Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (29)

29.

Влязох в Малибу през Санта Моника и открих маршрутно шосе 9. Представляваше покрит с чакъл черен път. Видях три пощенски кутии, на които пишеше Милър, Корн и Олбрайт. Подминах първите две къщи и карах четвърт час, докато стигна до табелата с името на Олбрайт. Беше достатъчно отдалечена и всякакъв предсмъртен вик щеше да остане нечут.

Беше проста къща от рода на ранчо, неголяма. Светлини отвън нямаше, освен на предната веранда, така че не можех да различа цвета. Прииска ми се да разбера в какъв цвят е боядисана къщата. Прииска ми се да разбера кое кара самолетите да летят и колко живеят акулите. Имаше толкова много неща, които исках да науча, преди да умра.

Когато наближих един от прозорците, от къщата се раздадоха силни мъжки викове и женски молби.

Видях просторна стая с под от тъмно дърво и висок таван. Пред горящата камина имаше голям диван, покрит с нещо като меча кожа. Дафни седеше на дивана — гола, а Олбрайт и Джопи се бяха изправили над нея. Олбрайт носеше белия си памучен костюм, но Джопи вече беше гол до кръста. Огромното му шкембе, надвиснало над нея, представляваше отвратителна гледка. Не знам как се удържах да не го прострелям още на мига.

— Не искаш още от същото лекарство, нали, скъпа? — питаше я Олбрайт. Дафни се изплю в лицето му и той я стисна за шията. — Не получа ли тези пари, да знаеш, ще ми достави изключително удоволствие да те удуша!

Обичам да мисля за себе си като за интелигентен човек, но понякога действам изцяло под напора на чувствата. Когато видях, че белият мъж души Дафни, аз полека открехнах прозореца и скочих безшумно в стаята. Изправих се бавно с пистолет в ръка, но ДеУит ме усети, още преди да успея да се прицеля в него и се извъртя с момичето пред себе си. Когато ме видя, той я блъсна встрани, а самият се хвърли зад дивана. Ръката ми понечи да натисне спусъка, но в този момент Джопи се втурна към вратата. Това ме разконцентрира за миг и стъклото зад мен гръмна с трясък, слял се с изстрела на Олбрайт. Докато търсех прикритие зад един фотьойл, видях пистолета в ръката на Олбрайт.

Проехтяха още два изстрела и куршумите пронизаха гърба на дебелия фотьойл. Ако не бях се проснал ниско на пода, щяха да ме пронижат.

Дочух плача на Дафни, но в момента не можех да направя нищо за нея. Боях се най-вече Джопи да не ме изненада отзад, така че се придвижих в единия ъгъл под прикритие. Надявах се от новото място да държа едновременно под око Олбрайт и прозореца, през който евентуално би се опитал да проникне Джопи.

— Изи? — повика ме Олбрайт.

Не отвърнах.

Изчакахме така две или три минути, но Джопи никакъв не се появяваше. Това ме разтревожи и започнах да се чудя откъде ли другаде може да се промъкне. Докато обаче се оглеждах наоколо, долових някакъв шум, сякаш ДеУит се бе търкулнал. Последва глух тътен и фотьойлът се катурна назад. Беше хвърлил лампата, която се намираше зад гърба му. Тя се разби с трясък. Стрелях по предполагаемото място, където се криеше, но го зърнах да се надига няколко метра по-напред. Държеше ме на мушката.

Чух изстрела и още нещо, което ми се стори почти невъзможно — ДеУит Олбрайт изгрухтя от болка.

После видях Плъха! С димящ пистолет в ръката!

Беше влязъл в стаята през вратата, откъдето бе избягал Джопи.

Изтрещяха нови изстрели. Дафни изпищя. Скочих и я прикрих с тялото си. Трески се разхвърчаха от стените и видях Олбрайт да се хвърля през отсрещния прозорец.

Плъха се прицели, но пистолетът му засече. Той изруга, захвърли го и измъкна револвер с къса цев от джоба си. Изтича до прозореца, но в този момент дочух как изрева двигателят на кадилака. Гумите застъргаха в чакъла, преди Плъха да успее да изпразни барабана на револвера.

— По дяволите! — изрева той. — По дяволите! По дяволите…

През разбития прозорец нахлу студен вятър.

— Изи, улучих го! — Плъха се хилеше с всичките си тридесет и два златни зъба.

— О, Плъх — успях само да промълвя.

— Не се ли радваш да ме видиш, Изи?

Изправих се и сграбчих дребния мъж в прегръдките си. Прегръщах го така, както бих прегръщал жена.

— Плъх… — повторих само.

— Хайде, авер, трябва да донесем приятелчето ти в стаята. — И той рязко кимна към вратата, през която бе влязъл.

Джопи лежеше на пода в кухнята. Ръцете и краката му бяха вързани с шнур. От темето на плешивата му глава се стичаше гъста кръв.

Пренесохме го до креслото и Плъха го завърза отзад. Дафни се уви в някакво одеяло и се сви в края на дивана. Напомняше уплашено котенце на първия си Четвърти юли.

Плъха беше засмян до уши.

Джопи се потеше, кървеше и ни гледаше уплашено. Дафни бе забила поглед в пода.

— Пуснете ме — изскимтя Джопи.

— Затваряй си плювалника, авер! — сряза го Плъха и Джопи се укроти.

— Мога ли да се облека? — запита с надебелял език Дафни.

— Разбира се, сладурче — отвърна Плъха. — Веднага щом си свършим работата.

— Каква работа? — попитах го.

Плъха се извърна и положи ръка върху коляното ми. Толкова хубаво беше да съм жив и да усещам докосването на друг човек.

— Мисля, че двамата с теб заслужаваме нещичко за всичките тия главоболия, нали, Изи?

— Имаш половината от всичко, което съм заработил, Плъх.

— Не, човече — каза той. — Не ми трябват парите ти. Искам дял от тортата на нашата хубавица Руби, дето си седи тук на дивана.

Не знам защо я нарече Руби, но не беше толкова важно за момента.

— Плъх, това са крадени пари.

— Това му е най-сладкото, Изи. — Той се обърна ухилен към нея. — Какво ще кажеш по въпроса, сладурче?

— Това е всичко, което имаме с Франк. Няма да ти ги дам. — Щях да й повярвам, ако срещу нея не беше Плъха.

— Франк е мъртъв. — Лицето на Плъха бе придобило безучастно изражение.

Дафни го изгледа за момент и се прекърши. Разтрепери се цялата.

— Джопи го е направил — продължи Плъха, — така поне си мисля. Намерили го пребит до смърт в една уличка, точно до бара му.

Дафни вдигна глава. В очите й пламтеше ненавист.

— Вярно ли е това, Реймънд? — Ненавистта избликна и в гласа й. Сега вече беше съвсем друга жена.

— Защо ми е да те лъжа, Руби? Брат ти е мъртъв.

Само веднъж бях преживявал земетресение, но усещането в момента беше същото — земята под мен сякаш се продъни. Погледнах я по-отблизо, за да разбера дали е истина. Не беше. Носът й, страните, цветът на кожата, всичко беше бяло като тебешир. Дафни беше бяла жена. Дори и пубисното й окосмяване беше рехаво, а космите почти прави.

— Чуй ме добре, Руби, Джопи уби брат ти.

— Не съм убивал Франк! — проплака Джопи.

— Защо я наричаш така? — попитах Плъха.

— Двамата с Франк се знаем много отдавна, Изи, още преди да се запозная с теб. Спомням си нашето Руби тук още като бебе. Полусестра. Наляла се е доста, но лица не забравям никога. — Плъха извади цигара. — Да знаеш, голям късметлия си, Изи. Реших да проследя този педал тук, когато го видях да излиза от къщата си днес следобед. Търсех теб, когато го мярнах. Бях с колата на Дюпрей, така че го последвах до центъра на града, където той се събра с белилката. Веднага щом разбрах, че знаеш, се спуснах подир него.

Изгледах Джопи. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си. Целият беше плувнал в пот. Кръвта капеше от брадичката му, размесена с потта.

— Не съм убивал Франк, авер. Няма за какво. Защо ми е да го убивам? Виж, Изи, единствената причина, че те забърках в това, беше да изкараш някой и друг долар… За къщата ти.

— Защо тогава се събра с Олбрайт?

— Тя лъже, авер. Олбрайт дойде при мен и ми каза за онези пари, които била взела. Тя лъже! Каза ми, че нямала и два цента…

— Добре, добре, стига приказки — сряза го Плъха. — А сега, Руби, не ща да те плаша, но искам тия пари.

— Ти не можеш да ме изплашиш, Рей — рече спокойно тя.

Плъха се намръщи за секунда. Все някое малко облаче затулва за миг слънцето по обед. После се усмихна.

— Руби, сега вече трябва да помислиш за себе си, сладурче. Нали знаеш как превъртат мъжете, когато стане дума за пари… — Плъха провлече последните си думи, докато измъкваше пистолета иззад колана си.

Той се обърна нехайно надясно и простреля Джопи в слабините. Очите на Джопи се опулиха до пръсване и той запищя. Дърпаше се напред и назад, опитвайки се да стигне раната си, но шнурът го задържаше към креслото. След няколко секунди Плъха се прицели и го простреля в главата. Един миг Джопи имаше две очи, а в следващия — лявото му око се превърна в кървава дупка с разръфани краища. Силата на втория изстрел го запрати на пода. Няколко минути крайниците му се тресяха като на епилептик. Целият изстинах. Бях имал Джопи за приятел, но бях видял прекалено много хора мъртви, а и не бях забравил Корета.

Плъха се изправи и каза:

— Хайде, отиваме да приберем паричките, сладурче. — Той вдигна дрехите й от креслото и ги хвърли в скута й. После се запъти към вратата.

 

 

— Помогни ми, Изи. — Очите й бяха изпълнени със страх и обещание. — Той е луд! Пистолетът е още в теб.

— Не мога — казах.

— Тогава дай ми го! Аз ще го убия.

Това вероятно беше най-сериозната опасност за живота на Плъха, надвисвала някога над него.

— Не.

 

 

— Открих кръв на пътя — каза Плъха, след като се върна. — Казах ти, че съм го улучил. Не знам колко лошо, но ще ме помни. — Гласът му беше изпълнен с детинска гордост.

Развързах трупа на Джопи, докато той приказваше. Взех пистолета на Плъха и го пъхнах в ръката на Джопи.

— Какво правиш, Изи? — попита ме той.

— Не знам, Рей, сигурно само обърквам още повече нещата.

 

 

Дафни пътува с мен, а Плъха ни следваше с колата на Дюпрей. След като се отдалечихме няколко километра изхвърлих в канавката шнура, с който беше вързан Джопи.

— Ти ли уби Теран? — попитах я, докато излизахме на Сънсет булевард.

— Предполагам — каза тя толкова тихо, че трябваше да се напрегна, за да я чуя.

— Предполагаш? Не знаеш, така ли?

— Дръпнах спусъка и той умря. Но всъщност, той сам подписа смъртната си присъда. Отидох при него да го помоля да ме остави на мира. Предложих му всичките си пари, но той само се изсмя. Беше пъхнал ръцете си в гащичките на момчето и се хилеше. — Дафни изхриптя. Не знам дали беше смях, или израз на отвращение. — И аз го убих.

— Какво стана с момчето?

— Заведох го в къщата си. Сгуши се в ъгъла и повече не мръдна оттам.

 

 

Дафни бе оставила куфара в гардероба на гарата.

Когато се върнахме в Източен Лос Анджелис, Плъха отброи по десет хиляди долара за всеки един от нас. Куфара остави на Дафни.

Тя повика такси и аз излязох с нея да чакам до гранитния стълб на уличната лампа.

— Остани при мен — казах.

Нощни пеперуди кръжаха в малкия кръг светлина.

— Не мога, Изи.

— Защо да не можеш? — попитах.

— Просто не мога.

Протегнах ръка да я докосна, но тя се отдръпна.

— Не ме докосвай!

— Правил съм повече от това само да те докосвам, мила.

— Онази не бях аз.

— Какво искаш да кажеш? Кой е бил тогава, щом не си била ти? — Пристъпих към нея, но тя вдигна куфара пред себе си като щит.

— Ще говоря с теб, Изи. Ще говоря с теб, докато дойде таксито, но само не ме докосвай. Не ме докосвай или ще закрещя!

— Какво има?

— Знаеш какво. Знаеш коя съм, какво съм…

— Това няма никакво значение за мен. И двамата сме хора, Дафни. Това е важното.

— Не съм Дафни. Името ми е Руби Ханкс и съм родена в Лейк Чарлс, Луизиана. Аз съм различна от теб, защото в мен живеят двама души. Аз съм тя и аз съм си аз. Никога не съм ходила в онази зоологическа градина, тя е ходила там. Тя е била там и там е загубила баща си. Моят баща беше друг. Той си идваше у дома и колкото пъти лягаше при мама, толкова пъти лягаше и в моето легло, докато една нощ Франк не го закла.

Когато вдигна поглед към мен, изпитах усещането, че иска да ме докосне, не от любов или страст, а за да ме обсеби отново.

— Погреби Франк — промълви.

— Добре. Но ти можеш да останеш и да го погребем заедно.

— Не мога. Ще ми направиш ли още една, последна услуга?

— Кажи?

— Направи нещо за момчето.

В действителност не исках да остава при мен. Дафни Моне беше самата смърт. Радвах се, че си заминава.

Но само да беше поискала, на секундата щях да я прегърна.

Шофьорът на таксито усети, че нещо не е наред. Непрекъснато се озърташе, сякаш очакваше всяка секунда да му забием ножа. Тя го помоли да й пренесе куфара. Стисна му ръката в знак на благодарност, но моята отблъсна.

 

 

— Защо го уби, Плъх?

— Кого?

— Джопи!

Плъха си подсвиркваше и завиваше парите в пакет, измайсторен от кафява амбалажна хартия.

— Той е причината за всичките ти нещастия, Изи. А и освен това исках да покажа на онова момиче, че с мен шега не бива.

— Но тя вече го ненавиждаше заради Франк. Можеше да разчиташ на това.

— Аз убих Франк — каза той.

Този път все едно че слушах ДеУит Олбрайт.

— Ти си го убил?!

— И какво от това? Как мислиш, че щеше да постъпи с теб? Да не мислиш, че нямаше да ти тегли ножа?

— Това не означава, че съм длъжен да го убия.

— Дрън-дрън! — Плъха ме стрелна с разгневен поглед.

Това беше убийство и аз трябваше отново да го преглътна.

— Ти си същият като Руби — каза Плъха.

— Какво каза?

— Тя иска да бъде бяла. През всичките тия години хората й казват колко светлокожа била и колко хубава, но тя знае, че не може да има онова, което имат белите хора. Така че се преструва на бял човек, докато в един момент не загуби всичко. Тя може да обича някой бял мъж, но всичко, което той обича, е бялото момиче, което си мисли, че вижда пред себе си.

— Какво общо има това с мен?

— Същото е, както и при теб, Изи. Ти си се изучил и се залъгваш, че мислиш като белите хора. Мислиш си, че което е правилно за тях, е правилно и за теб. Тя си мисли, че е бяла, а ти мислиш като бял човек. Но, братко, ти не знаеш, че и двамата сте едни бедни негри. А един негър никога не може да бъде щастлив, освен ако не се приеме такъв, какъвто е.