Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (11)

11.

Напуснах участъка с бърза крачка, макар че ми се искаше да тичам през глава.

До кръчмата на Джон имаше петнадесет квартала и аз непрекъснато си повтарях, че не трябва да бързам. Бях наясно, че полицаите от някоя патрулна кола веднага ще арестуват всеки тичащ негър, когото зърнат.

Улиците бяха тъмни и безлюдни. Сентръл авеню напомняше на гигантска черна алея, а аз се чувствах като плъх, който се спотайва по ъглите и се оглежда за котки.

От време на време профучаваше кола. Долавях отглас от музика или смях и след миг всичко отново потъваше в мрак. Нямаше жива душа по улиците.

Бях вече на три преки от кръчмата, когато някой извика името ми.

— Хей, ти! Изи Ролинс!

Черен кадилак се изравни с мен и забави скорост. Дълъг автомобил — сигурно два пъти по-дълъг от обикновените коли. От прозореца на шофьора се подаде бяло лице с черна шапка.

— Изи, ела тук — обади се глас.

— Кой сте вие? — запитах през рамо, без да спирам забързания си ход.

— Спокойно, Изи — отвърна непознатият. — Един човек отзад иска да говори с теб.

— Точно сега нямам време, човече. Трябва да вървя. — Бях ускорил крачка и вече подтичвах.

— Скачай вътре. Ще те откараме където отиваш — каза шофьорът и после попита нещо спътниците си.

— Изи — обади се отново той. Не понасям, когато непознати хора се обръщат към мен по този начин. — Шефът ми ще ти даде петдесетак, ако си съгласен да те откара.

— Да ме откара къде? — попитах, без да спирам.

— Където кажеш.

Стиснах уста и продължих да крача.

Кадилакът се плъзна напред и спря до бордюра на около тридесетина крачки пред мен. Вратата на шофьора се отвори и той слезе от колата. Трябваше да сгъне дългите си крака чак до гърдите, за да се измъкне от седалката. Когато се изправи, видях, че беше много висок мъж със слабо, почти изпито лице, и светла коса, която беше или сива, или руса, не можах да видя ясно на мижавата светлина.

Той протегна ръце пред себе си на височината на раменете. Странен жест — изглеждаше, сякаш иска мир, но аз бях наясно, че от тази поза може лесно да ме сграбчи.

— Слушай, човече — изрекох аз, като приведох тяло. Това беше най-лесният начин да се добера до коляното на върлината пред мен. — Прибирам се у дома. Нищо друго не ме вълнува в момента. След като вашият човек иска да разговаряме, кажете му утре да ми се обади по телефона.

Високият шофьор посочи с палец зад гърба си.

— Човекът ми каза да ти предам, че на него му е известно защо те е прибрала полицията. Иска да разговаряте на тази тема.

Шофьорът се ухили с изражението на човек, комуто е известно далеч повече от това, което казва в момента. Докато го гледах, усетих насъбралата се в мен умора. Проумях, че ако се нахвърля отгоре му, само ще си разбия лицето в паважа. А и освен това, мен все пак ме интересуваше защо ме беше прибрала полицията.

— Значи само да си поговорим, така ли? — попитах.

— Ако искаше да ти причини зло, отдавна да си мъртъв.

Шофьорът отвори задната врата и аз се вмъкнах вътре. Мигът, в който вратата се затръшна след мен, ме блъсна отвратителна воня. Беше познато съчетание на парфюм и вкиснато тяло.

Колата включи рязко на задна скорост и аз се забих в седалката с гръб към шофьора. Пред мен седеше дебел бял мъж. Кръглото му лице изглеждаше като месечина на светлината на пробягващите улични лампи. Усмихваше се. Зад гърба му тъмнееше празното пространство на багажника. Стори ми се, че зърнах нещо да мърда, но преди да успея да се огледам по-добре, той ме заговори:

— Къде е тя, господин Ролинс?

— Не ви разбрах?

— Дафни Моне. Къде е?

— Кой е това?

Никога не можех да свикна с дебелите устни у белите хора, особено при мъжете. Този мъж имаше отпуснати, червени бърни. Изглеждаха като инфектирани рани.

— Знам защо ви прибраха ченгетата, господин Ролинс — махна той по посока на полицейския участък зад нас. Докато беше извърнат назад, аз отново погледнах към багажното отделение. Мъжът придоби доволен вид. — Хайде, излез, сладур.

Иззад седалката се подаде малко момче. Беше облечено в мръсни къси панталонки и бели чорапки. Кожата му беше кафява, а гъстата права коса — черна. Бадемовидните очи подсказваха азиатски произход, но аз реших, че е мексиканче.

Момчето стъпи на пода, приклекна долу и обви крака на дебелия мъж.

— Това е моето малко момче — произнесе дебелакът. — То е единствената причина все още да съществувам.

Видът на това нещастно създание и вонята ме накараха да се потърся. Опитвах се да не мисля за гледката пред мен, защото не можех да направя нищо, за да я променя, поне в момента.

— Не знам какво искате от мен, господин Теран — казах. — Не знам защо ме арестува полицията и не познавам никаква Дафни. Всичко, което искам в момента, е да се прибера у дома и да се опитам да забравя тази история.

— Значи знаете кой съм?

— Чета вестници. Кандидатирахте се за кмет.

— Пак мога да се кандидатирам — каза той. — И ще го направя. Ако ми помогнете. — Той се пресегна и почеса момченцето зад врата.

— Не знам какво имате предвид.

— Полицията иска да знае какво сте направили, след като сте пили с Корета Джеймс и Дюпрей Бушар, нали?

— Ами…

— Пет пари не давам какво си направил, Изи. Единственото нещо, което ме интересува, е човекът, който търси лицето Дафни Моне.

Поклатих отрицателно глава.

— Някой — поколеба се, — странен човек… не поиска ли да разговаря с Корета?

— Какво искате да кажете с това „странен“?

Матю Теран ми се усмихна за момент, после каза:

— Дафни е бяло момиче, Изи. Младо и красиво. За мен е страшно важно да я намеря.

— Не мога да ти помогна, човече. Не знам дори защо ме замъкнаха в участъка.

— Познаваш ли Хауард Грийн?

— Срещал съм го един или два пъти.

— Онази нощ Корета спомена ли нещо за него?

— Нито дума. — Толкова добре се чувствах, когато говорех истината.

— А вашият приятел Дюпрей? Той каза ли нещо?

— Дюпрей пие. Това е основното, което го интересува. И когато си погълне дозата, заспива. Това направи и онази вечер. Както между впрочем и всички ние.

— Аз съм могъщ човек, господин Ролинс. — Не беше необходимо да ми го съобщава. — И дори не ми се иска да си представя, че ме лъжете.

— Знаете ли защо ме арестуваха ченгетата?

Матю Теран вдигна дребното мексиканче и го притисна към гърдите си.

— Какво мислиш, сладур? — попита го той.

Гъсти сополи заплашваха да рукнат всеки момент от носа на детето. Устата му беше отворена. То ме зяпаше, сякаш бях някакво странно животно. Безопасно, може би труп на куче или таралеж, прегазен от автомобил на магистралата.

Господин Теран вдигна слушалката от слонова кост, окачена до главата му, и рече:

— Норман, откарайте господин Ролинс където желае. Засега приключихме. — После ми я даде. Миришеше на сладникави благовония и кисела пот. Опитах се да пренебрегна миризмите, докато съобщавах на Норман адреса на кръчмата.

— Заповядайте си парите, господин Ролинс — каза Теран.

Той държеше няколко смачкани банкноти в ръката си.

— Не, благодаря ви. — Не исках да докосвам нищо, минало вече през ръцете на този мъж.

— Офисът ми е включен в телефонния указател, господин Ролинс. Ако я откриете и ни съобщите, ще ни направите голяма услуга.

Когато най-сетне спряхме пред кръчмата на Джон, аз се измъкнах по най-бързия начин от колата.

 

 

— Изи! — възкликна Хати. — Какво се е случило с теб, бебчо?

Тя заобиколи плота и сложи ръка върху рамото ми.

— Ченгета — отвърнах.

— О, милият! Да не беше заради Корета?

Изглежда всички бяха в течение на житие-битието ми.

— Какво общо има това с Корета?

— Не си ли чул?

Само я зяпнах.

— Корета е била убита — каза тя. — Чух, че полицаите са измъкнали Дюпрей от работното му място, защото е бил предната нощ с нея. А аз знаех, че и ти беше с тях в сряда вечерта. Не беше трудно да се досетя, че полицията е заподозряла и теб.

— Убита?!

— Също като Хауард Грийн. Толкова лошо са я пребили, че само майка й успяла да я разпознае.

— Мъртва?

— Какво ти направиха, Изи?

— Одел тук ли е, Хати?

— Знаеш, че идва обикновено към седем.

— Колко е сега?

— Десет.

— Можеш ли да му кажеш, че го викам? — помолих я аз.

— Разбира се, че мога, Изи. Ей сега ще накарам Младока да му предаде.

Тя пъхна глава през вратата и скоро се върна. Одел се появи след няколко минути. По изражението на лицето му разбрах, че наистина не изглеждам добре. Той рядко проявяваше емоции, но в първия момент придоби вида на човек, видял привидение.

— Можеш ли да ме откараш у дома, Одел? Не съм с колата.

— Разбира се, Изи.

 

 

Одел мълча през по-голямата част от пътя. Проговори, едва когато наближихме дома ми.

— Трябва да разпуснеш малко, Изи.

— Това и мисля да направя, Одел.

— Нямам предвид само сън. Имам предвид истинска почивка, отпуск или нещо такова.

Засмях се.

— Една жена на времето ми каза, че бедните хора не могат да си позволят почивка. По думите й, ние трябва да работим непрестанно, иначе не бихме оцелели.

— Не е необходимо да се откъсваш съвсем. Имах предвид нещо като промяна на обстановката. Може би няма да е зле да отскочиш до Хюстън или дори до Галвестън, където не те познават толкова хора.

— Защо ми казваш това, Одел?

Колата спря до къщата. Понтиакът ми беше приятна гледка, паркиран отпред. Можех да прекося цялата страна с парите, които ми беше дал Олбрайт.

— Първо убиват Хауард Грийн, после Корета, по един и същ начин. Полицията те опандизва. Казват, че и Дюпрей е в ареста. Време е да си вдигаш чукалата.

— Не мога да се махна, Одел.

— Защо да не можеш?

Погледнах къщата си. Моят прекрасен дом.

— Просто не мога. Но мисля, че имаш право.

— Не тръгнеш ли, Изи, тогава потърси някаква помощ.

— Каква помощ имаш предвид?

— Не знам. Може би не е зле да дойдеш в неделя на църква. Поговори с преподобния Таун.

— И господ не може да оправи тази бъркотия. Трябва да потърся някой друг.

Излязох от колата и му махнах за лека нощ. Одел беше добър приятел. Той ме изчака да прекрача прага и чак тогава потегли.