Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (23)

23.

Портланд Корт представляваше една подкова от малки апартаменти, недалеч от кръчмата на Джопи, близо до Сто и седма улица и Сентръл авеню. Колониалът се състоеше от шестнадесет малки домове с веранди и предни дворчета, описващи полудъга около малък двор със седем магнолиеви дървета, растящи в керамични саксии. Беше ранна вечер и обитателите, предимно възрастни хора, седяха в оградените входове, ядяха вечерята си върху малки алуминиеви масички. Във всяка къща свиреше радио. Двамата с Плъха махахме на хората и поздравявахме наляво и надясно, докато се доберем до номер осем.

Вратата беше затворена.

Почуках, сетне повторих. След няколко минути дочух как нещо се сгромоляса и нечии тежки стъпки се разнесоха откъм вратата.

— Кой чука? — обади се разгневен глас, в който се долавяше стаен страх.

— Изи! — извиках в отговор.

Вратата се отвори и на прага застана Форни Младока, зад допълнителната врата с мрежа, облечен в сини боксьорски гащета и бяла фланелка с къси ръкави.

— Какво искаш?

— Искам да си поговорим за онази нощ, когато ми позвъни, Младок. Искам да ти задам няколко въпроса.

Протегнах ръка да отворя вратата, но Младока пусна резето от вътрешната страна.

— Ако искаш да говориш, да го беше направил онази нощ. Точно сега в момента съм легнал да спя.

— По-добре отвори вратата, Младок, освен ако не искаш да я гръмна — каза Плъха. Той бе стоял встрани, където Младока не можеше да го види, но сега вече застана в целия си ръст пред него.

— Здравей, Плъх — продума Младока.

Зачудих се дали изпитваше все още желание да се види с приятеля ми.

— Отвори, Младок, двамата с Изи не разполагаме с цяла нощ да висим на прага ти.

Влязохме вътре и Младока ни се усмихна, сякаш искаше да ни накара да се чувстваме като у дома си.

— Какво ще кажете за по една бира, момчета? Пъхнал съм няколко в хладилника.

Взехме си бирата и запалихме по цигара, които ни предложи Форни. Настани ни в сгъваеми столове около масата.

— Какво има? — попита след малко.

Извадих една кърпичка от джоба си. Беше същата, с която бях вдигнал нещо от пода на къщата на Макгий.

— Познаваш ли я? — попитах Младока, като я изтърсих върху масата.

— Какво общо може да има един фас с мен?

— Твой е, Младок, „Запатас“. Ти си единственият човек, когото познавам да пуши този боклук. А и достатъчно пъти съм те виждал как хвърляш угарките на пода да го прогарят, така че хартията в края е само обгоряла, но не е станала на пепел.

— Е и какво? Какво, ако е моя?

— Намерих я на пода в къщата на един мъртвец. Казваше се Ричард Макгий. Някой току-що му беше дал името на Корета Джеймс — някой, който знаеше, че Корета е била с онова бяло момиче.

— Е и какво от това? — Челото на Младока се ороси от пот като по поръчка.

— Защо уби Ричард Макгий?

— Какво?

— Нямаме никакво време за театър, Младок. Знам, че ти си го убил.

— Какво му става на Изи, Плъх? Да не би някой да го е халосал с тухла по главата?

— Времето за театър мина, Младок. Искам да знам защо си го убил.

— Ти си луд, Изи. Ти си луд!

Младока скочи от стола възмутен, сякаш се канеше да си тръгва.

— Сядай, Младок — заповяда му Плъха.

Онзи се подчини.

— Разкажи ни какво се случи.

— Не знам за какво говориш, авер. Нямам изобщо представа за какво говориш.

— Добре — казах, показвайки му дланите си. — Но знай, че отида ли в полицията, те ще научат, че отпечатъкът от пръст върху онзи нож е твой.

— Какъв нож? — Очите му бяха станали колкото палачинки.

— Младок, изслушай ме много внимателно. Аз самият си имам достатъчно проблеми и нямам никакво време да вземам твоите присърце. Онази нощ, когато белият мъж се е навъртал около кръчмата на Джон, аз бях там. Хати те е накарала да го закараш у дома му и той трябва да ти е платил, за да научи името на Корета. Тогава си го убил.

— Не съм убивал никого!

— Онзи отпечатък от пръст ще ти окачи въжето на шията.

— По дяволите!

Знаех, че бях прав, но това нямаше да ми помогне да го накарам да се разприказва. Проблемът беше там, че Младока не го беше страх от мен. Той никога не се боеше от хора, за които смяташе, че може да победи с юмруците си. Дори и фактът, че разполагах с информацията, която щеше да му окачи въжето на шията, не можеше да го стресне, защото се биех по-слабо от него.

— Убий го, Реймънд — казах.

Плъха само се ухили щастливо и стана от стола. Пистолетът веднага цъфна в ръката му.

— Чакай, чакай малко, авер. Каква игра ми играеш? — попита Младока.

— Ти си убил Ричард Макгий, Младок. А следващата нощ ми се обади, защото това имаше нещо общо с онова момиче, което търсех. Искаше да разбереш какво знам, но когато не успя, затвори. Но си го убил и ще ми кажеш защо или Плъха ще ти пръсне задника.

Младока облиза устни и се завъртя на стола като ядосано дете.

— За какво ме натискате толкова, авер! Какво съм ви направил?

— Разкажи как се случи, Младок. Разкажи ми и може би ще забравя онова, което ми е известно.

Младока взе да става нервен.

— Той беше пред бара през нощта, когато ти дойде — произнесе накрая той.

— Така значи.

— Хати не искаше да го пусне вътре и му каза да се разкара. Той обаче май беше здравата къркан, защото припадна на улицата. Хати ме накара да изляза и да го разкарам, не искаше неприятности с ченгетата. Така че излязох да му помогна да се качи в колата си или каквото има там.

Младока спря да отпива от бирата си и се загледа през прозореца.

— Продължавай, Младок — подкани го след малко Плъха. Не го свърташе на едно място.

— Каза, че ще ми даде двадесетачка, ако му кажа за онова момиче, дето ти го търсеше, Изи. После каза, че ще ми даде стотачка, ако го закарам до дома му и му кажа как да намери бялото момиче.

— Знаех си, че си се хванал — произнесе Плъха с клечка за зъби в устата.

— Ами доста пари бяха. — Младока се ухили благодарно на Плъха за разбирането, което беше проявил. — Да, откарах го до дома му. И му казах, че съм виждал момичето, което той търси, заедно с Корета Джеймс. Просто някакво бяло момиче, защо да ме е грижа?

— Тогава защо го уби?

— Поиска да предам някаква бележка на Франк Грийн. Каза ми, че щял да ми даде парите след това.

— Така ли?

— Казах му, че може да се ебе в гъза с тия лафове! Направих всичко, което беше поискал от мен, и ако има нужда от още нещо, можем да се разберем, след като ми плати. — Младока гледаше като подивял. — Каза ми, че съм можел да вървя на майната си, щом съм разсъждавал така. После ми наговори още обидни неща и се втурна в съседната стая. По дяволите! Сигурно си държеше ютията там. Ама аз грабнах ножа от мивката и хукнах подир него. Той като нищо можеше да ме изпревари и да стигне до пистолета си, не е ли така, Плъх?

Плъха само отпи от бирата си и го изгледа.

— Какво искаше да предадеш на Франк? — попитах.

— Искаше да му предам, че той и приятелите му знаели нещо много важно за момичето.

— Дафни?

— Да — кимна Младока. — Каза ми, че разполагали с много важна информация за нея и трябвало всички да се съберат и да говорят.

— Какво каза още?

— Нищо.

— И ти го уби, само защото си мислеше, че може да има пистолет?

— Няма нужда ме изпяваш на ченгетата, авер — издума Младока.

Беше потънал в стола, също като старец. Имаше достатъчно кураж да се нахвърли върху по-дребен от него човек, да забие нож в гърдите на невъоръжен пияница, но нямаше доблестта да си признае и да отговаря за престъпленията си.

„Той не заслужава да живее“, прошепна вътрешният ми глас.

— Пусни го — казах на Плъха.