Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (4)

4.

Заведението на Джон беше нелегална кръчма още от времето преди отмяната на сухия режим. През 1948 година Лос Анджелис гъмжеше от законни барове. Джон обаче си падаше много по бизнеса с незаконния алкохол и беше я загазвал толкова много пъти със закона, че градският съвет в никакъв случай нямаше да му даде шофьорска книжка, още по-малко пък разрешително да продава алкохол. Така че Джон продължаваше да подкупва полицията и да поддържа незаконен нощен клуб, до който се стигаше през задната врата на малък базар на ъгъла на Сентръл авеню и Осемдесет и осма улица. Човек можеше да влезе в него по всяко време вечер до три сутринта и да открие Хати Парсънс, седнала зад щанда за захарни изделия. Не предлагаха кой знае какъв богат асортимент, а и стоката и не беше особено прясна, но тя не продаваше онова, което се виждаше по рафтовете, и ако човек знаеше вълшебната думичка или беше редовен посетител, биваше пропуснат в клуба. Ако някой обаче си мислеше, че може да се вмъкне под или от нечие чуждо име, или пък си въобразяваше, че скъпите му дрехи или чекова книжка са достатъчни, за да влезе, е, за такива случаи Хати си имаше готов остър бръснач в джоба на престилката, а племенникът й, Форни Младока, седеше точно зад вратата.

 

 

Когато отворих вратата към базара се сблъсках с третия си бял мъж за деня. Този беше с моя ръст, светлокестенява коса и скъп тъмносин костюм. Дрехите му бяха измачкани, и целият вонеше на джин.

— Хей, цветнокожи братко — изломоти той, като ми махна. Крачеше право срещу мен, така че трябваше да отстъпя извън магазина, ако не исках да бъда прегазен от този белокож валяк.

— Кво шъ кайш да изкараш един двайсетак набързо, а? — отпери ми той въпроса си, а през това време вратата се затръшна зад него.

Днес определено всички си бяха плюли в устата да ме обсипват с пари.

— И как ще стане тази работа?

— Трябва да вляза там, вътре… Търся някого. Ама онова гадже вътре и дума не дава да стане. — Той целият се тресеше и взех да се опасявам да не се срути на земята. — Що не й пошушнеш, че съм готин пич?

— Съжалявам, но не мога да го направя.

— И защо?

— Кажат ли веднъж „не“ в кръчмата на Джон, край. — Заобиколих го и влязох отново в магазина. Той се опита да се извърне и да ме сграбчи за ръката, но всичко, което успя да постигне, беше да залитне два пъти и да се изтърси по задник до стената. Протегна нагоре ръка сякаш искаше да се наведа, за да ми каже нещо, но аз сериозно се съмнявах дали може да ми предложи нещо, което коренно да подобри живота ми.

 

 

— Хей, Хати, май си имаш пансионер на прага.

— Онзи пиян бял младеж?

— Аха.

— Ще накарам Форни да му хвърли едно око по-късно. Ще го изрита, ако е още там.

Това беше достатъчно, за да прогоня пияния от съзнанието си.

— Кой ще свири тази вечер?

— Един от твоите земляци, Изи. Липс с триото си. Последният вторник тук беше Холидей.

— Наистина?

— Страхотно нещо! — Хати оголи зъби, подобни на плоски сиви речни камъни. — Трябва да беше някъде към полунощ, не помня точно, ама и птиците започнаха да й пригласят, та чак докато пуснахме кепенците.

— Брей, как към го изтървал! — затюхках се аз.

— Ще ти струва седемдесет и пет цента.

— Това пък за какво?

— Джон сложи надценка. Разходите скочиха и той се опитва да държи отрепките отвън.

— А този кой е?

Тя се приведе напред, като ми показа воднистите си кафяви очи. Кожата й имаше цвета на светъл пясък и сериозно се съмнявах дали някога бе надхвърляла петдесет килограма през шестдесетте си и кусур години.

— Чу ли за Хауард? — попита ме тя.

— Кой Хауард?

— Хауард Грийн, шофьорът.

— Ами, не. Не съм го мяркал от миналата Коледа.

— Е, повече няма и да го мернеш, поне на този свят.

— Защо, какво се е случило?

— Излезе оттук в три през нощта, когато Холидей пееше, и бам! — Тя заби юмрук в отворената си длан.

— Така ли?

— Не му оставили даже и лице. Да знаеш, казах му, че е последният глупак да излиза, когато пее Холидей, но той не ме послуша. Каза, че имал да свърши някаква работа. Казах му, ама на, като не слуша! На ти сега един бизнес!

— Пребили го, казваш?

— Точно до колата му. Толкова лошо го били, че жена му, Естер, каза, че успяла да го познае само по пръстена. Сигурно са използвали оловна тръба. Нали го знаеш, все обичаше да си вре носа там, дето не му е работа.

— Хауард си падаше по дебелите работи — съгласих се аз и й подадох три монети.

— Влизай, сладур — ухили ми се тя.

 

 

Още с прекрачването на прага в лицето ме блъсна звукът от мощния духов инструмент на Липс. Бях слушал Липс, Уили и Флаттоп още като малък в Хюстън. Всички те, плюс Джон и поне половината посетители на заведението, се бяха изнесли от Хюстън след края на войната, а някои дори и преди това. Калифорния беше рай за негрите от южните щати. Хората разказваха легенди как можеш да ядеш плодове направо от дърветата и как има толкова много работа, че един ден можеш и да се пенсионираш. В по-голямата си част историите се доближаваха до истината, но реалността не беше като мечтите. Въпреки всичко, животът в Лос Анджелис си беше труден и дори и всеки ден да блъскаш като животно, пак не можеш да се отлепиш от дъното.

На дъното обаче не беше чак толкова зле, щом човек можеше да си размърда кокалите и да отскача от време на време при Джон и да си бъбри за времето в Хюстън, когато мечтаехме за Калифорния.

— Хей, Изи — изграчи някой зад мен.

Беше Форни Младока. И той беше от хората, с които се знаех от онова време. Едър, груб мъжага, който можеше цял ден да събира памук и после да танцува до зори, след което отново да излезе на плантациите. Веднъж здравата се бяхме сдърпали, но тогава бяхме далеч по-млади и двамата. Не можех да прогоня мисълта, че ако не беше Плъха да ме отърве, сигурно отдавна щях да съм покойник.

— Здравей, Младок. Как е хавата?

— Не е кой знае каква, ама си струва да се навърташ наоколо. — Той се бе настанил на високо столче, облегнат на стената. Беше пет години по-млад от мен, някъде на около тридесет и три, ала шкембето му вече провисваше над колана, но Форни си беше все така як като канара, както тогава, когато ме беше проснал на пода.

Цигара стърчеше между устните му. Пушеше най-евтиния и отвратителен тютюн, който произвеждаха в Мексико — „Запатас“. Предположих, че я беше изпушил, защото я остави да падне на пода. Тя остана долу да дими, прогаряйки черна дупка върху дъбовите дъски. Подът около стола на Форни беше нашарен от такива дупки. Той беше непукист, който не даваше пет пари за нищо.

— Не си се мяркал скоро наоколо, Изи. Къде се губиш?

— Бачках, бачках ден и нощ за „Чампиън“ и накрая ми теглиха ритника.

— Изхвърлиха те? — Очите му се присвиха в усмивчица.

— Та чак се стоварих по задник.

— По дяволите. Съжалявам за това. Не пускат ли временно в неплатен отпуск?

— Къде ти! Просто босът не е щастлив, ако само си вършиш работата. Иска в добавка и да му целуваш задника.

— И аз така чувам.

— Миналият понеделник, тъкмо ми свършваше смяната, бях толкова каталясал, че едва си тътрех краката…

— Аха — кимна Форни в знак на съчувствие.

— … и шефът ми сервира, че трябвало да работя един час извънредно. Е, казах му, че съжалявам много, но имам среща. И аз наистина имах — с леглото.

Форни изпадна в луд възторг от лафа.

— А той да има наглостта да ми заяви, че моят народ трябвало да се научи да работи малко повече, ако искал да се измъкне от тинята.

— И той ти каза това?

— Да. — Усетих как гневът отново ме обзема.

— А той какъв е?

— Италианец, мисля, щом родителите му са дошли оттам.

— Човече! И ти какво му каза?

— Казах му, че моят народ се е научил да работи още преди италианците да се появят по тези места.

— Аха — произнесе Форни, но беше ясно, че няма и представа за какво става дума. — И какво после?

— Каза ми, че мога да се прибирам у дома и да не се притеснявам, че ще закъснея следващия ден. Той имал нужда от хора, които искат да работят. И аз си тръгнах.

— Човече — поклати глава Форни, — на всеки от нас му го натеглят по този начин.

— Точно така. Като те гледам така, можеш ли да му удариш една бира?

— Да — изрече зарадвано той, но в следващия момент челото му се набръчка. — Ами как ще я платиш, като си без работа?

— Не се тревожи, винаги мога да купя две бири.

— Е, аз пък да ти кажа, винаги мога да ги обърна.

Приближих се до бара и поръчах две бири. В заведението сякаш се бе събрал половината Хюстън. Повечето маси бяха заети от пет или шест души. Народът крещеше и говореше, целуваше се и се смееше. След тежкия трудов ден кръчмата на Джон беше отлично място, където можеш да се отпуснеш. Не беше съвсем законна, но пък едва ли имаше нещо лошо в това. Големите имена в негърската музика ходеха там, защото се знаеха с Джон още от времето, когато им даваше възможност да изкарат комат хляб и винаги им плащаше навреме. Трябваше да има над двеста редовни посетители на бара на Джон и всички се познавахме по лице, така че освен забавлението, човек винаги можеше да свърши и някоя полезна работа.

Присъстваше Алфонсо Дженкинс в черна копринена риза и прическа помпадур, щръкнала повече от педя над челото му. Джокамо Джоканас също беше тук. Беше в кафяв вълнен костюм и яркосини обувки. Мършавата Рита Кук пък беше с петима мъже, наобиколили масата й. Никога не можах да разбера как беше възможно една грозна като смъртта, кожа и кости жена да завърта толкова мъже около себе си. Веднъж я запитах как го прави и тя ми отвърна с пронизителния си скимтящ глас: „Знаеш ли, Изи, само половината от мъжете се вълнуват от бедрата и гърдите на момичето. Повечето от вас, цветнокожите мъже, търсят жена, която да ги обича, ама така, че да забравят колко труден е животът“.

Забелязах Франк Грийн на бара. Викахме му Ножаря, защото беше толкова бърз с ножа, че изглеждаше като че ли винаги държи един в ръкава си. Държах се настрани от него, защото беше гангстер. Той отвличаше камиони с алкохол и цигари. Действаше в цяла Калифорния, че и в Невада. Отнасяше се с такава сериозност към всичко, което вършеше, че беше готов да пререже гърлото на всеки срещнат мъж.

Забелязах, че Франк се бе издокарал целият в черно. При неговата ангажираност, това означаваше, че се кани да се впусне в акция.

Помещението беше толкова претъпкано, че нямаше и сантиметър свободно място за танци, въпреки това дузина или повече двойки се бяха изхитрили и се поклащаха между масите.

Занесох двете кани с английска бира до входа и подадох на Младока неговата. Един от няколкото известни начина да разтопиш сърцето на някой закоравял чукан е да го почерпиш бира и той ще ти снесе цялата информация. Така че, отпуснах се на стола и отпих от бирата си, докато Форни ми разказваше случилото се в кръчмата през изтеклата седмица. Повтори ми наново историята за Хауард Грийн. Той обаче добави, че Грийн бил вършил някакви далавери за работодателите си.

— Белите момчета са го убили — приключи той размишленията си.

Форни много си падаше по разкрасяването на всяка стара история, това ми беше известно, но около мен имаше набъркани прекалено много бели мъже, за да се чувствам спокоен.

— За кого работеше? — попитах.

— Знаеш ли онзи мастит богаташ, дето отпадна от надпреварата за кметския стол?

— Матю Теран?

Теран имаше голям шанс да спечели изборите за кмет на Лос Анджелис, но се отказа само няколко седмици преди изборите. Никой не разбра защо.

— Да, точно той е. Нали ги знаеш, всички политици са крадци и мошеници. Ами че аз си спомням, когато за пръв път избраха Хю Лонг, в Луизиана…

— Колко време ще прекара тук Липс? — запитах аз, за да секне тирадата му.

— Седмица или там някъде. — Младока не даваше пет пари за какво приказваме, само да вървеше лафът. — Брей, да знаеш какви спомени ми навяват тия момчета. По дяволите, ами че те свиреха онази нощ, когато Плъха ти спаси задника.

— Точно така — казах.

Още усещах обувката му в бъбрека си, когато се извиех малко повече от необходимото.

— Трябваше да му благодаря за това. Нали знаеш, бях толкова пиян, че можех да те убия, Изи. И щяха да ми изгният кокалите в панделата.

Това беше първата му искрена усмивка от началото на срещата ни. Младока бе останал без два зъба на долната челюст и един на горната.

— Какво стана с Плъха? — попита ме той, обзет от носталгия.

— Не знам. Днес за пръв път от много години си спомних за него.

— Още ли е в Хюстън?

— Така съм чувал. Ожени се за ЕтаМей.

— С какво се занимаваше последният път, когато го видя?

— Толкова отдавна беше, че вече не си спомням — излъгах.

Младока се захили.

— Сещаш ли се, когато пречука Джо, сводника? Джо тогава пръскаше кръв като пръскачка, а пък Плъха беше с оня костюм, небесносиния. И нито дори петънце върху него! Да знаеш, само заради това ченгетата не го закопчаха, защото не можеха дори да си представят, че го е направил, без да се изцапа!

В съзнанието ми изплува последната ни среща с Реймънд Александър, а тя не беше никак весела.

 

 

Не бях виждал Плъха повече от четири години до момента, в който се сблъскахме една вечер пред салона на Мъртъл, в пети хюстънски район. Носеше тъмносин костюм и кафява филцова шапка. Аз бях още в зелените си армейски дрехи.

— Кво става, Изи? — попита той, вдигайки поглед към мен.

Плъха беше дребен мъж, с лице на гризач.

— Ами горе-долу нищо — отвърнах. — И ти май си на същия хал, като гледам.

— Е, не съм чак толкова зле. Улиците вече са мои. — Златните му коронки блеснаха в полумрака.

Ухилихме се и се потупахме по гърбовете. Плъха ме почерпи едно питие в заведението на Мъртъл, после аз го почерпих. Черпихме се така до момента, в който Мъртъл ни заключи вътре и отиде да спи.

— Оставете парите под рафта, момчета — заръча ни тя. — Вратата се заключва сама на излизане.

— Спомняш ли си ония лайна с втория ми баща, Изи? — попита ме Плъха, когато останахме сами.

— Да — отвърнах.

Беше рано сутринта, барът беше празен, но аз въпреки това пак се огледах наоколо. Убийството не е от темите, които могат да се разискват на висок глас, но Плъха не го знаеше. Преди пет години беше убил втория си баща, като бе успял да го прикачи на друг човек. Ако законът обаче разкриеше истината, нямаше да мине и седмица, и щеше да увисне на въжето.

— Истинският син на стареца, Наврочет, дойде да ме търси миналата година. Не мислел, че онзи момък Клифтън го е направил, макар че така го обявиха. — Плъха си наля нова чаша и я обърна. После си наля още една. — Успя ли да изчукаш някоя бяла през войната? — попита той.

— Там имаше само бели момичета.

Плъха се захили и се отпусна на стола, като потърка слабини.

— Брей, заслужава си да му ударим една здрава веселба по този повод, как мислиш, а? — И той ме тупна по коляното, както в доброто старо време, когато бяхме съдружници, преди войната.

Продължихме с пиенето и чак след час той се върна на темата за Наврочет.

— Идва, значи, един мъж, точно тук, в този салон, и се изправя пред мен, с високите си ботуши. Да знаеш, трябваше да си изкривя врата, за да го видя тоя господинчо. Беше си сложил най-хубавия костюм и ботуши, така че тихичко само си дръпнах ципа, когато влезе. Каза ми, че искал да си поговорим. Но да сме били излезли навън. И аз излизам, кво да правя. Можеш да ме наречеш и глупак, ама тва е. Още не сме излезли, значи, а той се обръща и в ръката му цъфва пистолет, право в лицето ми. Можеш ли да си представиш? И аз почвам да го раздавам, сякаш аха-аха ще напълня гащите. И да знаеш само какво чувам, представи си! Старият Навро иска да знае къде може да те намери…

— Мен?! — възкликвам.

— Да, Изи! Чул, че и ти си бил онази нощ с мен, така че искал да разчисти сметките си и с теб. Аз обаче си гърча стомаха навънка-навътре, а ти знаеш, че поглъщам доста бира. Правех се, все едно че мартинките ми треперят здравата, и старият Навро си мисли, че вече съм напълнил гащите… И в този момент измъквам малкия Реймънд навън и отварям клапана. Хе, хе, ела да видиш какво става! Опикавам целите му ботуши и Наврочет подскача като петел. — Усмивката изчезна от лицето на Плъха. — Вкарах му четири парчета олово, преди да рухне на пода. Същият брой, който вкарах в търбуха и на онзи курвенски син, баща му.

Бях видял достатъчно смърт по време на войната, но тази на Наврочет ми изглеждаше далеч по-ужасяваща, лишена от всякакъв смисъл. Там, в Тексас, в пети хюстънски район, хората пръскаха черепите си заради десет цента или случайно изтървана дума. И лошите винаги убиваха добрите и глупавите. Ако онази нощ в бара някой е трябвало да умре, това е бил само Плъха. Ако на Земята има поне мъничко справедливост, трябвало е да умре.

— Въпреки всичко, и той успя да ми вкара едно парче олово в гърдите, Изи — каза Плъха, сякаш прочел мислите ми. — Лежах, проснат до стената, без да чувствам краката и ръцете си. Всичко наоколо ми беше като в мъгла и тогава чух онзи шепот и видях онова бяло лице над мен. — Гласът му премина в страхопочитание. — Смъртта, но аз никак не се уплаших, ама никак. И знаеш ли какво й отвърнах?

— Какво? — попитах аз, като се зарекох да напусна Тексас завинаги.

— Казах й, че един човек преди ме беше пребивал до смърт и аз го изпратих в ада. Казах й: „Изпратих и сина му подир него, така че, Смърт, само остани при мен и ще ти нашибам задника така, че да цъфне“.

Плъха се изсмя дрезгаво, положи глава на бара и заспа. Извадих портфейла си тихо, за да не събудя спящия, оставих две банкноти, и се върнах в хотела. Бях в автобуса за Лос Анджелис, когато слънцето изкачи хоризонта.

* * *

Но оттогава сякаш бе минала цяла вечност. Тази вечер аз бях собственик на имот и работех, за да изплащам полицата си.

— Младок, да си виждал напоследък бели момичета да се навъртат тук? — попитах.

— Защо? Да не търсиш някоя? — Младока естествено веднага застана нащрек.

— Ами… нещо такова.

— Значи „нещо такова“, а? И кога ще разбереш дали търсиш „нещо такова“?

— Разбираш ли, аз, хм, чух за едно момиче. А-а… Делия или Далия беше… Знам само, че името й започва с „Д“. Иначе има руса коса и сини очи и ми казаха, че си струвало човек да я познава.

— Не мога да кажа, че си спомням, авер. За уикендите идват някакви бели момичета, нали знаеш, но никога не са сами. А пък аз моментално ще изхвърча оттук, ако взема да се заглеждам по гаджетата на братята.

Имах усещането, че Младока нещо ме пързаля. Дори и да знаеше отговора на въпроса, щеше да го запази за себе си. Той ненавиждаше всеки, който по негово мнение се справяше по-добре от него в живота. Всъщност ненавиждаше всички.

— Е, сигурно ще я позная, ако я зърна да влиза. — Огледах се из помещението. — Хей, там има един свободен стол, ще ида да поседна.

Знаех, че Младока нямаше да си откъсне погледа от мен цялата вечер, докато съм тук, но не ми пукаше. Той едва ли щеше да ми помогне и аз не давах пет пари за него.