Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (10)

10.

Към обяд вече си бях у дома. Улицата беше пуста, а районът — спокоен. Само от другата страна на платното срещу къщата имаше паркиран тъмен форд. Спомням си, че в този момент си помислих, че някой бирник прави обичайната си обиколка. После гръмко се разсмях, защото всичките ми сметки бяха платени авансово. Този ден бях горд човек. Падението принадлежеше на миналото.

Докато затварях портичката на двора, видях как двама бели мъже изскачат от форда. Единият беше върлинест и мършав и носеше тъмносин костюм. Другият беше моят ръст, но три пъти по-дебел. Носеше измачкан костюм, целият покрит с мазни петна.

Мъжете закрачиха бързо към мен, но аз бавно тръгнах към вратата.

— Господин Ролинс! — извика единият подире ми.

Извърнах се.

— Да?

Приближиха се предпазливо. Дебелият беше пъхнал ръка в джоба си.

— Господин Ролинс, аз съм Милър, а това е партньорът ми Мейсън. — И двамата протегнаха значките си.

— Да?

— Искаме да дойдете с нас.

— Къде?

— Ще видите — произнесе дебелият, докато ме улавяше за лакътя.

— Арестувате ли ме?

— Ще видите — повтори Мейсън, като ме задърпа към вратата.

— Имам право да знам защо ме отвеждате.

— Имаш право да паднеш и да си разбиеш мутрата, мръсен брикет! Имаш право и да пукнеш — додаде той и ме удари в диафрагмата.

Когато се свих на две, дебелият сръчно ми изви ръцете отзад и ми закопча белезниците. После двамата заедно ме замъкнаха до колата. Хвърлиха ме върху задната седалка и ме оставиха да агонизирам, останал без дъх.

— Ха си повърнал върху тапицерията, ха си го облизал — изрева Мейсън през рамо.

Откараха ме до участъка на Седемдесет и седма улица и ме извлякоха до предната врата.

— Значи го спипа, а, Милър? — обади се нечий глас.

Двамата ме държаха под мишниците и аз влачех крака с клюмнала глава. Бях се оправил от удара, но не исках да го разберат.

— Да, спипахме го, когато се прибираше у дома. Чист е.

Отвориха вратата на едно малко помещение, което вонеше слабо на урина. Стените му бяха грубо измазани, а мебелировката се състоеше от един-единствен дървен стол. Не ми го предложиха, просто ме зарязаха, паднал на колене, и излязоха, като затръшнаха вратата след себе си.

Забелязах малка шпионка.

Довлякох се до стената и се изправих, подпирайки се на рамо. Стаята не изглеждаше никак хубаво. По тавана минаваха няколко голи тръби, от които капеше. Краищата на покрития с линолеум под бяха разядени и избелели от влагата. Имаше само един прозорец. Стъкло нямаше, а само решетка от кръстосани два по два дебели железни пръти. През отвора влизаше доста оскъдна светлина поради клоните и листата, които се опитваха да се вмъкнат в килията. Беше малко помещение, може би шест на шест. Изпитах страх, че може да се окаже последното убежище, обитавано от мен.

Тревожех се, защото не последваха обичайните процедури. И преди бях играл на „ченгета и негри“. Ченгетата те пипват за врата, вземат ти името и отпечатъци от пръстите, после те хвърлят в един кюп с други задържани „заподозрени“ и пияници. И след като вече ти е прилошало за не знам кой път от бълвочите и мръсния език, те отвеждат в друга стая и те питат защо си ограбил този и този магазин за алкохолни напитки и какво си направил с парите.

Опитваш се да изглеждаш невинен, като отричаш всичко, в което те обвиняват. Трудно е да се правиш на невинен, когато си такъв, но ченгетата са убедени, че не си. Те разсъждават, че си направил нещо, защото това е начинът им на мислене, а ти им казваш, че си невинен, което просто ги убеждава още повече, че криеш нещо. Този ден обаче играта не беше същата. Знаеха името ми и нямаха нужда да ме сплашват с общ арест. Не им беше необходимо да вземат отпечатъци от пръстите ми. Нямах представа защо ме бяха задържали, но знаех, че това нямаше никакво значение, защото те се смятаха за силните на деня.

Седнах на стола и се загледах в клоните, надничащи през прозореца. Изброих тридесет и две яркозелени олеандрови листа. През отвора се точеше колона черни мравки, които бързо се придвижваха покрай стената до другата страна на стаята, където в единия ъгъл лежеше смазан миши труп. Предположих, че затворникът преди мен беше стъпкал мишката. Вероятно се бе опитал да я убие в средата на стаята, но бързият гризач му се бе изплъзнал два или три пъти. Накрая обаче мишката явно не бе преценила правилно наличието на цепнатина в стената и съкафезникът ми бе успял да блокира бягството й, скачайки отгоре й. Мишката вече изглеждаше мумифицирана, така че по всяка вероятност смъртта й бе настъпила в началото на седмицата, когато ме бяха изхвърлили от работа.

Докато си мислех за мишката, вратата на килията се отвори и полицаите влязоха. Бях разгневен на себе си, защото не бях проверил дали бяха заключили вратата. Ченгетата явно си правеха каквото си искат с мен.

— Изикиъл Ролинс — произнесе Милър.

— Да, сър.

— Имаме да ви зададем няколко въпроса. Можем да ви свалим белезниците, ако проявите желание да ни сътрудничите.

— Аз вече ви сътруднича.

— Нали ти казах, Бил — обади се Мейсън. — Тоя негър е схватлив.

— Свали му белезниците, Чарли — нареди Милър и дебелият изпълни нареждането му.

— Къде беше вчера сутринта около пет часа?

— За коя сутрин става въпрос? — опитах се аз да печеля време.

— Има предвид четвъртък сутринта — уточни Мейсън, като придружи думите си с ритник в гърдите, който ме просна на пода.

— Ставай — нареди Милър.

Изправих се на крака и наместих стола.

— Трудно е да се каже — произнесох аз, докато отново сядах на стола. — Бях излязъл да пийна нещо и после помогнах да пренесем един пиян у дома му. Може да съм бил на път към къщи или вече да съм си бил в леглото. Не съм гледал часовника.

— Кой беше тоя приятел?

— Пит. Моят приятел Пит.

— Пит, а? — изкикоти се Мейсън. Той мина откъм лявата ми страна и преди да успея да се извърна, усетих резкият удар на юмрука му да експлодира в главата ми.

Отново се озовах на пода.

— И така, къде пиехте двамата с този Питър? — изсумтя Мейсън.

— При един приятел на Осемдесет и девета улица.

Мейсън отново се приближи, но този път успях да се извъртя. Той само ме изгледа с невинно лице и потърка длани.

— Да не е един незаконен клуб, наречен кръчмата на Джон? — попита Милър.

Замълчах.

— Ти имаш далеч по-големи неприятности от пиячката в бара на твоя приятел, Изикиъл. Далеч по-големи.

— Какви?

— Големи.

— Какво означава това?

— Означава, че можем да изкараме черния ти задник зад участъка и да ти пуснем един куршум в мозъка — кресна Мейсън.

— Къде бяхте в пет часа четвъртък сутринта, господин Ролинс? — отново попита Мейсън.

— Не мога да ви кажа с точност.

Мейсън бе свалил обувката си и почукваше с тока в отворената си месеста длан.

— В пет часа — повтори Милър.

Тази игра продължи още малко.

— Вижте — произнесох накрая, — не е необходимо да си блъскате главите заради мен. Ще се радвам да ви кажа онова, което искате да чуете.

— Значи си готов да ни сътрудничиш? — попита Милър.

— Да, сър.

— Къде отиде, когато излезе от къщата на Корета Джеймс в четвъртък сутринта?

— Прибрах се у дома.

Мейсън се опита да изрита стола изпод мен, но аз скочих.

— Писна ми вече, човече! — изревах, но нито единият, нито другият се впечатлиха особено. — Казах ви, че се прибрах у дома и това е всичко.

— Седнете, господин Ролинс — произнесе спокойно Милър.

— Защо ми е да сядам, след като всеки път се опитвате да изритате стола изпод мен? — извиках, но въпреки това отново седнах.

— Нали ти казах, че е луд, Бил — каза Мейсън. — Казах ти, раздел осми.

— Господин Ролинс — произнесе Милър, — къде отидохте, след като напуснахте дома на госпожица Джеймс?

— Прибрах се у дома.

Този път никой не ме удари, нито се опита да изрита стола изпод мен.

— Видяхте ли госпожица Джеймс по-късно същия ден?

— Не, сър.

— Имахте ли сблъсък с господин Бушар?

Разбрах го много добре, но въпреки това отново се опитах да печеля време.

— Моля?

— Имахте ли спор с Дюпрей Бушар относно госпожица Джеймс?

— Нали се сещаш, с онзи Пит — помогна ми Мейсън.

— Така му казвам понякога.

— Имахте ли сблъсък с господин Бушар?

— Не съм имал никакъв сблъсък с Дюпрей. Той беше заспал.

— Тогава къде ходихте в четвъртък?

— Прибрах се у дома с махмурлук. Останах си вкъщи цял ден и цяла нощ, после отидох на работа, днес имам предвид. Е — исках разговорът да продължава, за да не изпадне Милър в бяс и да посегне към мебелировката на килията, — не съвсем на работа, защото в понеделник ме изритаха. Отидох да питам дали няма да ме вземат обратно.

— Къде ходи в четвъртък?

— Прибрах се у дома с махмурлук…

— Мръсен негър! — нахвърли се с юмруци върху мен Мейсън. Събори ме на пода, но аз успях да го сграбча за китките. Завъртях се и се усуках, така че след малко вече бях възседнал дебелия му задник. Можех да го убия така, както бях убивал други бели мъже в униформи, но усещах присъствието на Милър зад гърба си, така че се изправих и се придвижих в ъгъла.

Милър бе извадил специалния си полицейски револвер.

Мейсън имаше вида на човек, готов да скочи и да ме разкъса, но коремния масаж, който му бях приложил, го беше изтощил.

— Остави ми го само за минутка — помоли той, както беше на колене.

Милър се поколеба. Погледът му непрекъснато отскачаше между мен и дебелака. Може би го беше страх, че мога да убия партньора му или му се повдигаше от обяснителните доклади, които трябваше да пише след това. А можеше и да е потаен хуманист, който мрази проливането на човешка кръв.

— Не — промърмори накрая той.

— Но… — запъна се Мейсън.

— Казах не! Да тръгваме.

Милър подпъхна свободната си ръка под дебелата мишница на партньора си и му помогна да се изправи на крака. После сложи револвера в кобура си и приглади сако. Мейсън ми се озъби и последва Милър през вратата. Започваше да ми напомня на дресиран пес. Ключалката изщрака след тях.

Върнах се на стола и отново изброих листата. Отново проследих мравките до мъртвата мишка. Този път обаче си представих, че аз съм палачът, а мишката е Мейсън. Така го размазах, че целият му костюм се просмука от телесни течности и той заприлича на безформена купчина парцали в ъгъла. Очите му бяха изскочили от орбитите.

От тавана висеше гола крушка, но нямаше как да я изключа. Оскъдната светлина, процеждаща се през клоните и листата, бавно започна да се прибулва и в помещението нахлу здрач. Седях на стола и от време на време опипвах синините си да видя дали болката е отшумяла.

Не мислех за нищо. Не си задавах въпроси за Корета или за Дюпрей или как полицията знаеше толкова много какво съм правил в сряда вечерта. Всичко, което правех, беше да седя в мрака, опитвайки се да се слея с него. Бях буден, но мисълта ми блуждаеше. Сънувах буден, че мога да се слея с мрака и да се изнижа през ерозиралите цепнатини на килията. Ако сублимирах, никой нямаше да ме открие, никой дори нямаше да разбере, че ме няма.

Виждах лица в мрака — красиви жени и празненства с угощения. Едва в този момент осъзнах колко гладен и самотен се чувствах.

 

 

В килията вече цареше пълен мрак, когато крушката рязко блесна. Още жумях, опитвайки се да притъпя болката в очите си, когато Милър и Мейсън влязоха в стаята. Милър затвори вратата.

— Да ти е дошло още нещо наум, което да ни кажеш? — попита Милър.

Само го изгледах.

— Можеш да си ходиш.

— Нали го чу, чернилка такава! — изрева Мейсън, докато се уверяваше, че предницата му е закопчана. — Изчезвай оттук!

Поведоха ме през общото помещение, покрай бюрото на дежурния. Всички се извърнаха. Някои се изсмяха, други ме изгледаха съчувствено.

Отведоха ме при дежурния сержант, който ми връчи портфейла и джобното ножче.

— По-късно можем пак да ви потърсим, господин Ролинс — каза Милър. — Знаем къде живеете, ако се наложи да ви зададем още някой и друг въпрос.

— Въпрос за какво? — попитах, опитвайки се да звуча безгрижно като човек с чиста съвест.

— Не е твоя работа.

— Значи ако някой реши да ме измъкне от собствения ми двор, да ме довлече дотук и да ме мародерства както си иска, това пак не е моя работа, така ли?

— Ако искаш, ще ти дам бланка да напишеш оплакване? — Мършавото сивкаво лице на Милър не промени изражението си. Напомняше ми на един друг човек, когото познавах — Орин Клей. Орин имаше пептична язва и устата му винаги беше изкривена в гримаса така, сякаш всеки момент ще се изплюе.

— Искам да знам какво става — заявих аз.

— Ще наминем, ако ни потрябваш.

— Как ще се прибера толкова отдалеч? Автобусите спират след шест.

Милър ми обърна гръб. Мейсън вече беше изчезнал.