Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (22)

22.

Не му казах всичко.

Не му казах за парите, които Дафни бе откраднала, нито името на богатия бял мъж, нито дори че го знаех. Плъха вероятно щеше да удържи думата, която ми беше дал. Той можеше да се въздържи от убийство, ако обаче само подушеше за тези тридесет хиляди долара, знаех, че нищо не може да го спре. Би убил и мен за такива пари.

— Твоята единствена грижа е Франк — казах му. — Само го намери къде се крие. Ако те заведе до момичето, работата е свършена. Разбери ме, Реймънд, просто искам да открия момичето, нямам никакво желание да причинявам зло на Франк.

Плъха само се ухили.

— Не се тревожи, Изи. Просто полудях, като го видях, притиснал нож в гърлото ти. Разбираш ли, исках да му дам един хубав урок.

— Ти само го наблюдавай — казах. — И се пази от ножа му.

— По дяволите! — изплю се Плъха. — Аз съм роден с нож в ръката.

 

 

Полицията ни пресрещна точно когато излизахме от къщата в осем сутринта.

— По дяволите.

— Господин Ролинс — каза Милър, — дойдохме да ви зададем още няколко въпроса.

Мейсън се захили.

— Май трябва да си ходя, Изи — каза Плъха.

Мейсън опря властно длан върху гърдите на Плъха.

— Кой си ти? — попита той.

— Казвам се Наврочет — отвърна Плъха. — Току-що дойдох да си прибера едни пари, които ми дължеше.

— Пари за какво?

— Пари, които му дадох назаем преди една година. — Плъха извади цяла бала, като най-горната банкнота беше двадесетарка.

Широката усмивка върху лицето на Мейсън не го разкраси никак.

— И той ти ги върна?

— Нямаше как — каза Плъха. — Защото иначе сега щяхте да търсите мен, а не него.

Ченгетата си размениха многозначителни погледи.

— Къде живеете, господин Наврочет? — попита Милър, като извади бележник и молив.

— Двадесет и седем тридесет и две и половина на Флорънс. На втория етаж, входът е отзад — излъга Плъха.

— Може да се наложи да ви зададем няколко въпроса по-късно — информира го Милър, докато си записваше адреса. — Така че, гледайте да сте наблизо.

— Както кажете, момчета. Работя в оная голяма автомивка на Креншо. Да знаете, че съм там, ако ме няма вкъщи. Хайде, доскоро, Изи. — И Плъха се отдалечи, размахвайки ръце и подсвирквайки си. Никога не можех да се начудя как познаваше толкова добре улиците, че да лъже по този начин.

— Да влезем, а? — предложи Милър с жест към къщата.

 

 

Сложиха ме на един стол и застанаха от двете ми страни, сякаш се канеха да вършат нещо много сериозно.

— Какво знаеш за Ричард Макгий? — попита ме Милър.

Когато изправих глава, видях ги как забиват погледи в лицето ми, търсейки истината.

— Кой? — попитах.

— Чу ме много добре — каза Милър.

— Не познавам човека, чието име назовахте. — Протаках работите, за да разбера какво знаят.

Мейсън положи тежката си ръка върху рамото ми.

— От полицейското управление в Лос Анджелис са открили мъртъв човек в къщата му в Лоръл Каниън снощи — извести ме Милър. — Ричард Макгий. Върху масата му имало бележка, написана на ръка.

Милър ми протегна парчето хартия. Върху него беше надраскано „К. Джеймс“.

— Не ти ли звучи познато? — попита Мейсън.

Опитах се да изглеждам глупаво. Не беше особено трудно.

— А какво ще кажеш за Хауард Грийн? И него ли не познаваш? — Милър качи краката си върху масичката ми и приближи лицето си до моето на не повече от няколко сантиметра.

— Не.

— Наистина ли? Той ходи до онзи негърски бар, където си бил с Корета Джеймс. Оная дупка не е чак толкова голяма, че да се скриеш и никой да не те види.

— Е, може би ще го позная по лицето, ако ми го покажете — казах.

— Това ще е малко трудничко — изръмжа Милър. — Той е мъртъв, физиономията му напомня на хамбургер.

— А какво ще кажеш за Матю Теран? — попита Милър.

— Разбира се, че го познавам. Допреди няколко седмици се бореше за кметското място. Какво означава всичко това, по дяволите? — изправих се, симулирайки отвращение.

— Теран ни се обади през нощта, когато те арестувахме — каза Милър. — Искаше да знае дали сме открили кой е убил шофьора му, Хауард Грийн.

Само го изгледах с празен поглед.

— Казахме му, че още не сме открили — продължи Милър. — Последва обаче ново убийство, този път на Корета Джеймс. Беше същият почерк. Той наистина се заинтересува, Изи. Искаше да научи всичко за теб. Той дори дойде при нас в участъка и ни накара да те посочим на него и на новия му шофьор.

В съзнанието ми изплува шпионката на вратата.

— Никога не съм се срещал с този човек — казах.

— Не? — повтори след мен Милър. — Тази сутрин тялото на Теран е било открито в офиса му в центъра на града. В сърцето му имало елегантен малък отвор.

Тази новина ме върна обратно в креслото.

— Ние не мислим, че ти имаш нещо общо с това убийство, Изикиъл. Най-малкото, не можем да го докажем. Но ти така или иначе трябва да знаеш нещо… А ние имаме на разположение цял ден да ти задаваме въпроси.

Мейсън се ухили достатъчно широко, за да ме запознае с възпалените си червени венци.

— Не знам за какво говорите, момчета. Може и да познавам този образ Хауард Грийн. Искам да кажа, ако е ходил в кръчмата на Джон, вероятно ще знам как изглежда, но това е всичко, което ми е известно.

— Мисля, че това не е всичко, Изикиъл. И ако ти наистина не ни кажеш, тогава нещата за теб ще се развият крайно лошо. Много лошо.

— Човече, разбери ме, не знам нищичко! Нямам нищо общо с убийствата на тези хора. Веднъж вече ме прибрахте. Знаете, че нямам досие. Пийнахме с Дюпрей и Корета и това е всичко. Не можете да ме обесите за това.

— Мога, ако докажа, че си ходил в къщата на Макгий.

Забелязах, че Милър има малък белег под дясното око. Стори ми се, че винаги съм знаел за съществуването му. Сякаш съм го знаел и не съм го знаел в същото време.

— Не съм бил там — казах.

— Къде? — запита рязко Милър.

— Не съм бил в къщата на убития.

— Върху ножа има голям отпечатък от пръст, Изикиъл. Ако е твой, с теб е свършено.

Мейсън вдигна сакото ми от креслото и ми го подаде също като някакъв лакей. Вероятно си мислеше, че вече ме е хванал и няма къде да мърдам, така че може да си позволи да демонстрира възпитание.

 

 

Закараха ме обратно в участъка, за да ми снемат отпечатъци, после ги изпратиха до централното управление, за да бъдат сравнени с намерените върху ножа.

Милър и Мейсън ме отведоха отново в същата малка стаичка за поредния разпит.

Непрекъснато ми задаваха все едни и същи въпроси. Познавах ли Хауард Грийн? Познавах ли Ричард Макгий? Милър ме плашеше, че ще отиде в кръчмата на Джон и ще намери някой, който да ме свърже с Грийн, но и двамата знаехме, че блъфираше. В онези дни нямаше нито един негър, който да сътрудничи на полицията. А и тези, които уж го правеха, лъжеха по същия начин, както и всички останали. Клиентелата на Джон беше особено задружна, така че от тази страна бях спокоен, най-малкото от свидетелски показания срещу мен.

Това обаче, което ме тревожеше, беше отпечатъкът от пръст.

Знаех, че не съм се докосвал до ножа, но не бях наясно с какво разполагаше полицията. Ако те наистина искаха да заловят човека, извършил убийството, тогава щяха да играят честно и щяха да проверят отпечатъците ми, след което щяха да ме пуснат. Но може би имаха нужда от изкупителна жертва. Може би просто искаха да приключат случая, защото служебната им характеристика за годината едва ли беше добра. Човек никога не може да бъде сигурен, когато става дума за ченгета и за район с цветнокожо население. Полицията пет пари не даваше за престъпленията сред негрите. Искам да кажа, някое мекушаво ченге можеше да го вземе присърце, само ако някой мъж убиеше жена си или наранеше детето си. Едва ли някой обаче щеше да даде и пет пари за насилието, което упражняваше Франк Грийн. Вестниците дори и не поместваха материали за цветнокожи убийци. А когато по изключение го правеха, това обикновено ставаше на последните страници.

Така че, ако искаха да ми прикачат убийството на Хауард Грийн или това на Корета, просто щяха да ме натопят, за да се отърват по най-бързия начин. Поне така си мислех тогава.

Разликата тук обаче беше тази, че бяха загинали и двама бели мъже. А да убиеш бял човек, това вече беше истинско престъпление. Единствената ми надежда бе, че тези ченгета бяха искрено заинтересовани да открият истинския извършител.

 

 

Още ме разпитваха същия следобед, когато един младеж с кафяв костюм влезе в малката стаичка. Носеше голям кафяв плик, който връчи на Милър. Прошепна нещо в ухото му и онзи кимна сериозно, сякаш току-що му бяха съобщили нещо изключително важно. Младежът излезе и Милър се извърна към мен — това беше единственият път, когато го видях да се усмихва.

— Тук в този плик имам отговора за отпечатъците от пръстите, Изикиъл — ухили се той.

— Тогава предполагам, че мога да си ходя.

— Ами.

— Какво пише там? — Мейсън подскачаше насам-натам като куче, чийто господар се е прибрал у дома.

— Май спипахме убиеца.

Сърцето ми заби толкова бързо, че вече чувах ударите му.

— Не, човече, не съм бил там.

Втренчих се в лицето на Милър, без да издавам дори и частица от сграбчилия ме страх. Гледах го и си мислех за всички германци, които бях убил. Той не можеше да ме изплаши, нито да ме смачка.

Милър издърпа един бял лист от плика и го прочете. После ме погледна. Сетне отново се върна към плика.

— Можете да си вървите, господин Ролинс — изрече той след цяла вечност. — Но ние отново ще дойдем при нас. Все ще успеем да ви хванем за нещо, Изикиъл, можете да бъдете сигурен в това.

 

 

— Изи! Изи, тук! — подвикна Плъха от колата ми от отсрещната страна на улицата.

— Откъде взе ключовете? — попитах го, докато се мятах на седалката до него.

— Ключовете ли? По дяволите, човече, човек трябва само да потърка две клечки една в друга и колата веднага пали.

От стартера висяха множество жици, вързани накъсо. При друг момент сигурно щях да изпадна в бяс, но този път само се разсмях от сърце.

— Тъкмо започвах да си мисля дали да не ти се притека на помощ, Изи — каза Плъха, като потупа пистолета, който бе пуснал между нас на предната седалка.

— Не разполагаха с достатъчно улики, за да ме задържат. Но ако скоро не успеят да открият нещо съществено, като нищо може да им щукне в главите, че аз съм единственото им спасение и да ме замъкнат отново в участъка.

— Е, открих къде държат Дюпрей — каза Плъха. — Можем да отидем при него и да решим какво ще правим по-нататък.

Аз също исках да говоря с Дюпрей, но имаше нещо по-важно от него.

— Ще отидем там малко по-късно, но първо искам да ме откараш до едно друго място.

— Къде е това?

— Давай ей там, до онзи ъгъл, и после завий наляво — казах.