Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (27)

27.

„Чоу Чоу“ беше заведение от рода на китайска закусвалня, нещо обичайно за Лос Анджелис през четиридесетте и петдесетте години. Нямаше маси, само един дълъг плот с дванадесет столчета. Господин Линг беше застанал пред една дълга черна готварска печка, върху която готвеше три ястия едновременно: пържен ориз, яйца фу йонг и чоу мейн. Човек можеше да си избере всяко от тези блюда, заедно с пиле, свинско, скариди, говеждо или омар в неделя.

Господин Линг беше нисичък човечец, който винаги носеше бели панталони и бяла фланелка с къси ръкави. Имаше татуировка на змия, която се гърчеше изпод лявата страна на яката му, минаваше отзад по врата и свършваше по средата на дясната му буза. Главата на змията беше увенчана с два големи зъба и дълъг, раздвоен червен език.

— Какво ще обичате? — пискливо извика той.

Поне дузина пъти се бях хранил в заведението му, но той така и не ме запомни. Никога не помнеше клиентите си.

— Пържен ориз — тихо си поръча Дафни.

— С какво? — извика господин Линг. И добави, преди тя да му отговори: — Свинско, пилешко, скариди, говеждо!

— Искам с пилешко и скариди, моля.

— Ще ви струва по-скъпо!

— Няма значение, господине.

Поръчах си яйце фу йонг със свинско.

Дафни се бе поуспокоила. Изпитвах чувството, че ако съумея да я накарам да се отпусне и да си поговори с мен, ще успея да я вразумя. Не исках да я насилвам да се среща с Картър. Принудех ли я, можеха да ме арестуват за отвличане, а и нямаше начин да предугадя как ще реагира Картър. А може би и вече бях влюбен мъничко в нея. Тя изглеждаше толкова прелестна в онази синя рокля.

— Знаеш ли, не искам да те карам да правиш нищо насила, Дафни. Както усещам нещата, не е необходимо дори да целуваш Картър.

Усмивката й проникна в гърдите и в други части на тялото ми.

— Ходил ли си някога в зоологическата градина, Изи?

— Не.

— Наистина ли? — Тя беше изненадана.

— Не обичам да гледам животни, затворени в клетка. Те не могат да ме зарадват, нито пък аз мога да направя нещо за тях.

— Но можеш да се поучиш от тях, Изи. Животните от зоологическата градина могат да те научат на разни неща.

— На какво?

Тя се облегна на стола и се загледа в дима и парата, с които бе изпълнено заведението на господин Линг. Беше се върнала назад в сънищата си.

— Първият път, когато баща ми ме заведе в зоологическа градина, беше в Ню Орлиънс. Аз съм родена в Ню Орлиънс. — Тя замълча. — Отидохме до клетката на маймуните. Господи, още си спомням колко вонеше там! Една маймуна се люлееше на мрежите, които висяха от тавана на клетката — напред-назад, напред-назад. За всеки бе ясно, че маймуната бе пощръкляла от всички тези години, прекарани зад решетките. Но децата и възрастните се смушваха един други и правеха физиономии на клетата животинка… Чувствах се точно като онази маймуна. Люлеех се диво от едната до другата стена, преструвах се, че имам къде да отида. Но бях хваната в капана на живота. Разплаках се и баща ми ме отведе. Мислеше си, че просто ми е жал за бедното създание. Аз обаче и пет пари не давах за тъпото животно.

От този ден нататък ходехме само до клетките, където животните бяха по-свободни. Основно гледахме птиците. Чапли, жерави, пеликани и пауни. Те бяха толкова красиви с тяхната пъстра перушина и пух. Мъжките пауни разперваха опашките си и се разхождаха важно около женските, когато искаха да се чифтосват. Татко ме излъга — каза, че те просто си играели. Но аз тайничко знаех какво правят.

Веднъж, малко преди да затворят, минахме покрай зебрите. Наоколо нямаше никого и татко ме държеше за ръката. Две зебри бягаха напред-назад. Женската се мъчеше да избегне мъжката, която бе пресякла всичките й пътища за бягство. Изкрещях на татко да ги спре, защото се боях да не започнат да се бият.

Дафни ме бе сграбчила за ръката, толкова беше възбудена. Открих, че ме обзема лека тревога. Не можех обаче да кажа какво точно ме притеснява.

— Бяха съвсем близо до нас — каза тя. — До оградата, където мъжкарят яхна женската. Дългата му кожена работа влизаше и излизаше от нея. Два пъти излезе изцяло и изпръска задницата й със сперма. Двамата с татко стискахме ръцете си толкова силно, че чак ме заболя, но не казах нищо. И когато се върнахме обратно в колата, той ме целуна. Първо беше само по бузата, но после ме целуна по устата, също както правят любовниците. — Върху лицето й се появи далечна усмивка. — Когато спря да ме целува, той се разплака. Положи глава в скута ми и аз дълго го галих и му повтарях, че всичко е наред, преди да се осмели да вдигне поглед към мен.

Отвращението трябва да се бе изписало ясно по лицето ми, защото тя каза:

— Мислиш си, че онова нещо, което сме направили, е било отвратително, нали? Но татко ме обичаше. И от този момент нататък, през цялата година, докато станах на четиринадесет, той ме водеше в зоологическата градина и в парка. В началото винаги ме целуваше като баща дъщеричката си, но после, когато се усамотявахме някъде, се държахме като истински любовници. И винаги, винаги след това той плачеше толкова отчаяно и ме молеше да му простя. Купуваше ми подаръци и ми даваше пари, но аз и така си го обичах.

Исках да избягам някъде далеч от нея, но бях прекалено загазил, за да действам под напора на емоциите си, така че се опитах да сменя темата.

— Какво общо има всичко това с отиването ти при Картър? — попитах.

— От един момент нататък татко спря да ме води където и да било. Пролетта ни заряза двете с мама и никога повече не го видях. Никой никога не научи нищо за него и за мен. Но аз помнех. Знаех, че именно това беше причината, тласнала го да си отиде от нас. Той ме обичаше толкова много тогава, през онзи ден в зоологическата градина, и ме опозна, мен, истинската, а всеки път, когато опознаеш някого толкова добре, ти просто трябва да си отидеш.

— И защо? — поисках да разбера. — Защо трябва да напускаш някого само защото си станала прекалено близка с него?

— Не е само близостта, Изи. Има и нещо друго.

— Като онова, което си имала с Картър?

— Той ме познава по-добре от всеки друг мъж.

В този миг възненавидях Картър. Прииска ми се да опозная Дафни така, както той я бе опознал. Желаех я, макар и да знаех, че не може да бъде моя.

 

 

Поехме по обратния път през храстите към нашата къщичка. Всичко беше чудесно.

Отворих вратата и я задържах. Не бе продумала след историята за зоологическата градина. Не знаех защо, но и аз нямах какво да кажа. Може би, защото не й бях повярвал докрай. Искам да кажа, вярвах, че тя вярваше в историята или поне искаше да повярва в нея, но имаше нещо безкрайно сбъркано във всичко това.

Някъде между фу йонг и сметката реших да я зарежа. Дафни бе прекалено дълбока вода за мен. Щях да се обадя по някакъв начин на Картър и да му кажа къде се намира. Така си измивах ръцете. Бях се забъркал в тази история единствено и само заради парите. Непрекъснато си го набивах в главата.

Бях толкова потънал в мислите си, че дори не ми мина през ума да проверя стаята, преди да влезем. Но за какво ли имаше да се тревожа? И когато Дафни извика, с изненада видях ДеУит Олбрайт застанал до печката.

— Добър вечер, Изи — поздрави той.

Посегнах за пистолета в колана си, но преди още да го докосна, експлозията избухна в главата ми. Спомням си, че подът политна към лицето ми и след това настана пустота.