Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (8)

8.

В ония дни между Лос Анджелис и Санта Моника все още имаше голяма площ селскостопански земи. Японски фермери отглеждаха ангинари, марули и ягоди от двете страни на пътя. Онази нощ градините бяха мрачни под бледата лунна светлина, а въздухът — прохладен, без да е студен.

С голяма неохота отивах на срещата с господин Олбрайт, защото не бях свикнал да ходя по места, обитавани изключително от бели хора, за да правя бизнес. Заводът, в който работех, „Чампиън Еъркрафт“, се намираше в Санта Моника, но аз отивах там по светло, изкарвах си смяната и пак се прибирах. Никога не излизах извън обкръжението си.

Мисълта обаче, че след като му дам исканата информация, той ще ми плати достатъчно, за да покрия следващата вноска по полицата, ме караше да се чувствам щастлив. Мечтаех за деня, в който ще мога да си купя още къщи, може би дори и къща на два етажа. Винаги исках да имам достатъчно земя, така че да се изплаща от наемите, които ми осигурява.

Когато пристигнах, въртележката и пасажът вече затваряха. Семействата с малки деца си тръгваха, а една група младежи се разтъпкваше важно наоколо, захапали цигари, както могат да го правят само млади хора на тяхната възраст.

Прекосих кея и се опрях на перилата, откъдето се виждаше брегът. Разсъдих, че господин Олбрайт ще ме види лесно, а и освен това, бях далеч от белите момчета. Така щях да избегна всяка евентуална неприятност.

Оказа се обаче, че тази седмица изобщо не ми беше писано да избягна каквато и да било неприятност.

Късокрако набито момиче в плътно прилепнала рокля се отдели от компанията си. Беше по-млада от останалите, може би седемнадесетгодишна, и явно единствената без приятел. Усмихна ми се и ме поздрави. Отвърнах на поздрава й и се загледах към слабо осветеното северно крайбрежие на Санта Моника. Надявах се да се махне и Олбрайт да се появи по-скоро, за да се прибера преди полунощ.

— Доста е приятно тук, а?

— Да, всичко е наред.

— Аз съм от Де Мойн, Айова. Там нямаме океан. Вие от Лос Анджелис ли сте?

— Не, от Тексас. — Тилът ми настръхна.

— В Тексас има ли океан?

— Не, само заливът, Мексиканския залив.

— Значи сте свикнали. — Тя се облегна на перилата до мен. — Всеки път, когато го видя, онемявам. Казвам се Барбара. Барбара Московиц. Това е еврейско име.

— Изикиъл Ролинс — прошепнах в отговор.

Не исках да се сближавам чак дотам с нея, че да й казвам краткото си име. Хвърлих поглед през рамо и зърнах двама младежи да се озъртат като хора, загубили някого.

— Мисля, че ви търсят — казах.

— Кой го е грижа? — отвърна тя. — Сестра ми наскоро ме доведе, защото родителите ми я накараха. Всичко, което иска да прави, е да излиза с Хърман и да пуши.

— Опасно е за едно момиче да бъде само. Родителите ви имат право да настояват да сте с някого.

— Искате да ме нараните ли? — Тя напрегнато се взря в лицето ми.

Спомням си как се чудих какъв цвят са очите й, преди да прозвучи викът.

— Хей, ти! Чернокожият! Какво става тук?

Беше някакво пъпчиво момче. Нямаше повече от двадесет години и беше не по-високо от метър и седемдесет, но закрачи към мен с походката на стар войник. Не изпитваше страх — обичайният млад глупак.

— Какво искате? — попитах го с възможно най-вежливия глас, на който бях способен.

— Много добре знаеш какво искам да кажа — произнесе той, заставайки на метър разстояние от мен.

— Остави го на мира, Хърман! — изкрещя Барбара. — Ние само разговаряхме.

— Значи само сте разговаряли, така ли? — изгледа ме кръвнишки той. — Няма нужда да говорите с жените ни.

Можех да му строша врата, да му избия очите или да му пречупя пръстите. Вместо това само задържах дъха си.

Петима от приятелите му се бяха запътили към нас. Докато се приближаваха неорганизирано, можех да ги избия всичките. Какво знаеха те за насилието? Можех да смачкам гръкляните им един по един и те нямаше да успеят да направят нищо, за да ме спрат. Дори не можеха да тичат бързо като мен, за да ми избягат. Аз все още бях машина за убиване.

— Хей! — извика най-високият от тях. — Какво става?

— Едно негро тук се опитва да сваля Барбара.

— Брей, този явно налита и на прокурорски деца!

— Оставете го на мира! — изкрещя Барбара. — Просто ми разказваше откъде е.

Сигурно се опитваше да ми помогне, също както майка притиска детето си, което си е охлузило колената.

— Барбара! — извика другото момиче.

— Хей, какво става тук? — запита едрият, току в лицето ми.

Беше широкоплещест и малко по-висок от мен. Имаше телосложение на футболист, с широко месесто лице. Очите, носът и устата му наподобяваха дребни островчета сред огромен океан от бяла плът.

Забелязах, че двама от младежите носеха стикове. Те ме заобиколиха, като ме притиснаха към перилата.

— Не искам никакви проблеми, човече — казах. Усетих дъха на алкохол от устата на високия.

— Ти вече си имаш проблем, момче.

— Вижте, всичко, което казах, беше „Здрасти“. Само това. — Докато произнасях тези думи обаче, в главата ми се въртеше само една мисъл: „Защо, по дяволите, съм длъжен да им отговарям?“.

— Той й е казал само къде живее. Тя самата го потвърди — намеси се Хърман.

Опитвах се да си припомня на какво разстояние беше плажът. Вече бях проумял, че е крайно време да се спасявам, преди да са паднали няколко трупа, един от които щеше да е моят.

— Извинете ме — произнесе нечий мъжки глас.

Зад футболиста настана малко разбъркване и в следващия миг мъж с панамена шапка застана до него.

— Извинете ме — повтори господин ДеУит Олбрайт усмихнато.

— Какво искате? — попита футболистът.

ДеУит продължи да се усмихва, сетне измъкна пистолета си, който напомняше пушка с размерите си, и насочи дулото в окото на едрото момче.

— Искам да видя как мозъкът ти се разпръсква по дрехите на всичките ти приятели, синко. Едно движение, и си мъртъв.

Едрият младеж, който носеше къси панталони, издаде звук, сякаш си бе глътнал езика. Рамото му леко помръдна и ДеУит вдигна ударника. Прозвуча така, сякаш чупеше нечия кост.

— На твое място повече не бих мръднал, синко. Искам да кажа, че дори ако изхриптиш, просто ще ти пръсна черепа. А ако някой от приятелчетата ти направи и едно движение, ще го убия и после ще прострелям топките на всички ви.

Океанът ревеше. Беше захладняло. Единственият човешки звук идваше от Барбара, която хлипаше в прегръдките на сестра си.

— Искам вие, момчета, да се запознаете с моя приятел — продължи ДеУит. — Казва се господин Джоунс.

Не знаех как да постъпя, така че само кимнах.

— Той е мой приятел — продължи Олбрайт. — И аз бих бил истински щастлив и горд, ако той падне дотам, че да чука сестра ми и майка ми.

Никой не се осмели да коментира думите му.

— А сега, господин Джоунс, искам да ви запитам нещо.

— Да, господин Смит.

— Как мислите, дали не е редно да прострелям очната ябълка на това лошо момче?

Оставих въпроса няколко секунди без отговор. Две от по-младите момчета вече подсмърчаха, а изчакването разколеба и предводителя им.

— Е — произнесох след десетина секунди или някъде там, — ако той не съжалява за постъпката си, тогава мисля, че сте в правото си да го убиете.

— Съжалявам — произнесе момчето.

— Наистина ли? — попита Олбрайт.

— Д-д-да!

— Колко много съжаляваш? Искам да кажа, съжаляваш ли достатъчно?

— Да, сър, много съжалявам.

— Истината ли казваш? — Той опря плътно дулото на пистолета в пърхащия клепач на момчето. — Само не припадай, защото искам да видя как куршумът минава през окото ти. А сега ми кажи съжаляваш ли достатъчно?

— Да, сър!

— Тогава, докажи го. Искам да паднеш тук на колене и да му засмучеш оная работа. Искам хубаво да му го засмучеш…

Момчето се разрева с пълен глас при думите му. В началото бях уверен, че той само си прави гаден майтап, но сърцето ми изтръпна заедно с това на футболиста.

— Веднага на колене, момче, или оставаш без череп!

Очите на останалите момчета останаха приковани във футболиста, докато той падаше на колене. Всички хукнаха като един, когато Олбрайт стовари дулото на пистолета си върху главата на момчето.

— Изчезвайте оттук! — изрева той. — И да не съм видял ченгета, защото после ще ви открия всичките един по един и ще ви изтръгна гръцмулите!

След по-малко от минута двамата останахме сами на кея. Долових затръшването на автомобилни врати и форсирането на двигатели от паркинга.

— Сега ще има над какво да размишляват — каза Олбрайт и пъхна обратно пистолета в кобура под сакото си.

Кеят беше напълно опустял. Мрак и тишина владееха всичко наоколо.

— Не мисля, че ще се осмелят да извикат ченгетата, но все пак трябва да се застраховаме.

 

 

Белият кадилак на Олбрайт беше паркиран долу на кея. Той подкара на юг покрай океана. Откъм крайбрежието достигаше размитото сияние на няколко лампи, а на небето луната беше в първа четвърт, но морето излъчваше милиарди фосфоресциращи искрици. То изглеждаше така, сякаш всяка блестяща риба бе изплувала на повърхността, подражавайки на звездите. Мракът и светлината съжителстваха едновременно в едно и също пространство.

Той включи радиото и го остави на станция, по която оркестър свиреше „Двама самотника“ на Фетс Уолър. Спомням си го, защото в мига, в който музиката спря, се разтреперих целият. Не ме беше страх. Бях разгневен, разгневен от начина, по който той беше унижил момчето. Пет пари не давах за чувствата на футболиста, не ми даваше покой мисълта, че след като Олбрайт беше готов да причини такова нещо на хора от неговата раса, толкова по-лесно би го направил на хора от моята, дори още по-лошо, на мен самия. Но ако искаше да ме застреля, той просто трябваше да го направи, защото аз в никакъв случай нямаше да падна на колене пред него или пред когото и да било другиго.

След всичко, което се бе случило, дори и за минута не се съмнявах, че Олбрайт можеше да застреля момчето.

— И така, какво откри, Изи? — попита ме той.

— Открих име и адрес. Научих последния ден, в който са я видели, и с кого е била. Познавам мъжа, с когото е била, и знам с какво си вади хляба. — На млади години много се гордеех с осведомеността си. Джопи ми беше казал да грабвам парите и да се правя, че търся момичето, но веднъж след като бях събрал информация, трябваше да се изфукам с нея.

— Всичко това си заслужава парите.

— Аз обаче искам да знам едно нещо.

— И какво е то? — попита Олбрайт.

Спря колата на един банкет, откъдето фосфоресциращият Пасифик се открояваше като на длан. Вълните тази нощ бяха особено бурни, човек можеше да ги чуе дори и през затворени прозорци.

— Искам да съм сигурен, че това момиче няма да пострада, или който и да било друг, замесен в случая.

— Да ти изглеждам на господ, Изи? Да съм в състояние да ти кажа какво ще се случи утре? Нямам никакво намерение да причинявам каквото и да било на момичето. Моят приятел просто мисли, че е влюбен в нея. Иска да й сложи златна халка и да си живее с нея мирно и кротко до дълбоки старини. Но ако тя забрави да си закопчее обувките някой ден, падне и си счупи врата, не би трябвало да ме държиш отговорен за това. Но както и да е.

Съзнавах, че това беше най-многото, което можех да изтръгна от него. ДеУит не даваше обещания, но аз усетих, че той действително няма лоши намерения спрямо момичето.

— Била е с един мъж на име Франк Грийн, последно са я видели във вторник. В един бар на име „Плейрум“.

— Къде е тя сега?

— Жената, която ми го съобщи, каза, че според нея двамата били екип, Грийн и момичето, така че по всяка вероятност още са заедно.

— Къде е това? — попита той.

Усмивката и доброто му възпитание вече бяха изчезнали — беше ударил часът на бизнеса.

— Той има апартамент на Скайлър и Осемдесет и трета улица. Мястото се казва Скайлър Армс.

Олбрайт извади бялата писалка и надраска нещо в бележничето си. После ме изгледа с мъртвешките си очи, докато почукваше по кормилото с писалката.

— Да има още нещо?

— Франк е гангстер — казах. Това накара ДеУит да се усмихне. — Работи с онези, които отвличат кашони с алкохол. Нападат камиони и после продават стоката из цяла Южна Калифорния.

— Лош човек значи, а? — ДеУит не успя да прикрие усмивката си.

— Много лош. Бива си го с ножа.

— Виждал ли си го някога в действие? Искам да кажа, виждал ли си го да убива някого?

— Видях го как закла един мъж в бара веднъж — един дърдорко, който не знаеше кой е Франк.

Очите на ДеУит за миг се оживиха. Той се приведе над седалката, така че усетих парещия му дъх във врата си.

— Искам да си спомниш нещо, Изи. Искам да си представиш за онзи момент, в който Франк изважда ножа си и наръгва онзи.

Помислих секунда върху това и после кимнах, давайки му да разбере, че съм си спомнил.

— Преди да посегне с ножа към него, поколеба ли се? Дори за миг?

Пред очите ми изплува претъпканият бар на Фигероа. Едър мъжага говореше нещо с момичето на Франк и когато Франк тръгна към него, онзи протегна ръка да го блъсне в гърдите. Очите на Франк се разшириха и той рязко изви глава встрани, като че ли да каже на тълпата: „Вижте го този глупак! Той наистина заслужава смърт!“. После в ръката на Франк проблесна нож и съперникът му се строполи върху плота на бара, опитвайки да стисне разпраното си гърло с ръце…

— Може би секунда, не повече — казах.

Господин ДеУит Олбрайт гърлено се изсмя.

— Е — произнесе той, — предполагам, че трябва го видя отблизо.

— Може би трябва да отидете при момичето, когато него го няма. Франк прекарва по-голямата част от времето си в път. Предната нощ го зърнах в бара на Джон. Беше се облякъл като за акция, така че може да отсъства ден-два от града.

— Така наистина би било най-добре — отвърна Олбрайт.

Той се отдръпна назад и се отпусна на седалката.

— Няма смисъл да вдигаме патърдия повече от необходимото. Снимката в теб ли е?

— Не — излъгах. — Остана вкъщи.

Той ме изгледа за секунда. Разбрах, че не ми повярва. Не знам защо ми се прииска да задържа снимката й. Може би начинът, по който гледаше от нея, ме караше да се чувствам някак особено.

— Е, ще си я прибера, след като открия момичето. Да знаеш, че винаги обичам нещата да са точни, след като приключа с работата… Ето ти още сто долара и тази картичка. Трябва само да отидеш на адреса и ще получиш някаква работа да покриваш текущите си разноски до следващата сериозна поръчка.

Той ми връчи една плътно опакована пачка банкноти и визитна картичка. В полумрака не можех да разчета буквите, така че я пъхнах заедно с парите в джоба си.

— Мисля да се върна на старата си работа, така че адресът едва ли ще ми трябва.

— Задръж го — каза той, докато палеше двигателя. — Ти си свърши както трябва работата, събра нужната информация и сега аз ти се отплащам. Така е с мен, Изи. Винаги си плащам сметките.

 

 

Пътят обратно беше спокоен и ярко осветен от нощните светлини. По радиото звучеше Бени Гудман и ДеУит Олбрайт си тананикаше, сякаш бе израсъл с големите оркестри.

Когато спряхме до кея, всичко беше така, както го бяхме оставили. Колата ми също.

— За мен беше истинско удоволствие да работя с теб, Изи — каза Олбрайт, докато отварях вратата на колата. Протегна ми ръка и когато змийската му хватка обгърна китката ми, погледът му стана малко присмехулен. — Знаеш ли, има само едно нещо, дето му се чудя.

— И кое е то?

— Как така позволи на онези момчета да се държат така с теб? Ти можеше да ги елиминираш едно по едно, още преди да те притиснат към перилата.

— Не убивам деца — казах.

Олбрайт се изсмя за пореден път тази нощ. После пусна ръката ми и си взе довиждане.