Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (3)

3.

Карах към къщи и си мислех за парите и за това колко отчаяно се нуждаех от тях.

Много обичах да се прибирам у дома. Може би, защото съм отгледан във ферма под аренда, или защото никога не бях притежавал нищо, преди да купя тази къща, но умирах за къщичката си. В предния двор бях засадил ябълково дърво и авокадо, оградени с гъст килим райграс. Встрани от къщата растяха нарово дърво, което даваше повече от тридесет плода всяка година, и бананово дърво, което досега не бе родило нито един банан. Около оградата се виеха диви рози и далии, в една голяма саксия на предната веранда отглеждах африкански виолетки.

Самата къща беше малка. Всекидневна, спалня и кухня. Банята дори беше без душ, а задният двор — не по-голям от детско надуваемо басейнче. Тази къща обаче означаваше за мен много повече от всички жени, които бях познавал. Обичах я и я ревнувах. Ако банката изпратеше съдия-изпълнител да ми я отнеме, бях готов да го посрещна с пушка в ръце и да не я дам „без бой“.

Предложението на Джопи беше единственият начин да си я запазя. Имаше обаче нещо гнило в цялата работа, усещах го. От ДеУит Олбрайт ме побиваха тръпки. Нафуканите приказки на Джопи, дори и да бяха искрени, ме караха да се чувствам неспокоен. Не спирах да се подканям да си лягам, но не ми се спеше.

— Изи — рекох си на глас, — наспи се хубаво тази нощ и утре отивай да си търсиш работа.

„Но днес сме двадесет и пети юни — произнесе в отговор нечий глас. — Къде са шестдесет и четирите долара, които трябва да платиш на първи юли?“

— Ще ги намеря — зарекох се аз.

„Как?“

Продължихме така по същия начин още известно време, макар да беше безсмислено още от самото начало. Знаех, че ще приема парите на Олбрайт и ще направя всичко, което поиска от мен, стига да беше законно, защото бъдещето на къщичката ми зависеше от мен и аз не можех да си позволя да я загубя.

Имаше и още нещо.

ДеУит Олбрайт ме караше да настръхвам. Беше едър и внушителен мъж. Насилието, стаено в него, бе готово да изригне всеки миг. Издаваха го плещите му. Аз обаче също бях едър. И като повечето младоци не обичах да си признавам, че страхът може да ме разколебае при вземането на решения.

Не знаех дали Олбрайт беше наясно с това, но той ме бе уловил в капана на собствената ми гордост. Колкото повече се боях от него, толкова по-сигурен ставах, че ще приема предложението му.

 

 

Адресът, който ми беше дал, се оказа ниска, жълтеникавокафява сграда на Алварадо. Околните здания се извисяваха над нея, но не бяха толкова стари или биещи на очи. Влязох през черна врата от ковано желязо и се озовах в коридор, испански стил. Беше безлюдно, нямаше даже и указател, само една дълга стена с боядисани в кремаво врати без табелки върху тях.

— Извинете…

Гласът ме накара да подскоча.

— Какво? — Извърнах се и видях някакъв дребосък.

— Кого търсите?

Беше дребен бял мъж в униформа.

— Търся, а… — заекнах аз. Името бе излетяло от паметта ми. Инстинктивно стиснах очи.

Беше навик, придобит от Тексас, още от детските ми години. Понякога, когато някой бял мъж, представител на властта, внезапно ме спреше, съзнанието ми се изпразваше и не бях способен да произнеса и дума. „Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре“, така ми казваха тогава. Ненавиждах се за това, но също така ненавиждах и белите, и цветнокожите, които ме караха да се чувствам по този начин.

— Мога ли да ви помогна? — попита белият мъж. Имаше червеникава къдрава коса и дълъг, остър нос. — Приемаме поръчки само между девет и шест — добави той, като видя, че не му отговарям.

— Не, не — отвърнах, като още повече се напрегнах да се сетя за името.

— Да, да. А сега по-добре си вървете.

— Не, искам да кажа, че…

Дребният човечец заотстъпва заднишком към малкия плот до стената. Разсъдих, че там трябва да бе скрил палката си.

— Олбрайт! — изрекох аз.

— Какво? — излая в отговор той.

— Олбрайт! Дошъл съм да се срещна с Олбрайт!

— Олбрайт кой? — В очите му се четеше нескрито подозрение, а ръката му вече се протягаше зад плота.

— Господин Олбрайт. Господин ДеУит Олбрайт.

— Господин Олбрайт?

— Да, него търся.

— Да не става въпрос за някаква доставка? — попита ме той, протягайки мършава длан.

— Не. Имам среща. Искам да кажа, че трябва да се срещна с него. — Ненавиждах този дребосък.

— Трябва да се срещнете с него, казвате? А не знаете името му?

Поех си дълбоко дъх и много бавно произнесох:

— Тази вечер имам среща с господин ДеУит Олбрайт, след седем.

— Трябва да се срещнете с него в седем? Сега е осем и половина. Вероятно си е отишъл.

— Той ми каза след седем.

Дребосъкът отново протегна ръка към мен.

— Даде ли ви някаква бележка, с която да дойдете тук след работно време?

Поклатих глава. Бях готов да му размажа лицето както на времето бях постъпил с един друг бял мъж.

— Добре, как тогава да разбера, че вие не сте просто крадец? Не можете дори да си спомните името му и искате от мен да ви пусна вътре. Ами че вие може да имате съучастник, който да ме дебне само да ви пусна вътре…

Раздразнението ми нарастваше.

— Зарежи ги тия, човече! — казах. — Просто му съобщете, че господин Ролинс е тук. Предайте му, че следващия път, когато поиска да се срещнем, трябва да ми даде бележка, защото вие не пускате някакви си мръсни негри да влизат в сградата ви без бележки!

Бях на косъм да му затръшна вратата. Белият дребосък ме беше убедил, че съм сбъркал мястото. Нямах нищо против да се прибера у дома. Можех да намеря парите и по друг начин.

— Задръжте така — каза той. — Само ме изчакайте. Ей сега ще се върна. — Той изчезна зад една от кремавите врати. Миг по-късно дочух секретът да изщраква.

След няколко минути вратата се отвори рязко и той ми махна да го последвам. Докато ме пропускаше през прага, очите му не спряха да шарят наоколо. Сигурно се оглеждаше за евентуални съучастници.

Галерията извеждаше в открит двор, застлан с тъмночервени плочи и три дебели палми, които се издигаха високо над покрива на триетажната сграда. Верандите на горните два етажа, които опасваха вътрешния двор, бяха закрити с дървени решетки, обвити с бели и жълти рози. По това време на годината небето беше още светло, но луната вече надзърташе над вътрешния двор.

Дребосъкът отвори някаква врата в дъното. Тя отвеждаше до грозна метална стълба във вътрешността на сградата. Прекосихме прашно котелно помещение и излязохме в безлюден коридор, боядисан някога в зелено и драпиран с провиснали паяжини.

В дъното се виждаше врата в същия цвят — очукана и мръсна.

— Ето, тук е — произнесе дребосъкът.

Благодарих му и той побърза да изчезне. Повече не го видях. Често си мисля за това с колко само хора ми се е налагало да си имам работа в продължение на няколко минути, след което изчезваха завинаги от полезрението ми. Баща ми беше същият, майка ми и тя не беше по-различна.

Почуках на грозната врата. Очаквах да видя Олбрайт, но вместо това се оказах в малко помещение с двама доста странни типа.

Този, който ми отвори, беше висок и слаб, с къдрава кестенява коса, тъмна кожа като на индиец и кафяви очи, но толкова светли, че изглеждаха златисти. Приятелят му, подпрял се върху друга врата на отсрещната стена, беше нисък и биеше малко на китаец в очите, но когато го погледнах за втори път, не останах много сигурен относно расата му.

Мургавият мъж се усмихна и протегна ръка. Помислих, че иска да се ръкуваме, но вместо това, той започна да ме потупва отстрани.

— Хей, ти! Какво ти става? — изблъсках го рязко аз.

Набеденият за китаец мигновено пъхна ръка в джоба си.

— Господин Ролинс — произнесе мургавият с непознат акцент, без да спира да се усмихва. — Разтворете малко ръцете си, ако обичате. Просто проверявам. — Усмивката му прерасна в широко ухилване.

— По-добре си дръжте ръцете настрана, човече. Не позволявам на никого да ме опипва по този начин.

Ниският измъкна нещо от джоба си, не можах да видя точно какво, и пристъпи към нас. Ухиленият се опита отново да ме опипа, но аз го сграбчих за ръката.

Очите му блеснаха, той ми се усмихна за секунда, след което се обърна към партньора си.

— Спокойно, Мани, чист е.

— Сигурен ли си, Шариф?

— Всичко е наред, само дето е малко нервен. — Зъбите на Шариф проблеснаха между пълните устни.

Продължавах да стискам китката му.

— Съобщи му, Мани — каза Шариф.

Мани пъхна ръката си в джоба и после отново я извади, за да почука на вратата зад себе си.

След минута ДеУит Олбрайт отвори.

— Изи! — усмихна се широко той.

— Не ни позволи да го проверим — оплака се Шариф, когато пуснах ръката му.

— Спокойно — отвърна Олбрайт. — Исках само да се уверя, че е сам.

— Както кажеш, шефе. — Шариф звучеше доста самоуверено, дори малко арогантно.

— Двамата с Мани можете да си тръгвате — усмихна се Олбрайт. — Ние с Изи имаме да обсъдим една сделка.

 

 

Олбрайт мина зад огромно бюро от светло дърво и намести обувките си редом до наполовина пълна бутилка „Уайлд Търки“. На стената зад него висеше календар с кошница, пълна с боровинки. Иначе стената беше гола. Подът също — обикновен жълт линолеум, осеян с разноцветни петънца.

— Заповядайте, седнете, господин Ролинс — произнесе Олбрайт, като ми посочи стола пред бюрото. Шапката му бе изчезнала някъде, както и сакото. Под лявата му мишница висеше бял кожен кобур. Дулото на пистолета почти докосваше колана му.

— Добри приятели сте си намерили — казах, като погледнах пистолета му.

— И те са като теб, Изи. Когато ми се наложи да ползвам малко мускули, веднага им завъртам по една шайба. Има цяла армия мъже, специализирани в най-разнообразни работи, всеки със своя цена, разбира се.

— Онзи дребният, да не е китаец?

Олбрайт повдигна равнодушно рамене.

— Казва ли ти някой. Израснал е в сиропиталище, в Джърси Сити. Нещо за пиене?

— Да, благодаря.

— Едно от предимствата, когато работиш за себе си. Не трепериш, че шефът може да си пъхне носа всеки момент в бюрото ти и да зърне бутилката. Винаги я държа отгоре. Искаш ли да му ударим по глътка? Няма проблем. Не ти харесва? Вратата е точно зад теб.

Докато говореше, той наля две чашки, които бе извадил от чекмеджето на бюрото си.

Пистолетът ме заинтересува. Дръжката и дулото бяха черни — единствената част от вещите му, които не бяха бели.

— Значи искаш работата, така ли, Изи? — попита ме той, докато се привеждах да поема чашката от ръката му.

— Ами, зависи от това, каква точно работа имате предвид.

— Търся един човек, услуга за приятел — каза той.

Измъкна някаква фотография от джоба на ризата си и я сложи върху бюрото. Беше снимка на красива, млада бяла жена, в половин ръст. Черно-бяла, но с цветен ретуш, какъвто обикновено добавят към снимките на джаз певиците, които излагат във витрините пред нощните клубове. Светлата й коса струеше върху голите рамене и високите скули. Очите вероятно бяха сини. След като я гледах в продължение на цяла минута, реших, че си струва човек да я потърси, стига да успее да я накара да му се усмихне по същия начин, както на снимката.

— Дафни Моне — произнесе Олбрайт. — Не е лошо да й се порадва човек, но е доста трудна за откриване.

— Все още не виждам какво общо имам аз с тази работа — казах. — Не съм я мяркал досега.

— Какъв срам, Изи — усмихна ми се той. — Мисля си обаче, че все пак можеш да ми помогнеш.

— Не виждам как. Жени като тази едва ли ми знаят телефона. Според мен, по-добре е да се отнесете до полицията.

— Никога не се обаждам на човек, който не ми е приятел, поне приятел на приятел. Не познавам никакви ченгета, а също и никой от приятелите.

— Добре, тогава можете…

— Разбираш ли, Изи — прекъсна ме той, — Дафни си пада много по негърската компания. Обича джаз, свински крачета и черна плът, ако разбираш какво имам предвид.

Знаех какво има предвид, но не ми се искаше да го чуя.

— Значи вие смятате, че тя може да е някъде из Уотс?

— Не се и съмнявам. Но нали разбираш, не мога просто да се грабна и да хукна да я търся из онзи район, защото просто нямам подходящата външност. С Джопи се познаваме отдавна и той дълго мисли, но единственото, което можа да се сети, беше твоето име.

— За какво я търсите?

— Имам приятел, който иска да се извини, Изи. Голям кибритлия е и лесно избухва за щяло и нещяло, та затова и момичето е духнало.

— И той иска тя да се върне при него?

Олбрайт само се усмихна.

— Не знам дали мога да ви помогна, Олбрайт. Както каза Джопи, само преди няколко дни ме изритаха от работа и трябва да си намеря друга, преди да е дошло известието за вноската.

— Сто долара за една седмица работа, Ролинс, и то в аванс. Утре я намирате и можете да задържите остатъка.

— Не знам… Искам да кажа, откъде да знам в какво се забърквам? Това, което вие ми предлагате…

Той вдигна властно показалец пред устните си, преди да проговори.

— Изи, човек само да излезе сутрин от дома си и вече се е озовал в лайняната река. Единственото нещо, което трябва да те тревожи, е дали си извадил късмета да имаш подръка гребла.

— Това, което имах предвид, беше, че не желая да си имам работа със закона.

— Точно затова и ти предлагам да работиш за мен. Аз самият не понасям полицията. По дяволите! Полицията налага закона, а ти имаш представа какво представлява той, нали?

Имах, разбира се, но предпочетох да го запазя за себе си.

— Законът — продължи той, — се прави от богатите, за да не могат бедните да се измъкнат от мизерията. Колкото ти искаш да се забъркваш със закона, толкова и аз.

Той вдигна чашката и я огледа сякаш търсеше наплюто от мухи, после я остави върху бюрото и положи ръце с дланите надолу от двете й страни.

— Моля те само да намериш едно момиче — каза той. — И да ми кажеш. Това е всичко. Открий я къде е и ми прошепни мястото на ушенце. Това е всичко. Намираш я и получаваш бонус още една вноска по полицата ти, а моят приятел ще ти намери работа, може дори да успее да те върне в „Чампиън“.

— Кой иска да открие това момиче?

— Без имена, Изи, така е по-добре.

— Просто ми е ненавистна мисълта, че ще я открия, и после някакво ченге ще щръкне пред мен с лайнарския лаф, че аз съм бил последният, който я е видял… преди да изчезне.

Белият мъж се изсмя гръмогласно и поклати глава, сякаш току-що беше чул хубав виц.

— Всеки ден се случва какво ли не, Изи — каза той. — Всеки ден. Ти си образован мъж, нали така?

— Да, защо?

— Значи четеш вестници. Днес чете ли?

— Да.

— Три убийства! Три! Само снощи. Всеки ден се случва какво ли не. Хора, на които не им липсва нищо да си гледат кефа, може би дори са имали и малко парици, скътани в някоя банка. Сигурно са планирали всичко за уикенда, но това не им е помогнало да се спасят от смъртта. Плановете не са им помогнали, когато им е дошло времето. Понасъбрали са малко парици и са си рекли здравей, живот! Забравили са, че единственото нещо, което трябва да си осигурят, е нищо лошо да не им се случва.

Начинът, по който се усмихна, докато се облягаше на стола, отново ми напомни за Плъха. Спомних си как се усмихваше, особено когато нещастието споходеше и някой друг.

— Само намери момичето и ми кажи, това е всичко. Няма да й навредя, нито пък приятелят ми. Няма за какво да се тревожиш.

Той извади бял портфейл от едно чекмедже на бюрото и измъкна от него пачка банкноти. Отброи десет, като при всяка банкнота облизваше квадратния си палец, и ги положи внимателно до чашата с уиски.

— Сто долара — каза.

Не виждах защо да не бъдат моите сто долара.

 

 

Когато бях беден, без земя, единственото нещо, което не ми даваше мира, беше къде да прекарам нощта и какво да сложа в устата. На човек в такова положение не му е необходимо кой знае колко. Някой приятел щеше да ми подхвърли залък-два, а имаше достатъчно жени, които бяха готови да споделят постелята си с мен. Когато обаче ми се наложи да направя поредната вноска по полицата, открих, че ми е нужно и нещо повече от приятелство. Господин Олбрайт не беше приятел, но имаше това, от което се нуждаех.

Беше също така и гостоприемен домакин. Пиячката му не беше лоша, а той самият беше приятен събеседник. Разказа ми няколко истории, от онези, на които ние в Тексас им викахме „опашати“.

Една от историите беше от дните му на адвокат в Джорджия.

— Защитавах един тъпанар, който беше обвинен в подпалването на къщата на банкер — произнесе ДеУит, загледан към стената зад мен. — Банкерът го беше заподозрял още в мига, в който нещастникът получил съобщението, че вноската не е погасена. Беше очевидно, че онзи не му бе дал никакъв шанс да се разберат като хора. И това момче беше точно толкова виновно, колкото и банкерът.

— Измъкнахте ли го? — запитах.

— Да — усмихна се ДеУит. — Обвинителят беше изпипал здраво работата си и беше усукал примката около врата на Леон, така се казваше нещастникът. Да, уважаемият Рандолф Кори имаше солидни доказателства, че клиентът ми е причинил умишления пожар. Аз обаче му се изтропах в къщата и седнах на масата, като сложих върху нея ето този пистолет. Всичко, за което говорих, беше времето, и докато си приказвахме, си почиствах пистолета.

— Толкова много ли означаваше за вас този клиент?

— Ами, Леон беше пълен боклук. Ранди обаче не беше губил дело от две години и аз сметнах, че е крайно време това да стане. — Олбрайт разкърши рамене. — Човек трябва да има усет за баланс, когато става въпрос за закона, Изи. Всичко трябва да е чисто.

След няколко чаши аз заговорих за войната. Обичайните дрънканици на ветераните, наполовина истина — наполовина измишльотини.

— Някога убивал ли си човек със собствените си ръце, Изи? — запита ме той след малко повече от час.

— Какво?

— Убивал ли си някога човек в ръкопашен бой?

— Защо?

— Не проявявам никакво особено любопитство. Просто искам да знам дали си изпадал в напечени ситуации.

— Случвало ми се е.

— Убивал ли си някого отблизо? Имам предвид толкова отблизо, че да виждаш как очите му се разфокусират и той бавно си отива? Когато убиеш човек, най-лошото нещо са лайната и пикнята. Вие момчетата сте го правили по време на войната и се обзалагам, че не ви е било приятно. Обзалагам се, че и повече не си можел да викаш майка си или пък да си представяш нещо красиво. Но си живял с това, защото си знаел, че войната те е принуждавала да го правиш.

Бледосините му очи ми напомниха за опулените трупове на германските войници, които на времето бях видял, натрупани на купчини покрай пътя за Берлин.

— Едно нещо обаче не бива да забравяш никога, Изи — продължи той, докато вдигаше парите, за да ми ги подаде през масата. — А то е, че някои от нас могат да убият човек хей така, сякаш си изпиват чашата с уискито. — Той гаврътна чашката си и се усмихна. — Джопи ми каза, че навремето си киснел доста в един незаконен клуб на Осемдесет и осма улица и Сентръл авеню. Един човек е зърнал там Дафни не много отдавна. Не знам как му казват, но през уикендите там ходят да свирят асовете в джаза, а човекът, който движи мястото, се казва Джон. Можеш да започнеш още тази вечер.

Нещо в блясъка на мъртвите му очи ми подсказа, че нашата малка разпивка е приключила. Не можах да измисля нищо за сбогом, така че само кимнах, пъхнах парите в джоба си и тръгнах да излизам.

На вратата се обърнах да му махна, но ДеУит Олбрайт вече бе напълнил чашата си и бе забил поглед в отсрещната стена. Взорът му беше насочен към нещо съвсем различно от това мръсно приземие.