоя. Вярно, бях преживял няколко много сериозни премеждия, но самият живот си беше едно голямо премеждие и човек трябваше да приема и лошото заедно с доброто, ако иска да оцелее.

Милър се изравни с мен, докато слизах по гранитните стъпала на кметството.

— Хей, Изикиъл.

— Да, господин полицай?

— Имал си много високопоставен приятел там горе.

— Не знам за какво говорите — излъгах аз.

— Да не си мислиш, че Картър ще хуква всеки път да ти спасява задника, когато те прибираме на топло за неправилно пресичане на улицата, плюене на обществени места и предизвикване на безредици? Да не си мислиш, че ще си счупи врата да търчи да те отървава?

— Защо ми е да се притеснявам за това?

— Трябва да се притесняваш, Изикиъл… — Милър доближи лицето си на не повече от сантиметър от моето — вонеше на бърбън, мента и пот. — … защото аз се притеснявам.

— За какво има да се притеснявате?

— Лепнала ми се е на гърба една улика, Изикиъл. Отпечатък от пръст, който не принадлежи на никого в тая каша.

— Може да е на Джопи. Може би, когато го намерите, ще имате нужния човек.

— Може би. Но Джопи е боксьор. Защо ще му е да използва нож?

Не знаех какво да кажа.

— Дай ми го този човек, синко! Дай ми го и аз ще те оставя на мира. Ще забравя за всички съвпадения, свързани с теб в цялата тази история, и това, че си пил с Корета в нощта преди убийството. Не го ли направиш, ще имам грижата да прекараш остатъка от живота си на топло.

— Проверете Форни Младока.

— Кой?

— Биячът в кръчмата на Джон. Може да се окаже негов.

Можеше да се окаже, че това е последният миг от живота ми, прекаран на свобода, тук, на стълбището пред кметството. Замърсените прозорци и меката светлина са още пред очите ми.