Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (26)

26.

Дафни Моне, жена, която изобщо не познавах отблизо, ме накара да легна в дълбоката порцеланова вана, като внимателно ме изми между пръстите на краката и нагоре по краката. Вече бях получил силна ерекция, чак до корема. Затаих дъх, като малко момче, пристъпващо да улови пеперуда.

— Шшт, спокойно, миличък — прошепваше тя от време на време. Поради някаква причина, това ми причиняваше болка.

Когато приключи с краката ми, тя изми цялото ми тяло с груба изтривалка с пемза и калъп сапун.

Никога не съм се чувствал привлечен от жена така, както от Дафни Моне. Повечето красиви жени ме караха да изпитвам желание да ги докосвам, галя, притежавам. Дафни обаче ме накара да погледна дълбоко в себе си. Тя прошепваше някоя сладка дума и аз се връщах назад във времето, спомняйки си първия път, когато бях изпитал любов и покруса. Спомних си смъртта на майка ми, когато бях едва на осем години. Дафни стигна до корема ми. Задържах дъха си, когато повдигна члена ми, за да измие под него. Тя ме погледна в лицето с очи, станали сини над водата, и го стисна здраво, плъзгайки ръка два пъти нагоре и надолу. Усмихна се, когато свърши и го пусна обратно върху корема ми.

Не можех да изрека и дума.

Дръпна се назад и смъкна с един замах жълтата си рокля, после я захвърли във водата върху мен и дръпна надолу бикините си. Седна върху тоалетната чиния и уринира толкова шумно, сякаш беше повече мъж, отколкото жена.

— Подай ми хартията, Изи — каза тя.

Рулото беше на пода.

Тя застана над ваната с бедра, изпънати напред, като ме гледаше.

 

 

— Ако котенцето ми беше голямо, колкото онази работа на мъжете, Изи, то щеше да е колкото главата ти.

Излязох от ваната и я оставих да ме поведе, стиснала тестисите ми. На влизане в спалнята, тя зашепна мръсотии на ухото ми. Нещата, които изрече, ме накараха да се изчервя. Не познавах мъж, който да говори толкова вулгарно, колкото Дафни Моне.

Не обичам, когато жените говорят по този начин. Според мен, това не е женствено. Но с тази смела тирада, Дафни сякаш ме молеше за нещо. И всичко, което исках, беше да бръкна колкото мога по-надълбоко в душата си, за да го намеря.

Цяла нощ крещяхме, пищяхме и се боричкахме. По едно време, след като вече бях заспал дълбоко, се пробудих от допира на нещо адски студено — тя търкаше бучка лед по гърдите ми. Към три сутринта ме пробуди и ме замъкна на циментовия двор зад храстите. Люби ме, полулегнал, опрян върху грапавия ствол на едно дърво.

Когато слънцето най-после изгря, тя се сгуши в мен и попита:

— Боли ли те, Изи?

— Какво?

— Боли ли те там?

— Да.

— Охлузен ли е?

— По-скоро кръвоносните му съдове са възпалени.

Тя ме сграбчи за члена.

— Боли ли те, когато ме любиш, Изи?

— Да.

Хватката й се засили.

— Обичам да причинявам болка, Изи. И на двама ни.

— Аз също — казах.

— Усещаш ли?

— Да, усещам го.

Тя ме пусна.

— Нямах предвид това. Имам предвид тази къща. Тук сякаш не сме онези, които те искат да бъдем.

— Кои?

— Те нямат имена. Те са просто онези, които не искат ние да бъдем това, което сме. Те никога не искат да се чувстваме толкова добре или толкова близки, както сега. Затова избягах с теб.

— Аз дойдох при теб.

Тя протегна ръката си отново.

— Но аз те повиках, Изи. Аз съм тази, която те допусна до себе си.

 

 

Когато прехвърлям в паметта си онази нощ, се чувствам крайно объркан. Бих могъл да кажа, че Дафни е луда, но това би означавало самият аз да съм достатъчно нормален, за да го кажа. Но не бях. Защото, когато искаше от мен да изпитвам болка, аз изпитвах наслада от това. Ако бе поискала от мен да кървя, бих бил щастлив да си прережа вените. Дафни се оказа като врата, която е била затворена през целия ми живот, но която изведнъж рязко се бе отворила и бе ме пропуснала през себе си. Сърцето и гърдите ми се отвориха широко като небето за тази жена.

Не, не мога да кажа, че беше луда. Дафни беше като хамелеон. Тя се променяше за всеки свой любовник. Ако той беше мекушав бял мъж, който се боеше да вдигне скандал на сервитьора, тя го притискаше към гърдите си и го галеше по главичката. Ако той беше беден чернокож мъж, просмукан от мъка и гняв заради шибания си живот, тя измиваше раните му с грапава изтривалка и облизваше кръвта, докато не се съсиреше.

 

 

Беше вече късен следобед, когато се предадох. Бяхме прекарали всеки миг в обятията си. Не мислех за полицията, нито за Плъха, нито за ДеУит Олбрайт. Всичко, което ме беше грижа, беше болката, която изпитвах, докато се любех с това бяло момиче. Накрая обаче се отдръпнах от нея.

— Трябва да поговорим, Дафни — казах.

Може и да си го бях въобразил, но очите й проблеснаха в зелено, за пръв път до този момент.

— Е, и за какво? — Тя седна в леглото, като се обви в чаршафа.

Знаех, че я губя, но бях прекалено задоволен, за да ме е грижа.

— Събраха се много мъртъвци, Дафни, и полицията иска да ми ги прикачи. Освен тях, съществуват и онези тридесет хиляди долара, които си откраднала от господин Картър, и ДеУит Олбрайт ме дебне да ми пръсне задника заради тях.

— Парите, които съм взела, са си наша работа — на мен и на Тод, и нямам нищо общо със смъртта на никого, нито с онзи мъж Олбрайт. Абсолютно нищо.

— Може и да си мислиш така, но Олбрайт притежава таланта да прави всеки бизнес свой…

— И така, какво искаш от мен?

— Защо беше убит Хауард Грийн?

Тя ме загледа така, сякаш бях призрак.

— Кой?

— О, хайде!

Тя извърна поглед за момент и въздъхна.

— Хауард работеше за един богат мъж на име Матю Теран. Той беше негов шофьор. Теран искаше да се кандидатира за кмет, но в онези среди трябва да се иска разрешение за такова нещо. Тод не искаше Теран да се кандидатира.

— И защо? — попитах.

— Малко след като се запознах с него, с Теран искам да кажа, той си купи едно малко мексиканче от Ричард.

— Мъжът, когото открихме убит?

Тя кимна.

— Кой всъщност беше той?

— Двамата с Ричард бяхме… — Тя се поколеба за момент. — … приятели.

— Интимни?

Тя кимна едва забележимо.

— Преди да се запозная с Тод, двамата с Ричард прекарахме заедно известно време.

— В нощта, когато за пръв път тръгнах да те търся, се сблъсках с Ричард пред кръчмата на Джон. Теб ли търсеше тогава?

— Възможно е. Той не искаше да ме пуска да си ходя, сдуши се с Теран и Хауард Грийн, за да притиснат Тод.

— За какво?

— Хауард знаеше нещо. За мен.

— И какво беше то?

Тя не ми отговори на въпроса.

— Кой уби Хауард? — попитах.

Отначало замълча. Поигра си с одеялото, като го оставяше да се хлъзга между гърдите й.

— Джопи го уби — каза накрая. Не искаше да срещне погледа ми.

— Джопи?! Защо ще му е да върши такова нещо? — Знаех, че това беше истината, дори още преди да й бях задал въпроса. Защото Джопи си умираше да пребие някого до смърт.

— И Корета, и нея ли?

Дафни кимна. Точно в този момент гледката на голотата й ме отврати. До дъното на душата.

— Защо?

— Понякога двамата с Франк се отбивахме в кръчмата на Джопи. Просто защото Франк обичаше хората да ме виждат с него. А последния път, когато отидох там, Джопи ми подшушна, че някакъв човек бил разпитвал за мен и че трябва да му позвъня по-късно, за да разбера за какво. Така научих за онзи Олбрайт.

— Кажи ми за Хауард и за Корета. Какво точно им се случи?

— Хауард Грийн вече беше идвал при мен, за да ми каже, че ако не свърша онова, което той и шефът му искат, ще ме унищожат. Казах на Джопи, че мога да му намеря хиляда долара, ако направи така, че Олбрайт никога да не ме намери и ако може да си поговори с Хауард.

— Значи той уби Хауард?

— Мисля, че стана някаква грешка. Хауард имаше дълъг език. Джопи направо полудя.

— А Корета?

— Когато тя дойде при мен, съобщих на Джопи. Казах му, че ти си задавал въпроси и… — Тя се поколеба. — … че си я убил. Той беше вече подплашен. Имаше един труп в сметката си.

— Как така не уби и теб?

Тя вдигна глава и отметна косата си назад.

— Още не му бях дала онези пари. Той си искаше хилядата долара. А и така или иначе, мислеше, че съм момиче на Франк. Повечето хора уважават Франк.

— Какъв ти е Франк?

— Не е нещо, което ще проумееш някога, Изи.

— Добре, мислиш ли, че той знае кой е убил Матю Теран?

— Не знам, Изи. Аз не съм убивала никого.

— Къде са парите?

— Някъде. Не и където можеш да ги откриеш.

— Тези пари ще те погубят, момиче.

— Ти ме погубваш, Изи. — Тя се пресегна да ме погали по коляното.

Изправих се.

— Дафни, трябва да се видя с господин Картър.

— Няма да се върна при него. Никога.

— Той само иска да си поговорите. Не е необходимо да се любиш с него.

— Ти не разбираш. Аз го обичам и заради това не искам повече да го виждам. — Очите й се напълниха със сълзи.

— Страшно много усложняваш нещата, Дафни.

Тя отново се пресегна към мен.

— Стига!

— Колко ти даде Тод?

— Хиляда.

— Заведи ме при Франки и ще ти дам две хиляди.

— Франк се опита да ме убие. Усмивката ти не е достатъчна, за да спре Франк.

— Заведи ме при него, Изи! Това е единственият начин да получиш парите.

— Какво ще кажеш за господин Картър и за Олбрайт?

— Те ме търсят, Изи. Остави на Франк и на мен да се погрижим за това.

— Какъв ти е Франк? — попитах я пак.

Тя се усмихна. Очите й отново възвърнаха синевата си и тя се отпусна върху стената.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не знам. Трябва да се махам оттук.

— Защо?

— Просто не мога повече — казах, спомняйки си Софи. — Искам да подишам малко чист въздух.

— Можем да останем тук, миличък! Това е нашето единствено място…

— Грешиш, Дафни! Не е необходимо да ги слушаме. Обичаме ли се, можем да бъдем заедно. Никой не ще ни попречи.

Тя се усмихна тъжно.

— Ти не разбираш.

— Искаш да кажеш, че единственото нещо, което искаш от мен, е да те изчукам. После изритваш жалкия негър, оправяш си дрехите и си слагаш червило, сякаш нищо не си правила.

Тя протегна ръка да ме докосне, но аз се отместих.

— Изи — прошепна, — грешиш.

— Нека да си вземем нещо за ядене — извърнах поглед аз. — През няколко преки оттук има китайски ресторант. Можем да отскочим дотам, знам един пряк път.

— Когато се върнем, всичко ще си е отишло — тъжно каза тя.

Представях си на колко мъже още беше казвала подобни думи. А повечето от тях биха предпочели да останат с нея завинаги.

 

 

Облякохме се мълчаливо.

Внезапна мисъл ме жегна, когато вече бяхме готови.

— Дафни?

— Да, Изи? — Гласът й прозвуча отегчено.

— Искам да разбера едно нещо.

— Кое?

— Защо ми се обади вчера?

Тя ме стрелна със зелените си очи.

— Обичам те, Изи. Разбрах го още в първия миг, когато те видях.