Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (25)

25.

„Сънридж“ беше малък, боядисан в розово мотел, състоящ се от две правоъгълни постройки, които се събираха под формата на буквата Г, обграждайки асфалтиран паркинг. Околностите бяха населени предимно с мексиканци и жената, която седеше зад рецепцията, също беше мексиканка. Пълнокръвна мексиканска индианка — ниска, с бадемовидни очи и тъмна, маслинена кожа с преобладаващо червено. Очите й също бяха много тъмни, а косата черна, освен няколко бели кичура, които издаваха, че е доста по-възрастна, отколкото изглежда.

Тя ме изгледа с въпросителен поглед.

— Търся една приятелка — обясних.

Мексиканката присви очи, при което гъста мрежа от бръчици се образува около очите й.

— Казва се Моне, французойка е.

— При нас мъже не се допускат в стаите.

— Трябва само да си поговоря с нея. Ще излезем да пийнем по чаша кафе, ако не можем да разговаряме тук.

Тя се извърна настрани, сякаш разговорът ни беше приключил.

— Нямам намерение да проявявам неуважение, госпожо, но това момиче е взело назаем пари от мен и аз съм готов да чукам на всяка врата, докато я намеря.

Тя се обърна към задната врата, но миг преди да извика помощ, аз я спрях.

— Госпожо, ще се бия с всичките ви братя и синове, но ще говоря с тази жена. Не й мисля злото, нито пък на вас, но трябва да си кажем няколко думи.

Тя ме измери с поглед, вирна си носа като лукаво куче, което изпитва новия млекар, мислено преценявайки разстоянието до задната врата.

— Единадесета стая, в далечния край — произнесе накрая тя.

 

 

Изтичах към далечния край на сградата.

Докато чуках на вратата на номер единадесет, непрекъснато се озъртах през рамо.

Беше облякла сив халат, а главата си бе обвила с хавлия, подобно на тюрбан. Очите й бяха зелени в този момент. Когато ме видя, се усмихна. Въпреки всичките неприятности, които се бяха случили напоследък, тя ми се усмихваше, сякаш бях приятел, дошъл на среща.

— Мислех, че е прислужницата — каза тя.

— Аха — измърморих. Беше още по-красива отпреди. — Трябва да изчезваме оттук.

Тя се втренчи някъде през рамото ми.

— Първо да поговорим с управителката.

Ниската жена и двама мексиканци с големи шкембета се насочваха решително към нас. Единият от мъжете подмяташе палка. Спряха на крачка от мен. Дафни притвори леко вратата.

— Да не ви притеснява, госпожице? — попита управителката.

— О, не, госпожо Гутиерес. Господин Ролинс е мой приятел. Ще ме води на вечеря. — Дафни изглеждаше искрено развеселена.

— Не искам никакви мъже по стаите — заяви твърдо жената.

— Сигурна съм, че той няма да има нищо против да изчака в колата, нали, Изи?

— Ами…

— Нека само да се уточним, госпожо Гутиерес, и той ще отиде да чака в колата.

Единият от мъжете продължаваше да ме гледа така, сякаш нямаше търпение да ми строши главата с палката. Другият пък гледаше Дафни — очевидно и той имаше мераци, но от малко по-различен характер.

Изчаках ги да тръгнат обратно към офиса, макар да не отделяха поглед от нас, и се обърнах към Дафни:

— Слушай, ти поиска да дойда при теб. Ето ме. Сега пък аз искам да ме придружиш до едно място.

— Откъде да знам, че няма да ме закараш при човека, който Картър е наел?

— Как пък не. Хич не ми е притрябвал… Разговарях с приятеля ти Картър.

Усмивката й мигом се стопи.

— Така ли! Кога?

— Преди два или три дни. Иска да се върнеш при него, а Олбрайт пък ламти за онези тридесет хиляди долара.

— Никога няма да се върна при него!

— Ще поговорим за това друг път. Сега трябва да се махаме оттук. И то по най-бързия начин.

— Но къде отиваме?

— Знам едно местенце. Ти трябва да се измъкнеш от хората, които те търсят, аз също. Ще те заведа на безопасно място и тогава вече ще решим какво да правим.

— Не мога да напусна Лос Анджелис. Не и преди да съм говорила с Франк. Той трябва вече да се е прибрал. Звъня непрекъснато, но още го няма.

— Полицията го подозира в убийството на Корета и той вероятно се е покрил.

— Налага се да поговоря с Франк!

— Добре, но сега трябва да изчезваме.

— Почакай само секунда — каза тя и влезе в стаята. Когато се появи, ми връчи един лист хартия, в който бяха завити няколко банкноти. — Иди ми плати сметката, Изи. Така няма да ни създадат проблеми, като ни видят да пренасяме куфарите.

Хазяите по целия свят треперят за наема, който имат да получават. След като платих сметката на Дафни, двамата мъже изчезнаха, а дребната жена дори ми се усмихна.

Дафни имаше три чанти, но нито една от тях не беше онзи очукан стар куфар, който бе носила в нощта на първата ни среща.

Пътувахме дълго. Исках да се държа настрани от Уотс и Къмптън, така че поехме към източен Лос Анджелис — днес му казват Ел Барио. По онова време беше просто един от еврейските квартали, превзет напоследък от мексиканците.

Минахме покрай стотици бедни домове, тъжни палми и безброй деца, които играеха по улиците.

Накрая стигнахме до олющена стара къща, която личеше, че навремето е принадлежала на някой богаташ. Имаше огромна циментова веранда и зелен покрив, с по два високи прозореца на всеки един от трите етажа. Два от прозорците бяха разбити и вместо стъкла, бяха затъкнати с велпапе и парцали. Наоколо се навъртаха три кучета. Виждаха се и скелетите на осем стари коли, зарязани из покрития с червена глина двор под клоните на едно болно, клюмнало дъбово дърво. Сред останките им върлуваха шест или седем деца. В дънера на дъба беше забита табела с надпис „Стаи под наем“.

Обрасъл като мечок старец в работен комбинезон и фланелка с къси ръкави седеше на алуминиев стол в подножието на стълбите.

— Здравей, Примо — махнах му аз.

— Здрасти, Изи — отвърна той на поздрава ми. — Да не си се изгубил тъдява?

— Ами, къде ти! Просто исках малко да се усамотя и си помислих, че си струва да опитам при теб.

Примо беше етнически мексиканец, роден и отраснал в Мексико. През 1948 година мексиканците и чернокожите още не бяха започнали да се ненавиждат едни други. Тогава, преди да настъпи разривът между двете раси, мексиканците и негрите се смятаха за едно и също нещо — просто още две малцинства с късмета да хванат пръчката откъм лайняния й край.

Запознах се с Примо по време на градинарския ми период. Работехме заедно, в един екип с други мъже, като вършехме най-черната работа в Бевърли Хилс и Брентуд. Поемахме поръчки дори из центъра на града, до Шеста улица чак.

Примо беше добър човек и му харесваше да работи заедно с мен и приятелите ми. Каза ни, че си купил голяма къща, за да я превърне в хотел. Все ни врънкаше да сменим квартирите си и да дойдем да живеем при него под наем или пък да рекламираме хотела му пред познати.

Изправи се, когато тръгнах към него. Стигаше ми едва до гърдите.

— И какво ти трябва? — попита той.

— Имаш ли нещо уединено?

— Ей там отзад имам една малка къщичка, в която можете да се нанесете двамата със сеньоритата. — Той се приведе да погледне Дафни в колата. Тя му се усмихна приветливо.

— Колко ще струва?

— Пет долара на вечер.

— Какво?

— Това е цяла къща, Изи. Създадена за любов. — И той ми намигна.

Можех да се пазаря и накрая да я взема почти безплатно, но имах други неща наум.

— Добре.

Дадох му една десетдоларова банкнота и той ни показа пътеката, която заобикаляше голямата къща отзад. Тръгна с нас, но аз го спрях.

— Примо, приятелю — казах, — утре ще те навестя и ще му ударим по едно, става ли?

Той се ухили и ме тупна по ръката, преди да се обърне и да си тръгне. Прииска ми се животът ми да е толкова обикновен, че единствената ми мечта да е да прекарам една дива нощ с бяло момиче.

 

 

Първото нещо, на което се натъкнахме, бяха туфи цветни храсти, избуяли навсякъде. Под клоните им се бе оформил свод с човешки бой. В дъното се виждаше малка постройка, подобна на къщичка на градинар в голямо имение. Три от стените представляваха стъклени врати от пода до тавана. Можеха да се отварят навън към циментирания двор, обграждащ къщата, но всички бяха затворени. Входната врата беше дървена, боядисана в зелено.

Дълги бели завеси бяха дръпнати върху прозорците.

Вътре къщата представляваше голяма стая с падащо легло спалня в едната си страна и газова печка в другата. Имаше и маса с тостер върху нея и четири въртящи се стола. До стената се мъдреше голям тапициран с тъмнокафява дамаска диван с избродирани гигантски жълти цветя.

— Страхотно е! — възкликна Дафни.

Физиономията ми сигурно бе изразила ясно мнението ми, защото тя се изчерви едва забележимо и добави:

— Е, може да ни свърши работа, но мисля, че не е зле малко да поразместим.

— Може би ако разпердушиним всичко тук…

Тя се изсмя и това беше прекрасно. Както вече споменах, беше като дете и детското й доволство ме трогваше.

— Красиво е — заяви тя. — Може би не е луксозно, но е спокойно и тихо. Никой не може да ни открие тук.

Оставих чантите й до дивана.

— Налага ми се да изляза за малко — казах. След като вече я бях настанил, вече мислех как да задвижа нещата по-нататък.

— Остани.

— Трябва да тръгвам, Дафни. Гонят ме двама много лоши мъже, плюс лосанджелиската полиция.

— Какви лоши мъже? — Тя седна на дивана и кръстоса крака. В мотела си беше сложила жълта плажна рокля, която оголваше загорелите й рамене.

— Мъжът, когото твоят приятел е наел, и Франк Грийн, другият ти приятел.

— Какво общо има Франки с теб?

Отидох до нея и тя се изправи. Разкопчах яката си и й показах надупченото си гърло.

— Ето какво общо има Франки с мен.

— О, миличкият! — възкликна тя и нежно ме погали по врата.

Може би допирът с женското тяло ме взриви или просто проумяването на всичко случило се до този момент. Не знам.

— Виж това тук! Това пък е от ченгетата! — казах, като посочих синината под окото си. — Два пъти ме арестуват, обвиняват ме в извършването на четири убийства, заплашват ме хора, които никога не съм виждал, и… — Усетих, че ще се пръсна от напрежение.

— О, мое бедно мъжленце — каза тя, улавяйки ме за ръката и ме поведе към банята. Държа ме, без да ме пусне, докато пусне водата за ваната. Беше плътно до мен, разкопчавайки ризата и смъквайки панталоните ми.

Седях така, гол върху тоалетната чиния, докато тя ровеше из закритата с огледало стенна аптечка. Усетих нещо дълбоко в себе си, нещо тъмно като джазова мелодия, което ти напомня, че смъртта е наблизо.

„Смърт“, захърка саксофонът.

Не давах пет пари.