Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (5)

5.

Открих свободен стол до моя приятел Одел Джоунс.

Одел беше спокоен мъж, религиозен. Главата му имаше цвета и формата на орех. И макар да беше богобоязлив, три-четири пъти на седмица пътят му все свършваше в кръчмата на Джон. Обикновено преседяваше там до полунощ над бутилка бира, безмълвен, освен ако някой не го заговореше.

Одел така се просмукваше от атмосферата на заведението, че я пренасяше и на работното си място като техник по поддръжката на училището на Плезънт стрийт. Винаги беше облечен в старо сако от туид и износени кафяви панталони.

— Хей, Одел, как си? — поздравих го.

— О, Изи.

— Как е тая вечер?

— Ами, бива — изрече той бавно, сякаш обмисляше всяка своя дума. — Добре върви. Че как иначе.

Разсмях се и го потупах по гърба. Беше толкова слаб, че силата на потупването ми го накара да се килне настрани, но той само се усмихна и пак се намести на стола. Одел беше по-възрастен от повечето ми приятели. Мисля, че по онова време трябва да бе прехвърлил петдесетте. До този момент бе надживял две съпруги и три от четирите си деца.

— Как вървят нещата тази вечер, Одел?

— Ами — почеса се той зад лявото ухо, — преди два часа дебелата Уилма Джонсън дойде тук с Тупело и на дансинга се развихри една. Така скачаше във въздуха и се приземяваше, че цялата сграда се тресеше.

— Тази Уилма явно доста си пада по танците — забелязах.

— Чудя се откъде взема енергия, като я знам как блъска за къшея хляб.

— Явно и здравата набива.

Това докара Одел до възторг.

Помолих го да ми запази място, докато обиколя заведението, за да се обадя на неколцина приятели.

Направих обиколката, като стисках ръце и питах хората дали са виждали едно бяло момиче, Делия или Далия, или нещо от тоя род. Не използвах истинското й име, защото не исках всички тук да ме свързват с нея, ако се окажеше, че господин Олбрайт ме е преметнал и играта загрубее. Никой обаче не я беше виждал. Канех се да задам въпроса дори и на Франк Грийн, но той бе изчезнал някъде, докато се добера до бара.

Когато се върнах на масата си, Одел още беше там и се усмихваше.

— Дойде Хилда Ред — каза ми той.

— Така ли?

— Лойд се опита да я хване за задника и тя такъв му заби в дебелото шкембе, че той за малко да припадне. — Одел имитира Лойд, като изду бузи и избели очи.

Още се смеехме, когато дочух някой да крещи името ми толкова силно, че дори Липс вдигна очи над корната си.

— Изи!

Одел вдигна поглед.

— Изи Ролинс, ти ли си?

През заведението крачеше едър мъжага. Едър мъжага в бял костюм на сини райета и огромна шапка. Едър чернокож мъж с широка белозъба усмивка, който се движеше през претъпканото заведение, подобно на дъждовен облак, като ръсеше „Здрасти“ и „Как я карате?“ покрай себе си, докато стигне до ниската ни масичка.

— Изи! — засмя се той. — Още ли не си изхвърчал през нечий прозорец?

— Още не, Дюпрей.

— Познаваш Корета, нали?

Забелязах я зад Дюпрей. Сякаш я водеше на въженце, както дете влачи камионче.

— Здрасти, Изи — поздрави ме тя с мек глас.

— Хей, Корета, как си?

— Добре, благодаря — отвърна тя. Говореше толкова тихо, че се зачудих как я чувам през всичкия този грохот. Може би изобщо не я чувах, а само разбирах какво искаше да каже по начина, по който ме гледаше и се усмихваше.

Дюпрей и Корета се различаваха страшно много. Той беше мускулест, с няколко сантиметра по-висок от мен, може би метър и деветдесет, шумен и дружелюбен като голямо куче. Дюпрей беше умен мъж, що се отнасяше до сметки и книжа, но иначе винаги беше затънал до шия, защото парите му отиваха за пиячка и жени, а ако му останеше нещо, човек винаги можеше да му измъкне и последния цент с някоя изтъркана сърцераздирателна история.

Корета беше нещо съвсем различно. Беше нисичка и закръглена, с вишневокафява кожа и големи лунички. Винаги носеше рокли, които подчертаваха и открояваха гърдите й. Имаше бадемовидни очи, които на пръв поглед шареха безцелно из заведението, но човек веднага добиваше впечатлението, че нищо не й убягва. Тя беше олицетворението на мъжката мечта.

— Липсваш им в завода, Изи — каза Дюпрей. — Да, вече не е същото без теб, да знаеш. Ония, другите негри, не могат да им вършат работата, дето ти им я вършеше.

— Мисля, че отсега нататък вече ще трябва да се справяте без мен, Дюпрей.

— Ами! Няма да можем. Бени иска да се върнеш, Изи. Много съжалява, че те е пуснал.

— За пръв път го чувам.

— Нали ги знаеш онези жабари, не могат да кажат дума като „съжалявам“, щото ги е срам. Но иска да се върнеш, знам го.

— Може ли да седнем при теб и Одел, Изи? — запита сладко Корета.

— Разбира се, разбира се! Донеси й стол, Дюпрей. Дай го тук, Корета.

Повиках бармана да донесе бутилка бърбън и кофичка с натрошен лед.

— Значи искал да се върна, така ли? — обърнах се към Дюпрей, след като всички вече имахме чаши.

— Да. Каза ми днес, че само да прекрачиш прага и веднага ще те вземе пак на работа.

— Първо ме кара да го цункам отзад, пък после… — Забелязах, че чашата на Корета беше почти празна. — Искаш ли още едно, Корета?

— Може и да пийна още едно, ако ми налееш. — Усетих усмивката й по целия си гръбнак.

— Давай, Изи! — обади се Дюпрей. — Аз му казах, че съжаляваш за станалото и той няма нищо против да го забрави.

— Аз и без това съжалявам. Всеки мъж без пари съжалява.

Смехът на Дюпрей беше толкова гръмогласен, че едва не изпрати бедния Одел на пода.

— Значи идваш! — изрева Дюпрей. — В петък си при нас, работата ти е в кърпа вързана.

 

 

Попитах ги за момичето, но напразно.

Точно в полунощ Одел се изправи да си ходи. Пожела ни лека нощ с Дюпрей, после целуна ръката на Корета. Дори този спокоен, изтощен мъж не устояваше на чара й.

После двамата с Дюпрей започнахме да се надлъгваме за войната. Корета се смееше и гаврътваше бърбън след бърбън. Липс и триото му не спираха да свирят. През цялата нощ в бара прииждаха нови хора, но аз вече бях приключил с търсенето на госпожица Дафни Моне за деня. Разсъдих, че ако успея да започна отново работата в завода, ще мога да върна парите на господин Олбрайт. Така или иначе, алкохолът ме направи ленив. Единственото нещо, което ми се искаше да правя в момента, беше да се смея.

Дюпрей клюмна на масата, преди да пресушим втората бутилка. Часът вече беше три след полунощ.

Корета вирна капризно носле над главата му.

— Той обича да се весели, докато пропеят трети петли, но днес май петлите не са на кеф.