Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (21)

21.

На връщане от магазина за алкохол се отбих до кръчмата на Джопи.

Все едно че се прибирах у дома, като го видях как търка плота на мраморния бар. Не се чувствах обаче комфортно. Винаги бях уважавал Джопи, но си имах едно наум, защото човек винаги трябва да е нащрек с бившите професионални боксьори.

Когато се добрах до бара, пъхнах ръце в джобовете на якето си. Имах толкова много неща да му казвам, че за момент се замислих с какво да започна.

— Какво си ме зяпнал така, Изи?

— Не знам за какво говориш, Джоп.

Джопи се изсмя и прокара ръка по олисялата си глава.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Онова момиче ми позвъни миналата нощ.

— Кое момиче?

— Онова, което приятелят ти търси.

— Аха. — Джопи остави парцала и подпря ръце на бара. — Направо си извадил късмет, както гледам.

— Така предполагам.

Барът беше празен. Двамата с Джопи се гледахме един друг в очите.

— Но не мисля, че в действителност съм извадил късмет.

— Така ли?

— Така, Джопи, мисля, че ти си й казал.

Мускулите на предмишниците му се напрегнаха и ръцете му се свиха в юмруци.

— Как разбра?

— Това е единствената възможност, Джоп. Вие двамата с Корета бяхте единствените, които знаеха, че я търся. Искам да кажа, че ДеУит Олбрайт също знаеше, но той просто щеше да хукне подир момичето, ако знаеше къде е. Корета пък гледаше да измъкне някой и друг долар от мен, така че не искаше да разбера, че е говорила с Дафни. Значи оставаш само ти, приятелю.

— Може да те е намерила в телефонния указател.

— Няма ме в никакъв указател, Джопи.

Не знаех със сигурност дали бях прав. Беше възможно Дафни да ме е открила по някакъв друг начин, но не мислех така.

— Защо го направи? — попитах.

По суровото лице на Джопи никога не можеше да се разбере какво мисли в момента.

След една дълга минута той ми отправи приятелска усмивка и каза:

— Не се впрягай, авер. Не е чак толкова зле.

— Какво искаш да кажеш с това „не е чак толкова зле“? — изревах аз. — Корета е мъртва, твоят приятел Олбрайт се кани да ми пръсне всеки момент задника, ченгетата вече веднъж ме прибраха…

— Не съм пожелавал никому това да се случи, Изи, повярвай ми.

— А сега Олбрайт ме накара да му намеря Франк Грийн.

— Франк Грийн ли? — Птичите очи на Джопи се присвиха.

— Да, Франк Грийн.

— Добре, Изи. Нека да ти кажа как стоят нещата. Олбрайт дойде при мен. Търсеше това момиче. Показа ми снимката и аз веднага разбрах коя е.

— Откъде разбра? — попитах.

— Понякога Франк я мъкнеше с него, когато разнасяше алкохол. Разсъдих, че му е приятелка или нещо такова.

— Но ти не спомена нищо на Олбрайт?

— Не. Франк ми е доставчик, нямам намерение да си развалям отношенията с него. Просто го изчаках да се мерне насам с нея и издебнах удобен момент да й прошепна, че имам информация, която може да я заинтересува. Тя ми се обади и аз й дадох телефонния ти номер.

— Защо? Защо искаш да й помогнеш?

Джопи се захили срамежливо, доколкото беше способен на такова нещо.

— Тя е хубаво момиче, Изи. Много хубаво. Не бих имал нищо против да ми стане приятелка.

— Защо просто не каза на Франк?

— И да го накарам да започне да размахва ножове? По дяволите, той е луд!

Джопи се отпусна малко като видя, че го слушам. Отново затърка с парцала си.

— Да, Изи, помислих си, че мога да изкарам някой и друг долар и да изпратя Олбрайт в пета глуха. Всичко щеше да се развие отлично, ако ме беше послушал и се бе отказал от търсенето.

— Защо тогава си я накарал да ми позвъни?

Джопи стисна челюсти с такава сила, че мускулите на тила му изпъкнаха.

— Тя ми се обади и поиска да й помогна да отиде някъде, до някаква нейна приятелка, така ми каза. Но аз не исках да имам нищо общо с това. Знаеш, че бих могъл да помогна дотолкова, доколкото не се налага да напускам бара.

— Но защо забъркваш мен?

— Казах й да ти позвъни. Искаше да знае какво иска Олбрайт, а ти си човекът, който работи за него. — Джопи разкърши плещи. — Дадох й номера ти. Не виждам нищо лошо в това.

— Значи ти просто си ме работил като последната ливада и после, когато си приключил, си ме прехвърлил на нея.

— Никой не те е карал да вземаш парите на този човек. Никой не те е карал насила да се срещаш с това момиче.

Беше напълно прав. Вярно, пусна ми въдицата, но аз страшно се нуждаех от парите.

— Приятелят й е мъртъв — казах.

— Бялото момче?

— Аха. Корета Джеймс, и тя е мъртва, а този, който я е убил, също е видял сметката и на Хауард Грийн.

— И аз така чувам. — Джопи захвърли парцала под плота и извади една ниска чаша. — Хич не съм и предполагал, че ще стане така, Изи, и никога не съм го желал — каза той, докато ми наливаше. — Опитвах се само да ви помогна — на теб и на това момиче.

— Това момиче е самият дявол, приятелю! Злото просто блика от нея.

— Може би трябва да се махнеш оттук за известно време, Изи. Поразходи се малко обратно на изток или пък на юг.

— Такъв акъл ми даде и Одел. Но аз няма да бягам, човече.

Знаех какво трябваше да направя. Трябваше да открия Франк и да му кажа за парите, които предлагаше Картър. Франк беше бизнесмен до мозъка на костите. И ако ДеУит Олбрайт застанеше на пътя на Франк, аз само щях да се отдръпна настрани и да ги оставя да излъчат победителя.

Джопи отново ми напълни чашата. Беше нещо като предложение за мир. Той наистина не бе искал да ми причини зло. Лъжата обаче беше тази, която ми причиняваше болка.

— Защо не ми каза за момичето? — попитах го.

— Не знам, Изи. Тя искаше да си затварям устата и… — Лицето на Джопи видимо се смекчи. — Исках да я запазя за себе си… Нали разбираш?

Изпих си питието и му предложих цигара. Изпушихме лулата на мира и отново станахме приятели. Поседяхме мълчаливо.

— Кой мислиш, че избива всичките тези хора, Изи? — попита по-късно Джопи.

— Не знам, приятелю. Одел ми каза, че според ченгетата бил някакъв маниак. За Корета и Хауард може и да е вярно, но аз знам кой е убил Ричард Макгий.

— Кой?

— Не виждам с какво ще ни помогне това, ако ти кажа. Най-добре да го запазя в тайна.

 

 

Мислех върху тези неща, докато минавах през вратата на двора и крачех по алеята към къщата си. Едва когато стигнах до вратата, ме жегна, че портичката на двора не беше заключена, както я оставяше раздавачът.

Преди да се обърна и да погледна, в главата ми избухна експлозия. Политнах бавно в здрача към циментовите стъпала на предната веранда. Поради някаква неизвестна причина обаче, не успях да си разбия главата в стъпалата. Вратата рязко се отвори и аз се озовах върху дивана по очи. Прииска ми се да се изправя, но силният шум в главата ми ме замая не на шега.

После той ме обърна с лице нагоре.

Беше в тъмносин костюм, толкова тъмен, че можеше да го вземеш за черен. Носеше черна риза. Черната му обувка бе стъпила върху възглавницата до главата ми. Върху главата му се мъдреше черен стетсън с къса периферия. Лицето му беше не по-светло от облеклото. Единственото цветно нещо по Франк Грийн беше вратовръзката с цвят на банан, завързана хлабаво около врата.

— Здравей, Франк. — Думите причиниха силна болка в размътения ми от удара мозък.

Десният юмрук на Франк описа дъга и в дланта му изсвистя десетсантиметрово острие.

— Чувам, че си ме търсил, Изи.

Опитах се да седна, но той заби обратно лицето ми в дивана.

— Чувам, че си ме търсил — повтори той.

— Точно така, Франк. Трябва да поговорим. Имам една сделка за теб, двамата ще изкараме по половин бон.

Брикетното лице на Франк разцъфна в широка усмивка. Той подпря коляно в гърдите ми и притисна върха на ножа си в гърлото ми. Усетих как прободе кожата и кръвта ми рукна.

— Заслужаваш да те убия, Изи.

Първата ми реакция беше да се огледам дали няма нещо наоколо, което да ме спаси, но нямаше нищо, освен стени и мебели. После забелязах нещо странно. Дървеният стол с правата облегалка, който обикновено държах в кухнята, беше издърпан до фотьойла ми, сякаш някой го беше използвал да си вдигне краката. Не знам защо се съсредоточих върху него. Най-вероятно Франк го бе донесъл от кухнята, докато съм бил в безсъзнание.

— Изслушай ме — казах.

— Какво?

— Може да станат седемстотин и петдесет.

— Откъде у теб толкова много пари?

— Един човек иска да говори с едно момиче, което познаваш. Богат човек. Плаща само да говори с нея.

— Какво момиче? — Гласът на Франк се превърна почти в ръмжене.

— Бяло момиче. Дафни Моне.

— Ти си вече мъртъв, Изи! — процеди Франк.

— Франк, изслушай ме! Не си ме разбрал правилно, човече.

— Непрекъснато душиш около мен. Чувам го отвсякъде. Ходил си дори по местата, където си въртя бизнеса и където пия. Връщам се значи от работа и не заварвам Дафни, няма я, а ти си се завирал във всяка дупка, където съм срал. — Ебонитовожълтите му очи се бяха забили право в моите. — Ченгетата също ме търсят, Изи. Някой е убил Корета и чувам, че си бил наблизо, преди тя да умре.

— Франк…

Той натисна още малко острието.

— Мъртъв си, Изи — процеди повторно той и след това повдигна дясното си рамо нагоре.

„Недей да плачеш или да се молиш, Изи — обади се гласът. — Не карай този негър да изпитва задоволство.“

— Добър вечер, Франк — изрече някой с приятелски тон.

Не бях аз. Разсъдих, че наистина не ми се бе счуло, защото Франк застина. Той още ме гледаше втренчено, но вниманието му вече бе насочено другаде.

— Кой си ти? — изграчи той.

— Мина много време оттогава, Франк. Трябва да има повече от десет години.

— Плъх, ти ли си?

— Добра памет имаш Франк. Винаги съм обичал хората с добра памет, защото в девет от единадесет случая той е умен мъж, който може да осъзнае кога се е заловил с нещо опасно. Имам проблем, Франк.

— Какъв проблем?

Точно в този момент телефонът иззвъня и проклет да съм, ако Плъха не се обадеше!

— Да? — произнесе той. — Да, да, Изи е тук, но в момента е малко зает. Да, да, разбира се, разбира се. Да ви позвъни ли след малко? Не? Добре. Да. Да, опитайте отново след час, тогава вече трябва да се е освободил.

Чух го да затваря телефона, но не можех да го видя, защото Франк Грийн ми закриваше гледката.

— Та докъде бях стигнал… Аха, тъкмо щях да споделя проблема си с теб, Франк. Виждаш ли, имам си тук един четиридесет и първи калибър револвер с дълго дуло, насочен точно в главата ти. Не мога обаче да стрелям, защото се страхувам, че ако паднеш напред, ще прободеш гърлото на партньора ми. Ето това ми е проблемът, разбираш ли?

Франк остана втренчен в мен.

— Как мислиш, че трябва да постъпя, Франк? Знам, че те сърби ръката да прережеш гърлото на бедния Изи, но не мисля, че ще останеш жив, за да се радваш, братко.

— Това изобщо не ти влиза в работата, Плъх!

— Виж какво ще ти кажа, Франк. Пуснеш ли още сега ножа до дивана, ще те оставя жив. Не го ли направиш, мъртъв си. Нямам намерение да броя или пък други чекиджийски истории. Давам ти една минута и стрелям.

Франк бавно отдели ножа от гърлото ми и го пусна до дивана, където Плъха можеше да го види.

— Добре, сега се отдръпни и седни на онзи стол.

Франк изпълни нареждането му и Плъха се появи в цялото си величие. Усмивката му беше ослепителна. Някои от зъбите му бяха облечени в злато със син скъпоценен камък, инкрустиран в метала. Носеше едноцветен костюм с бродуейски презрамки върху ризата. Беше излъскал чепиците си до блясък, а в лявата му ръка висеше небрежно най-големият пистолет, който някога бях виждал.

Франк не отделяше поглед от оръжието.

Ножаря наистина беше мръсен, но не чак дотам, че да се опита да върти номера на Плъха. Никой с ума си не би посмял да го направи.

— Как си, Изи?

— Здравей, Плъх — продумах.

Кръвта се стичаше по предницата на ризата ми. Ръцете ми трепереха.

— Искаш ли да му пръсна черепа, Изи?

— Хей! — изрева Франк. — Нали се разбрахме.

— Изи е моят старши партньор, авер. Ще ти пръсна гадната физиономия и нищо няма да ме спре.

— Не е необходимо да го убиваме. Всичко, което искам от него, е да ми отговори на няколко въпроса. — Внезапно проумях, че Франк повече не ми беше потребен, щом имах Плъха на моя страна.

— Тогава питай го, авер — ухили се Плъха.

— Къде е Дафни Моне?

Той само ме изгледа кръвнишки.

— Нали го чу, Франк — подкани го Плъха. — Къде е тя?

Погледът, с който се обърна към Плъха, вече беше по-миролюбив, но въпреки това запази мълчание.

— Това не е игра, Франк. — Плъха бавно отпусна пистолета, докато дулото му започна да сочи право надолу. Приближи се до Франк — беше толкова близо, че Ножаря можеше да го сграбчи. Франк обаче остана неподвижен. Той знаеше, че Плъха само си играе с него.

— Кажи ни какво знаеш, Франк, или наистина ще ти пръсна черепа.

Челюстта на Франк се стегна и лявото му око се притвори наполовина. Видях, че Дафни означаваше толкова много за него, че той беше готов да умре.

Плъха вдигна пистолета, докато дулото опре във врата на Франк.

— Пусни го.

— Но нали ми каза, че имаш сделка за пет стотака. — Плъха умираше да причини болка на Франк, усещах го по гласа му.

— Пусни го, приятелю. Не искам да го убиваш в къщата ми. — Помислих си, че Плъха може би ще уважи този довод, ако не други.

— Дай ми тогава ключовете от колата си. Ще го изведа на разходка. — И Плъха се усмихна с най-злата си усмивка. — Тогава вече ще си изпее и майчиното мляко.

Внезапно Плъха халоса Франк без предупреждение с пистолета три пъти. Всеки удар биваше съпровождан от глухо издумтяване. Франк рухна на колене и тъмна кръв потече по черните му дрехи.

В този момент скочих между него и Плъха.

— Пусни го!

— Махай се от пътя ми, Изи! — В гласа на Плъха вече не бе останало нищо човешко.

Сграбчих го за ръката.

— Остави го, Реймънд!

В следващия миг усетих Франк да ме блъска отзад. Връхлетях върху Плъха и двамата се строполихме на пода. Сграбчих Плъха не само за да смекча удара в пода, но и за да не му позволя да застреля Франк. Докато Плъха успее да се освободи, Франк се стрелна през вратата и изчезна.

— По дяволите, Изи! — Плъха се извърна към мен с провиснал в ръката пистолет. — Да не си посмял повече да ме сграбчваш, когато държа пистолет!

Той изтича до прозореца, но Франк вече го нямаше.

Отстъпих малко назад, докато Плъха отрезвее.

След минута-две той се дръпна от прозореца и се загледа в сакото си.

— Виж как ме изцапа с кръвта си, Изи! Защо правиш такива неща?

— Франк Грийн ми трябва жив. Убиеш ли го, един от източниците ми на информация секва.

— Какво? Какво общо има това с цялата тая каша? — Плъха свали сакото си и попита: — Там ли ти е банята? — сочейки вратата.

— Да — отвърнах.

Той затъкна пистолета в колана си и понесе изцапаното си сако към банята. Чух водата да шурти.

Когато излезе, аз стоях до прозореца и гледах навън през щората.

— Тази вечер той няма да се върне, Изи. Корави мъжаги като Франк Грийн са видели прекалено много смърт, за да я желаят и за себе си.

— Какво правиш тук, Плъх?

— Нали си звънял на Ета?

— Е, и какво?

Плъха ме гледаше усмихнат, клатейки глава.

— Изи, променил си се.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти се плашеше от всичко. Хващаше се само с дребна негърска работа като копане и чистене. Сега си имаш хубава къща и чукаш момичето на бял мъж.

— Не съм я докосвал, приятелю.

— Още не?

— Никога!

— О, хайде, Изи, на мен ли ми ги разправяш тия? Аз ли не те познавам? Една жена само да те погледне два пъти, и си й в кърпа вързан.

Бях си имал работа с Ета, и то когато двамата се бяха сгодили. Той научи, но не даде и пет пари. Плъха никога не се вълнуваше какво правят жените зад гърба му. Виж, ако бях посегнал на парите му, щеше да ми пръсне черепа, без дори да се колебае.

— Е, какво правиш тук? — реших да сменя темата аз.

— Първото нещо, което искам да разбера, е как мога да прибера парите, за които каза на Франк.

— Не, Плъх. Това няма нищо общо с теб.

— Тук беше един тип, който искаше да те убие, човече. Окото ти изглежда като хамбургер. Да ти кажа, вече разбирам защо ме повика. Имаш нужда от малко помощ.

— Не, Реймънд, виках те, но това беше, когато бях зле. Искам да кажа, благодарен съм ти, че ми спаси живота, приятелю, но сега просто нямам нужда от помощта ти.

— Хайде, Изи, включи ме в бизнеса и двамата ще излезем от него с печалба.

Преди осем години бе изрекъл почти същите думи. Когато всичко приключи, имах двама мъртъвци на съвестта си.

— Не, Реймънд.

Плъха ме гледа в продължение на минута. Имаше светлосиви очи — очи, които сякаш те пронизваха.

— Казах не, Плъх.

— Разкажи ми за тая работа, Изи. — Той се отпусна назад в креслото. — Няма друг начин, братко.

— Какво искаш да кажеш?

— Негърът не може да се измъкне от блатото без чужда помощ, Изи. Искаш тази къща да стане твоя, да изкараш някой долар и да си имаш бели момичета, които да ти звънят по телефона? Добре. Всичко е наред дотук. Но, Изи, някой трябва да ти брани гърба, братко. Това е само една от многобройните им лъжи, на онези, белите — че човек трябвало да се оправя сам. Те винаги си защитават задника.

— Всичко, от което имам нужда, е късмет — казах.

— Да, Изи, това е всичко, което искаме.

— Но позволи ми да ти кажа нещо. Шубе ме е да се захващам за каквото и да е съвместно с теб, човече.

Плъха ме ослепи със златната си усмивка.

— Какво?

— Спомняш ли си, когато отидохме до Парайя? Да вземем пари за сватбата ти?

— Да?

— Татенцето Рийс и Клифтън загинаха, Рей. Загинаха заради теб.

Усмивката на Плъха се стопи и светлината в стаята сякаш помръкна. Той внезапно се преобрази в делови човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ги уби, човече! Ти, и аз заедно с теб! Клифтън идва при мен два дни преди да умре. Искаше да му кажа какво да прави. Спомена как си планирал да го използваш. — Усетих как сълзите напират в очите ми, но успях да ги задържа. — Но аз не му казах нищо. Просто оставих момчето да си тръгне. Сега всички мислят, че той е убил Рийс, но аз знам, че беше ти. И ме боли много от това, приятелю.

Плъха потърка устата си, без дори да мигне.

— Това ли те е тормозело през цялото време? — Той прозвуча искрено изненадан.

— Да.

— Изи, беше преди много години, а и теб дори те нямаше там в действителност.

— Вината не познава давност — казах.

— Вината? — Той произнесе думата, сякаш нямаше никакво съдържание. — Искаш да кажеш, че онова, което към направил тогава, не ти дава мира?

— Точно така.

— Добре, виж какво ще ти кажа сега. — Той вдигна ръце в знак, че се предава. — Ти ме вземаш с теб в тази работа, а аз ще те оставя да ръководиш шоуто.

— Какво означава това?

— Че няма да правя нищо без твоето предварително одобрение.

— Ще правиш само онова, което ти кажа?

— Каквото кажеш, Изи. Може би ти ще ми покажеш как един беден човек може да мине, без да пролива кръв.

 

 

Не се докоснахме до уискито.

Казах на Плъха онова, което ми беше известно — не беше чак толкова много. Казах му, че от ДеУит Олбрайт добро не мога да очаквам. Казах му, че мога да изкарам хиляда долара от информация за Дафни Моне, защото за главата й има награда.

Когато ме попита какво е направила, аз само го изгледах в очите и казах, че не знам.

Плъха пафкаше цигарата си, докато ме слушаше.

— Ако Франк се върне, ти повече няма да излезеш оттук — каза той, когато приключих с разказа си.

— Нас няма да ни има тук и двамата, човече! Утре сутринта тръгваме да довършим работата. — Казах му къде може да открие ДеУит Олбрайт. Казах му и как може да се свърже с Одел Джоунс и Джопи, ако му се наложи да потърси помощ. Планът беше да пусна Плъха по следите на Франк, а аз да се завъртя по местата, където бях видял Дафни. Веднъж след като откриехме момичето, щяхме да решаваме какво да правим по-нататък.

Усещането, че отвръщаш на удара не беше лошо. Плъха беше добър боец, макар и да имах сериозни съмнения по отношение на готовността му да изпълнява нареждания. Успеех ли да планирам цялата операция както трябва, и двамата щяхме да тържествуваме. Освен това, щях да съм жив и да си запазя къщата.

Плъха легна да спи на дивана във всекидневната. Никога нямаше проблеми със съня. Веднъж ми каза, че ще се наложи да го будят и за екзекуцията му, защото „Плъха няма намерение да си пропуска почивката“.