Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (28)

28.

Намирах се на борда на боен кораб в разгара на най-голямото сражение в историята на войната. Снарядите бяха нажежени до червено и аз, с екипажа, ги зареждахме в оръдията. Самолети косяха палубата с картечен огън, който жилеше ръцете и гърдите ми, но аз продължавах да подавам снаряди на мъжа пред мен. Ранното утро беше мъгливо и аз бях обсебен от страховитата мощ на войната.

Тогава Плъха се приближи към мен и ме издърпа от огневата линия.

— Изи, трябва да изчезваме оттук, авер! Няма защо да си даваме живота — това си е война на белите!

— Но аз се бия за свободата! — изревах в отговор.

— Те няма да те освободят, Изи. Спечелиш ли тази война, ще те върнат обратно в плантацията, още преди да е дошъл Деня на труда.

Повярвах му на мига, но точно преди да побягна, бомба улучи кораба и ние започнахме да потъваме. Изхвърчах от палубата и се озовах в ледените води. Водата нахлу в устата и в носа ми и аз се опитах да закрещя, но вече бях под водата. Давех се.

 

 

Дойдох на себе си целият прогизнал от вода. Примо бе излял цяла кофа върху мен.

— Какво е станало, амиго? Да не си се бил с приятелите си?

— Какви приятели? — попитах подозрително. В първия момент ми се стори, че Примо бе човекът, заложил ми този капан.

— Джопи и белият мъж в белия костюм.

— Белият мъж? — Примо ми помогна да седна на земята. Намирах се на двора, точно до вратата на малката ни къщичка. Главата ми започна да се прояснява.

— Да. Наред ли си, Изи?

— Какво стана с белия човек? Кога пристигнаха двамата с Джопи?

— Преди около два-три часа.

— Два-три часа?

— Да. Джопи ме попита къде сте и когато му казах, той закара колата зад къщата. Малко след това си тръгнаха.

— Момичето с тях ли отиде?

— Не видях никакво момиче.

Успях да се изправя и отидох зад къщата. Примо ме следваше като кученце.

Нямаше я.

— Да не си се бил с тях?

Заобиколих отпред, но и там я нямаше.

— Хич даже. Мога ли да ползвам телефона ти, приятелю?

— Да, разбира се. Вътре е.

Обадих се на сестрата на Дюпрей, но тя ми каза, че Плъха излязъл рано сутринта. Без Плъха не знаех какво да правя. Така че се качих в колата и потеглих към Уотс.

Нощта беше непрогледно черна, без луна, с гъсти облаци, които закриваха звездите. На всяко кръстовище имаше улична лампа, която сияеше в мрака, но не осветяваше нищо.

„Бий й шута на цялата работа, Изи.“

Не казах нищо.

„Трябва да откриеш това момиче, приятелю. Трябва да разплетеш тази мръсна история.“

„Да ти го начукам!“

„Ами, Изи! Това няма да те направи по-смел. Смелият човек ще намери онзи бял мъж и приятелката си. Смелият човек не се оставя така да го подритват насам-натам.“

„И какво мога да направя?“

„Имаш пистолет, нали? Да не мислиш, че онези хора са по-силни от куршумите?“

„Те и двамата са въоръжени.“

„Трябва само да внимаваш да не те видят, като се промъкваш. Също като през войната, приятелю. Действай през нощта.“

„Но как въобще ще успея да ги открия, камо ли да се прокрадна до тях? Какво искаш да направя? Да търся в телефонния указател?“

„Знаеш къде живее Джопи, нали? Иди и огледай. Ако го няма там, значи е при Олбрайт.“

Така приключи вътрешният ми диалог.

Къщата на Джопи беше тъмна, а барът — заключен. Дежурният пазач в сградата, където се помещаваше офисът на Олбрайт — дебел, с месесто лице мъж, каза, че Олбрайт се бил преместил на друго място.

Така че реших да проверя по телефона във всяко градче, северно от Санта Моника. Извадих късмет и открих ДеУит Олбрайт още от първия път. Живееше на маршрутно шосе 9, на възвишенията при Малибу.