Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (24)

24.

Дюпрей се намираше в дома на сестра си, след Уотс, в Къмптън. Була работеше като нощна помощник-сестра в болницата „Темпъл“, така че вратата ни отвори самият Дюпрей.

— О, Изи, Плъх — поздрави ни той със спокоен глас.

— Пит! — извика сияещ Плъха. — Това там в кухнята да не са свински опашчици?

— Да. Була ги сготви тази сутрин.

— Не ми казвай къде са, ще вървя подир носа си.

Плъха заобиколи Дюпрей и се устреми към източника на кулинарните аромати. Стояхме в тесния коридор, като се гледахме неловко двамата. Бях още с единия крак извън прага. От бетонните саксии, в които Була гледаше розите си, свиреха щурци.

— Съжалявам за Корета, Пит.

— Единственото нещо, което искам да знам, е, защо, Изи? Защо някой ще му се прииска да я убива? — Когато той вдигна очи към мен, видях, че и двете бяха отекли, с кръгове около тях. Не го попитах, но знаех, че това беше следствие от разпита в полицията.

— Не знам, човече. Не знам защо някой ще прави такова нещо на друг човек.

Сълзи рукнаха по лицето на Дюпрей.

— Пипна ли го онзи, дето я е убил, милост от мен няма да види. — Той ме изгледа право в очите. — Само да го открия, Изи, ще го убия! Пет пари не давам, който и да е той.

— Хайде, момчета, заповядайте на масата — обади се Плъха от дъното на коридора. — Вечерята е сервирана.

 

 

Була имаше ръжено уиски в шкафа. Плъха и Дюпрей и го изпиха. Дюпрей плака цялата вечер. Зададох му няколко въпроса, но той не ми отговори на нито един. Каза ни как са го разпитвали в полицията и са го задържали два дни, без да му кажат защо. Но когато най-накрая му казали за Корета, рухнал, и те разбрали, че той не е убиецът.

Дюпрей не спря да пие, докато ни разказваше историята. Наливаше се все повече и повече, докато в един момент заби глава в дивана.

— Добър мъж е — заяви Плъха, — ама нещо хич не го бива — не носи.

— Ти също не си от най-издръжливите, Реймънд.

— Наричаш ме пияница, така ли?

— Искам само да кажа, че двамата с него пресушихте бутилката и можеш да си сигурен, че ще оцветиш всеки балон.

— Щом казваш, че съм пиян, как мога тогава да върша такова нещо?

Той съпроводи думите си с такова мълниеносно движение, което бях виждал само на кино, измъквайки пистолета изпод сакото си. Дулото замря само на сантиметър от челото ми.

— Няма човек в Тексас, по-бърз от мен с пистолетите!

— Махни го, Реймънд — изрекох с възможно най-спокойния глас.

— Хайде, давай — изсумтя той, връщайки обратно пистолета в кобура под мишницата си. — Давай, извади си пистолета. Нека да видим кой е по-бърз.

Ръцете ми бяха върху коленете. Знаех, че само да мръдна, и с мен е свършено.

— Нямам пистолет, Реймънд. И ти го знаеш много добре.

— Голям глупак си, щом се разхождаш по улиците без оръжие. Направо си просиш белята. — Очите му бяха станали стъклени — бях сигурен, че не ме вижда. Погледът му все пак фиксираше нещо, някакъв бяс, който вилнееше из главата му.

Той отново извади пистолета, но този път вдигна ударника.

— Казвай си молитвата, брикет, щото ще те изпращам в Рая.

— Пусни го да си ходи, Реймънд — казах. — Той вече добре си е научил урока. Убиеш ли го, всичките ти усилия отиват на вятъра. — Опитвах се да го откъсна от халюцинациите му.

— Голям глупак е, щом ме предизвиква, и то без да носи пистолет! Ще го убия този педал!

— Остави го да живее, Рей, и той ще пълни гащите всеки път, когато влезеш в стаята.

— И трябва да ги пълни! Ще го убия този кучи син. Ще го убияяя!

Плъха клюмна, пистолетът се изхлузи от ръката му в скута. Главата му се оброни върху гърдите и той заспа — просто ей така, от раз.

Взех му оръжието и го оставих върху масата в кухнята.

Плъха винаги носеше със себе си два по-малки пистолета в куфарчето си — знаех го от младежките ни години. Взех единия и оставих бележка за него. Написах му, че се прибирам у дома и че съм взел един от пистолетите му. Знаех, че няма да има нищо против, стига да му кажа.

 

 

Два пъти обиколих квартала, докато се уверя, че никой не ме дебне по улиците. После паркирах зад ъгъла, та всеки, който реши да ми идва на гости, да си помисли, че ме няма.

Тъкмо пъхнах ключа в ключалката и телефонът иззвъня. Успях да го вдигна едва на седмото иззвъняване.

— Изи? — Гласът й звучеше сладко, както винаги.

— Да, аз съм. Мислех, че вече си преполовила пътя до Ню Орлиънс.

— Цяла нощ ти звъня. Къде беше?

— Веселях се. Завързвах нови приятелства. Полицията идва в къщата ми да ме моли да се преместя да живея при тях.

Тя взе на сериозно шегата ми.

— Сам ли си?

— Какво искаш, Дафни?

— Трябва да поговоря с теб, Изи.

— Е, давай тогава, говори.

— Не, не, трябва да те видя. Страх ме е.

— Не те обвинявам за това. На мен гащите ми треперят от страх само като говоря с теб по телефона — казах. — Но и аз искам да си поговорим. Трябва да знам някои неща.

— Ела да се видим и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Добре. Къде се намираш?

— Сам ли си? Искам само ти да знаеш къде съм.

— Искаш да кажеш, че не желаеш приятелят ти Джопи да знае къде се криеш?

Дори и да беше изненадана, че знам за Джопи, не го показа.

— Не искам никой да знае къде съм, освен ти. Нито Джопи, нито онзи другият твой приятел, който каза, че ти гостува.

— Плъха?

— Никой! Или ще ми обещаеш, или веднага затварям!

— Добре, добре, разбрано. Току-що влизам и Плъха го няма. Кажи ми къде си и ще дойда да те взема.

— Няма да ме излъжеш, нали, Изи?

— Не. Искам само да си поговорим, също като теб.

Тя ми даде адреса на един мотел в южната част на Лос Анджелис.

— Побързай, Изи, имам нужда от теб — каза тя, преди да затвори. Толкова бързаше, че дори забрави да ми даде номера на стаята си.

Надрасках набързо една бележка, като си съставих план, докато пишех. Съобщавах на Плъха, че може да ме открие в къщата на един приятел — Примо. Написах с главни букви името му „РЕЙМЪНД АЛЕКСАНДЪР“ най-отгоре, защото това бяха единствените думи, които Плъха можеше да разчете. Надявах се, че Дюпрей ще дойде с него и ще му прочете бележката, след което ще му покаже как да стигне до къщата на Примо.

После се втурнах през вратата.

Отново карах колата си в нощния Лос Анджелис. Небето над долината беше коралово, с мършави черни облаци по него. Не знаех защо отивам сам да взема момичето в синя рокля. Но за пръв път от много време насам бях щастлив и изпълнен с очакване.