Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (12)

12.

Обърнах бутилка и половина бърбън, преди да успея да заспя. Чаршафите бяха чисти и прохладни, а страхът беше удавен в алкохола, но всеки път, когато затворех очи, пред мисления ми взор изплуваше Корета, надвесена над мен, целуваща гърдите ми.

Все още бях твърде млад, за да си представя, че смъртта може да споходи някого от връстниците ми. Дори и след войната очаквах да видя отново приятелите си, макар да знаех, че са мъртви.

Цялата нощ сънувах кошмари. Заспивах и само след няколко минути се събуждах, като виках името на Корета или отговарях на някакъв неин въпрос. Когато не можех да се унеса отново, посягах към бутилката до леглото ми.

 

 

По-късно същата нощ телефонът иззвъня.

— Ало? — изрекох замаяно.

— Изи? Ти ли си? — обади се груб глас.

— Да. Кое време е?

— Около три. Да не спеше, авер?

— Ти как мислиш? Кой се обажда?

— Младока. Не ме ли позна?

Беше ми потребно време, за да дойда на себе си. Двамата с Младока никога не се бяхме сприятелявали и не можех да си представя откъде може да е докопал телефонния ми номер.

— Изи! Изи? Да не заспиш пак?

— Какво искаш от мен по това време, Младок?

— Нищо.

— Нищо ли? Значи ме вдигаш в три часа през нощта заради нищо, така ли?

— Не си го изкарвай на мен, авер. Просто реших да ти кажа онова, което искаше да научиш.

— Какво целиш, Младок?

— Само да ти кажа за онова момиче, това е всичко. — Гласът му звучеше нервно. Говореше бързо и имах чувството, че непрестанно се озърта през рамо. — За какво я търсеше все пак?

— Имаш предвид бялото момиче ли?

— Да. Спомних си, че я видях миналата седмица. Идва с Франк Грийн.

— Как се казва?

— Мисля, че я наричаше Дафни.

— И как стана, че едва сега ми го казваш? И в този час?

— Защото след малко си лягам и ще стана чак след два и половина следобед, Изи. Мислех, че много искаш да го научиш, затова ти позвъних.

— Значи ти едва сега си проумял, че трябва да ми позвъниш, и го правиш посред нощ, за да ми съобщиш за някакво си момиче? Човече, черепът ти е пълен с лайна! Какво искаш, по дяволите?

Младока избълва две дебели псувни и затръшна слушалката.

Вдигнах бутилката и напълних чашата си догоре. После запалих цигара и се замислих над обаждането на Младока. Нямаше просто никакъв смисъл да ме вдига посред нощ, за да ми каже за някакво си момиче, с което съм искал да се позабавлявам. Той явно знаеше нещо. Но какво можеше да проумява тъпият мозък на един бияч на заведение относно моя въпрос? Допих си чашата и допуших цигарата, без да съм си отговорил.

Бърбънът отново притъпи нервите ми и успях да потъна в някакво подобие на сън. Сънувах как ловяхме риба южно от Хюстън, когато бях още малко момче. В реката Гатлин се въдеха гигантски риби. Майка ми казваше, че някои от тях били толкова едри, че дори и алигаторите не ги закачали.

Тъкмо бях уловил една от тези гигантски риби и бях изкарал главата й над повърхността на водата. Главата й беше с размера на човешки торс.

И в този момент телефонът иззвъня.

Не можех да вдигна слушалката, защото това означаваше да изтърва рибата, така че извиках на майка ми да я измъкне, но тя не ме чу, защото телефонът продължи да звъни, а рибата непрекъснато се опитваше да се отскубне. Накрая бях принуден да я пусна и когато вдигнах слушалката, изхълцах:

— Ало?

— Алоу? Мосю Ролинс ли йе? Да? — Акцентът беше мек, подобен на френски, но не беше точно френски. Обаждаше се жена.

— Да. — Шумно издишах. — Кой се обажда?

— Обаждам ви се поради проблем с ваша приятелка?

— И за кого става въпрос?

— Корета Джеймс — отвърна гласът, подчертавайки всяка сричка.

Това вече ме накара да подскоча от леглото.

— Кой се обажда?

— Казвам се Дафни. Дафни Моне — отвърна гласът. — Корета ваша приятелка, нали? Тя дойде да ме види и поиска пари. Каза, че сте ме търсили, и ако не й дам, щяла да ви каже за мен.

— Кога ви каза това?

— Не вчера, а денят преди вчера.

— И какво направихте?

— Аз дала последните си двайсе долара. Не ви познавам, нали, мосю Ролинс?

— И тя какво направи?

— Тя си тръгва и аз се тревожа за това. Приятелят ми го няма, не се прибрал у дома. Тогава аз решила, че е по-добре да ви позвъня и вие ми кажете? Защо искате да ме откриете?

— Не знам за какво говорите. Но кой е вашият приятел?

— Франк. Франк Грийн.

Инстинктивно се пресегнах за панталоните си. Бяха на пода, точно до леглото.

— Защо ме търсите, мосю Ролинс? Познавам ли ви?

— Трябва да си направила някаква грешка, сладурче. Не знам какво е имала предвид… Мислиш ли, че Франк е отишъл да я търси?

— Не казала на Франк, че тя идва тук. Него нямаше по това време. Той не се прибра у дома.

— Не знам нищо за това къде е Франк, но Корета е мъртва.

— Мъртва?! — Гласът й наистина прозвуча изненадано.

— Да, случило се е в четвъртък през нощта.

— Това е ужасно! Мислите ли, че нещо може да се е случило и с Франк?

— Слушайте, не знам какво става с Франк или с когото и да било другиго. Всичко, което знам, е, че това не е моя работа и се надявам да се оправите някак. Трябва да затварям, имам спешна работа.

— Но вие трябва да ми помогнете!

— Не, благодаря, сладурче. Това е вече прекалено за мен.

— Но ако вие не ми помогнете, аз ще трябва да отида в полицията, за да открия приятеля си. Ще трябва да им кажа за вас и за тази жена — Корета.

— Вижте, по всяка вероятност вашият приятел я е убил.

— Наръгана ли е била?

— Не — отвърнах, проумявайки какво имаше предвид. — Била е пребита до смърт.

— Това не е Франк. Той има нож. Не използва юмруци. Вие ще ми помогнете ли?

— Да ви помогна с какво? — попитах и вдигнах ръце да й покажа колко съм безпомощен, макар да не можеше да види жеста ми.

— Аз имам приятел. Той може да знае къде да открие Франк.

— Не горя от желание да ходя да търся Франк Грийн, но щом толкова искате, защо не се обадите на приятеля си?

— Аз, аз трябва да отида при него. Той има нещо за мен и…

— Тогава за какво съм ви? Щом той ви е приятел, просто идете до дома му. Вземете такси.

— Нямам никакви пари, а Франк е взел колата ми. Много е далеч, къщата на приятеля ми, но аз мога да ви кажа как да стигнете дотам.

— Не, благодаря ви.

— Моля ви, помогнете ми! Не искам да звъня в полицията, но няма да имам друг избор, ако не ми помогнете.

И мен ме беше страх от полицията. Боях се, че следващият път когато ме приберяха там, нямаше да има излизане. Все повече и повече ми липсваше моята гигантска риба. Почти доловях миризмата на пържено. Само да посегнех и щях да я имам.

— Къде се намирате? — попитах.

— У дома, на Динкър стрийт. Тридесет и четири петдесет и едно и…

— Франк не живее там.

— Аз си имам свой собствен дом. Да? Той не ми е любовник.

— Мога да ви донеса малко пари и да ви кача в такси. Това е всичко.

— О, да, да! Това ще бъде чудесно.